Джеймс Баркли
Мрак по пладне (30)

ГЛАВА 29

Около пладне владетелят Тесая получи за по-малко от час две съобщения, изпратени с птици, които го подтикнаха да даде заповед за клане, макар че се бе надявал да не стигне чак дотам.

Първото съобщение изпратиха останките от армията на Таоми, които бягаха на северозапад към Подкаменния проход. Потвърждаваше най-лошите му опасения за провала на настъплението към Гиернат и за несломимата воля на барона, чието вино толкова бе харесвал. Научи и още по-неприятна вест — южният снабдителен маршрут е прекъснат, а Дарик е оцелял и пак се сражава.

Макар че във второто съобщение най-сетне намери желаните вести от Джулаца, то породи у него съмнения — малък отряд се измъкнал от обсадата и поел със задача към земи на дракони. Имаше вести за бедствие и гибел от небесата, далеч надхвърлящи силите дори на Върховните вещери.

Отгоре на всичко прокълнатият магьосник от Ксетеск изби хиляди от бойците му и Тесая се почувства разколебан за пръв път, откакто потегли от собствените си земи в този завоевателен поход.

Колкото и да му беше омразно, потърси помощ от Арноан.

Седнаха в странноприемницата, за да хапнат и да поговорят. Очите на стария шаман искряха лукаво. Тесая знаеше, че според Арноан съдбата поправя в момента голяма неправда, но с удоволствие го остави да тъне в заблудата си.

— Добре ще е да запазиш спокойствие — подхвърли шаманът, отчупи залък хляб и го топна в яхнията.

— Спокойствие? — повтори като ехо вождът. — Гарваните, проклети да са, избягали от обсаден град и както научавам, отиват да си говорят с дракони, за да се съюзят с тях срещу мен. Стилиан и неговите страшилища, които вече са петстотин около него, изклаха — повтарям, изклаха — хиляди от моите бойци почти без да дадат жертви. Ако сведенията на моите съгледвачи са верни, сега са на път, за да се срещнат с Гарваните. И какво още трябваше да преглътна? Нашите побратими, които настъпваха на юг, сега бягат от град, който уж превзеха, но бяха принудени да изравнят със земята, за да не си го върне врагът. Загубиха бойния си дух и малцината оцелели от тази войска си въобразяват, че ще намерят при мен съчувствие. Как пък не! В тази ситуация не мога да остана спокоен.

Допи виното си (пак от червеното на барон Блекторн, да му се не види!), сипа си още и с другата ръка пъхна в устата си залък хляб.

Арноан му се усмихна благо.

— А колко от тези вести са правдиви, господарю? Дарик и Блекторн… да, това мога да си представя. Но дракони… Гибел от небето? Не сме ли надраснали тези чудати приказки? По-скоро подозирам, че Сенедай е вмъкнал в съобщението трескавото бълнуване на маг, който преди края на живота си е искал да вдъхне ужас у своя мъчител.

— И е успял, както личи — напомни Тесая, взрян в шамана над ръба на чашата си.

— Все пак нека не мислим за дракони. Те са създания на потънал в кошмари ум и нямат място в истинския свят. Просто не съществуват.

— Да допуснем, че си прав. Тогава защо Гарваните са избягали от Джулаца? Накъде са се запътили? И защо Стилиан не е останал в Ксетеск да се грижи за отбраната на своя град и дори е отвел най-страшните им бойци нанякъде?

— За мен е очевидно, че Гарваните са знаели за неминуемия разгром на Школата и са предпочели бягството. Тези наемници не дължат вярност никому.

Тесая едва не се усмихна, но нежеланието на шамана да отвори очите си за истината вече го ядосваше.

— По-скоро ще повярвам в драконите, отколкото в бягството на Гарваните от бойното поле — троснато каза вождът. — Не се опитвай да нагласиш фактите както на теб ти харесва. В съобщението на Сенедай е написано съвсем ясно, че са пробили обръча с помощта и явно с пълното съгласие на обсадените в Джулаца хора. — Тесая вдигна ръка, за да не слуша възраженията на Арноан. — Предчувствам, че ще се случи нещо по-особено. А ние си седим тук и чакаме бурята да ни връхлети. Но аз няма да чакам повече.

— Можем да ги проследим и да наблюдаваме действията им както досега — предложи Арноан. — Подкаменният проход е важен за нас. Не бива да го изоставяме.

