Джеймс Баркли
Мрак по пладне (20)

ГЛАВА 19

На триста разкрача от лагера пътеката заобикаляше нагъсто израснали дървета, които скриваха препускащата конница. Дарик обаче знаеше, че грохотът на атаката се чува отдалеч, и кресна на отряда да се раздели и да нападне според плана.

Яздещите пред него стрелци с лък пришпориха конете, от двете им страни дванадесет бойци с мечове, петима магове зад тях ги покриха с въздушни щитове. Кривнаха към наблюдателниците, а Дарик нахлу с основната част от отряда в лагера.

Показаха се в галоп иззад дърветата в мига, когато засвириха първите стрели. Западняшките отскачаха, но неговите стрелци улучваха. Не преставаше да се чуди на точността им. Още с първия залп повалиха четирима от часовите на кулите.

Лагерът изобщо не беше подготвен за защита срещу добре обмислена атака на кавалеристи, а и срещу какъв и да било набег. Нямаше събрани нагъсто палатки, които да попречат, нямаше дълги тесни проходи, където нападателите да попаднат в капан. Всичко беше подредено горе-долу с единствената цел да улесни съхранението и превоза на припасите през Гиернатския залив. Златен шанс за всеки способен тактик, а в това западняците трудно можеха да срещнат по-опасен враг от Рай Дарик.

Той вдигна ръка, замахна наляво, после и надясно, докато изреваваше заповедта за атака от две посоки към складовите шатри. Конниците профучаха с проблясващи под следобедното слънце мечове, поваляха притичващите защитници, срязваха въжета, пореха платнища, съсичаха прътове и събаряха палатки върху безпомощните западняци или направо прегазваха онези, които им се изпречваха. Стигнаха до брега, завъртяха конете и спряха за миг да видят опустошението, което причиниха.

На наблюдателниците имаше само трупове, стрелците търсеха нови цели. Насред лагера писъците за помощ се смесваха с яростни викове, докато враговете се мъчеха да проумеят що за стихия ги връхлетя. Канеха се да дадат отпор, но бяха малцина и закъсняха.

— Магове — огън, моля ви.

В отговор две дузини Огнени кълба пронизаха въздуха и поразиха защитниците. Лагерът пламна и настана пълно безредие. Още преди да е чул воя на подпалените врагове, Дарик заповяда втора атака. Копитата тъпчеха овъглен брезент, окървавени мечове се стоварваха върху войници и работници, чието нехайно спокойствие бе отнето с такава лекота. Стрелците забиваха стрели във всеки, който застрашаваше мечоносец или маг, маговете пък запращаха по противника Заличители на умове, Силови конуси и Смъртна градушка, помитаха огради, плът, мозъци и камъни. Всичко свърши бързо.

Сред своя надаващ победни възгласи отряд Дарик огледа разрухата. Също като в доброто старо време, рече си той.

И не загуби нито един боец.

* * *

Трима от тях го причакваха откъм подветрената страна, но не бяха преградили добре съзнанията си. Искаха да го изненадат, мислите им обаче бяха кристално ясни за Ша-Каан.

При завръщането към Терас летеше равномерно срещу вятъра. На Наик явно бе предадено, че е бил при Верет, и той усети как го доближават отдолу и отдясно още преди да огласят студеното небе с предизвикателството за битка.

Ша-Каан побърза да завие и пикира към тримата, възползвайки се от предимството, което му даваше набраната височина. Разделиха се в три посоки с намерение да го объркат, но бе преживял твърде много схватки и вече знаеше кого напада. Този дракон беше дребен, малко над петдесет стъпки, но въпреки това не летеше както трябва.

По-отблизо Ша-Каан забеляза, че положението на крилете му е съвсем неправилно, тялото не беше нагласено според посоката на полета, краката бяха прекалено разперени. Или беше непохватен, или… Ша-Каан кривна встрани и рязко зави нагоре, а огнените струи прогориха въздуха под корема му и встрани от едното крило. Двамата от Наик заръмжаха разочаровано, че се провалиха с клопката, подминаха се взаимно под него, а той се завъртя с гърба надолу и устремно пропадна след послужилия за примамка дракон, който още не можеше да уравновеси полета си.

Ша-Каан отвори уста и избълва пламъци надолу и наляво. Успя да обгори хълбока и крилото на врага. Онзи се отклони с измъчен вой. Повреденото крило се сцепи, по тялото изскочиха мехури.

