Джеймс Баркли
Мрак по пладне (11)

ГЛАВА 10

През следващата нощ отрядът, потеглил от Парве, се раздели на три. Щом хапнаха вечерта, Стилиан осъществи мисловна връзка, както бе обещал, поговори набързо с Илкар и яхна коня си.

Елфът се бе озъртал към него през деня и забелязваше, че нито раменете му бяха толкова изопнати, нито блясъкът се явяваше в очите. Мяркаше се друго, по-зловещо изражение — стаена ярост, от която лицето помръкваше, устните изтъняваха, а мускулите на шията се напрягаха като въжета.

Стилиан не пожела да сподели накъде тръгва, само подхвърли, че трябвало да се добере до приятели колкото се може по-скоро. Явно не го интересуваше, че и Дарик ще потегли сутринта на юг към Гиернатския залив. Бившият Господар на хълма заяви, че Закрилниците нямат нужда от почивка, а конниците на Дарик само ще го бавят.

Но когато препусна сред подредените в защитен ромб Закрилници, остави смут и несигурност зад себе си. Гарваните бяха решили да тръгнат след полунощ, за да продължат по пътеката северно от Теренеца преди утрото, без никой да ги зърне. Сега седяха с Дарик, на когото никак не му допадаше, че ще върви по следите на Стилиан.

— Ако се натъкне на неприятности, за нас ще бъдат десет пъти по-лоши.

— Изберете друг път — сви рамене Дензър.

— Да бе, като че ли има стотици други — подсмихна се Троун.

Дарик кимна и добави:

— Тъй, тъй, съвсем случайно ни щукна да вървим подире му.

Някой прихна.

— Само предложих най-очевидното решение — изсумтя Дензър.

— Май ще е по-добре да се занимаваш с магиите си — ухилен го посъветва Троун.

— За какво са ми, по дяволите? — сърдито отвърна тъмният маг. — Като гледам, нямахме задълго полза от Крадеца на зората, нали?

Дарик се престори на глух.

— Е, до Гиернатския залив се стига през различни места, но всички пътища, освен един, крият рискове и за конете, и за ездачите. Лошото е обаче, че минава през пет-шест села, които трябва да заобиколим. Ако Стилиан реши да гази направо и да руши, трудничко ще стигнем до залива през бъркотията, която оставя след себе си.

— Елате с нас — предложи Хирад. Дарик завъртя глава.

— Няма да застраша с провал вашата задача. Все някак ще се промъкна. Винаги успявам — засмя се той.

— О, богове, сега говориш като Хирад — промърмори Илкар. Още беше потиснат, но му олекна малко, щом чу от Стилиан потвърждението, че Школата в Джулаца не е превзета.

— Онзи маг, с когото Стилиан се е свързал… — промълви Незнайния. — Знаем ли къде е? Може да ни помогне много, когато се доберем до Джулаца.

— Магьосница — поправи го елфът. — Не е съобщила точно къде се крие, но Дензър получи от Стилиан образа й чрез маната.

— Добре. Ще се нуждаем и от нея, и от други наоколо, когато прекосим залива.

— Представям си — поклати глава Илкар. — Гарваните събират по пътя си настървени за бой бегълци от Джулаца и ги повеждат в дръзка атака срещу западняците. И както винаги Незнайния воин е начело. — Той потупа внушителния мъж по ръката. — Това май ще е непосилно дори и за нас, но ти благодаря, че се опита да ме ободриш.

Незнайния се протегна с прозявка.

— Не прибързвай. Ако бегълците са мнозина и наистина срещнем пратената от Дордовер войска, може би ще отървем твоята Школа.

— Ти си се отнесъл в света на приятните сънища.

— Не е зле всички да навестите тоя свят — обади се Дарик. — Лягайте, защото ще ви събудя след четири часа.