— Драги ми шамане, ти може и да си загубил хъс за битките, откакто ти извадиха зъбките, но аз не съм — с равен и студен глас изрече Тесая. — Сега чуй какво става според мен. Гарваните са потеглили да уговорят съюз с дракони, а дори да не са тъкмо дракони, с някаква не по-малко могъща сила, която се надяват да ни попречи. Стилиан и изчадията му ще се присъединят към тях. Дори при най-благоприятния за нас обрат, ако не ги догоним и изтребим, те ще подсилят отбраната на Корина. Не искам това да се случи. А при най-лошия… Нищо чудно да си намерят съюзник, когото не можем да победим. Владетелят Сенедай е приел заплахата толкова сериозно, че е тръгнал да ги преследва с голяма част от армията си, а владетелят Таоми бяга насам, докато барон Блекторн, може би и генерал Дарик, го гонят по петите. Нашата цел е да си осигурим господство над Балея, като превземем столицата им. Няма да я постигнем, ако си седим тук и чакаме Таоми да ни докара неприятности. Ще предадеш на Риасу моята заповед да брани укрепленията в прохода. Не бива да допуска магове толкова близо до входа, че пак да използват водната си магия. Има достатъчно бойци, а ако се наложи, да повика и подкрепленията. Ние първо ще тръгнем след Гарваните, после ще се насочим към Корина. Времето изтича в наша вреда, приятелю, нека се възползваме от случая, докато още можем.

Арноан помълча, захапал горната си устна.

— Дързък ход, господарю. А това градче? Вложихме толкова усилия в укрепването му.

Тесая погледна през прозорците към почти готовата дървена стена и кули. Вдигна рамене.

— Досега ни беше полезно. Даваше ни безопасен подслон, а и бойците ни имаха какво да вършат. Няма опасност да загубим прохода отново. След падането на Джулаца другите Школи не са настроени за сражения, Стилиан е зает другаде. Ще го изоставим.

— За да го заеме Риасу ли? — уточни шаманът.

— Не — врътна глава Тесая. — Няма да оставим нито една къща цяла.

— А пленниците?

Вождът въздъхна и плъзна длан по лицето си.

— Ние сме бойци, а не пазачи. Не бива да се върнат при своите.

— Господарю?… — пребледня Арноан.

— Станаха безполезни, значи се превръщат в пречка, а аз не желая нищо да ми пречи.

Тесая вървеше към прохода и на душата му беше тежко. Не си бе представял войната така. Но сега твърде много събития се струпаха наведнъж и трябваше да се стреми към победата с всички средства. Спря и се взря в казармите, където бяха затворени пленниците. Издиша шумно и отиде да даде заповедите си.

* * *

Джата може би долови нетърпението им или самият той не искаше да губи време, затова подкани Гарваните и неканените гости с тях да се отдалечат от разкъсването. Минаха по криволичещия коридор в изградената от човешки ръце пещера и стигнаха до плътна стена. Той се забави, колкото да се озърне и да посочи преградата, после изчезна през нея. Гарваните спряха пред стената.

— Илкар? — подкани Незнайния. Елфът пристъпи напред.

— Илюзия, струва ми се. — Опря длан в стената и я усети плътна. — Майсторски направена. Не съм убеден… — Натисна по-силно и ръката му потъна. — Да, забележително.

Дензър застана до него.

— Интересно. Това не е структура от мана.

Ериан и Стилиан се наместиха до тях, опипваха мамещата сетивата скала.

— Всъщност е скала, нали? — предположи Стилиан. — Променили са я някак.

— Може би разпознава определени хора или друг признак — предложи догадка Дензър. Ръката му проникна в празно пространство. — Съпротивява се съвсем леко.

— И как разпознава мен? — усъмни се Стилиан. — Не са били известени, че ще дойда.

— Уместен въпрос — промълви Ериан. — Аз я усещам течна, но съм съгласна с теб, че е скала. Въпросът е как поддържат привидността, че е твърда?

— Устойчива магия, малко прилича на прохода — допусна Илкар. — Явно е предназначена да прикрива разкъсването между измеренията.

— Цялата пещера е за това — добави Дензър. — Но всичко друго наоколо си е истинска скала.

Хирад, който чакаше подпрян на стената и се почесваше, изду бузи, намигна на Незнайния и пристъпи напред ухилен.

— Колко сте мъдри, а нищичко не разбирате, нали? Четиримата опитни магове се извърнаха като по команда.

