Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хроники на Гарваните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
NoonShade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2007

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 33

Хирад нито за миг не забравяше кое е най-тревожното — неувереността на маговете. Виждаше колко е напрегнат погледът на Илкар и как Дензър стиска лулата със зъби, без да я е запалил.

Докато ги гледаше как спорят, той си казваше, че това е доста странно. Седяха на широк плосък камък до реката, отворили книги и затиснали пергаменти с обли късчета чакъл. Ами че те бяха четирима от най-способните магове в Балея, тук дори дойде най-могъщият Магистър на Ксетеск, а се бореха до полуда с проблем, за чието решаване имаха на практика всички необходими знания!

От друга страна обаче, нямаше на какво да се чуди. От тях се искаше да затворят пробив в небето колкото градче, и то стотици стъпки над главите им. Той дори не опитваше да си представи какво майсторство трябва да вложат, за да успеят. Отново се почувства безпомощен. Направи каквото можа, за да се доберат дотук, но предстоеше най-важното, а той нямаше какво друго да стори, освен да се налива с кафе.

До печката унило седеше Троун, русата му коса бе провиснала на сплъстени кичури от влагата. След смъртта на Уил върколакът забелязваше какво става наоколо само ако имаше някаква опасност за Гарваните.

— Троун… — запъна се варваринът.

Едрият мъж го погледна. Силата на духа вече я нямаше в очите му. Не искаше нищо. Хирад не знаеше какво да направи, но беше длъжен някак да го съживи. Не биваше да проточва мълчанието.

— Как си?

Сам трепна от глупавия си въпрос.

— На Уил щеше да му хареса тук — изрече върколакът с леко ръмжащ глас. — Знаеш ли, той беше неспокоен човек и въпреки това си оставаше ненадминат крадец и взломаджия.

Тук цари такъв покой… Тъкмо място като за него.

— При толкова грамадни дракони, които си пърхат наоколо?

Хирад беше възнаграден със сянка на усмивка.

— Да, колкото и да е чудно. Така зле се стресна от дребосък като Следника на Дензър, а от Ша-Каан дори не се уплаши.

Троун пак заби поглед в земята.

— Не издържам… — промълви ненадейно.

— Какво ти е?

— Само той може да разбере — кимна върколакът към Незнайния, седнал с тримата Закрилници недалеч от маговете. — Да имаш у себе си нещо, което хем обичаш, хем мразиш. Плашиш се, че те заробва, а не можеш да живееш без него… Знам, че искаш да ми помогнеш. Благодарен съм ти. Но само Уил ме свързваше с човешкия свят, когато се превръщах във вълк. Само на него се доверявах да ми върне човешкия облик. Той беше смел, не се боеше от мен и когато съвсем подивявах. Аз го предадох. Свих се, скрих се в моята неуязвимост, защото изпаднах в ужас. И това струваше живота на Уил. Няма как да си представиш угризенията ми. Уил ми беше като брат. Обичах го, защото знаеше какъв съм, а не се гнусеше, не се държеше надменно. Май вече мога да разчитам на това само в някоя вълча глутница. Върнем ли се в Балея, ще намеря вълци.

— Сега си с Гарваните — тихо напомни Хирад. — Ние сме силни и не те съдим за нищо. Остани с нас.

Бледата усмивка пак се появи за миг.

— Това обвързва по-силно, отколкото си мислиш. Но аз не мога да бъда един от вас без Уил. — Пак се вторачи пронизващо в очите на варварина. — Няма да ви подведа.

— Знам.

* * *

Незнайния виждаше колко са смутени тримата без истинската им връзка с техните събратя. Съчувстваше им, затова остана при тях. Отначало не говореха. Забелязваше същата трудно доловима разсеяност, която малко по малко набираше сила. Реши, че не бива да мълчи.

— Сил, Айл, Риа… Безпокоите се. Сил леко наклони глава.

— Не усещаме събратята, нито свързващата ни сила. Душите ни са далеч от нас. Страхуваме се да не ги загубим завинаги.

Незнайния се стресна. Прекъсването на поддържаната от демони връзка между душите на Закрилниците означаваше гибел и за тялото, и за душата. Но никой Закрилник не се бе прехвърлял досега в друго измерение, а тримата още бяха живи…

— Все пак откривате душите си, нали?

