Джеймс Баркли
Мрак по пладне (8)

ГЛАВА 7

Бивакът притихваше, студеният вятър се промъкваше под дрехите, а в нощния небосвод заблестяха звезди, преди Дарик да намери време да поседне до огъня на Гарваните, както го помолиха и Хирад, и Незнайния.

Увит с дебело наметало над покритата с петна и драскотини кожена броня, генералът седна между Хирад и Дензър и кимна дружески на Уил, който веднага му даде голяма чаша кафе.

— Моля да ме извините, че не се отзовах веднага на поканата — започна Дарик, очите му искряха на винаги грейналото от жизненост лице. — Разговарях с магове и съгледвачи, наученото може да е особено важно и за вас. Но кажете първо вие защо ме потърсихте.

Хирад се усмихна крадешком. Лесно беше човек да разбере защо и войници, и цивилни се отнасят с такова уважение към Дарик. Той направо излъчваше увереност, непреклонност и властност.

— Да, имаме въпроси към теб — потвърди Незнайния, но наистина може да променим решенията си, като чуем какво са научили твоите магове за положението на изток.

Дарик се почеса по носа.

— Казвайте какво предлагате, да видим как се съчетава с моите сведения.

Незнайния му обясни какво безпокои Гарваните и накъде искат да продължат. Хирад следеше реакцията на пълководеца.

Нямаше смисъл да го прави — докато слушаше огромния воин, Дарик изобщо не промени изражението си, а невъзмутимо обмисляше чутото. Щом Незнайния млъкна, пълководецът изля утайката от чашата и я даде на Уил да я напълни пак.

— Благодаря ти. Първо искам да знаете, че за повечето от тези неща мислих и аз. Радвам се, че сме стигнали до еднакви изводи. Имах намерение да разделя отряда, когато стигнем на възвишенията над Теренеца — вас да изпратя на север, а с конниците да поемем към Гиернатския залив. Сведенията от мисловната връзка днес ме убедиха, че съм прав. Закъсали сме на изток и при Подкаменния проход. Не е бил открит нито един маг от гарнизона пред прохода, принудени сме да допуснем, че е превзет от западняците. Петнадесет хиляди западняци са преплавали Тривернския залив и са настъпили към Джулаца. — Хирад видя как по челото на Илкар мигновено изби пот въпреки студа. — Макар че вие им отнехте магията на Върховните вещери, не са се отказали от нашествието.

— А Школата… — дрезгаво прошепна Илкар. — Да не са я превзели?

— Илкар, не забравяй, че получихме тези сведения от Дордовер. В най-добрия случай са неточни, в най-лошия са просто слухове.

— Превзета ли е Школата? — неотстъпчиво повтори елфът.

— Смятаме, че не е превзета.

— Смятате? Трябва да знам. Сега.

— Овладей се — протегна ръка към него Хирад. Илкар тръсна глава гневно, но Ериан каза преди него:

— Хирад, само маг е способен да разбере какво означава това за Илкар. Генерале, моля ви, кажете ни всичко, което научихте.

Дарик също се опита да ги успокои с жест.

— Има съобщения, че градът е завзет, а Школата — не. Не са потвърдени. Войска от Дордовер е тръгнала на помощ на Джулаца, но от тях няма да научим нищо сигурно още ден-два.

Илкар се вторачи в огъня с присвити очи, бузите му хлътнаха, ушите му шаваха нервно. Хирад не откъсваше поглед от елфа, който си наложи спокойствие, преглътна на сухо и се обърна към Дарик.

— Знае ли се поне колко ще издържат? — попита с равен глас, макар да се усещаше как може да пресекне всеки миг. — Никой от Дордовер ли не е бил в мисловна връзка с магове в Джулаца?

— Не е имало пряка връзка, откакто от Джулаца са помолили Дордовер за помощ преди два дни. Съобщението, че градът е превзет, било изпратено от маг извън стените на Школата по някое време вчера. Затова те предупредих да не приемаш всичко като свършен факт.