— Хирад, ако нямаш нищо против — сопна се Илкар, — опитваме се да установим какво е това, вместо да се напъхаме слепешком в него. Нали така вършим всичко?

— О, да.

Варваринът бутна силно с длани преградата, дръпна се и с по-леко движение напъха ръка в нея.

— Ох… — Елфът издаде за миг, че се е стреснал, — Знаеш точно какво е това, както виждам. — Хирад кимна и Илкар се обърна към другите магове. — Примирете се, че той знае нещо, което дори ние не налучкахме. Не се случва често, но сега няма да престане да ни го напомня.

— Не е магия, каквато вие познавате — заяви Хирад. — Това е част от пространството между измеренията, на която са придадени отличителните белези на Балея и на Каан. Никой друг не може да мине през нея. За останалите е най-обикновена скала. Сече им пипето на драконите, а?

И варваринът спокойно прекрачи през стената.

Навън веднага установиха, че спомените на Дензър за този свят са съвсем точни. Излязоха в огромна долина с почерняла земя и стърчащи мъртви дънери. В овъглената пръст растяха само най-жилавите бурени. Още се усещаше лютивата миризма на изгоряло.

Скалата зад тях изглеждаше като отломки от рухнала канара подобно на десетки други из долината. А небето над главите им беше прекрасно със синевата си, в която високо се разстилаха тънки облаци. Нищо не помръдваше наоколо. Въздухът тук беше по-тежък, гъст и влажен, миризмите — непознати. Вдишваха с усилие, макар че не усещаха нищо лошо във въздуха.

Шестимата Закрилници гледаха малко отнесено и Незнайния веднага забеляза това. Малко по-наляво стоеше Джата до две дузини свои сънародници — само мъже, ниски по мерките на Балея, на ръст колкото покойния Уил, но доста по-яки в раменете и краката. Очевидно бяха свикнали да се трудят неуморно.

Докато Гарваните свикваха с ширналата се наоколо пустош, хората на Джата се взираха в небето или допираха уши до земята, ръцете им не се отделяха от дръжките на оръжията — широки плоски мечове и къси боздугани.

— И сега какво? — попита Илкар.

— Сега отиваме във Волнокрил. В земите на Каан — отговори Хирад.

Джата дойде при него и го погледна тревожно.

— Елате. Лошо място. — Посочи по протежение на долината, където в далечината трепкаща мараня размиваше очертанията на хълмове. — Дом…

— Време е да тръгваме — отсече варваринът. — Много път ни чака.

— Няма ли драконите да ни пренесат? — подхвърли Дензър.

— За нищо на света — отвърна Хирад, лицето му застина. Мъжете от народа, служещ на Каан, крачеха бързо, а погледите им неспирно търсеха заплаха в небето.

— Колко ли е далеч? — попита Ериан, притиснала длан до корема си.

Хирад само вдигна рамене.

— Времето изтича — обади се и Илкар. — А имаме много още да научим, ако искаме нашето заклинание да свърши работа.

Продължиха близо час по долината преди Джата да свърне наляво и нагоре по пресъхнало русло на поток.

Той и хората му спряха на билото, където черните дънери стърчаха по-нарядко. Гледката, открила се пред Гарваните, спря дъха им.

Миля след миля почти плоска равнина, в която висока трева шепнеше с вятъра. Жълти стръкове с червени и сини петънца се полюшваха на талази с всеки повей. Накрая земята стигаше до подножието на обвит в облаци хребет, прострял се на хоризонта.

Но не от тази красота се свиха сърцата им. Разкъсването загрозяваше като мръсно петно синевата над тях. Около краищата му се кълбяха и преливаха облаци, а пред него проблясваха червени мълнии.

Погледите на всички се приковаха в драконите. Хирад преброи четиридесет, кръстосващи в сложен ред пред разкъсването, още две дузини кръжаха и се стрелкаха на групи по трима в по-широк периметър.

Джата вдигна ръка към тях.

— Каан.

— Възможно ли е да бъде затворено?… — промълви Незнайния.

Стилиан издиша през зъби.

— Магията има отговор за всеки въпрос.

— Да, в края на краищата — уточни Илкар. — Само че времето ни притиска. Хайде да вървим по-пъргаво и да не мислим за отдих. И колко е голямо тук…

На Хирад му се привидя, че кафявото петно расте пред очите му. А може и да беше точно така.