Ша-Каан сви криле за миг, пак се превъртя около оста на тялото си и пое отвесно нагоре и надясно. Озърна се, но виждаше само двама от нападателите.

Закъсня със защитната маневра. Третият го връхлетя отгоре, за да порази уязвимия му корем. Ша-Каан знаеше, че няма надежда да се отърве невредим. Извъртя се и прибра криле до тялото си в очакване на болката, докато ускорението още го носеше нагоре. Пламъците го улучиха в основата на шията и пред крилото. Усети как се разкъсват люспи и се напуква кожа, но не се отказа от изгодната позиция — знаеше къде този Наик ще завърши движението си.

Облъхна го въздушна вълна от прелетелия наблизо враг. Ша-Каан отвори отново здравите външни клепачи на очите си, разпери криле и въпреки болката изви шия назад, за да захапе крилото на противника. По-младият от него дракон беше извънредно силен, можеше да се изтръгне, но Ша-Каан знаеше какво върши. Дръпна в обратната посока така, че разкъса мускулите и мембраната на крилото. После довърши унищожението на крилото с огън и пусна осакатения враг да се премята дълго надолу към смъртта си.

В рева на Ша-Каан се съчетаха страдание и ликуване, докато размахваше криле с все сила. Пред него кръжеше невредимият Наик, търсеше удобен момент за атака. Отстрани беше раненият, който обаче се стрелкаше много ловко във въздуха.

Ша-Каан позна какво предстои. Те си дадоха знак, единият се устреми нагоре, другият — надолу, миг по-късно и двамата свърнаха рязко към него. Твърде позната заучена маневра, очевидно им липсваше опит от истински сражения.

Не напразно драконите имаха естествена броня по телата си. При опит да приклещят противника от две страни бяха загинали мнозина, които забравяха този факт. Ша-Каан нямаше намерение да се изплъзва и от двамата. Примири се с новата болка, но знаеше как да намали вредата. Размаха криле така, че да забави полета си, сви ги изведнъж, долепи шия до корема си и профуча надолу.

Врагът над него реагира навреме, пикира още по-стремително и обля с огън гърба на Ша-Каан. Но раненият закъсня, Ша-Каан за пръв път можа да се възползва и от късмет в тази битка. Блъсна се в тялото на дребосъка, изплющя с опашка и я уви около шията му.

Противникът се задави със собствения си огън, не можеше да си поеме дъх. Ша-Каан още се носеше надолу, лишил от равновесие младия Наик. Изпъна шия и заби огнени струи в муцуната му отблизо. Пусна трупа и се отклони и дъга нагоре с разперени криле, макар че пострадалите мускули под люспите не се подчиниха лесно. Изрева отново, но този път врагът не отговори.

Щом видя, че поражението е неизбежно, последният оцелял побягна. Ша-Каан проследи с поглед изчезващото в по-ниските облаци тъмно тяло. Не полетя след него, а отново набра височина и продължи по-мудно към Терас и толкова нужните му в момента потоци между измеренията, в които щеше да го потопи Залата на сливането.

Гарваните не потеглиха до средата на следобеда. Хирад скоро забрави умората след неочакваната връзка с Ша-Каан, но пък огладня безмерно. Троун и Уил се шмугнаха в шубраците и се върнаха смайващо бързо с четири заека и цяла връзка горски гълъби. Уил сготви улова на печката, като напълни дивеча със зърно от раницата на Незнайния, корени, изровени край реката, и току-що набрани билки.

Варивото беше вкусно, но на Хирад му липсваше дебелия комат, с който обикновено преглъщаше готвеното. Впрочем липсваха му също бирата и виното.

— Чак ми става криво, като се сетя откога не съм си пийвал — подхвърли той.

— Да, печалбите ми трябва да са се сгромолясали, щом си толкова далеч от моята кръчма — отвърна Незнайния.

Варваринът се озърна, но не видя смях в очите му. Корина им липсваше, особено „Гарвановото гнездо“. В този миг Хирад би дал какво ли не, за да е изпружил крака пред огнището в задната стая с чаша вино в едната ръка и чиния с месо и сирене в скута си.

Но спомените за странноприемницата го натъжаваха. Още беше прясна мъката — последния път, когато Гарваните бяха там, в кръчмата умря най-старият му приятел Сирендор Ларн. И сега Хирад не намираше утеха в мисълта, че Сирендор се пожертва, за да спаси Дензър, колкото и незаменим да бе тъмният маг в спасяването на Балея.

