Джеймс Баркли
Мрак по пладне (4)

ГЛАВА 3

Барас се радваше на кратък миг щастие сред отчаянието, когато западняците пробиха отбраната в покрайнините на Джулаца.

За душата му нямаше нищо по-сгряващо от изгрева над Кулата в неговата Школа. Виждаше как мракът бяга от всяко кътче около зданията, светлината искри по билата на покривите, а обърнеше ли се на запад, съзираше Тривернското езеро, където се бе родила магията на Балея — трепкащо сияние пред черния фон на планините Чернотрън.

Някога вярваше, че нищо не може да го засегне, докато тази гледка е пред очите му. Но натискът на западняците разпокъса редиците и той прозря, че не прибегне ли до последното средство за спасение, никога повече няма да я види.

Ужасът го задържа още малко, взрян в ордите по улиците на града, които в движение поваляха разпръснатите групички войници, а отблъскващите ги заклинания бяха редки и безполезни. Защитниците отстъпваха на все повече места и накрая атаката се превърна в стихия, заплашваща да залее и стените на Школата. Не би допуснал това.

Обърна се към пълководеца Кард и видя сълзи по лицето на стария войник.

— Нека поне спася Школата — рече му благо.

Кард го позяпа, преди да проумее думите, а челото му се набръчка.

— Не е възможно.

— Възможно е. Нужно е само да потвърдиш моите заповеди.

— Дадено — тутакси отвърна пълководецът. Барас кимна и повика чакащ наблизо помощник.

— Бийте камбаните, за да се върнат бранителите зад стените, разположете четири пъти повече войници при портите. Аз отивам в Сърцето на Кулата и ще събера Съвета там. Ще започнем заклинанието веднага. Не се бавете и вие.

Помощникът също постоя още миг, за да осмисли думите, които се бе надявал да не чуе.

— Ей сега, Магистре.

Западняците виеха диво, предусетили победата, защитниците безполезно надаваха бойни викове, обикновените мъже и жени търчаха да си спасят живота. Щом камбаните задрънчаха, жителите на Джулаца се втурнаха към портите на Школата.

Барас изрече безмълвна молба за прошка към онези, които щяха да намерят смъртта си отвън.

— Да вървим, Кард. По-добре е да не видиш какво ще стане.

— Какво не бива да видя?

— Ще спуснем Покрова на демоните.

Барас нахълта в Кулата, спускаше се по стълбата през едно стъпало с необичайна за годините му пъргавина. Кард пухтеше по-назад, когато елфът стигна до Сърцето на Кулата, за да се присъедини към Съвета, почти без да се задъхва, Пълководецът не би го разбрал. Магът трябваше да е жилав независимо от възрастта си. Ако няма силно сърце, как ще извършва заклинания и ще поддържа запасите си от мана?

— Ще пазиш ли на вратата, Кард? — помоли Барас.

— Това е чест за мен.

Пълководецът бе спрял пред прага, силата на маната в Сърцето го изпълваше с безпокойство, макар че не можеше да я различи. Той се поклони на Съвета и затвори вратата. Никой нямаше да ги прекъсне, щом Кард бдеше отпред.

Сърцето представляваше помещение във вътрешността на Кулата, чиито осем стени от гладък сив камък се събираха в точка по средата, двойно над човешки ръст. Линия от каменни плочки се виеше в спирала по пода от вратата към центъра на помещението. Над него гореше свещта от мана — капковиден пламък, който никога не потрепваше и не излъчваше видима светлина въпреки жълтия си цвят. Защото само маг можеше да го съзре.

Другите седмина от Съвета кимнаха в отговор на поздрава, когато Барас зае мястото си. Всеки стоеше пред една от стените. Когато Кард затвори вратата, се възцари непрогледна тъма.

Барас долавяше смущението и у старите, и по-младите магове. Не се изненада. Покровът на демоните беше най-трудното, опасно и могъщо заклинание на Джулаца. Досега бе извършвано само два пъти, много преди да се роди някой от присъстващите, в мигове на непреодолима заплаха за Школата.