— Но защо?

— Защото мисловната връзка била прекъсната отведнъж и магът в Дордовер пострадал. Умът му още не се е прояснил и засега не си спомня всичко, което е научил. Ако узная още нещо, ще кажа първо на теб.

Илкар стана.

— Благодаря ти, Дарик. — Дори на светлината от огъня личеше колко бяло е лицето му. — Извинете ме, искам да остана сам за малко.

— Чакай… — понадигна се Хирад.

— Моля те, не сега.

Елфът бавно мина между подредените палатки и силуетът му се изгуби в нощта. Варваринът поклати глава.

— Но щом Школата не е превзета…

— Досега може да е паднала в ръцете на западняците — обади се Дензър, вече не толкова равнодушно. — Това, което знаем, е вест отпреди ден. Щом ордите на онези диваци толкова бързо са нахлули в града, как ще ги спре Школата? Повярвай ми, за Илкар само смъртта е по-страшна от унищожаването на Школата му. Същото се отнася за всеки друг маг от Джулаца. Това би означавало край на тяхната магия, а столетия наред е било немислимо да се случи. Не му досаждай.

— Но той е от Гарваните! Защо да не му помогнем?

— Не точно в този момент. Сега Илкар мисли само за Джулаца и е застрашен да загуби всичко, което познава — каза Ериан. — Ще го подкрепяме, но когато той реши да се върне тук.

— Ако Школата бъде превзета, Илкар ще загуби ли способностите си? — попита Уил.

— Не — увери го Ериан. — Винаги ще може да оформя маната, за да извършва заклинания. Но ще се изгубят кодираните знания на Джулаца, събирани и предавани от незапомнени времена. А с разрушаването на Кулата ще изчезне и средоточието на тяхната магия. Не може просто така да си построят нова и да продължат. Маната насища Кулата с магическа мощ век след век. Още толкова време ще им бъде нужно да се възстановят… ако изобщо някога успеят.

— И колко от трудовете на Септерн са в тяхната библиотека? — попита Троун с такъв тон, че всички около огъня потръпнаха.

— Добре се сети — промърмори Дарик. — Затова вие… само вие!… ще прекосите Тривернския залив колкото се може по-скоро. Длъжни сте да проникнете в Школата и да се измъкнете оттам преди да бъде превзета. Най-големи шансове имате, ако пътувате сами. Трябва да се отделите от отряда без отлагане.

— Ще останем с вас още един ден — реши Незнайния. — Илкар няма да се съгласи да тръгнем на север, докато не научи какво става, а това ще ни съобщи само войската на Дордовер.

— И аз мога да науча от тях с мисловна връзка — вметна Дензър.

— Още не можеш да си държиш и лулата — скастри го Ериан. — А аз не съм толкова изкусна в мисловната връзка, че да я поддържам на такова разстояние.

— Ти какво ще правиш? — обърна се Хирад към Дарик.

— На юг сме малко по-добре… съвсем малко. Доколкото знаем, барон Блекторн е успял да попречи на друг западняшки отряд да се добере до Подкаменния проход. Градът му обаче е превзет и ако не се заблуждавам, сега баронът е потеглил към Гиернат, за да събере още сили. Има смисъл да присъединя конниците си към неговите войници. Ще прекъснем снабдяването на западняците от юг и ще се опитаме да ги изтласкаме от неговия замък. Ако се укрепим там, ще започнем да им го връщаме тъпкано.

— Добрият стар Блекторн… — усмихна се Незнайния. — Предай му нашите поздрави, когато го видиш.

— С удоволствие.

— А Стилиан?

Дарик изпухтя при въпроса на Дензър.

— И той поиска да говорим, ще го посъветвам да тръгне на юг с нас. Все пак е по-старши от мен и може да прави каквото пожелае. Ще се постарая да го убедя, че най-големият му шанс да се завърне триумфално в Ксетеск е да мине от юг с нас, а не да напира през Подкаменния проход.