— Джата — обърна се към ниския мъж, който почтително изви глава към него. — Волнокрил?

Помощникът на Великия Каан сви вежди за миг, после лицето му грейна.

— Волнокрил — изпъна ръка към далечните планини и усмивката му посърна малко. — Внимавайте.

Посочи очите си и завъртя ръка в кръг, за да обхване цялото небе.

— Разбрахте ли, Гарвани? — тежко попита Хирад. Навъсеното мълчание беше достатъчно красноречиво.

Тръгнаха надолу по склона към примамливо полюшващата се трева.

По-висока от Незнайния и Троун, тревата растеше толкова нагъсто, че напредваха през нея мъчително бавно. Миризмата й носеше дъх на свежест, но и на объркваща сладост, сякаш наоколо имаше узрели плодове. Прикриваше добре от врагове на земята, но никой не се заблуждаваше как личи от небето оставащата след тях пътека.

Джата настоя да вървят през целия следобед, спряха за малко, колкото да се заситят. А когато притъмня, той и хората му започнаха да се взират, макар Хирад да не виждаше нищо, което да нарушава еднообразието на гледката.

Някой от ниските мъже даде знак, Джата се обърна към варварина и наподоби ходене на пръсти. Хирад подхвърли на Гарваните:

— Опитайте се да не мачкате тревата, бива ли?

Джата се отклони в друга посока, крачеше внимателно и леко отстраняваше стръковете от пътя си. Всички се стараеха да му подражават. Вървяха така половин час и за Хирад целта беше ясна — само следотърсач с уменията на Троун би могъл да открие дирите им.

Едва не се блъсна в гърба на водача, когато той спря внезапно. Пред тях четирима мъже приклекнаха в полукръг, забиха пръсти в земята, вдигнаха и преместиха решетка от летви и платно, покрита с пръст и трева. Джата веднага поведе останалите надолу в дупката, широка три стъпки.

Маскировъчният капак бе върнат на мястото си, а Гарваните слязоха по оформени от пръст и камък стъпала в естествена пещера, висока трийсетина стъпки, дълга и широка по около четирийсет. Срещу стълбите таванът се спускаше стръмно към ниша, от която духаше равномерно — значи там имаше някакъв проход.

Подът беше покрит със сухи листа. Отляво имаше подредени дърва, метални купи и чинии и четири големи съда за вода. Застлаха и рогозки, за да се предпазят от студенината на камъка. Хората на Джата сложиха запалените фенери в издълбани ниши. Беше влажно и хладно, миризмата на гнило неприятно гъделичкаше ноздрите, но поне попаднаха на безопасно място.

По средата имаше плитка яма, в нея ниските мъже умело накладоха и запалиха огън, димът се просмукваше през порестия таван. Топлината скоро обхвана цялата пещера.

— Чоул — изрече Джата с разперени ръце.

— Чоул — повтори Хирад и кимна.

Местните хора се заеха с приготвянето на храната. Извадиха сушено месо и корени от раници и торби, сложиха вода да се грее в съдове на метални триножници.

Троун сглоби походната печка. Гарваните не биха позволили нищо да ги лиши от кафето и се събраха около печката — позната гледка в твърде необичайни условия.

Стилиан бе седнал отдясно с шестимата си Закрилници — притихнали и замислени, някак различни. Бившият Господар на хълма размени няколко думи със Сил и пристъпи към Гарваните с дебел сноп книжа.

— Много неща имаме да вършим.

— Да — потвърди Хирад. — Да пием кафе, да ядем и да поговорим. Само Гарваните. После вие четиримата ще се заемете с работата си.

Стилиан го изгледа отгоре надолу, стиснал устни.

— Няма ли да се откажеш от това дребнаво заяждане? Хирад остана невъзмутим.

— Не знам за какво говориш. Но така ни бавиш. Когато изпълняваме поръчка, събираме се за разговор всяка вечер, за да умуваме какво сме направили и какво предстои.

— Да, защо ли се бъркам в скъпоценните ви правила — изръмжа Стилиан. — Спасяването на две измерения не може да е по-важно от тях.

Варваринът го изгледа спокойно и поклати глава. Отегченият глас на Дензър прозвуча в пещерата.

— Стилиан, заклевам те в боговете, седни и изчакай, иначе той пак ще подхване реч от рода на „тъкмо затова още сме живи“.