Толкова приятели умряха, толкова много постигнаха, но край брега на тази река Хирад осъзнаваше колко нищожни са силите им. И сега отрядът се състоеше от седем души, а само той, Незнайния и Илкар имаха голям боен опит. И тъкмо на Гарваните се падна задачата да затворят разкъсването преди небето над Балея да загъмжи от дракони.

Дори в най-спокойни времена трудно биха убедили недоверчивите магове колко е важна тази задача, за да ги пуснат в Библиотеките на поне две от Школите. Сега западняшките орди господстваха в земите на Школите и задачата ставаше непосилна. Западняците нямаше да им повярват, то се знае. И те бяха застрашени от гибел, но защо да се вслушват в историите, разказани от отряд наемници, макар и прочути? Оттук никой не виждаше разкъсването. Обясненията биха прозвучали неправдоподобно, дори думата на Стилиан и Дарик не би помогнала.

Значи бяха принудени да крият подбудите си от всички, които срещаха по пътя. Нямаха нито времето, нито неизчерпаемото търпение да убеждават. Хирад си рече, че всъщност единствените, които биха приели историята сериозно, са Драконаните сред маговете. Те пък бяха толкова потайни, че нямаше почти никаква полза от доверието им. Никой от тях не би се съгласил да разкрие, че е Драконан, дори пред други магове, камо ли пред непосветени.

Да, много несправедливо, но каква полза да умува над това отново? Котлето се опразни, всички се нахраниха.

— Време е да тръгнем — реши Хирад. — Уил, изстуди печката, моля те. Незнаен, бъди така добър да избереш пътя. Който трябва да се облекчи, нека го направи сега. Няма да спираме до вечерта.

Дензър изсумтя и се провря към брега с пращене на счупени клонки.

— Голям веселяк, а? — промърмори Илкар.

— Уви, такъв си е — потвърди Хирад. — Ериан, ти наистина ли си решила да го търпиш чак докато побелееш и се прегърбиш?

— Кой казва, че ще побелея? — усмихна се тя. — Е, сега е малко трудно да го обича човек, но…

Незнайния помогна на Уил да струпа пръст върху печата, за да изстине скоро, и каза:

— Ако сме съгласни, че няма време да се отбиваме към Тривернското езеро, изборът не е голям. Според мен трябва вървим право към Джулаца. Ще поемем риска да се натъкнем на западняци, но само защото си мисля, че Троун ще ни предупреди навреме. Трябва да се отклоним от реката и да тръгнем към града. Местността дотам е доста равна и почти навсякъде има къде да се скрием. — Тогава напред — рече Хирад.

Незнайния поведе отряда, Троун изтича към реката да се напие, Уил нарами разглобената и увита в кожа печка и закрачи последен след тримата магьосници.

Хирад си мислеше, че пътят до Джулаца ще е дълъг. Откри, че си мечтае да попаднат на неколцина небрежни западняци.

* * *

Троун лочеше студената вода и усещаше как охлажда гърлото му преди да се стече в стомаха. Той беше смутен, но пък не помнеше време, когато в ума му да е имало ред.

* * *

Малко по-рано изпита страх и това не му хареса. Не откриваше нищо, което да нападне, само дебнеше безсилно, докато силата на огромния звяр навличаше такава болка на водача.

А Троун я бе открил преди хората, те дори не се уплашиха, макар че имаше от какво. Защото тази сила дойде отникъде. Нямаше лик, нямаше форма, не дишаше. И си оставаше животинска. Троун знаеше, че тъкмо затова трябва да се бои от нея.

Само водачът я преживя и макар да даде глас на болката си, не пострада. Умът му запази остротата си — Троун се увери в това.

Но не знаеше дали водачът е в безопасност. Силата можеше да се завърне всеки миг. Троун беше длъжен да се грижи за човека брат сред тези хора. Само него разпознаваше истински, въпреки че и другите бяха запечатани в паметта му. Сред тях човекът брат се успокояваше и това беше добре. Докато закриляше него, Троун пазеше и останалите.

Вдигна муцуна от водата. В главата му властваше миризмата на глутница, гората го примамваше, оплиташе го в мрежата си, за да го придърпа в своите дебри, където нямаше да е обвързан с никой човек.

