Джеймс Баркли
Мрак по пладне (23)

ГЛАВА 22

Съветът на Джулаца се бе подредил около свещта от мана насред Сърцето. Стояха е протегнати встрани ръце. Бучащата мана на демоните се плискаше около тях, разкъсваше структурите за задържане, които се опитваха да изградят, и ги принуждаваше да хабят своите запаси от мана, за да не допуснат отваряне на портала към измерението на демоните.

Заклинанието за обгръщане и премахване на Покрова започна достатъчно спокойно. Скоро сътвориха и разположиха формата, която приличаше малко на корона и щеше да затвори Покрова и да разпръсне енергията му обратно в измерението на демоните. Но в мига, когато я съединиха, демоните нападнаха ц ударни вълни от чиста мана навсякъде из Покрова.

Докато се напрягаше отчаяно да съхрани ясния си ум и остатъците от короната, Варас благодареше на боговете, че всички в Съвета са изключителни майстори на магията. По-слаби и неопитни магове щяха тутакси да загубят контрол и да бъдат разпилени, а съзнанията им — увредени от мощта на демоните. Все пак Ендор и Кордолан се поддадаха за малко и на останалите се падна тежкият труд да поддържат короната, докато двамата се опомнят.

Но освен благодарност, елфът изпитваше и страх — колкото и да бяха силни в магията, нямаше да устоят още дълго, а беше прекалено късно да се откажат. Демони крепяха творението от мана, което определяше границите на Покрова, затова искаха човешка душа за услугата си. Но при разпръскването му контролът принадлежеше отново на Джулаца.

Същността на творението се променяше. И поне на теория точно в този миг демоните можеха да наложат волята си и да удавят Балея в такъв потоп от мана, че да угасят живота във всяка твар по света. Маговете отдавна знаеха, че това е възможно, но демоните никога не бяха имали свой източник на енергия, за да превърнат опасността в истинска заплаха. До днес.

Най-остра беше тревогата му от това, че демоните знаеха точно кога да нанесат удара си. Значи разбираха как се изгражда магията на Джулаца несравнимо по-добре, отколкото си бе въобразявал. А вероятно успяваха и да разгадаят оставените от заклинанията следи в маната и можеха да се противопоставят на всичко, което Съветът замисля, едва ли не преди маговете да са го сторили.

Короната беше уязвимата част от структурата, а да я загубят беше пагубно.

— Керела, трябва да изградим пак формата. Короната губи очертания. Така не можем да затворим портала.

Барас знаеше, че всички чуват тихия му глас въпреки воя на маната в главите им.

— Нека първо възстановим свързването с Покрова, не е здраво — невъзмутимо и властно отвърна тя. — Ендор, нуждаем се от щит срещу маната на демоните. Остави короната на нас.

— Оттеглям се — изрече Ендор.

Вилиф и Селдейн веднага поеха допълнителния товар и запазиха формата. Барас затвори очи и остави съзнанието си да се разшири внимателно към Ендор. Усещаше как издърпва мана, за да създаде щит и да промени обичайната му форма — сега нямаше да отблъсква нападателни заклинания, а да пресреща поток от чиста чужда мана. Елфът се усмихна. Ендор беше блестящ маг, сливаше щита с Маска за мана, която пазеше съзнанието от посегателства.

Но усмивката му угасна след миг. Формата беше неравномерна, двете заклинания се съединяваха неточно, едното можеше да протича през другото и да причини неустойчивост. А Ендор като че не забелязваше, вливаше още сила и формата започна да пулсира, докато той се подготвяше да извърши заклинанията. Точно в средата на грубо очертания дванадесетостен цветовете се сблъскваха — жълтото с ярко виолетовото, имаше и тъмносиво завихряне, предвещаващо катастрофална слабост.

— Ендор, не е устойчиво. Не прибързвай със заклинанието.

Предупреждението на Барас наруши концентрацията у всички в кръга, от короната се откъснаха ивички мана, защото и останалите видяха неправилната форма, създадена от Ендор. Но той вече беше извън кръга и не чуваше, погълнат изцяло от подготовката. Устните му мърдаха беззвучно, ръцете му се движеха бързо в стремежа да задържи целостта на формата. Единствен младият маг не откриваше грешката си. Барас недоумяваше, но тъмнината поглъщаше ядрото на сдвоеното заклинание и извършването му беше обречено на провал.