* * *

Когато отблъснаха западняците обратно към града, барон Блекторн и войниците му си извоюваха огромно предимство — свободни и безопасни пътища към Гиернат. Той изпрати дузина ездачи на бързи коне, за да известят южното пристанище за пристигането на отряда. Не поиска от маговете си да потърсят мисловна връзка, пазеше силите им за непредвиден нов сблъсък със западняците. В запечатаното писмо изброяваше колко мъже, коне и припаси са необходими, без да уточнява за какво ще ги използва.

Сега седеше до бавно оздравяващия Гресе в бивак на шест дни път от Гиернат. Настроението на техните хора беше по-ведро, знаеха какво предстои, вместо само да броят загубите в безнадеждни набези. Имаха цел, в която всички вярваха, и бяха решени да си върнат отнетите домове.

— Щом влезем в града, следващата ни цел е Таранспайк — подчерта Блекторн.

Гресе го изгледа засмян.

— Може би по-важни задачи ще ни задържат около Гиернат. Има време за похода към Таранспайк. В края на краищата Понтоа няма да го разруши. Колко жалко, че не пожела да хвърли тази силна войска в битка за бъдещето на страната си!

— Вдън земя да потъне… — промърмори Блекторн.

Въображението му подсказваше как наглият самодоволен Понтоа пирува с подлизурковците си около масата на Гресе в останалия беззащитен замък Таранспайк. Но нямаше дълго да се радва на плячката. Или западняците, иди войниците на самия Блекторн щяха да го накарат да пълзи страхливо в краката им. Баронът би отрекъл, че е кръвожаден човек, но щом видеше горчивината и мъката в очите на Гресе, му се искаше да изтръгне сърцето на Понтоа и да го натика в собствената му ненаситна уста.

— Трябва да изпратим вестоносци при всички барони и лордове, не само при членовете на Търговския съюз на Корина — напомни Гресе.

— Ще се погрижа за това в Гиернат. Там ще знаем поточно какво да поискаме.

Блекторн се извърна към мрака и стисна със зъби горната си устна.

— Какво има? — попита Гресе.

— Ще бъдем пред стените на моя град след десет-дванадесет дни. Дотогава западняците могат да го укрепят или да го изравнят със земята. Ясно е обаче, че няма да седят със скръстени ръце. Трябва да избързаме поне с два дни, иначе ще закъснеем. Не искам да изкача билото на Баланската планина и да видя владенията си опожарени.

* * *

Свещите горяха до късно в Кулата на Джулаца. Съветът от три часа обсъждаше все по-нерадостния избор след заплахата на Сенедай. Нарушиха прастарата традиция и поканиха Кард да участва, защото беше немислимо да го държат настрана.

Керела изслуша безброй високопарни слова колко жизнено необходимо е да бъде съхранена магията на Джулаца заради равновесието в Балея, колко благодарни трябва да бъдат хората от града на своите магове и как общото благо на Балея е по-важно от близката опасност, надвиснала над онези, които щяха да загубят живота си в Покрова.

— Всичко опира само до няколко въпроса — обобщи тя. — Ще изпълнят ли заканата си западняците? Можем ли да попречим на хората зад стените да видят какво става пред тях? Наистина ли сме принудени да погубим Школата, за да предотвратим това изтребление? И дали така няма да навлечем още по-масова гибел?

— Общо взето, това е — кимна Барас. — Мисля, че Кард може да отговори на първите два въпроса.

— Първо — започна пълководецът, — ще повторя за всички ви каквото казах при портата по-рано днес. Сенедай ще постъпи точно както ни заплаши. Но май няма значение, защото ако не съм се заблудил за решимостта на седящите около тази маса, готови сте да го предизвикате. Не бих очаквал друго от вас.