* * *

В студената зала Кард говореше на Съвета за наближаващата битка. Все пак той и Барас склониха Сенедай да прекрати избиването на невинни. Предводителят на западняците обаче се зарече, че ще принесе в жертва всички оцелели досега, ако отново го измамят. Този път хазартният залог си струваше — щом сраженията започнеха цял ден по-рано с изчезването на Покрова, Сенедай сигурно щеше да хвърли всичките си сили към стените на Школата. И тогава би имало някакъв шанс за пленниците.

— Извънредно важно е да ударим колкото се може по-тежко по онези около стените още преди Сенедай да струпа армията си тук. Ето в какъв ред ще направим всичко. Час преди зазоряване ще премахнем Покрова на демоните. Ако часовите на подвижната кула не вдигнат тревога незабавно, осмина магове ще опитат да достигнат с мисловна връзка войската и бегълците извън града. Ако пък забележат какво става, всичко ще се случи много по-ускорено.

Иначе ще забавим атаката, докато западняците не се раздвижат. В този момент магове ще изпепелят кулата с Огнени кълба, и ще отворим северната и южната порта. Стрелците с лък и основната част от маговете ще се качат на стените, а всички войници от градската стража и стражата на Школата ще излязат навън. Тяхната задача е да нанесат възможно най-много щети на първата линия и стражевите постове около стените преди да се съберат главните сили на Сенедай. Щом те настъпят, нашите войници ще се оттеглят, ще затворим портите и ще бъдат залостени и укрепени със заключващо заклинание, а обсадата нека си продължава. И накрая — лично подбрах дванадесет души, които ще се опитат да намерят и да освободят пленниците. Това още повече ще обърка западняците. Имате ли въпроси?

Кард се облегна на стола и скръсти ръце. Другите кимаха одобрително.

— Можем да усилим мисловната връзка, ако заетите с нея магове влязат в Сърцето — напомни Вилиф.

— На всички освен членовете на Съвета и другите старши магове е изрично забранено да влизат в Сърцето — възрази Ендор.

— А още си толкова млад… — подсмихна се Керела. — Бих очаквала това от Торвис, не от теб. Доволна съм, че толкова ревностно защитаваш нашите обичаи и закони.

— Макар че сега не му е времето — добави Торвис.

— Точно за това говоря — подчерта Керела. — Ако няма други възражения, давам съгласието си Сърцето да бъде използвано в тези извънредни обстоятелства.

— А как твоите хора ще научат кога трябва да отстъпят? — обърна се Селдейн към Кард.

— Щом се отървем от западняците на кулата, ще изпратя в небето магове със Сенчести криле, за да наблюдават струпването на нашествениците към Школата. Трима са достатъчно. Искам само да ухапя до кръв онези, които пазят около стените, не цялата армия на западняците. Нямам намерение да опожаря Джулаца, за да си върнем свободата. Впрочем времето няма да стигне, така че подобна тактика ще се окаже безполезна. Ако се сражаваме по улиците, теснотията ще е изгодна за нас, защото сме далеч по-малко. Щом маговете видят толкова много западняци, че да пометат моите войници пред портите, ние ще се приберем. Знаят за какво да бдят и сигналите са уговорени.

— Защо изобщо си решил да рискуваш хората си в такъв набег? — озадачи се Вилиф. — Не е ли по-добре да ги съхраниш, за да бранят стените?

Кард завъртя глава.

— Не е така. Няма да се забавим дълго отвън, но тази атака ще постигне две цели. Ние ще нанесем първия удар и това ще ни вдъхне увереност. Уверявам ви, че когато просто стоиш на стената и гледаш как враговете настъпват към теб, може да загубиш ума и дума от страх. Второ, ако ги цапардосаме болезнено, може и да подроним малко тяхната самонадеяност. Освен това в началото ще стоварим доста заклинания върху тях. Не е изключено настървението им да отслабне.

— Не ми се вярва — каза Вилиф. — Те са почти десеторно повече от нас.

— Но техният дух не е здрав. А когато бъдат ударени и в гръб, е… не можем да знаем предварително какво ще сторят накрая.

Барас изви вежди иронично. Той можеше да предвиди какво ще сторят западняците. Ще започнат клане. Но бездруго нямаше друг изход. Дори да се бяха крили зад Покрова стотина дни, нищо добро не ги очакваше. Храната им щеше да свърши, още души щяха да подхранят творението на демоните, а в Школата щеше да избухне бунт.