— Ендор! — извика Керела, без да загуби контрол върху короната въпреки опита да го стресне.

Младият маг продължи да реди словата тихо, безпокойството у другите в Съвета започна да се отразява и върху короната. Керела ги призова да се овладеят и формата се закрепи, макар че всички се взираха в Ендор.

Сега бяха безсилни. Ако някой излезеше от кръга, останалите петима не биха издържали на стихията откъм измерението на демоните. Ендор довършваше заклинанието, формата пулсираше в яркожълто, пронизано от бронзово и бяло, но средата сивееше.

— Пригответе се — подкани ги Керела. — Ако заклинанието удари по него, ще се нуждаем от цялата си сила.

Защо Ендор не съзираше грешката си? Барас не намираше начин да му попречи. Ако продължаваше да отклонява вниманието си, щеше да застраши короната още повече.

Ендор отвори очи, изрече заповедното слово и чак тогава видя язвата в изградената структура, която съзнанието му би трябвало да открие. Лицето му почервеня, но формата се разду навън и се сви мигновено, погълната от сивотата.

Чу се пискливо скимтене въпреки здраво стиснатите му устни, от носа и ушите му потече кръв и цялото му тяло се разклати, пръстите драскаха бясно във въздуха, за да укротят пропадналото заклинание.

Формата изчезна е проблясък в спектъра на маната, който лиши от мисъл всички за секунда. Главата на Ендор се отметна неудържимо назад, крайниците му се оковаха, после той се свлече и замря.

Короната се разместваше, Нова ударна вълна от мана профуча по краищата на Покрова и разкъса връзките на десетина места.

— Закрепете я — нареди Керела. — Закрепете я! Шестимата се бореха да укрепят чезнещата преграда.

— И сега какво? — с натежал от страх глас попита Селдейн.

— Чакаме и мислим. Съсредоточаваме се и оставаме силни — отвърна Висшата магьосница.

— Но какво ще чакаме?

— Не знам, Селдейн.

За пръв път Варас съзря в очите на Керела признанието, че може да загубят битката.

* * *

Проходът се разтърси, щом проби външната граница на Покрова. В същия миг по зелените предели на Студената камера се струпаха гърчещи се сиви силуети на демони, Без заклинанието Гарваните моментално биха се простили с душите си, стотина острозъби усти надаваха вопли на болка и безсилна ярост. Засега никой не се осмеляваше да проникне навътре.

— Не ги чакайте. Удряйте по тях, докато напират през вашето заклинание. Накарайте ги да се боят от вас. Накарайте ги да се колебаят — изреди заповедите си Ша-Каан.

И за да даде пример, обгърнатите в огън драконови челюсти се стрелнаха напред, предните лапи замахваха, опашката изплющя тежко, преди пак да се увие, за да пази маговете.

Мечът на Незнайния вече не почукваше по пода.

— Гарвани, с мен! — изръмжа той.

Острието изсвири нагоре и се вряза в незащитените от броня демони. Пронизителни гневни крясъци придружаваха посягането на ръце и крака, чегъртането на нокти по метала. Хирад се озърна надясно — Уил нападна свирепо, двата къси меча очертаваха сложни плетеници, Троун виеше, хапеше и удряше до него.

Острата стомана в ръцете на Гарваните подлуди демоните, те се блъскаха по повърхността на Студената камера и търсеха шанс да поразят някого. Начесто някой от тях се промушваше и отскачаше веднага с потъмняло синьо тяло, с разкривено от болка лице.

Но все повече демони прииждаха в прохода, настървението да се вкопчат първи в тела и души скоро щеше да засенчи страха от скок в пространство без мана. Хирад погледна нагоре. Там се събираха още, жадни за живота им.

— Твърде много са. Можем ли да ги победим? — усъмни се той.

— Нашата роля не е да ги победим — отговори Ша-Каан, тънка струя огън съсухри ръката на демон, бръкнал навътре. Създанието изчезна. — Колкото повече привлечем тук, толкова по-малко ще притискат Съвета на Джулаца. Трябва да приковем вниманието им към нас. Може би маговете ще успеят да затворят портала на Покрова.

— Ако не успеят?

— Тогава с нас бездруго е свършено. — Ша-Каан се озърна за секунда към своя Драконан и Хирад се ободри от увереността му. — Бий се, Хирад. Бийте се, Гарвани, както никога до този ден.