И Барас долавяше непреклонността на Съвета. Той обаче беше изненадан донякъде — състраданието беше присъщо на всички тук. Само че не го бяха подлагали на изпитание в толкова тежки моменти…

— Второ — продължи Кард, — можем да попречим на когото и да било да види с очите си тези убийства. Бездруго малцина имат достъп до стените заради опасността от обстрел, а от никоя сграда, дори от Кулата, не се вижда подножието на стените. Ще имаме възможността дори да отречем, че навън се случва нещо.

— Това е недопустимо! — озъби се Вилиф.

— Само казах, че е възможно — вдигна рамене пълководецът.

— Ще им попречим да видят, но не и да чуят. А когато Сенедай умъртвява по сто, после и по сто и петдесет души наведнъж, писъците им ще кънтят навсякъде в Школата. Помислете какво ни чака, ако бегълците от града, приютили се при нас, открият истината по този начин.

— Бих се учудил, ако още сега не са плъзнали слухове — намеси се Кордолан. — Не искам да обидя войниците ви, генерале, но поне десетина от тях чуха първите заплахи на Сенедай. В такива случаи хората не си мълчат.

— Уверявам ви, че не си затварям очите за техните слабости — отвърна Кард.

— Значи остана последният въпрос — изрече Керела. — Как ще оправдаем отказа си да се предадем?

И отново никой не искаше да погледне към останалите, а Кард наруши неловкото мълчание.

— Откажем ли да се предадем, всички ще разберат недвусмислено, че в края на краищата за нас магията е по-важна от човешкия живот. Трудно е да оправдаем такава позиция. Богове, та аз не съм маг и едва се примирявам с това! Но още не сме говорили какво ще се случи, ако направим другия избор. Да обречем Школата е неправилно не само заради равновесието в Балея, а заради участта на мнозина хора и елфи. Оставим ли се на волята на Сенедай, всеки маг ще бъде убит, останалите пък ще бъдат поробени. Лично аз предпочитам смъртта пред такова живуркане.

— Има още нещо — каза Торвис и по старческото му лице нямаше и помен от привичната жизненост. — Нашите гости тук, както Керела реши да ги нарече веднъж, са безсилни да ни заставят да премахнем Покрова. Дори да ни изколят, няма значение. Не се ли съгласим да го премахнем, Покровът ще остане около стените петдесет дни, а после Хейла несъмнено ще ни навести повторно.

Кард завъртя глава.

— Ще възразиш ли? — троснато попита Торвис. — Само напомням фактите.

— Да, ще възразя. — Пълководецът бутна стола си назад и закрачи бавно около масата, а погледите на останалите го следяха напрегнато. — Така се стига до раздори. Ако им натяквате „нищо няма да променим, дори да ни убиете“, направо ще подтикнете хората да направят точно това, защото ще чуват как близките и приятелите им умират зад стените. Ще поискат да ви застигне същата участ. Щом държите съгражданите ни да са на наша страна по-дълго, убедете ги, че каквито и страдания да причиняват западняците извън Покрова, ще бъде още по-страшно, ако се предадем. Обяснявайте им неуморно що за живот ще бъде техният, когато ги поробят Сенедай и неговото племе. Напомняйте им, че от Дордовер ще ни се притекат на помощ, но никога не споменавайте, че правите всичко, за да съхраните магията на Джулаца. Искайте съгласието им, не ги поставяйте пред свършен факт.

— Защо не опиташ ти, щом ги познаваш толкова добре? — сопна се Вилиф.

Кард спря срещу Барас.

— Добре. Аз ще се заема с това.

* * *

Пленниците зидаха нови укрепления пред входа на Подкаменния проход и издигаха нови дървени стени около градчето, а Тесая чакаше.

Нямаше време за губене. Дарик и Гарваните, а и отрядът от страшилища идваха на изток, готови за нови битки. Трябваше да им попречи да обединят силите си с останалите на юг войски, с Школите и преди всичко с Корина.

Знаеше, че четири дни не са чак толкова много, но бе очаквал владетелят Таоми да е недалеч от прохода, защото не се е натъкнал на упорита съпротива в по-рядко населените земи на юг. Сенедай сигурно си имаше доста по-големи неприятности с Школите.