— Какво ни прихвана, та решихме да спуснем Покрова около Школата? — промълви той, внезапно отдал се на мъката.

Залата притихна за миг, Керела докосна ръката му, отпусната върху облегалката. Отговори му Кард.

— Искахме да спечелим време — каза той благо. — От самото начало го знаехме, нашият храбър приятел Дийл — също. Попречихме на западняците да ни прегазят набързо в мелето. Колкото и смело да приказвахме, всички се надявахме как ще видим армия да преваля билата на хълмовете, за да спаси нас, Школата и града. Минаха дванадесет дни и е неизбежно да признаем, че това няма да се случи… поне докато съществува Покровът. Недопустимо е да гледаме безучастно как умират наши съграждани. Дори ще е по-меко да видим как ги обезглавяват или изкормват, поне няма да загубят душите си. А в Покрова! Небесни богове, не можем и да си въобразим страданията им!

— Редно ли е да опетним тези жертви, като се предадем покорно накрая? — вметна Ендор.

Очите на Кард блеснаха, но погледът на Барас не му позволи да даде воля на гнева си. Гласът на пълководеца остана спокоен.

— Твърде късно е да направим нещо за онези, които загубихме в Покрова на демоните. Но не е късно да спасим онези, които са живи. Ендор, ти си маг, но си млад и наивен. Никой не възнамерява да се предаде покорно. Очаквам и ти да дадеш своя принос, за да вдъхнем на западняците страх от Джулаца завинаги. И ако в тази битка загинем всички, но поне едно от децата тук успее да се изплъзне на враговете, това ще е достойна победа. Разрешавате ли да започна?

Те кимнаха един по един.

— Значи е решено. Утре, един час преди зазоряване, ще ви помоля да премахнете Покрова на демоните. И от този миг ще командвам всички сили на град Джулаца и Школата, магове и войници, мъже и жени. Давате ли ми тази власт?

— Да, генерал Кард — потвърди Керела. — Имаш и нашата подкрепа, благословия и молитви. Спаси Школата. Не допускай нашите хора да измрат.

Кард се усмихна.

— Ще видя какво мога да направя по въпроса.

* * *

Ша-Каан не се завърна тържествуващ както предишния път. Плъзна се надолу през мъглите незабелязано и обяви появата си на грижещите се за него вестари чак когато кацна. Пропусна обичайните любезности на посрещането и пожела да използва Залата на сливането. Застина неподвижно и се прехвърли вътре.

А там беше проснат на хълбок Елу-Каан с безсилно изпънати шия и опашка. По главата и шията му личаха всевъзможни драскотини и ранички. Едното крило беше разгънато, мембраната — покрита с белези и пресъхнала, но за щастие без разкъсвания. Ша-Каан обаче се разтревожи най-силно от дишането му, плитко и накъсано, сякаш дробовете му не можеха да си вършат работата.

Въпреки че беше уморен, схванат и ранен след битката и изтощителното завръщане в Терас, Ша-Каан тутакси заповяда на вестарите да се заемат с Елу-Каан. Премести се, за да не им пречи огромното му туловище, отпусна се на земята и доближи глава до Елу.

Не се налагаше да задава въпроси. Младият дракон очевидно бе пострадал при сблъсък с арахите, а не се намираше в целебния поток между измеренията, защото не бе успял да достигне съзнанието на своя Драконан в Джулаца.

Отблизо се виждаше, че по муцуната му има безброй драскотини от ноктите и зъбите на арахите. Те бяха почти неуязвими за драконовия огън и си оставаха опасен противник, но пък рядко дръзваха да излязат от измерението си, за да досаждат на огромните същества, чиито души не смееха да поробват. Този път обаче Покровът на демоните бе нарушил неприкосновеността на пространството между измеренията, а Елу-Каан бе предизвикал присъщия им бяс. За малко не бе платил с живота си.

Двете раси не общуваха помежду си. Драконите поначало не бяха склонни да преговарят, а арахите изобщо не желаеха да говорят. Придържаха се към простичкото убеждение, че всички раси в останалите измерения са по-низши и заслужават само да бъдат използвани или унищожавани според случая. Ша-Каан се сблъска с тях един-единствен път през дългия си живот, но беше склонен да признае, че в повечето случаи имат основания да са надменни. Драконите, а по-късно елфите и хората се научиха или да използват арахите на свой ред, или все някак да се спазаряват с тях. От това арахите станаха още по-непредсказуеми.