Първите демони се престрашиха да изтърпят мъчението на Студената камера и битката за оцеляване започна.

Натискът срещу съзнанията им набираше мощ, както буря се превръща в ураган, разкъсваше нишките, които крепяха короната, безмилостно изсмукваше запасите им от мана и им пречеше да се съсредоточат. Носеше и гласовете, и смеха. Колкото по-силни и уверени се чувстваха демоните, толкова по-наблизо се промъкваха и малко им оставаше да нахлуят в измерението на Балея.

Отначало Барас не различаваше нищо смислено в шумолящите гласове. Но постепенно те зазвучаха отчетливо, сляха се в един глас, наситен с надменния присмех на милиони. Обещаваше страдания. Вечни мъки за него и за всички, които са му скъпи. Уверяваше го, че ще има болка, терзания и нескончаема скръб. Обещаваше му ад.

Но само ако упорстваше да поддържа безполезното си заклинание.

Ако обаче се откажеше, ако пуснеше демоните да довършат започнатото, щяха да го пощадят. Всички щяха да бъдат пощадени. Е, да, може би някои щяха да умрат по улиците на града, но нима това беше твърде висока цена, за да се съхрани Съветът на Джулаца, връх на магията на Школата? Нима беше толкова недопустимо след дълъг живот на всеотдайност веднъж да помисли и за себе си? Пък и цената, платена в човешки живот днес, не можеше да се сравнява с добрините, които щеше да направи на бъдещите поколения. Само трябваше да се откаже…

Барас отвори очи стреснат, сърцето му биеше лудо. Всички в кръга бяха стиснали клепачи. Кордолан дори се усмихваше. А над тях короната се разпадаше полека. Изкусно завъртените ромбове отгоре се сплескаха, паднаха и изчезнаха. В средата пък крепящата я решетка се прокъса, по краищата връзката с Покрова се разръфа, проядена от вихрената мана, която демоните запращаха.

— Не! — кресна елфът.

Короната се разклати, сега възпираше демоните само поради вродения усет на маговете и техните инстинкти.

— Керела, опомни се! — рязко изрече той.

Назова по име Висшата магьосница, за да я свести, но имаше опасност това да я изхвърли от кръга. Рискът беше неизбежен. Барас се вкопчи мислено в частта от короната, която Керела поддържаше, докато тя се овладя и прошепнатите думи на съгласие бяха последвани от проклятия и заплахи към демоните. Елфът се обливаше в пот, сега от него зависеше твърде много в структурата на заклинанието.

След миг Керела се намеси и го върна полека да поддържа само своята част. Без да губи време, тя нареди:

— Заеми се с останалите. Задържай короната преди да им говориш. И внимавай.

Барас и Керела достигаха съзнанията на другите омаяни леко, сякаш будеха деца от дълбок сън. Чуваха демоните, чиито гласове подканяха да забравят истината — вместо подкупващи увещания звучеше яд, после ярост. Засега Съветът им се изплъзна.

Вилиф последен си възвърна пълната власт над ума. Изглеждаше обезсърчаващо уморен. Гърбеше се унило под товара на годините си. Ръцете му трепереха. Личеше, че скоро ще се изтощи докрай.

— Вилиф, ние ще надделеем — каза му Барас. — Вярвай в общата ни сила. Поддържай туптенето на Сърцето.

Вилиф кимна, погледът му се оживи малко. Но позите на маговете бяха по-красноречиви от думи. Разминаха се с бедата на косъм и го знаеха. Ако никой не им помогнеше, ако нищо не спреше необузданата мощ на демоните, щяха да бъдат победени. Рано или късно.

* * *

Демоните се нахвърляха отвсякъде с писъци. Нападаха все по-ожесточено. Хирад нямаше време да види как се справят приятелите му, имаше си предостатъчно грижи.

Мятаха се към него отгоре, отляво и отпред, зъбите като игли лъщяха в устите без устни, ноктите блестяха в зелената светлина. Лицата се кривяха от болка, телата потъмняваха като ръждясало острие, но те не се отказваха и още имаха сили.

Размахваше тежкия меч с дясната ръка, в лявата държеше кинжал. Цвърчащите гласове на демоните му обещаваха смъртта за него да се проточи вечно.

