Джеймс Баркли
Мрак по пладне (12)

ГЛАВА 11

Гарваните, или поне Илкар и Троун, дочуха слаби шумове от лагера на западняците дълго преди до слуха на всички да стигне плискането на водата по западния бряг на Тривернския залив.

Настъпи вечерта на шестия ден, откакто, се разделиха с Дарик и Стилиан. Водени от Троун, те разчитаха и на опита на Незнайния, за да прекосят все по-негостоприемните земи. Промъкваха се в подножието на Зъбите на Сунара, северните планини. Принудени да отбягват селата и стражевите постове на западняците, трудно намираха откъде да минат по канари, в гъсто обрасли с дървета долини, под огромни свлачища, около срутени камънаци и по студени плата.

През всеки от тези шест дни тревогата покълваше в душата на Хирад, докато гледаше как Дензър се затваря в себе си. Дори Ериан си патеше от променливото му настроение и благите опити да подхване разговор често й навличаха обидни изблици на гняв.

— Той май си е втълпил, че делото на живота му е завършено — каза тя на останалите в четвъртата вечер от прехода, когато Дензър пак се тръшна да спи рано. — Вярвам, че дълбоко в душата си още е привързан към мен, не му е безразлично и нероденото ни дете, но това не му стига и прикрива чувствата си. Толкова дълго е задълбавал в Крадеца на зората и се е опитвал да го овладее до съвършенство, че след изчезването на заклинанието е загубил опора.

— А заплахата от скорошно нашествие на дракони не е достатъчна да се опомни — промърмори Илкар.

— Няма нито хъс, нито енергия и това ми се вижда странно след снощи.

Ериан говореше за мисловната връзка, от която научиха по-точни измервания на сянката по пладне. Тя щеше да покрие изцяло Парве след малко повече от тридесет дни… ако Гарваните не измислеха как да затворят разкъсването. Тридесет дни до покоряването на Балея от дракони.

Но за Хирад това все още беше далечно бъдеще. Сега трябваше да се промъкнат покрай многото западняци на брега и да стигнат до Джулаца. Гарваните бяха спрели в падина на завет от хапещия вятър около залива. Над тях дърветата се клатеха и шумяха, тревата се притискаше към пръстта, а жилави храсти оплитаха клони с трънаците. Спуснаха се тук по дълъг кален склон, прорязан от свлачище между отвесни скали, затова навсякъде имаше обрасли с лишеи камънаци. Троун и Илкар се бяха промъкнали по отсрещната страна, за да огледат какво става на брега.

Хирад взе чашата горещо кафе и пак се зарадва на решението да не изоставят походната печка на Уил. По-рано през деня решиха, че с конете е по-трудно, и ги пуснаха на свобода в гориста долина. Насякоха с мечовете седлата и хамутите, отърваха се от всичко, което им се струваше ненужен товар. Но след кратък спор Троун нарами опакованата разглобена печка и дори не се задъхваше, докато я носеше. Сега бяха доволни, че могат да се греят около нея, без да се плашат от издайнически проблясъци. Тънките струйки дим от дървата вътре се губеха под тъмното небе.

— Колко път има дотам? — попита Хирад.

— Половин час, ако вървим бързо, но двойно повече, за да стигнем незабелязано. Трябва да минем по на север, иначе ще ни видят — обясни Троун.

— С какво ще се сблъскаме? — на свой ред попита Незнайния.

— Сам ще огледаш, отраженията от водата помагат. В бивака са към триста бойци, палатките им са подредени по племенния обичай — полукръгове около огнища и знамена. Има три наблюдателници, обърнати към сушата. В средата са опънали по-големи шатри, явно там съхраняват товарите за превоз през залива. Отъпканата пътека влиза в лагера от юг. За нас е добре да заобиколим от север, далеч от крайната наблюдателница, така ще рискуваме по-малко.

— А лодките? — напомни Хирад.

— Има предостатъчно — от малки платноходки до средно големи галеони за плаване в открито море, макар че само боговете знаят откъде са се сдобили с тях. Все ще намерим нещо, което да откраднем лесно.

— Видяхте ли какво има на отсрещния бряг? — попита Уил.

— Предполагам, че там са се укрепили по-сериозно — каза Троун, — но не можем да го различим оттук. Бездруго ще се насочим към Горанските водопади, за да не се натъкнем на западняците.

— Как ще си намерим коне?

— Имаме две възможности — отвърна Илкар. — Или да откраднем от западняците, или да се надяваме, че стражите при Тривернското езеро още са живи и здрави. Не е чак толкова невероятно, защото засега племената като че са проникнали само до Джулаца.