— Отдалеч — потвърди Сил. — Дали сме свободни? Ще узнаем само ако свалим маските. Ако бъркаме, чакат ни вечни мъки. И как да сме свободни, щом душите ни не са в телата?

— Стилиан знае ли?

Незнайния се питаше дали и самият той е наистина свободен, но надеждата бившите му събратя да си върнат човешкия живот укрепна.

— Той още е нашият Повереник. Не искаме да пораждаме у него нови съмнения.

— Ще ви подкрепя, каквото и да решите.

— Ние сме едно. Завинаги — изрекоха тримата Закрилници заедно.

* * *

Дарик намери изход още докато препускаха в галоп към своята армия, изпратени с присмех и обиди от западняците. Щом влетяха в бивака, той се развика командирите на полкове да дойдат веднага при него.

Застана зад масата с картите, офицерите се събраха за минута, чакаха нетърпеливо. Заповедите му бяха кратки и ясни. Така постъпваше открай време — не показвай слабост, не се колебай пред другите, но питай за мнението им. И се приспособявай, без да променяш основния замисъл.

— Тесая остана глух за думите ни. Не съм изненадан, но е малко разочароващо да видиш такъв инат у иначе уж начетен и умен човек. Той е убеден, че има превъзходство над нас. Не можем да пробием през позициите му, за да стигнем до къщата на Септерн, едва ли ще му попречим и да настъпи към Корина. Разбира се, ние няма да опитаме нито едното, нито другото. Ще влезем в сражение с войската му още сега, но не за да я разгромим, а за да я спрем тук. Защото няма да нападнем с цялата си сила. Втори, трети и четвърти полк под общото командване на Айзак ще потеглят незабавно — първо на юг, после на изток през Гретернската гора, за да ударят западняците около къщата на Септерн утре по зазоряване. Естествено е Тесая да очаква такъв ход от нас. Затова останалите полкове от армията ще настъпят към неговите отряди. Ще се опитаме да ги примамим в гората, там численото им превъзходство няма да е толкова решаващо. Ще разделим полковете на стотни, всеки капитан ще знае кой участък брани. Поемаме голям риск, но така ще обхванем по-голям периметър. Трябва да убедим Тесая, че ни е приклещил в гората. Нещо да не ви харесва в плана?

Всички завъртяха глави.

— Добре. Сега всеки от вас ще получи конкретните си заповеди. Барон Блекторн, барон Гресе — ще ви бъда благодарен, ако убедите своите селяни и винари, които с такава вещина се погрижиха за бивака, да го бранят с не по-малко усърдие.

Гресе се засмя на излизане от палатката.

* * *

Късно през нощта Гарваните се събраха около походната печка да поговорят преди да откраднат малко време за отдих. На другия ден по пладне щеше да се реши съдбата на две измерения.

— Ще можете ли да го направите? — попита Хирад, свил пръсти около незнайно коя поред чаша кафе.

— На теория е възможно — отвърна Ериан. — Знаем, че ни е по силите да създадем формите от мана.

— Дочувам едно премълчано „но“ — поклати глава Незнайния. — И то голямо.

— Няколко са — въздъхна тя. — Не знаем какви запаси от мана са ни необходими, за да затворим разкъсването от тази страна, макар да е ясно, че сме способни да извършим заклинанието от земята. Но ако изчерпи маната от нас прекалено бързо, няма да затворим прохода. Не бива да забравяме и за стихийните въздействия в пространството между измеренията върху формата от мана. Можем само да гадаем каква сила е нужна, за да затворим разкъсването, а не да го премахнем разрушително. Списъкът продължава и става все по-объркващ…

— Значи дотук бяха само простичките спънки — кисело промърмори Хирад. — Щеше ми се да чуя „да“ или „не“.

— Ще го направим — каза Дензър. — Както винаги.

— Ти от Хирад ли започна да се учиш? — изгледа го Илкар.

— Трябва да вярваме в силите си — вдигна рамене Дензър. Ериан се засмя и го целуна по бузата.

— А за него какво ще кажете? — кимна Хирад към Стилиан, който се облягаше на една колиба, стиснал в ръцете си писанията на Септерн. — Той вярва ли?

— Толкова пламенно, че ми е трудно да го разбера — промърмори Дензър. — Да си призная, малко ме стряска. Понякога гледа доста диво и не знам дали от страх или от вълнение.