Варваринът им отвръщаше със смях и сечеше на зигзаг, а с кинжала мушкаше над главата и зад шията си. Чу болезнен крясък, един демон стисна чуканчето на отсечения си крак и се изгуби от погледа му.

Над него врявата стана оглушителна, Хирад завъртя меча над главата си и отблъсна враговете. Пет демона скочиха към маговете зад него. Той понечи да се извърти натам, но Незнайния го изпревари. Светкавичните дъги на двуръчния му меч бяха твърде бързи за изнурените без мана демони. Но нови се вмъкваха в Студената камера към незащитения му гръб.

— Гарвани, съберете се! — извика Хирад. — Уил, стой вляво от мен и вдясно от Незнайния. Ако трябва, обикаляй, за да опазиш маговете.

Уил прекъсна нападението си срещу два демона, пърхащи над главата му, и отстъпи назад, Хирад прогони гадините, застрашаващи Незнайния, който пък пусна меча на камъните и извади два дълги ножа от каниите на крачолите си. Застанаха в отбранителен триъгълник.

Над тях Ша-Каан продължаваше да изтребва демони без друг звук, освен кратко бучене на огнени струи. Хирад долавяше колкото е невъзмутим и пресметлив.

А демоните пак се хвърлиха отгоре.

* * *

Троун потискаше недоумението си, за да подкрепя човека брат. Нападаше неспирно реещите се във въздуха съскащи сини твари, които се промъкваха през зеленото небе. Челюстите му се впиваха в безвкусна и безкръвна плът, но тя изтичаше между зъбите. Знаеше, че им причинява болка, а раните изчезваха, щом пуснеше някоя от тях, за да захапе друга.

Те му вдъхваха по-силен страх от големия звяр, който май не беше враг нито за него, нито за хората, макар че можеше да ги унищожи с лекота. Сините твари не бяха птици, но летяха. Не бяха и хора, но ходеха на два крака, ако поискаха. Миризмата им го плашеше — чужда, не от неговата земя.

Заби лапа в синьо лице, съществото изчезна с квичене, но друго го захапа по ухото и сякаш огън плъзна по главата му. Вълкът нададе вой и разтръска глава, синята твар се блъсна в стената отсреща.

Ужасът го завладяваше, той се отдръпна, провесил език. Виждаше гъмжило от лица, устремили се към него. Изскимтя и се огледа към човека брат, който вече стоеше до останалите.

И тогава въздухът се оцвети в синьо.

* * *

— Те дойдоха — разнесе се гласът на Ша-Каан и Хирад се обърка за миг.

Погледът му се плъзна по повърхността на Студената камера. Нямаше ги гърчещите се тела на демоните, големи колкото деца. Вместо тях се взираха хиляди немигащи очи на лица като кукли. Тъмносините черти бяха по-груби, кожата изопната по ръбестите скули и челюсти, очите хлътнали дълбоко, устите малки, с остри зъби в тъмните венци.

— О, богове… — изпъшка варваринът.

— Не им позволявайте да впият поглед в очите ви. Пазете душите си — напомни драконът.

Изведнъж пространството над тях се изпълни с крилати или безкрили малки демони, врещящи от удоволствие, че посягат към нови души, но и от болка в отровния за тях въздух без мана. В Студената камера се натъпкаха стотици. Колкото и от тях да падаха изтощени, двойно повече напираха да ги заместят, но слабееха бързо.

Хирад също пусна меча и грабна втори кинжал.

— По-чевръсто, Гарвани! Да пазим маговете. Остриетата съскаха около главата и тялото му, режеха тварите една подир друга и ги отхвърляха. Варваринът тъпчеше и риташе, смазваше и трошеше немощните демони, които не умираха, а изчезваха.

Но те се вкопчваха в кожените дрехи, хващаха мятащите се ръце, хапеха го по темето и дърпаха ботушите му. Докоснеха ли плът, огън и лед пронизваха тялото му. Варваринът ръмжеше гневно и удряше още по-упорито.

До него Уил се задъхваше, от уплашеното му охкане по гърба на Хирад плъзваха още по-студени тръпки. Без да спира ударите си, варваринът му подхвърли:

— Уил, дишай дълбоко. Гледай кого сечеш, забрави болката. Няма да те убият, ако не стигнат до очите ти.

— Много са — изграчи дребосъкът.