— Добре, докато си приказваме, всичко е наред — промърмори Хирад. — Да видим обаче как ще си присвоим лодка, без да събудим целия лагер.

— Допий си кафето и ела да погледнеш — подкани го Илкар. — Двамата с Троун измислихме нещо.

Не след дълго Гарваните лежаха в редица и се взираха надолу от билото на дългия, обрасъл с бурени склон, спускащ се към Тривернския залив. Пред очите им се откри временният лагер на западняците. Там беше тихо въпреки пламтящия по средата голям огън с насядали наоколо племенни бойци в близост до големите складови шатри. Имаше още запалени огньове край брега, открояваха се издърпаните на пясъка лодки и корабчета, иначе лагерът беше осветен само от процеждащи се през облаците лунни лъчи.

Хирад различи трите наблюдателници. От Троун и Илкар знаеше, че на всяка има двама часови и голям хлопатар. Южната стърчеше над края на пътя, който изчезваше в далечината на югозапад, до нея бяха огражденията за коне и добитък. Имаше също кокошарници и свинарници. На пръв поглед не личеше в лагера да има дестрани, но Хирад не се съмняваше, че все някъде държат бойни кучета, може би близо до шатрите, за да не се полакоми някой войник да бръкне в склада. Прецени, че Троун е прав — можеха да доближат лагера от север и биха рискували да ги видят само часовите от крайната кула.

— Тъй — заговори тихо Троун, — всички виждате откъде можем да влезем. Ще се движим по края на лагера, далеч от големия огън, за да се спуснем към брега. Трябва да премахнем часовите в северната кула, защото ще бъдем пред очите им. Илкар предлага двама души, скрити под Невидимо було, да ги издебнат и да им източат кръвта, без да вдигат шум. Така ще се отървем от първото препятствие.

— Тоест двама магове — вметна Дензър. — И за кои двама си е мислил Илкар?

— Питай направо мен — изсъска елфът. — Разбирам въпроса ти, представи си.

Хирад въздъхна.

— Нека действаме задружно, иначе ще ни накълцат — вторачи се той в тъмния маг. — Знам, че сега ти е тежко, но имаме още много работа и ти си ни нужен. Долу са се събрали към триста западняци. За колко време ще ни смачкат, ако надушат, че се каним да откраднем една от лодките им?

— Това го знам. Само ми беше интересно с кого Илкар ще изпълни тази дребна самоубийствена задачка.

— С теб, то се знае — отговори елфът. — Току-виж, се поразсееш от умуването какъв си страдалец.

— Изобщо не знаеш какво чувствам сега — надменно изрече Дензър.

— И така да е, знам как ще навлечеш беля на всички ни. Опитай пак да бъдеш полезен на отряда, може дори да ти хареса. Аз поне ще си отдъхна, ако това се случи.

— А ти опитай какво е да завършиш делото на живота си и то да се превърне в проклятие за теб! — изръмжа тъмният маг.

— Стига! — скастри ги Незнайния. — Нямаме много време. Троун, какво щеше да казваш?

— Всичко опира до наблюдателницата. Оттук виждате, че няма начин да минем направо — твърде стръмно е, пък и ще ни забележат отдалеч. Ще заобиколим през сенките под скалите.

— Това ли ти е целият план? — обади се Уил.

— Да, ако само искаме да се прокраднем спокойно в лагера. Ние обаче намислихме още две неща. Едното е за всеки случай, ако ни видят, второто… побъбрихме си за малък саботаж, щом бездруго сме тук.

— О, богове… — изсумтя Дензър. А Хирад се усмихваше.

— Много нелюбезно е да не ги навестим — каза той. — Я да чуя.

* * *

Стилиан не се отправи към Гиернатския залив. Изобщо нямаше това намерение, след като остави зад гърба си жалките остатъци от кавалерията на Дарик. Както се бе настървил, искаше с него да бъдат най-добрите, бързите и издръжливите воини.

Затова го придружаваха само деветдесетимата Закрилници, когато доближи укрепленията пред западния край на Подкаменния проход. Там се бяха разположили поне хиляда и петстотин западняци, обаче Стилиан не си позволяваше излишни опасения. Предполагаше, че при сблъсък ще ги накара да се предадат или ще си пробие път, но бе дошъл не да се сражава, а да уговори бърз преход на изток и да обещае нещо, което нямаше да дочакат от него. Помощ.

Забеляза суетене на площадката по цялата дължина на недостроената дървена стена. Разнесоха се викове, мнозина опънаха тетивите на лъковете си, разлаяха се кучета. Заповядаха му да спре и той се подчини. Все по-мъждивата светлина в късния следобед хвърляше отблясъци по лъскавите маски на Закрилниците, чието видимо хладнокръвие смущаваше западняците.