Всички бяха наясно какво означава заклинанието. Всички се бяха подготвяли духом за принудата да го употребят, откакто започна нападението на западняците. И всички разбираха, че само седмина ще излязат от Сърцето, след като свършат работата. Не знаеха обаче кой ще бъде избраникът.

— Нека имаме светлина — изрече традиционните слова Висшата магьосница, застанала точно срещу Барас.

Всички кимнаха поред.

— Да, нека имаме светлина, за да се виждаме и подкрепяме взаимно.

— Барас, който ни призова в Сърцето, дай ни светлина — взря се тя в него.

— Ще бъде сторено.

Подготви формата за светлинно кълбо — обикновена неподвижна полусфера, извлечена от маната, насочвана през Сърцето. Тя изискваше минимални усилия и Барас я разположи точно над невеществената свещ. Мекото сияние прогони сенките и озари Съвета.

Той завъртя глава бавно, за да се поклони на всеки, запечатваше в паметта си лицата им, защото за последен път виждаше един от тях… ако демоните не изберат самия него.

Отляво беше Ендор, най-младият. Едва преди седем седмици бе приет тук за член на Съвета. Маг с огромна дарба, нисък, грозноват и як.

Погледна Вилиф, секретаря на Съвета, който беше на преклонна възраст — прегърбен, оплешивял и почти на края на силите си. Селдейн, втората жена сред тях, тепърва доближаваща старостта, сивокоса и сопната. Керела, Висшата магьосница, елфида като него и отдавнашна довереница. Не биваше да я загубят в тези тежки времена. Висока, мургава и горда, Керела бе оглавявала Съвета с желязна воля, заслужила й уважение в цялата Школа. Дийл — още един елф. И той остаряваше, понякога изричаше прибързани слова. Лицето му бе застинало в страх, изопнато и бледо. Кордолан, на средна възраст, възпълен веселяк. Голото му теме лъщеше от пот, бузите провисваха. Трябваше да се упражнява повече, иначе ще загуби издръжливостта си. И накрая, вдясно от Барас — Торвис. Също стар, сприхав, жизнен, набръчкан и дългурест. Изумителен човек.

— Да започваме ли? — привлече вниманието им Керела. — Благодаря ти за дарената светлина, Барас. — С това се изчерпа церемонията. — Членове на Съвета в Джулаца, събрахме се заради огромна опасност за Школата. Ако не направим това, което ни бе предложено, краят на Школата е неизбежен. Някой ще възрази ли?

Мълчание.

— Като знаем рисковете, произтичащи от заклинанието, някой желае ли да остане извън Сърцето, докато го извършваме?

Торвис се засмя и за миг разсея напрежението от тегнещата тук мана.

— Стига де, Керела! — зашумоля гласът му като сухи листа. — Докато изговорим всички предупреждения, както е прието, ще дойдат и шамани да ни помогнат в заклинанието. Знаеш, че никой няма да излезе.

Керела се смръщи, но в очите й се мярна весела искрица. Барас кимна.

— Торвис явно желае да навлезе в другото измерение. Да започваме веднага.

— Длъжна бях да предложа — напомни Висшата магьосница.

— Известно ни е — усмихна се Барас. — Хайде, води ни. Тя вдъхна дълбоко и пак огледа другите.

— На онзи, който ще се пожертва, за да опази Школата и магията на Джулаца, пожелавам скоро да намери покой и да срещне душите на близки, които го чакат в отвъдното… Слушайте ме внимателно. Не се отклонявайте от моите указания. Съсредоточете се само в моя глас. А сега… — Заговори по-отсечено и властно. — Опрете длани в камъка зад вас и настройте зрението си към спектъра на маната.

Барас притисна длани към хладната каменна плоча зад гърба му и се взря в протичащата наоколо мана. Гледката беше и замайваща, и плашеща.