— Но с всеки, който прогониш, стават по-малко.

Кинжалът в лявата ръка на Хирад разпори четири цвърчащи гадини и воплите им ги последваха към тяхното измерение.

Зад него Ша-Каан изгаряше демон с всеки прицелен пламък, опашката му се мяташе над неподвижните магове и помиташе нападателите на вълни. Всяко негово движение беше точно, всяка огнена струя попадаше в целта.

Но Троун, стъписан от чуждите за ума му пълчища, скимтеше гърлено и се въртеше в кръг. Челюстите му щракаха, лапите замахваха безредно и през цялото време се озърташе към Уил.

А демоните нападаха неуморно, плътно запълваха Студената камера.

— Отблъсквайте ги! Ние побеждаваме — избумтя гласът на дракона.

— Побеждаваме ли?! — дрезгаво подхвърли Хирад. Демони пълзяха по краката му, хапеха през кожените дрехи, забиваха нокти в главата му. Дори Незнайния, който винаги се владееше, охкаше от ухапванията и драскотините по голите му ръце. Хирад си представяше твърде добре как хем парят, хем смразяват, а и раните кървяха. Уил почти не се бранеше. Бледосиньото го покриваше навсякъде, той бе закрил главата си с ръце. Троун виеше и удряше по тварите, гъмжащи около приятеля му, но задните му крака се огъваха под тежестта на демоните, струпали се върху него.

Ша-Каан блъвна широк пламък вдясно от Гарваните, но и неговото златисто туловище беше покрито с адски изчадия, които не успяваше да отръска.

Демони напираха и отдолу, протягаха ръце към беззащитните магове. Незнайния изрева, гмурна се под размаханата опашка на дракона, откъсваше и захвърляше хилещите се твари далеч от тримата, които още отблъскваха гибелта. Докато я имаше Студената камера, Гарваните също имаха шанс. Но дори с нейната защита битката, клонеше към края си.

Уил изпищя — демоните се вкопчваха в лицето му.

— Не! — извика Хирад. — Махнете се от него, мръсници! Хвърли се към дребосъка и го събори на пода, забравил кинжалите си. Подобно на Незнайния започна да откъсва тварите от него. Троун видя какво прави и също навря муцуна, челюстите му смазваха сините телца.

— Ша-Каан! — изкрещя Хирад в шумотевицата. — Трябва да се махнем веднага!

— Още малко — увещаваше го драконът със задавен и някак далечен глас. — Можем да победим. Длъжни сме.

Но Хирад усещаше как се впиват в шията му, късат дрехите и стигат до кожата. Знаеше, че Ша-Каан се заблуждава. На Гарваните не им оставаше много време.

* * *

Ендор лежеше отпуснато на пода в Сърцето, притиснал длани към главата си, едното коляно щръкнало, другият крак изпружен. От устата му се стичаше слюнка, от носа прокапваше кръв, но поне беше жив.

Барас забеляза това смътно, напрегнал мисълта си във все по-безнадеждната борба да не позволи разпадането на короната.

Демоните предвкусваха победата и подигравките подяждаха волята му. Беззвучният вой на тяхната мана насищаше съзнанието му, отслабваше връзката му с формата, която Съветът трябваше да поддържа.

Преумората у всички беше очевидна. Капки пот, сълзи, бръчки, гримаси и напрегнати, прекалено сковани тела — те бяха живи изваяния на отчаянието и скорошното поражение. Ендор се нуждаеше от незабавна помощ, а бяха безсилни да направят нещо за него. А и за себе си.

— Още колко?… — изохка Селдейн.

— Колкото е нужно — отвърна Керела, но останалите знаеха, че не отговори на истинския въпрос.

Попаднаха в капан. Ендор се провали с щита, а не можеха да отделят никога от поддържането на короната, за да извърши възпиращо заклинание. Демоните не биха им дали време за това. Щом изчерпеха запасите си от мана, щеше да се случи все същото, както ако се откажеха незабавно.

Но не можеха да отстъпят пред демони. Не и докато имаше нищожна надежда нещо или някой да им помогне.

Барас преглътна съжалението. Толкова дълго бе очаквал спокойна старост в лоното на Школата, на която отдаде целия си живот. После започна нашествието на западняците и той се примири с гибелта си в защита на Школата.