Стилиан наблюдаваше как в гарнизона бе възстановено някакво подобие на ред. Някой прекрати трескавата подготовка за набег извън стената, от настръхналото гъмжило излезе мъж, придружен от още четирима. Вървеше решително и застана на броени крачки от предната редица Закрилници. Две дузини маскирани глави се извиха недоловимо, за да не изпускат от погледите си западняка и охраната му. Не посягаха към оръжията, но се напрегнаха за бой.

Мъжът заговори на племенно наречие, произнасяше думите рязко и бързо, но уверено.

— Навлязохте неканени в земи, които принадлежат на обединените племена. Кажете какво ви води насам.

— Съжалявам за внезапната си поява — отговори Стилиан. Позабравил наречието, той се опитваше да говори просто, за да бъде разбран. — Преди да кажа причината, ще попитам с кого беседвам.

Западнякът кимна сдържано.

— Щом знаеш езика ни, заслужаваш поне малко уважение. Името ми е Риасу. Искам да чуя твоето.

— Аз съм Стилиан, Господарят на Ксетеск. — Стилиан не уточни, че титлата му е остаряла с няколко дни. — Ти ли си старшият тук?

Риасу кимна отново.

— Командвам повече от две хиляди племенни бойци, които преграждат пътя на враговете към прохода. А както изглежда, ти си от враговете ни.

— Известно ми е колко умели бойци сте — изрече Стилиан в търсене на подобаващи думи. — Но вече нямате магия. Аз ще ви я дам.

Риасу се разсмя.

— Твоята магия не ни е нужна. Тя е зло, което трябва да бъде премахнато. Заедно с теб.

Стилиан не трепна.

— Знам, че се боите…

— Не се боя от нищо — неприязнено заяви западнякът. Стилиан вдигна ръка в помирителен жест.

— Познавам вашите… вярвания. Но чуй истината — вашите стрели няма да навредят нито на мен, нито на моите войници. Опитайте.

Вече бе издигнал въздушен щит над отряда си, Риасу обаче завъртя глава.

— И аз познавам вашата магия. Можеш ли да ме убедиш да не поискам главата ти?

— Кой предвожда армиите ви на изток?

— Владетелят Тесая.

— Искам да говоря с него.

— Ако те пусна да минеш — напомни Риасу. — Но нямам такова желание. Кажи защо си дошъл.

Стилиан прецени, че щом Риасу не заповяда незабавна атака, явно беше предпазлив и се страхуваше от мощта на магията, както и от очевидната заплаха, скрита в Закрилниците. Безпокоеше се обаче, че този незначителен вожд може да не го разбере, а не биваше да губи Закрилници от тази страна на прохода.

— Нека седнем до огън, за да поговорим и да хапнем — предложи доскорошният Господар на хълма. — Тук, на ничия земя.

— Така да бъде.

Риасу закрещя заповеди към хората си пред портата на стената. Те се разтичаха и донесоха дърва, котел и храна, а охраната на вожда стана по-многобройна. Скоро водата къкреше над пламъците. Без да търсят удобства, Риасу и Стилиан седнаха на земята от двете страни на огъня с по десетина стражи зад всеки. Другите Закрилници се отдръпнаха на същото разстояние, което делеше огъня от стената.

За Стилиан предпазните мерки бяха забавни. Риасу не подозираше за мигновеното пълно разбирателство между Закрилниците. Ако разговорът завършеше с враждебност, вождът и телохранителите му щяха да бъдат посечени още преди откъм укрепленията да се втурнат други бойци. Но щом на вожда така му харесваше, Стилиан беше склонен да отстъпи.

С чаша вино и парче варено месо в ръцете Риасу подхвана:

— Няма да кажа, че се радвам на тази среща, но няма и да пропилявам живота на войниците си в безсмислена битка. Това е едно от нещата, на които Тесая ни научи… — … но не предотврати огромните ви загуби в Джулаца — подхвърли Стилиан.

Предпочете да запази разсъдъка си бистър и отпиваше от гореща билкова отвара. С леко заклинание откри, че е безвредна въпреки горчилката.

— Не съм получавал такива вести.

— Аз обаче ги получих. — Усиленото от магията зрение на Стилиан проникваше през пламъците и сумрака. Лицето на западняка помръкна за миг. — Нямате полза от своята нетърпимост към магията. Мразите я, защото не я разбирате. Иначе щяхте да признаете, че може да ви помага.

Риасу се подсмихна.