— Няма да стане — възрази Дензър. — Той също иска да прерови писанията на Септерн и ще настоява да продължи с нас.

Дарик допи кафето и се изправи.

— Сега ще проверим.

— Желая ти късмет, защото ще имаш нужда от него. Пълководецът се усмихна.

— Никога не разчитам на късмета. Вие поспете. Тръгваме призори.

— Ако видиш Илкар… — започна Хирад.

— Ще го заобиколя отдалеч. Лека ви нощ.

Илкар забави крачка, когато стигна до последните палатки и празното място между кавалеристите и бивака на Стилиан.

Тръшна се на плосък, покрит с лишеи камък и застави ума си да внесе поне някакъв ред в хаоса от оплетени мисли. Осъзнаваше какво може да му донесе чутото преди малко — вероятният край на Джулаца като средище на магията, гибелта на незнайно колко магове, негови побратими и посестрими, и разпръскването на оцелелите. Пак щяха да принадлежат към Школата, но лишени от ядрото, което придаваше цялост на енергията, силата или изследванията им.

Дали вече не се бе случило? Предполагаше, че ще долови унищожаването на Кулата по следите в потоците от мана, но беше толкова далеч от Джулаца, че дори гибелта на мнозина не би го достигнала и като най-леко смущение в тъканта й. Никой не бе отправил точно към него последно послание.

Какво ще стане, ако я няма Кулата? Кой би възстановил Школата? Ами магове като него! Но откъде шепата оцелели ще намерят необходимото и ще почерпят сила, за да се справят с неимоверно тежкия труд — изграждането на нова Кула? И как да се надяват, че ще привлекат нови съратници, щом Школата е била победена от армия, която дори не е имала своя магия? Не очакваше нищо друго, освен бавното угасване на тяхната магия — веднъж завинаги. Онези, които още я владееха, щяха да остареят и да измрат един по един.

Питаше се дали Гарваните ще стигнат до Джулаца навреме, или ще заварят само развалини и трупове. А дори да изпреварят падането на Школата, каква полза? Можеха ли Гарваните да се надяват на нещо, ако се окажеха единствените воини на Изтока извън стените й? Не е ли по-добре да не са наблизо, за да не видят с очите си края…

Провеси глава и остави сълзите да потекат. Нямаше надежда за Джулаца. Щом западняците владееха града, щяха да се справят и с Школата, чиито стени не бяха градени да устоят на нашествие. И тогава щяха да му останат само другите Гарвани, но стигаше ли му това?

— Илкар, не се знае дали всичко е свършило — стигна до ушите му глас от мрака.

Елфът избърса очите си, усети колко му е студено и осъзна, че не знае откога седи тук. Гърбът му се бе схванал. Потрепери, напрегна зрението си и огледа доближаващия го силует в мъждукането на гаснещите огньове.

— Стилиан, не ми додявай! — сопна се той. — Недей да злорадстваш над края ни, защото дори не си представяш какво ми е сега.

— Напротив. Затова ти прощавам.

Стилиан не се отдръпна. Около него се открояваха внушителните фигури на шестима Закрилници.

— Много благодаря — процеди елфът и се извърна. — Какво искаш?

— Дойдох да изразя съчувствието си и да предложа помощ, ако ми е по силите… както и да ти дам някаква надежда.

Господарят на Хълма остана прав на няколко крачки от него.

— Това май ще ти е за пръв път — неприветливо каза Илкар.

Стилиан въздъхна.