Щом усети по муцуната си дъха на Ша-Каан, младият дракон немощно отвори очи.

— Съжалявам, Ша-Каан, не изпълних задачата…

— Говори ми с ума си, готов съм да те чуя. Не насилвай гърлото и дробовете си.

— Благодаря ти!

Елу вложи в думите си искрена признателност, че му е позволено да беседва мислено с Великия Каан.

— Скоро това ще бъде твое право — увери го Ша-Каан. — Сега ми разкажи за пътуването и стълкновението с арахите. Не искам да чувам, че не си изпълнил задачата. Поверих ти опасно задължение и щом си оцелял, това доказва колко си надарен й силен. Ако се умориш, кажи ми, ще продължим по-късно.

— И ти си ранен, Ша-Каан.

— Елу, мисли за раните си. Трябва да предам на моя Драконан каквото си научил. Разкажи ми, докато още имаш сили.

— Трудно е да се следва прохода без личният Драконан да ти бъде ориентир, но аз се водех по познати потоци, а отличителните белезите на Балея са ярки…

Елу-Каан пак затвори очи и Ша-Каан се намръщи угрижено. Още по-мъчително вдишване разлюля тялото на младия дракон. Гласът на ума му пресекна за миг.

— Усетих присъствието, което ти наричаш Покров, щом доближих Джулаца, но зад него цареше пълна тишина. Досущ като пустотата, която почувствахме, когато хората от Балея извършиха заклинанието си и отвориха разкъсването.

— Успокой се, Елу.

Ша-Каан долови, че пулсът му се ускорява. Взря се във вестарите, които трескаво мажеха гърдите на Елу със загрята кал и слагаха около него съдове със сгорещени ароматни отвари. Щеше да мине време, докато изпаренията се просмучат през кожата. Един вестар мина между драконите и постави вдигащ пара котел до устата и ноздрите на Елу, който се сепна от новото ухание, но мускулите на шията му се отпуснаха веднага, а меката миризма на мъгла и листа достигна до дробовете, за да ги облекчи.

— За щастие вестарите са толкова изкусни.

Ша-Каан кимна на служителите си, които се поклониха в отговор, макар да не чуваха размяната на мисли между драконите.

— Кажи ми как арахите успяха да те доближат.

— Убедих се, че мога да мина през Покрова, но щом влязох в досег с него, почувствах силата на магията — създаваше връзка между измерението на арахите и Балея, която не бе сътворена само от арахите. Там гъмжеше от тях, нахлуха в прохода, без да ги засегне моят огън. Нападаха ме с крака, ръце и зъби. Онези, които ме ухапаха отвътре в устата, ме нараниха. Сякаш лед гасеше огъня ми, сега ми пари в гърлото и навътре в мен…

Кашлица разтърси Елу, опашката му плесна по земята и вестарите отскочиха пъргаво. От ноздрите му плисна тъмна слуз и събори котела. Вестарите веднага сложиха нов на мястото му.

— Стига, Елу-Каан, време е да си починеш.

— Не, Велики Каан, има още нещо. — Мисълта на младия дракон гаснеше и Ша-Каан се досети, че мехлемите и отварите са предназначени и да го потопят в сън. — Покровът е пълен с арахи, гладни за душите на хората от Балея. Те си мислят, че им е даден пробив към измерението на Балея, който маговете не могат да затворят. Да се молим на небесата да грешат, защото няма как да се притечем на помощ, Арахите са прекалено силни, а ние сме заети тук. Още един портал, Ша-Каан — и той може да погълне нашето сродно измерение със същата лекота както и разкъсването над Терас…

Връзката със съзнанието на Елу прекъсна и за миг Ша-Каан се заблуди, че е мъртъв. Но вестарите се грижеха за него все така спокойно. Значи най-после се бе унесъл.

Ша-Каан се изправи. Нямаше време за губене тук, за да лекува собствените си рани. Пак бе познал. Хората в Балея отново опитаха да се защитят, но задвижиха верига от събития, над която нямаха власт. Този път нямаше да говори само с Хирад Хладнокръвния, трябваше да го чуят всички Гарвани. Без да се огледа, Ша-Каан тръгна по коридора и се настрои за прехвърляне в пространството между измеренията, воден от отличителните белези на Хирад.