— Едва ли. Ние сме народ от бойци. С вашите хитрини сте способни да убивате, да осакатявате и да виждате надалеч, но накрая ще ви покорим.

Стилиан въздъхна. Разговорът се въртеше в кръг.

— Но ти каза, че не би пропилял безсмислено живота на бойците си. Ако не ме изслушаш, тъкмо до това ще стигнем накрая.

Стилиан прокле оскъдните си знания в това наречие. Трудно можеше да убеди вожда, значи се налагаше да му отвори очите по най-грубия начин, за да мине през прохода.

— Добре, нека чуя какво предлагаш — каза Риасу, без да проличи дали е проумял какво се крие в думите на събеседника му.

— Съвсем просто е — искам по-бързо да се върна в своята Школа. Вие желаете да унищожите магията. Помогнете ми за моята цел, а аз ще ви помогна за вашата, ако оставите на мира само моята магия.

— Заклели сме се да заличим всякаква магия — сви рамене Риасу. — Защо да се пазарим с теб?

— Никога няма да заличите магията — натъртено заяви Стилиан. — Докато има дори един маг, ще има магия. Той може да обучи и други. А вие никога няма да превземете Ксетеск.

— Колко си самоуверен… Но какво ще стане, ако умреш тук, още сега?

Стилиан разтри слепоочията си. Какво друго можеше да очаква, освен този сляп и войнствен инат? Въпреки всичко започваше да се дразни.

— Не можеш да ме убиеш тук. Не ти стигат силите. Западнякът се наежи.

— Осмеляваш се да ме предизвикаш в собствените ни земи?

— Не — засмя се Стилиан. — Казвам ти истината.

— Две хиляди бойци — напомни Риасу и посочи с палец укрепленията зад себе си.

— Знам. Вашите вярвания… — Как му липсваше думата „невежество“! — … за магията заслепяват очите ти за истината. Моите воини са по-малко от сто, но ако битката с вас беше неизбежна, нямаше да се тревожа кой ще победи. И те носят магията в себе си. Видиш ли ги да се бият, ще разбереш.

— Можем да ви погубим до последния човек.

— Добри бойци сте, но нямате силата на магията. Не искам да се сражаваме. Позволи ми да говоря с Тесая.

Риасу изпъна показалец нагоре.

— Искам да се убедя в правотата ти. Един от маскираните ти воини срещу двама от моите бойци.

— Неравен бой — поклати глава Стилиан. — Защо да проливам кръвта на твоите хора?

— Тогава ти избери каква да бъде схватката.

— Един от моите срещу четирима от твоите, с оръжие или в ръкопашна схватка. Но няма да се зарадвам на тази гледка.

— Четирима ли? — изви вежди вождът. — Аз обаче искам да видя това. И нека бъдат въоръжени. Истински бой. — Изви глава наляво и заповяда нещо на един от телохранителите си, който изтича към портата. — Избери своя боец.

— Наистина ли го искаш? Това ще е напразна смърт — изкриви устни Стилиан.

— Ти го казваш.

— Както предпочиташ…

Стилиан се надигна, без да погледне храната. Може и да беше неизбежно, но дали Риасу щеше да приеме резултата от схватката с обида или страхопочитание? Повика най-близкия Закрилник.

— Изберете един от вас, който е готов да се бие. Сега не защитавате живота ми, а доказвате силата ни. Нека всичко свърши бързо и кърваво. Разбра ли ме?

— Да.

— Много добре. Кой ще се бие?

Закрилникът помълча миг-два, докато безмълвно се съветваше със събратята си.

— Сил.

— Дайте му своята мощ и зоркост. Нека се бие безмилостно. Не искам никакви грешки.

— Ще бъде изпълнено.

Сил излезе пред основната част на отряда, която бе отстъпила от огъня. Стигна до светлината и абаносовата маска отрази жълтите пламъци. Очите зад нея бяха безстрастни, впили поглед в четиримата западняци, които се подпираха на оръжията си.

Стилиан отново застана срещу Риасу, който тънеше в съмнения, но избраните бойци очевидно не се колебаеха. Двама от плещестите мъжаги, облечени в мъхнати кожи и с железни шлемове на главите, носеха тежки мечове, другите двама — двуостри брадви. Разпръснаха се в полукръг, щом Сил ги доближи с меч в лявата ръка и брадва в дясната.

Закрилникът, покрит с дебела кожена броня и плетена ризница, беше висок много над шест стъпки и се извисяваше над противниците си, но и техните набити тела пращяха от сила. Той спря, навел оръжията надолу и встрани.

— Още можеш да запазиш живота на тези хора — предупреди Стилиан.