След третото утро отделяше по няколко часа да се взира в навъсеното небе. Повече гледаше на юг и този следобед търпението му бе възнаградено. Една-единствена птица високо под облаците. Вождът проследи полета й от наново построената южна наблюдателница.

Това определено беше една от неговите птици. Щом птицата наближи, Тесая върза зелено-червения знак на китката си и бавно размаха ръка над главата си. Крилете на дребната сивкава лазаркиня изпърхаха, когато кацна на парапета. Вождът взе птицата и внимателно я опря в гърдите си с едната ръка, а с другата откачи калъфчетата за съобщения от крачетата й. После я пусна да прелети до птичарника над странноприемницата, за да си почине и да се нахрани.

— По-сигурно е от димните сигнали, нали? — подхвърли на съгледвача, докато разгъваше шифрованите съобщения.

— Да, господарю…

Усмивката на боеца замръзна, щом видя изражението на Тесая.

— Господарю?

— Проклети да са! — застърга гласът на вожда. Загърби стреснатия съгледвач и стремглаво се спусна по стълбата, забравил за предпазливостта. Неговите конници не намерили владетеля Таоми, затова пък видели трупове на войници и шамани, оставени да се разлагат на полесражението. Имало и пепелища от погребални клади по източен обичай. Открили следи от припряно отстъпление на юг. Продължавали да търсят, но се придвижвали бавно и скрито.

Кой е разгромил войските? Замисълът бе да настъпят толкова устремно, че да не бъдат застигнати от армията на Гиернат. Никой друг, освен богатия барон Блекторн. Споменът за неговото вино остави кисел вкус в устата на Тесая. Не му се вярваше обаче, че Блекторн е събрал достатъчно сили, за да затрудни Таоми. Някой го бе подкрепил.

Прочете съобщенията още веднъж и се запъти към казармите, където държаха пленниците. Щеше да изтръгне отговори от онзи дебелак Керус. Иначе мечовете на западняците щяха да се окървавят. Сега не можеше да си позволи милост. Тесая искаше да научи какви войски има насреща си и осъзна, че е готов почти на всичко, за да постигне целта си.

* * *

Небето на изток скоро щеше да избледнее. Барас стоеше върху Кулата и се взираше в притихналия град.

В такива мигове беше лесно да се подлъже, че всичко е както преди и няма нашественици около Школата, а призори няма да бъдат погубени безжалостно петдесет невинни. Невинни, чиито души щяха да заситят за малко неутолимия глад на демоните.

Две неща обаче не му позволяваха да се заблуди — потискащият Покров наоколо и почти завършената подвижна кула на западняците. Обсадените не бяха познали за какво я строят. Нашествениците изобщо не понечиха да проникнат с нея през Покрова. Високата почти осемдесет стъпки кула имаше колела, за да я бутат около Школата, а железният обков щеше да я предпазва от огън и повечето заклинания. Искаха да знаят какво става вътре. Барак и признаваше, че проявиха здрав разум, и ги проклинаше за това.

Силното зрение на стария елф проникваше през сивото було около стените. Западняците не бяха оставили пленниците да безделничат. Още на шест места из града имаше наблюдателници, бяха започнали да издигат и дървена стена, макар че щяха да я строят бавно. В земите наоколо нямаше да намерят подходящи дървета в изобилие, а Джулаца се бе разпрострял нашироко. Въпреки това след три седмици прогонването им от града щеше да стане несравнимо по-трудно.

Барас плъзна поглед и по вътрешността на Школата. Трите дълги Изпитателни зали, учебните стаи, старата Сборна зала, аудиторията — навсякъде бяха настанени бегълци, освен в Библиотеката и складовете с храни.