Но това… Жалък, безполезен и безсмислен край в затворена стая, откъснат от чистия въздух и слънцето — такъв завършек не подобаваше на елф, нито пък на някой друг от Съвета. Скоро щяха да приемат неизбежното, но то беше недопустимо.

Той вдигна глава, без да губи от погледа си спектъра на маната и започна да втъкава наново нишки в короната.

— Барас? — немощно се обади Торвис.

— Проклет да съм, ако позволя на тези нечестиви изчадия да върлуват из моята Школа, из моето измерение. Няма покорно да чакам края!

Подчертаваше всяка дума с посягане на ума, което подсилваше крехката структура. Усети енергията на отчаянието да залива тялото му.

— Велики земни богове, не сме безпомощни! — изстърга и гласът на Керела. — Ако някой още има сили, нека покаже на тези мръсници кому принадлежи Балея. А който няма, нека упорства и не се оставя на слабостта.

Тъкмо тогава доловиха промяната, отначало незабележима, но нарастваща. Напорът на чуждата мана намаля, а в гласовете, които се присмиваха и предизвикваха, прозвуча колебание. Барас обаче знаеше, че това не се дължи на, подновените им усилия. Невероятното чудо се случваше. Нещо или някой отклони вниманието на демоните.

— Това е единственият ни шанс! — призова гласът на Керела, отново властен. — Пропиляхме достатъчно от скъпоценното време на Кард, сега да отървем града си от гнусния Покров!

Мъждукащата корона засия отново.

* * *

Писъците на Уил бяха по-опасни за концентрацията на маговете дори от гъмжащите около телата им демони. Забравили болката, Хирад и Незнайния дърпаха и мачкаха, ритаха и тъпчеха грозилищата, които пълзяха и летяха към най-беззащитната плячка.

Приклекнал, за да не го смаже опашката на дракона, с едната си ръка Незнайния откъсваше демоните, които искаха да се доберат до очите му, с другата отхвърляше налитащите върху маговете.

На Хирад му беше още по-трудно. Уил се търкаляше по пода, ръцете му посягаха безполезно, той хленчеше прегракнал. Демоните се скупчваха върху него и на Хирад му се гадеше, докато гледаше как се забиват зъбите и ноктите им.

— Уил, не мърдай! — Варваринът завъртя глава, за да се отърве от гадина, тупнала на темето му. — Мамка му…

Студът плъзна по кожата на главата му, струйка кръв се стече между очите. А дребосъкът се гърчеше, без да го чува, лицето му бе покрито с демони.

Хирад хвана едното му рамо, придърпа го нагоре и размята тварите. Искаше да опази Уил от погледите им. Стъписаният Троун само зяпаше и захапваше по някой демон, вкопчил се в козината му. Повечето го подминаваха. Душата му беше скрита надълбоко в животинския мозък.

Навсякъде изтощени демони падаха и изчезваха, но идваха други със страховито злорад смях, драскаха, ръфаха и късаха.

Нокът се заби в бузата на Хирад и сцепи кожата. Той изпсува, откъсна демона и го смачка. Уил се изтръгна, търкулна се встрани и разтърка с все сила лицето и хълбоците си.

— Дръж се, Уил. Не го чуваше.

— Трябва да се измъкна — изхленчи дребосъкът. — Навън…

Стана и побягна към края на Студената камера.

— Недей, Уил, недей!

Хирад се метна след него и улови единия му глезен. Уил пльосна, но пак се надигна. Хирад чуваше как демоните го подмамваха, увещаваха го, че всичко е наред.

Троун се опомни късно, скочи към спътника си, но се размина на една педя с него. Уил стигна до границите на Студената камера и провря ръка навън. В същия миг демоните изчезнаха отведнъж. Илкар, Ериан и Дензър прекратиха заклинанието и проходът утихна.

Хирад огледа Гарваните и Ша-Каан. Незнайния седеше при почти невредимите магове, цялата му глава в кървящи драскотини, ръцете му също покрити с кръв. Великият Каан лежеше по корем, люспите му наглед бяха непокътнати, но Хирад усещаше, че демоните са го накарали да плати скъпо за всеки убит от техните.

Пронизителен вой разкъса тишината. Извъртяха се към Троун, опрял лапа върху неподвижното тяло на Уил — мъка и сляпа ярост в жълтите очи на звяра.

— О, не… — въздъхна Ериан. Уил не помръдваше.