Сърцето на Кулата беше средоточие, формата на стените му привличаше основата на магията и я задържаше. Маната се отразяваше най-силно от осемте каменни стени и се пренасяше по повърхността им към сборната точка. Барас проследи осемте потока, които се сливаха и проникваха в общ стълб през центъра на спиралата.

Знаеше, че отдолу има друга камера, огледален образ на тази, за да бъде затворен кръгът на силата. Опирайки ръце в камъка, той ставаше част от кръга.

Всеки трепна или затаи дъх в мига, когато маната потече през тялото му — ускоряваше пулса, прочистваше съзнанието за върховно усилие и насищаше мускулите със сила.

— Поемете маната — ясно прозвуча гласът на Керела. — Вникнете в потока. Радвайте се на мощта му. Изречете името си, щом сте готови да започнем призоваването.

Един по един казаха имената си: Барас — силно и уверено, Торвис — със следа от нетърпение, Дийл — тихо и уплашено.

— Така да бъде — кимна Керела. — Ще отворим пътя и ще призовем Господаря на Покрова. Подгответе се за идването му. Образувайте кръга.

Осем гласа зазвучаха тихо и напевно в слова, които оформяха маната и започваха призоваването. Барас притисна по-силно дланите си към камъка, а думите, древни и могъщи, се изливаха от устата му в непрекъснат поток.

Движението на маната се промени. Отначало леко подръпване изкриви пътя й покрай стените. Последваха по-резки, внезапни въздействия, от които сърцата пропускаха по някой удар. Маната се отдели от стените и вече я насочваха не природата и камъкът, а маговете. Поддържаха нов кръг с дебелината на длан, плътно жълт и напълно неподвижен.

— Великолепно — промърмори Керела по-сдържано, съсредоточена изцяло в подготовката за заклинанието. — Имаме пълнота. Сега оформете колона, докосваща пода.

Ръцете им се отделиха от стените, върховете на пръстите им проникнаха в кръга от мана. За Барас усещането беше като допир до мек плат, тънък и хубав. Щом отпусна ръце надолу едновременно с останалите, създаде с ума си идеален цилиндър, а в съзнанието му отекваше една-единствена дума: „Леко. Леко.“ Разкъсването на цилиндъра би застрашило не само заклинанието, а и здравето на Съвета. Всяка грешка или отклоняване на мана биха им навлекли главоболие, кръвотечение от ушите или временна слепота.

Но Съветът на Школата в Джулаца бе подбран по способностите на членовете му и щом всички приклекнаха, колоната беше безупречна, а сърцето на Барас удари не повече от сто пъти до завършването й.

— Превъзходно — въздъхна Керела. — Всички ли са добре? Ендор, Селдейн, Дийл, Торвис — вие ще задържите колоната. По мой знак другите ще се отдръпнат. Не се съпротивявайте на по-тежкия товар, оставете съзнанията си отворени. Броя — три, две, едно…

Барас, Вилиф, Керела и Кордолан прибраха ръцете си до тялото и се изправиха. Барас се усмихна — Ендор понесе нарасналото изчерпване на мана само с едно пухтене. Старият елф се възпря да не го потупа по рамото. Младежът наистина бе напреднал много за годините си.

Четиримата магове поддържаха устойчивостта на колоната. До края на призоваването щяха да насочват цялата си енергия, за да остане тя в най-добро състояние. Допуснеха ли да бъде нарушена, отприщените стихии щяха да пръснат Сърцето на парчета.

Керела ги огледа с одобрение.

— Имаме силен Съвет. Неизбежното ни отслабване ще бъде трагедия за Джулаца. — Тя притисна дланите си една в друга. — Заемете местата си за призоваването. Барас, ти ще поддържаш портала отворен.

Той кимна — разочарован, но не и изненадан от облекчението, което почувства. Щом ставаше страж на портала, демоните не можеха да вземат него, иначе щяха да се заклещят в капана на убийствения за тях въздух на Балея.