— Съзнавам колко ти е тежко. И те моля да повярваш, че разбирам какво означава да останеш сам. Моля те да ме изслушаш търпеливо… — Илкар сви рамене. — Изобщо не желая да видя равновесието в магията нарушено. И в най-благоприятните обстоятелства това би застрашило всички ни, а сега се нуждаем от всеки маг, за да имаме шанс да отблъснем западняците. Аз също бях в мисловна връзка тази вечер, но не ми съобщиха нищо достоверно за положението в Джулаца. Знам само каквото ми каза Дарик преди малко. Ще се опитам да науча повече утре. Чух, че оставате с кавалерията още един ден и ще те осведомя подробно, ако имам някакви вести. Ето я и надеждата. — Стилиан пристъпи към него и заговори по-тихо. — Двамата с теб знаем по-добре от всички други в този бивак какво могат да сторят Школите, за да се опазят. Вестта, че градът е бил превзет, а Школата — не, ми подсказва нещо — в Джулаца са измислили как да спрат армията на западняците. Въпросът е докога ще продължи обсадата. Затова се налага да побързате.

Илкар присви устни и накрая кимна.

— Може би… А твоите планове какви са?

Очите на Стилиан бяха присвити, той стисна зъби.

— Ще потегля на изток, но ще се разделя с конницата. Близкото бъдеще ме води в други посоки, но ще сторя каквото мога, за да ви бъдат предоставени текстовете на Септерн. Опасявам се, че не бих могъл да ги проучвам заедно с вас.

Тези думи свариха Илкар неподготвен. Рязко вдигна глава, срещна погледа на Стилиан и долови какъв гняв бушува в него.

— Но защо?

— Имам си свои неприятности. Както се оказва, поне засега вече не съм Господарят на Хълма в Ксетеск.

Той се врътна на пети и закрачи към бивака си.

* * *

— Дензър, кога ще можеш да извършваш заклинания? — попита Незнайния веднага щом Дарик отиде да говори със Стилиан.

Тъмният маг вече седеше по-често, вместо да лежи безсилно. Размърда безмълвно рамене и чукна лулата си в подаващ се от огъня сух дънер.

— Не ми е лесно да отговоря. — Бръкна в кесията с тютюн и промърмори: — Брей, май ще свърши скоро… Още съм изцеден от Крадеца на зората — ако не телесно, то в запасите от мана, не мога да я натрупам за заклинание. И ми е много криво, макар да не знам защо, но ще ми мине. А каквото и да разправят… — озърна се с бегла усмивка към Ериан, — мога сам да си запаля лулата.

Щракна с пръсти и се появи синьо пламъче, с което запали натъпканата лула.

— Много добре — отвърна Ериан и избута главата му настрани. — Сега да те видим как ще стовариш Адски огън.

— Видяхте ли? Не може да й се угоди. — В усмивката му обаче нямаше и следа от веселие. — Предложиш ли на жена царство, веднага ще поиска от тебе целия свят.

— Не съм придвирчива. Ще се задоволя да покажеш, че имаш сили и за друго, освен да пушиш.

— Адският огън е доста силничко доказателство — сопна се Тъмния маг.

— По-кротко де — помоли Хирад, стреснат от неочакваната му сприхавост. — Тя се майтапеше. Искахме само да отговориш на въпроса. Какво не ти е по силите?

— Всичко останало — призна Дензър. Подъвка устни и протегна ръка към Ериан, но тя се отмести. Той въздъхна и продължи: — Изчерпан съм. Щом ще яздим, вместо да почиваме, ще бъда годен за мисловна връзка най-рано след два дни, за Сенчести криле също няма и да помисля през това време. А например до Адски огън ми остават поне четири. Съжалявам, ако това не се харесва на някои.

Варваринът спокойно се взря в него.

— Е, май ще ти простим. Но недей да се зъбиш чак толкова — кимна незабележимо към Ериан.

Дензър сдържа напиращите на езика му думи.

— Троун, ти как си? — попита Незнайния след малко. Не бе присъствал на преобразяване на върколака, но видя колко е изтощен след това.

— Мога всичко, само че…

— Ясно — кимна Незнайния. — Питам, за да знам на какво сме способни. Никога няма да поискаме това от теб. Ти си решаваш кога да се преобразиш и дали да го правиш.

— Ами Илкар? — вметна Ериан. — Чудя се дали след новините тази вечер е способен да се съсредоточи.