Въпреки ранния час поне стотина души обикаляха из двора. Кард не бе мигнал през нощта и вече мнозина знаеха каква гибел е отредена за нещастниците, подвластни на племенния вожд. Досега обясненията му пробуждаха тъга и страх, но не и гняв.

Барас реши да направи последен опит за печелене на време. Слезе бързешком от Кулата и закрачи припряно по калдъръма към северната порта. Качи се над нея и изненада часовия.

— Извинявай, трябва да говоря със Сенедай.

Насред площада, делящ Школата от най-близките постройки, трима западняци седяха около малък огън.

— Искам да говоря с вашия вожд! — провикна се Барас. Тримата вдигнаха погледи към него. Видя ги да се мръщят. Единият пристъпи по-напред, свил шепа зад ухото си.

— Трябва да говоря с вашия вожд — повтори елфът.

В отговор чу думи на племенно наречие, а западнякът вдигна рамене.

— Ама че си слабоумен! — процеди Барас и изрече силно и бавно: — Сенедай. Доведи Сенедай. Разбра ли?

Сякаш мина цяла вечност, преди онзи да кимне и да изтича тромаво нанякъде. Пътьом каза нещо на другите двама, които се разсмяха, вторачени в Барас.

— Смейте се, докато можете…

Елфът също им се усмихна и махна с ръка. Не се наложи да чака дълго. Сенедай излезе от сенките, виждаше се добре в осветения кръг около огъня, а и зората наближаваше.

— Изчака почти до последния миг, магьоснико — каза вождът, когато спря на безопасно разстояние от Покрова. — Да смятам ли, че ще се предадете?

— Да, владетелю Сенедай, но не днес призори. Не сме готови.

Сенедай изпръхтя.

— Значи петдесет от вашите сънародници ще умрат съвсем скоро.

Той понечи да се обърне.

— Не, Сенедай, почакай!

Западнякът разпери ръце и пак го погледна.

— Слушам те, но това нищо не променя.

— Не си разбрал добре в какво положение сме поставени. — О, напротив. Отчаяни сте. Нямате изход и се опитвате да печелите време. Не съм ли прав?

— Не си — увери го Барас. Надеждата поначало беше слабичка, но сега знаеше, че опитът му почти сигурно ще е напразен. — Хората от града са уплашени. Нуждаем се от време да ги успокоим, да ги убедим, че ти държиш на думата си. По-важно е обаче да приключим със задълженията си към Школата.

— Защо? — завъртя глава Сенедай. — Не можете да изнесете нищо през портите, а каквото оставите, става наше. Бегълците при вас има защо да се плашат от нашата сила и свирепост, но единственият начин да повярват, че не унищожаваме безразборно всичко по пътя си, е да се оставят на нашата милост.

— Призовавам те да проявиш не човещина, а благоразумие — укори го Барас. — Ще разсеем страховете им, което ще добре и за нас, и за вас. Но по-важното за теб е Школата да бъде безопасна, когато най-после влезеш победно през портата. За онези, които не разбират същността на маната, тя е опасна сила. Ако влезеш още сега, без да те придружава маг, не ми се вярва да оцелееш дълго.

— Заплашваш ли ме, магьоснико? — по-сурово попита Сенедай.

— Не, само ти казвам истината.

— Забави се цял ден преди да ми я кажеш.

— Съжалявам, владетелю Сенедай, но никога не сме били в такава безизходица и нямахме представа колко време е необходимо, за да спрем източника на своята магия. Това е задължително, иначе не само ти, а и целият град е застрашен.

Сенедай пристъпи от крак на крак, отвори уста, но размисли, обзет от съмнение. Барас се вкопчи в шанса.

— Казвам ти, че дори ако започнеш да избиваш невинни, няма да отворим портите и да премахнем единствената си защита. Не защото ни е безразлична съдбата на нашите сънародници. Тази Школа трябва да бъде безопасна, щом в нея няма да живеят магове. Безопасността на Джулаца е по-важна от живота на пленниците, избрани за екзекуция. Умолявам те да се вслушаш в думите ми.