Четиримата прави магове пристъпиха към колоната, лицата им едва не опряха в неподвижната повърхност. Всеки гледаше право напред в очите на отсрещния, за да се подкрепят.

— Макар че аз изричам думите — каза Керела, — заедно ще създадем формата. Дайте ми силата си. — Тя се прокашля. — Хейлара диун тар. — Изведнъж захладня, от устата й излизаха облачета пара. — Хейлера диун тар, мекст хейрон диун тар.

Четиримата извлякоха още мана от въздуха и оформиха плътен диск от завихрено жълто, осеяно със сини точици. Дискът увисна над цилиндъра, въртеше се бързо и краищата му се размиваха в очите им.

— Полека — предупреди Керела. — Вкарайте го внимателно в цилиндъра.

Застанали с носове до самата колона, те преместиха диска във вътрешността и усетиха как ръбовете му нарушаваха устойчивостта на задържаната форма от мана, докато се спускаше.

— Хейлера, дуин, скортос ерида.

Синьото в диска блестеше по-ярко, пулсираше в колоната и разтърсваше маговете, които я крепяха. Но те издържаха.

— По-здраво — подкани ги Керела с глух от съсредоточаването глас. — По-здраво! Кордолан, при теб не е равно.

Дискът, разклатен незабележимо, веднага се изравни и пулсациите в колоната се засилиха със спускането му към свещта от мана и надолу до каменния под.

— Барас, бъди готов — напомни Керела. — Хейлера, сендуин, скортонере ан естолан.

В средата на диска възникна черна точка, която се разшири бързо. Избликна синьо сияние на мана в разширяващ се заедно с пролуката сноп. Дискът мигновено се преобрази в тънък обръч от мана на Джулаца, ограничаващ яростната синя светлина, която блъскаше във връхната точка на камерата и се разпръскваше по каменните стени. Въздухът се насити с шепот, заплахи, заповеди, подмамващи обещания, изпълнени със зло и притискащи маговете. Думите подяждаха смелостта им, съскането се просмукваше в костите, изправяше косъмчетата по кожата им, замайваше главите и пресушаваше гърлата. Порталът към измерението на демоните бе отворен.

— Барас, устойчиво ли е при теб? — попита Висшата магьосница.

Той кимна, неспособен да говори. Всеки негов мускул се изопна, мозъкът му сякаш се надигаше в черепа, но Барас вярваше, че може да поддържа портала безкрайно дълго. Силата, напираща да му отнеме контрола и да се развихри в Сърцето, не можеше да му попречи. Увереността му укрепна, мускулите му се отпуснаха и натискът в главата му стихна. Той се усмихна.

— Да, Керела, всичко е устойчиво. Повикай Господаря на Покрова.

— Така да бъде. Кордолан, Вилиф, отдръпнете се от колоната. Тази задача се пада само на мен.

Тя навря глава в колоната и синьото сияние на демоните обгърна лицето й. Барас видя колко грубо изпъкнаха чертите й, сякаш остана само череп. Старият елф не забравяше за портала. В този миг го крепеше не заради Джулаца, а заради Висшата магьосница.

А тя се вторачи във вихрушката от демони и заговори силно както в началото на заклинанието.

— Хейлера, дуис… Аз, Керела, висша магьосница в Съвета на Джулаца от Балея, призовавам теб — Велики Хейла, Господар на Покрова. Ела при мен, чуй нашето желание и назови своята цена.

Не последва нищо. Шепотът звучеше неизменен.

— Чуй ме — повтори Керела. — Хейла, чуй ме. Внезапно шепотът спря.

— Чувам те.

Топлият дружески глас нахлу в Сърцето. Членовете на Съвета трепнаха, но задържаха и колоната, и портала.

А след миг той беше пред тях. Сам. Рееше се над свещта и се въртеше бавно, скръстил крака и сплел пръстите на ръцете си в скута. Колоната изчезна, крепящите я магове се отърсиха от вцепенението и маната се върна в нормалния си поток край стените.