— И той ни е нужен — напомни Ериан. — Хайде да не го закачаме излишно.

— Ние също сме му нужни, не забравяйте — подчерта Хирад. — Ако не успеем, ще умре като всички останали.

Варваринът усещаше тежко бремето на отговорността. Ша-Каан се връщаше от опита си да склони Верет и щеше да очаква по-ясен отговор. А Хирад не можеше да се отърси от опасенията въпреки привидната непоколебимост на Дензър. Точно това трябваше да постигне преди отново да застане пред Великия Каан.

* * *

— Пак ли опитваш да се избавиш с приказки, Ша-Каан? Пак ли устата ти бълва потоци от думи вместо огън, както подобава на истински дракон? Малцина ще жалят за Люпилото Каан. Опитваш се да ни натрапиш правила, за които всички останали нехаят.

Ша-Каан кръжеше невъзмутимо. Ясал-Наик, старшият сред враговете му, го бе пресрещнал с още два дракона от своето Люпило. Явно не искаше да се бие, както не искаше и да говори за мир. Ша-Каан се сгълча мислено, че не избра по-заобиколен път на връщане от океана Шедара.

Още когато го доближаваха, разпозна Ясал по приличащия на клин белег в люспите на шията до главата. Ша-Каан го бе ранил преди повече от сто цикъла в битка за Бешара. Щом Ясал рискуваше да си води само двама придружители, значи искаше да злорадства и да се хвали със скорошната си победа.

— Наик са единственото Люпило, останали слепи за разрухата, която сеем в земите си — отговори му Ша-Каан. — Не можем да продължаваме до безкрай тези сражения. Накрая няма да останат земи, годни за живот. Все някога ще бъдеш принуден да разбереш.

Ясал-Наик се разсмя ръмжащо.

— Но ние вече победихме. Щом твоето Люпило бъде изтребено, а сродното ви измерение — превърнато в пепелище, ние ще владеем всичко, а другите ще свият криле пред нас. Верет вече са обречени да ни слугуват. Ще ги последват Гост, също и Стара, накрая всяко Люпило ще се покори на Наик.

— Тази самонадеяност ще те погуби — предупреди Ша-Каан, макар да знаеше, че обрисуваното бъдеще е твърде вероятно. — Не се наслаждавай на победата преди да си я постигнал.

— Неизбежна е! — прогърмя гласът на Ясал в главата му. — В отчаянието си Каан не само търсят съюз с немощните обитатели на океана, а дори си доведоха дребосъци от Балея на помощ. Нима се заблуждавате, че те ще направят каквото вие не можете? Ще превърнем костите им в пепел пред очите ви и аз ще поведа своето Люпило през разкъсването, когато ти лежиш бездиханен на земята. Ще изпарим водата от океаните им, ще съборим жалките им кули, ще разцепим с огън техните планини. Ако някой оцелее, ще послужи за храна на малките ни дракони. Няма да спра, докато в Балея не остане и една буболечка.

— Каква злоба… — сдържано изрече Ша-Каан. — Тя те заслепява. Щом така и така ме намери, за последен път ти предлагам да спрете нападенията си, за да не ви изтребим, след като проходът бъде затворен.

Ясал-Наик зави и полетя до него, в зелените му очи гореше презрение.

— Никога няма да го затворите. Може би товарът на възрастта вече смазва ума ти. Ние победихме, Велики Каан. Тук съм, за да ти напомня, че ще видиш гибелта на своето Люпило. Тук съм, за да видя лика на поражението.

— Тогава отлети над океана и погледни отражението си. Утре разкъсването ще бъде затворено, а Наик ще изпитат яростта на Каан. Ще ви преследваме цикъл след цикъл, докато не бъдете унищожени. Сега се махай заедно с придружителите си. Колкото и да си могъщ, не посмя да ми се изпречиш сам. Душата ти е дребна, Ясал, а когато теб те няма, драконите ще започнат да се грижат за земите, които толкова глупаво изпепеляваха. Не смей да се показваш над владенията на Каан, когато светилото се издигне отново, иначе ще срещнеш смъртта си.

Ясал повика другите два дракона от Наик.

— Ти си стар глупак, Ша-Каан. Моли се на небесата колкото искаш, но когато светилото отново се спусне към заник, всички вие ще бъдете мъртви, а Наик ще властват. До утре, Велики Каан.