— Каквото и да си мислиш за него, той е най-големият майстор на защитните заклинания в Балея — отсече Хирад.

И винаги е съсредоточен в битките. Затова оцеляхме толкова дълго. Опре ли ножът до кокала, ще се справя със заклинанията не по-зле от теб.

— Дано си прав. Но ако приемате съвет, бъдете по-внимателни с него засега.

— То се знае — разпери ръце варваринът. — Нали е един от нас!

Незнайния се прокашля.

— Добре е, че всички сме уверени в силите си, защото няма да ни е леко. За пръв път сме в такава бъркотия. Няма да се хвърляме в битки, но ще се промъкваме през земи, гъмжащи от западняци. Не можем да си позволим дори една грешка, нито да влачим безполезен товар. Ако някой дори за миг се е усъмнил в себе си, нека остане с кавалерията.

— Пак ще ни е трудно както до вчера — обади се Хирад, — но шансът е още по-малък. И ти питаш дали вярваме, че ще свършим работата?

Лицето на Незнайния се отпусна в мимолетна усмивка.

— Длъжен бях да попитам.

— Време ти е да се наспиш — тупна го Хирад по рамото. — Този въпрос трябваше да го зададеш преди десет години. Аз ще будувам и ще чакам Илкар.

* * *

Барас и Кард застанаха при Керела зад северната порта на Школата преди двете й крила да бъдат отворени. До тях мъже носеха на къси пръти жълто-бели флагове в знак за примирие, но наоколо имаше стрелци с лък и магове, готови да отбият със защитни заклинания вражески стрели и копия.

Пред тях се откри сивкав Покровът на демоните, очертан в жълто със синкави проблясъци там, където потъваше в земята. А отвъд него стояха трима западняци. С тях нямаше стрелци, но двамата отстрани явно бяха телохранители на средния.

Този мъж наближаваше края на четвъртото десетилетие от живота си и макар че не беше много висок, имаше яко, закалено тяло. По гърба му се спускаше дебело кожено наметало, прихванато на шията с лъскава метална закопчалка. Под него носеше броня от напукана черна кожа и тежки ботуши. Дългата черна коса се ветрееше разрошена около покритото с тъмен загар лице, на което се открояваха големите очи и скорошният белег от острие на брадичката.

— Аз, Сенедай, владетел и предводител на племената Хейстрон, искам от вас да се предадете незабавно.

Звучният плътен глас кънтеше кухо под Покрова. Керела се обърна към Барас.

— Ти си нашият старши посредник и на теб се пада да заявиш намеренията ни.

— Уви, оказваш ми печална чест — навъсено промърмори старият елф.

— Така изглежда, приятелю. Но правото да прехвърлям задълженията си на чужд гръб е сред малкото останали ми забавления.

Барас си наложи хладнокръвие и направи три крачки към портата и Покрова. От приближаването до въплътеното зло тялото му сякаш се изпълни със студ. Едва задържаше раменете си изправени, а гласа си — безстрастен.

— Аз съм Барас, старши член на Съвета в Джулаца и главен посредник на Школата. Сам разбираш, че нямаме желание да отстъпим онова, което още не сте ни отнели със сила, макар че с нищо не сме ви предизвикали. Какви са твоите условия?

— Условия ли? Не ви обещавам нищо, освен да запазите живота си, магьоснико. Предложението ми е щедро, след като видях погребалните клади за хиляди мои сродници.

— Бяхме длъжни да се защитим от вашето нападение, за което нямате никакво оправдание.

— Бяхте длъжни да се сражавате като достойни мъже — със стомана, не със заклинания.

Барас даде воля на смеха си.

— Нелеп укор от устата на човек, който бе доволен да изтребва сънародниците ми с магията на Върховните вещери.

— Вождовете на племената са против подобни оръжия.