Илкар се разсмя и Хирад сърдито се вторачи в него. Стилиан сви рамене и се върна при Закрилниците.

— Благодаря, че ме подкрепи — промърмори варваринът. Елфът се хилеше.

— Хирад, след онзи разговор за умението да разбираш чувствата на другите май се налага да поприказваме някой ден и за тактичността.

Чудесно ухание на гъста яхния прогони дъха на мухъл от пещерата. Хората на Джата се разбираха с жестове и май бяха развили дарбата за телепатия. Така дрънченето на съдове, тракането на лъжици, пукотът на съчки в огъня останаха единствените звуци в пещерата.

След краткия разговор помежду си Гарваните мълчаливо посръбваха от кафето. Нямаше какво толкова да обсъждат, но им олекна от спазването на обичая.

По-късно четиримата магове задълбаха в книгите и пергаментите, донесени от Ксетеск и Джулаца. Часове наред се чуваха само шумолене на обърнати листове и рядка въздишка. Малка част от текстовете представляваха кодирани знания, но се случваше някой да поиска от другите тълкуване на понятия или изрази и зазвучаваше припрян шепот.

Джата и останалите местни хора отначало се взираха с интерес, но скоро повечето заспаха, останаха само двама да бдят под капака.

Накрая маговете изчетоха всичко и си сипаха още кафе.

— Стилиан — подхвана Ериан, — откога знаеш, че в Ксетеск разполагате с тези текстове?

— От самото начало. Мълчах си само защото научих, че няма да е лесно да ги изнеса от Школата.

— Не си ли ги изучавал досега?

— Не толкова подробно, за жалост. Те се съхраняваха в заключено подземие.

— А сега какво мислиш?

— Чакайте — прекъсна ги Илкар. — Доникъде няма да стигнем, ако просто си подхвърляме мнения. Хайде да определим задачата си и да я решаваме стъпка по стъпка. Да не губим време. Кой иска да обобщи проблема?

— Аз ще опитам — предложи Ериан. — Имаме неограничено разкъсване, свързващо две измерения, което извлича енергия от пустотата и расте все по-ускорено. Убедени сме, че тъй като е създадено със средствата на познатата ни магия, може да бъде затворено по същия начин. Няма обаче вписано в кодираните знания заклинание за премахване на подобно разкъсване. Принудени сме да се задоволим с налучкване на най-доброто, което можем да извлечем от откъсите на Септерн и от собствените си непълни знания. Рискът е невероятен, успехът не е гарантиран, а дори още не знаем каква мощ е необходимо да вложим. Как ви звучи дотук?

— Отдавна репетираш това слово, любима, познах ли? — засмя се Дензър и плъзна пръсти през косата й.

Илкар се подсмихна, но не на думите на тъмния маг, а на искриците в очите му. Радваше се, че вижда предишния Дензър. Питаше се дали промяната се дължи на Ериан, но и подозираше, че силата просто се е таяла в душата му и само е трябвало да бъде пусната на воля.

— Обобщението е съвсем точно, струва ми се — похвали я Стилиан. — Аз смятам, че първата част от решението е да определим дали можем да създадем форма от мана, която ще прокара връзка с пространството между измеренията. Ако не успеем да му въздействаме през разкъсването, нямаме надежда да зашием разпореното небе, образно казано.

Илкар се вторачи в него.

— Да зашием… — Наведе се и прерови купчината книжа. — Септерн си е послужил с тази дума, когато описал нещо, свързано с устойчивите проходи. Ето го! — Грабна тънък том с кожена подвързия и го прелисти набързо. — Чуйте този откъс от беседа за мисловните процеси.

„Не е достатъчно само да разбирате теорията на едно творение от мана, когато се занимавате с измеренията. Добре ще е, ако се опитате да вградите в тази форма и напомняне за съвсем земно занимание, толкова обикновено и всекидневно, че да запази мислите ви съсредоточени и когато оформяте маната, и когато извършвате заклинанието.

Длъжни сте да проумеете, че силите между измеренията въздействат на маната различно от пространството на Балея.

Заклинание, с което искате да ги укротите или пренасочите, може да придобие неподозирани свойства, а формата, създадена от вас да прокара ограничен проход, може бързо да ви се изплъзне от контрол… Да продължим с примера за ограничения устойчив проход — с извършването на заклинанието вземате тъкан от пространството на Балея и тъкан от измерението, към което сте се насочили, и ги придърпвате, за да ги съедините. За да се съсредоточите, представете си, че съединявате две парчета плат. И защо да не си помогнете с представата, че ги съшивате? Всички сме виждали хора да шият, затова вградете този познат образ в мисленето си, докато оформяте маната.“ Илкар подаде книгата на Дензър.