Само Керела не помръдваше, Господарят на Покрова можеше да я докосне.

— Добре си ни дошъл — изрече тя.

— Съмнявам се — отвърна той, сякаш искрено съжаляваше, че е повикан.

Барас се отмести по-назад, без да отклони вниманието си от портала между измеренията. Затварянето му би донесло страшна беда. Преди неизбежната смърт на Хейла в това чуждо за него измерение той можеше да разпилее душите им. Наоколо другите от Съвета, също върнали се до стените, не смееха да дишат. Но разстоянието не би ги спасило.

Барас недоумяваше как е възможно видът и държанието на реещия се насред Сърцето демон да не издават злината му, На височина Хейла сигурно достигаше не повече от четири стъпки, голото му тяло, подобно на човешко, беше тъмносиньо. По голата кожа на главата му туптяха венички, а по бузите, над горната устна и под долната челюст имаше грижливо поддържани брада и мустаци. Малките хлътнали очи чернееха и чак когато демонът се завъртя с лице към Барас и погледите им се срещнаха, елфът съзря цялото таящо се у него зло.

Хейла отново се обърна към Керела и замря. Веждите му се събраха като клин и лицето му се изкриви сърдито.

— Почивах си. Кажи ми какво искате от мен и ще обсъдим цената.

Барас се смръзна. Цената щеше да бъде душата на един от тях — поробена от Хейла, докато той желае това. Керела непоколебимо се взираше в демона.

— Нашата Школа е заплашена от нашественици. Врагът не бива да проникне през стените. Искаме Покров да обгради стените, за да защити всички, които са вътре, и да погуби всеки, осмелил се да го докосне. Покровът трябва да обхване и основния поток от мана в Школата, за да не го загубим.

— И докога ще се нуждаете от този Покров? — попита Хейла.

— До вдигането на обсадата. Няколко седмици. Не сме сигурни.

Той пак изви вежди.

— Нима? Виж ти… — Пак се завъртя и мрачните му очи оглеждаха маговете от Съвета. — Има си цена. Известно ви е как изчерпваме енергията си, за да поддържаме Покров. Нуждаем се от източник на възстановяване.

Студът се разпростираше по тялото на Барас. Човешки живот, сведен до подхранващ източник за творение на демони… Гнусно варварство. И единственият изход за Джулаца. Хейла спря пред него. Барас се пребори със себе си и не позволи промяна в портала.

— Значи ти си късметлията — промълви демонът. — Не мога да те докосна. Жалко. Бих избрал елфическата ти душа.

— Никой от нас не е късметлия. — Хладнокръвният тон на Барас скриваше чувствата му. — Днес всички ще изгубим близки. Избирай и се махай.

Хейла се усмихна и тялото му се извъртя към Висшата магьосница.

— Ти си избраницата, Керела. Ти ще захранваш Покрова, от който твоята Школа се нуждае толкова отчаяно.

Чу се как някой вдъхна през зъби. Демонът не трябваше да избира Висшата магьосница. Но Керела само се усмихна.

— Така да…

— Не! — кресна Дийл, макар че бледнееше, а тялото му се тресеше. — Ако нея я няма, безполезно е да спасяваме Школата. Не бъди толкова кръвожаден, Хейла. Щом искаш елф, вземи мен. Когато влязох в тази камера, аз си знаех, че ще бъда избран. И ти го разбра, щом те призовахме. Вземи подходящата жертва. Мен.

Хейла се завъртя към него.

— Забележително, но се боя, че не можете да се пазарите.

— Винаги можем да те върнем с празни ръце там, откъдето дойде — спокойно напомни Дийл.

— И тогава няма да получите своя Покров.

— Но ти няма да имаш душата на маг от Съвета на Джулаца, камо ли пък Висшата магьосница.

— Дийл, аз… — започна Керела.