Сенедай се взря за дълго в очите на Барас, но лицето му издаваше, че не знае как да провери правдивостта на думите му.

— Ще помисля — каза накрая. — Колко ще се проточи това затваряне на източника, от който черпите мана?

Елфът сви рамене.

— Шест дни, може би малко повече.

— Ти за глупак ли ме вземаш?! — изръмжа Сенедай. — Шест дни… А нямам никакво доказателство, че казваш истината.

— Не мога да ти дам доказателство — невъзмутимо потвърди Барас, — освен да напомня, че нищо не печелим, ако те лъжем. Никой няма да ни помогне. Разбирам, че нямаш търпение по-скоро да продължиш завоеванията си, но нали и ти искаш да оставиш зад себе си безопасни владения? А докато не сме готови тук, няма да е така. Правим това за всички.

— Ако лъжеш, лично ще ти отсека главата.

— Приемам.

— Шест дни… — промърмори Сенедай. — Може да ви дам два-три. А може и да не ви дам никакво време. От писъците на умиращите ще научите кога е свършило търпението ми. — Тръгна през площада, но поспря и пак погледна елфа. — Възползваш се от моето невежество в магията. Може пък да разпитам някой от пленените магове. Да науча това-онова…

— Нали уж всички били избити?

— И ти също като мен не би трябвало да вярваш на всяка дума, която чуеш.

Вождът повика един от часовите и се отдалечи от площада.

* * *

— Това вече е майсторски ход на посредник — промълви Керела.

Тя и Кард стояха с Барас в най-южната Изпитателна зала, където се събираше унила тълпа, за да чуе пълководеца.

— И какво по-точно се налага да сторите, за да прекратите магията на Джулаца? — попита Кард с невесела усмивчица.

— Нямам представа. Нищо, доколкото знам — увери го Барас. — Все пак съм изненадан, че той знае толкова малко за хаотичната природа на маната и пълната й безвредност в нейното естествено състояние.

— Браво на теб! — Генералът го тупна по гърба, но тутакси се настрои сериозно. — Сам разбираш, че няма да ни даде шест дни. Не е толкова тъп.

— Дори и един ден в повече ще спаси живота на сто и петдесет жертви — каза Керела.

— Не пренебрегвай ужаса на западняците от магията — напомни Барас. — А Сенедай се смята за победител. Няколко дни протакане няма да го притеснят.

— Колкото и да се боят от магията, опустошиха града — подчерта Кард и оправи униформата си. Гъмжилото в дългата зала притихваше. — Вие също сте прави, но нетърпението му скоро ще надделее. Пленниците не означават нищо за него, особено негодните за тежък труд. Очаквайте да прати в Покрова първо малките момичета и старците… след не повече от три дни.

— Склонна съм да се съглася — въздъхна Керела. — Не може да провери — обърна се тя към Барас — и ще реши, че си го излъгал. Ще започне да праща жертви в Покрова, за да ни накара да побързаме.

Елфът вече подозираше, че по неволя пак ще беседва със Сенедай. А Кард се обърна към събраните в залата около триста бегълци.

— Благодаря ви, че дойдохте. Благодаря ви и за търпението. Някои от вас вече са чули какво става отвъд стените. Но ще опиша положението за другите и ви моля да почакате с въпросите…

Барас престана да го слуша. Три дни… Западняците ги превъзхождаха по численост поне осем пъти, а като военна сила — многократно повече, но поне маговете се възстановиха. От Дордовер трябваше да дойдат на помощ, Покровът обаче възпираше мисловната връзка както всяко друго заклинание. Време беше да се подготвят. Той нямаше да предаде покорно Школата.

Щом всички зад стените научиха истината, можеха да говорят откровено. Ако Джулаца беше обречена, поне краят й щеше да настъпи в битка, която да остане завинаги в легендите.