— Нататък описва подробно практическата страна в извършването на заклинанието, но смисълът е ясен и от този откъс. С какво друго сме се заели, ако не с кърпене на дупка в това измерение и в нашето, както и с прерязване на връзката между тях, за да махнем разкъсването?

Стилиан кимна.

— Какво ще кажеш, Дензър?

— Идеята си я бива, но не помня да съм чел нещо, което ще помогне да вградим представата за игла и конец в мисловната форма. Току-виж направим заклинанието нестабилно с тази добавка.

— Нищо чудно — съгласи се Ериан, — но бездруго избързваме.

Всички четохме откъса за основната структура на формата от мана, но той е непълен. Не знаем дали създаденото от нас заклинание ще има мощта да се свърже с краищата на разкъсването. Септерн е стоял точно пред мястото, където е искал да отвори проход. А ние по неволя ще извършим заклинанието отдалеч.

Стилиан кимна още веднъж.

— Прозорлива си, но сега не това ни е грижата. Заклинанието за свързване на измеренията, с което си послужихме в Подкаменния проход, има и елемент за въздействие от разстояние. Аз го разбирам. Четиримата имаме достатъчно мощ, за да свържем формата с разкъсването. Ще стигне, макар и всичко да виси на косъм. Сега да видим как ще вмъкнем „иглата и конеца“ в мисловната форма.

Облегнат на стената до Незнайния, Хирад се протегна с прозявка. Тази нощ щеше да му се стори много дълга.

* * *

Името му беше Аеб, но нищо друго не го отличаваше от останалите. Не се смяташе за различен в нищо и когато поверяваха задача само на него, и когато стоеше сред всичките си събратя. Възприемаше всекиго от тях, докато се подготвяха за отбрана на къщата, както им заповяда техният Повереник, магът Стилиан. Важна беше заповедта, причините нямаха значение.

Аеб беше могъщ мъж, който съвсем смътно си спомняше как поробиха душата му на двадесет и три години. Наблюдаваше своята част от периметъра с нерушимо спокойствие. Друг освен Закрилник не би останал невъзмутим, защото целият хоризонт пред него бе запълнен с врагове.

Закрилниците наблюдаваха западняците от часове, отначало през мислите на дузина съгледвачи. Сега всички виждаха врага — ордите, превзели Джулаца, заемаха позиции около къщата и се подреждаха в обръч на сто и петдесет крачки от Закрилниците. Но в топлия здрач Аеб споделяше очакванията на събратята си, че нападението няма да започне преди зазоряване.

„Ще се редуваме за отдих“ — помисли той и всички узнаха това за миг. Навсякъде в отбраната, която не оставяше пролука към къщата, негови събратя се отдръпваха три крачки назад и отиваха при запалените огньове с наредени до тях дърва, храна и съдове с вода. По една трета от Закрилниците щяха да почиват четири часа, ако внезапна опасност не промени реда. Западняците нямаше да получат шанс за изненадваща атака. За тях нощта беше по-опасна — за разлика от Закрилниците имаха нужда от светлина, за да се бият добре.

Единствената сянка на тревога в общото за душите съзнание беше невъзможността да достигнат Сил и другите петима, тръгнали с Повереника. Душите им оставаха слети с останалите, но сякаш бяха заспали. И в момента бяха живи, но извън целостта.

„Още нямаме досег с изгубените“ — извести Ейл, комуто бе възложено да търси признаци за пробуждане в душите на шестимата.

„И все пак са живи — разнесе се отговор. — Когато се върнеш в редиците, не мисли за тях по време на битката.“ Аеб плъзна поглед по плътния строй на враговете. От общите мисли знаеше, че тук са се събрали над десет хиляди западняци — опитни, закалени бойци, които са прегазили и войници, и магове. Значи вярваха в силата си и способността си да пометат малкия отряд.

Закрилниците не биха допуснали това. Повереникът разчиташе на тях. А също и Единственият, който ги познаваше, но вече не беше сред тях. Аеб изпрати към събратята си мисълта за Сол и в отговор почувства неугасимото им желание да го защитят.

Нямаше да се провалят.