Вождът се подсмихна и завъртя глава.

— Те сами ще си го опазят. Бийте се!

Западняците обкръжиха Закрилника. Сил не помръдваше, дори не погледна двамата, дебнещи го в гръб. Следеше внимателно бойците, които пристъпяха към него с леко присвити крака, хванали здраво брадвите си. По уговорен предварително знак един от мечоносците се хвърли към широкия гръб на Сил. Закрилникът отби с нисък удар на брадвата, но нито се обърна, нито направи крачка. Нападателят се отдръпна и дебненето продължи.

Стилиан скръсти ръце на гърдите си. Изведнъж загуби желанието си да не допусне кръвопролитие. Може би западняците трябваше да видят това глупаво представление, за да им натрие носовете, че повторното превземане на Подкаменния проход не означава почти нищо за Магистрите от Ксетеск.

Знаеше, че застиналият като статуя Сил се вслушва в наблюденията на събратята си, усеща доколко е устойчива опората под краката му и следи всеки полъх по кожата на лицето си.

Западняците се подканиха безмълвно за общо нападение. Двете ръце на Сил сякаш се подчиняваха на отделни мозъци — мечът му отклони първия замах с брадва, а неговата брадва се завъртя назад и сцепи челото на единия от бойците, който се строполи и опръска земята с кръв и мозък.

Закрилникът светкавично направи обратен замах с брадвата, пресрещна удара над глава от следващия противник и завъртя оръжието си, за да избие неговото. В същия миг мечът се плъзна зад гърба му успоредно на земята и попречи на четвъртия да го намушка. Сил натисна с все сила дръжката на брадвата, извади от равновесие безпомощния западняк, пристъпи за пръв път в схватката и го запрати в другия до него. Двамата му противници се проснаха.

Пак се завъртя, за да отбие насочения към хълбока му меч, брадвата му изсвири на височината на корема и разпори гръдния кош на четвъртия западняк. Острието разпръсна широка кървава дъга на излизане от раната, а Сил вече се нахвърляше върху последните двама. Те се изправяха, но Закрилникът ги връхлетя, халоса с плоската страна на брадвата лицето на единия и прободе другия в сърцето. Преди Стилиан да му заповяда да спре, вече бе обезглавил последната си жертва.

Отново зае същата поза, от остриетата на оръжията му капеше кръв и попиваше в прахта, около него се въргаляха трупове, а тишината над неочакваното клане се разпростря като вълна.

Стилиан погледна към Риасу, който изцъклено зяпаше мъртвите си бойци.

— А сега помисли какво би ви сполетяло, ако се бие целият ми отряд, а аз го подкрепям с магия. Ти поиска тази смърт.

В очите на Риасу се появи страх, въпреки че позата му издаваше ярост от унижението.

— Ще умреш за това!

Той рязко спусна ръка надолу и от стената полетя цял облак стрели към плътно наредените Закрилници, които се взираха в Сил. Стрелите блеснаха в последните лъчи на слънцето и отскочиха от отдавна вдигнатия въздушен щит на Стилиан.

— Подлагаш ме на изпитание — кимна Магистърът от Ксетеск.

— Добре. Но сега искам да говоря с владетеля Тесая.

— Не смей да ми заповядваш! — озъби се вождът в гневна гримаса.

— Внимавай със следващите си думи — тежко изрече и Стилиан. — Твоите две хиляди бойци са далеч зад теб.

Очите на вожда пак показаха, че е уплашен — зашариха към десетината Закрилници, после и към равните им по брой, но не и по страховитост телохранители.

— Ще изпратя вест на Тесая, че желаеш да беседваш с него.

— Добре. Не искам да се пролива още кръв.

Риасу кимна намусено и се обърна, но гласът на Стилиан го накара да се екове.

— Давам ти срок да ми предадеш отговора до утре по същото време. Иначе ще мина през прохода с твоето съгласие или без него.

— Няма да забравя какво направи тук, Стилиан, владетелю на Ксетеск. Ще настъпи и ден, когато ще си сам. Бой се от този ден.

Риасу закрачи към дървената стена, но телохранителите му се бавеха, загледани в своите повалени сънародници.

— Отнесете телата — разреши Стилиан. — Той няма да ви стори зло.

Сил избърса оръжията си и прибра меча в ножницата, а брадвата в — калъфа. После се върна при отряда. Стилиан изпроводи с поглед Риасу и седна до огъня. Горкият глупак… Щеше да се убеди, вероятно от горчив собствен опит, че никой маг от Ксетеск, особено един от най-старшите, не остава сам нито за миг.