— О, така ли ще прекроите историята? — натежа от презрение гласът на елфа. — Значи вождовете на западняците се отказали от магията, за да влязат в честен бой срещу Джулаца, но били посрещнати с порой от заклинания на страхливите противници.

— И Въпреки това победили — додаде Сенедай. — Както ще се случи накрая.

— Това е средище на магията. И в най-трескавите си видения не може да си вярвал искрено, че няма да отвърнем на нашествието с всяко оръжие, което имаме. Позволи ми да ти напомня, че все още го имаме…

— Магията е сила на злото и всеки западняк се е заклел, че вашите школи ще бъдат опожарени, а кулите — срутени.

— Много поетично. Но тепърва ви предстои да се потрудите.

— Така ли било? — усмихна се Сенедай. — Зад слабичките ви стени са останали шепа магове, малцина бойци и куп изтерзани от страха жени и деца. Имате само тази дяволска преграда, а аз знам достатъчно, за да се досетя, че не можете да я поддържате безкрайно. Дори няма да си правим труда да ви засипваме със стрели. Не е нужно.

— Мъдър избор. Стените ни са зидани от камък, покривите ни също са от каменни плочи. Отказахме се от глината и сламата преди много поколения.

— Тези обиди са вехти като тялото ти, магьоснико — завъртя глава вождът. — И да се перчиш, нищо не печелиш. Сега ме слушай внимателно, щом си старши член на вашия съвет. Предложих и на теб, и на всички зад тези стени да ви пощадя, ако се предадете незабавно. Ще забравя обещанието си и ще измрете, ако още една капка наша кръв бъде пролята в усилията да ви изчовъркаме от бърлогата.

— И какво ще ме убеди, че ти ще спазиш обещанието си?

— Аз съм владетелят на племената Хейстрон.

— Това не ми вдъхва почит. Каква участ ще ни отредиш, ако се предадем?

— Ще бъдете наши пленници, докато не ви намерим подходяща работа, за да градите новата ни империя. Иначе ви чака смърт.

— Не ни предлагаш нищо.

— Нямате с какво да извоювате отстъпки.

— Но ти забравяш, че и вие не можете да нахълтате при нас. Дяволската преграда, както я нарече, е непристъпна.

— Така е, макар да не сме се отказали от опитите да я преодолеем — призна Сенедай. — Ние обаче имаме избор — ще почакаме да умрете от глад или жажда или преградата да изчезне, когато силите ви се изчерпят. Можем да ви заставим и другояче. Не ме принуждавайте да прибягна и до този начин. Не съм дивак, но тъй или иначе ще унищожим вашата школа.

— Ще умра преди да видя как газиш тази свещена за нас земя — спокойно каза Барас.

— Сам решаваш съдбата си, магьоснико — разпери ръце Сенедай — и всеки избира как да умре. Но може би твоите сънародници не са толкова настървени да те последват в смъртта. От всички вас зависи какво ще последва. Живейте като наши пленници — а ние ще се отнасяме добре с вас, — или умрете бързо от нашите мечове, или бавно, когато водата и храната ви свършат. Давам ви срок до утре призори, за да решите, иначе по неволя ще използвам други средства.

Вождът им обърна гръб и закрачи към центъра на покорения град Джулаца. Барас изчака портата да бъде затворена и се върна при Керела и Кард.

— Така ли преговаряш винаги? — прегърна го Керела през раменете.

Тримата тръгнаха към Кулата.

— Не. Така вбесявам западняшки вожд, който изобщо не бе дошъл да преговаря.

— Няма да се предадем, нали? — вметна Кард.

— Никога — в един глас отвърнаха Керела и Барас.

— Но защо питаш? — промълви след миг старият елф.

— И какви са тези „други начини“, с които ни заплаши Сенедай? — отрони замислено Керела.

— Знам какви са, затова попитах — каза Кард толкова тъжно, че в гърлото на Барас сякаш заседна буца.

— Ще ни кажеш ли?

— По-добре да влезем вътре. Предстои ни дълъг разговор преди утрешния изгрев.