— Недей, Керела. Няма да вземе теб. Демонът студено се вторачи в Дийл.

— Не съм свикнал да ми се противопоставят, — Елфът сви рамене. — Ами добре… — Хейла пак се завъртя. — Чуйте ме, магове от Съвета. Ето сделката, която ви предлагам. Душата на елфа Дийл не е толкова ценна за мен, колкото Керела, Висшата магьосница, или Барас, старшия посредник. Но ще се съглася да взема него вместо някого от двамата… при едно условие. Ако след петдесет ваши денонощия още се нуждаете от Покрова, за да ви защитава от враговете, или Барас, или Керела ще минат през Покрова, за да го подхранят наново. Оставям на вас да решите кой ще стори това. Ако никой от тях не доближи Покрова, ще го премахнем и ще ви оставим да бъдете избити. Е, спогодихме ли се?

— Цената за Покрова на демоните винаги е била една-единствена душа — троснато напомни Керела. — Щом толкова цениш моята…

— Школата не може да си позволи да остане без теб — пак се намеси Дийл. — Особено сега. Имаме нужда от водач. Ще останеш. — Той въртеше глава, вглеждаше се в другите. Барас забеляза как се извръщат. — Не сте ли съгласни? Е?

Кимаха неохотно. Знаеха, че така спасяват и себе си, но никой не искаше да обрече Дийл.

— Значи постигнахме съгласие — натърти старият елф.

Застана срещу демона, който го гледаше сурово и се почесваше по брадичката, а в полуотворената му уста блестяха остри като бръснач зъбки.

— Велики Хейла, Господарю на Покрова, приемаме сделката.

Демонът кимна.

— За пръв път чувам човек или елф да се стреми толкова безогледно към смъртта.

— Кога ще бъде спуснат Покровът? — рязко попита Керела, но се взираше в Дийл с просълзени очи.

— Щом изчезна оттук и порталът се затвори. Ще обхваща и стените заедно с основните потоци от мана във вашата Школа.

Тя кимна.

— Не забравяй обещанието си. Нашият приятел се жертва за това. Дийл, благословията на всички в Школата е с теб. Такава саможертва… — Гласът й пресекна, но тя се усмихна. Барас не бе виждал толкова печал в нечия усмивка. — Дано намериш покой скоро.

— Времето не стига за приказки — прекъсна я Хейла. — Имате петдесет ваши денонощия. Бройте ги добре, защото и аз ще ги броя. — Отново впи поглед в Дийл. — А за тебе, драги, и тези дни, и още колкото аз пожелая след тях ще бъдат цяла вечност. Ела с мен.

Ръката му се пресегна извън портала, мина през гръдния кош на Дийл и за миг го обгърна в синя светлина. Елфът беше напълно спокоен преди края. Тялото му подскочи, щом душата бе изтръгната, после се свлече, без да проличи колко жестока е била смъртта му.

Хейла се завъртя устремно и пропадна през портала, а Барас тутакси го затвори след него. За миг се чу шепотът и настана тишина.

— Свърши се — потрепери гласът на Керела.

Тя се отпусна безсилно на пода, а Селдейн припряно отиде при трупа на Дийл и склопи очите му.

— Трябва да…

Вратата грубо се отвори и Кард залитна през прага, затиснал ушите си с длани и опулен. Натискът на маната в Сърцето уж беше непреодолим за него, но оглушителната врява зад него подсказа какво го е тласнало вътре.

Воплите и на нашественици, и на бранители поглъщаха дори шума от битката, звънът на стоманени остриета спря. Не беше за вярване, че тези звуци принадлежат на измерението, в което се намираше Балея. Пронизителни, измъчени писъци, изригнали в тела, от които душите се откъсват, разтърсваха черепите на онези, които ги чуваха, караха ги да заскърцат със зъби, сковаваха мускулите им.

Керела вдигна глава и срещна погледа на Барас. Целият ужас на извършеното от тях бе стаен в очите й.

Покровът на демоните се спусна.