Ша-Каан се изкуши да се разправи с него още тук. Убиеше ли Ясал, изходът от битката пред разкъсването нямаше да е толкова неизбежен. Но умреше ли самият той, обричаше всички Каан. Изрева яростно и се насочи към дома си.

Всеки удар попадаше в целта, всяко движение беше премерено, плавно и точно. Закрилниците се биеха с ужасяваща безмълвна непреклонност, душите им разменяха мисли без тромави думи, общият поглед на стотици чифтове очи не пропускаше нищо. Напиращите на вълни западняци отново и отново се отдръпваха от тази подвижна стоманена стена с безизразни маски. Колкото и много да бяха, все по-уплашено се взираха в камарите трупове, които оставяха на бойното поле. Ту се въодушевяваха, ту се умърлушваха. В твърде редките мигове, когато успееха да повалят някой Закрилник, цялата западняшка армия се разкрещяваше възторжено. Защото маскираните мъже пред тях се сражаваха с мощ, немислима за толкова малоброен отряд. Застанали в кръг, състоящ се от три редици, те бяха оставили помежду си такова разстояние, че да боравят най-добре с оръжията си. Отблъскваха една след друга атаките на западняците, а когато враговете отстъпваха да се престроят по заповед на предводителите си, използваха краткото спокойствие, за да си разменят местата и да дадат отдих на уморените.

Аеб виждаше, че въпреки своята свирепост западняците се бият твърде разпокъсано. Всеки налиташе сам или най-много с още двама-трима. Винаги имаше пролуки и слаби места в защитата им. Не знаеше докога той и събратята му трябва да удържат неспирния натиск. Повереникът им нареди да бранят развалините и те го правеха. Също и заради Сол — техният събрат, който си бе върнал свободата.

През цялото време ума му запълваха вести, съвети и предупреждения.

Аеб отсече ръката на западняк, посегнала с брадва, отби мушкането на другия до него и поиска от Фин отляво да бъде нащрек, защото стоящият между тях Джал се отдръпна зашеметен навътре в кръга.

„Аеб, срещу теб удар с брадва отдолу и отляво към корема.“ Той замахна, без да гледа, и собствената му брадва пресрещна със звън оръжието на западняка. Парира друг удар с меча и срещна погледа на ококорения враг, който не можеше да се мери с него в бързината. Аеб пристъпи, заби лакът в носа му, завъртя брадвата си нагоре и надясно и му разпори корема. А вниманието му вече беше насочено към племенния боец, който се опитваше да го намушка в хълбока.

„Те се престрояват. Първата ни редица — в почивка, третата излиза отпред.“ Аеб заби меча си в гърлото на западняк, който твърде късно реагира на заповедта за отстъпление преди следващата атака.

Още беше средата на следобеда.

* * *

— Напред за Балея! — изкрещя Дарик и завъртя меча над главата си.

Той се отказа да язди, но вървеше начело на армията си от пехотинци, за да го забележат по-скоро вражеските съгледвачи.

Постара се да втълпи на стотниците, че могат да бъдат нападнати във всеки момент и тогава трябва незабавно да се пръснат в гората на посочените им позиции. Щяха да приемат битка на открито само ако няма друг изход. Ако пък западняците не поискат да влязат в гората, Дарик с удоволствие би им губил времето. Предупреди командирите, че при схватки в гъсталака лесно може да настане хаос, затова беше толкова важно да поддържат връзка между стотните. Знаеше какъв хазартен залог направи с тази атака, но имаха ли друг шанс?

Не можеха да си позволят неуспех. Заради цяла Балея. Отново бяха длъжни да подкрепят Гарваните с несломима смелост и упоритост. Защо да се стремят да доживеят следващо сражение, ако поражението днес би означавало, че това е последната война в Балея? И за тях, и за западняците…

Армията настъпваше устремно по главния път, но измина по-малко от половината разстояние до вражеския бивак и тепърва доближаваше полегатия склон, когато се разнесе рев, отекнал с тътен от зъберите наоколо. Западняците се хвърляха в контраатака.

Дарик чу забързани стъпки, двама магове съгледвачи се появиха до него, прекъснали заклинанието за невидимост.

— Генерале, западняците са на петстотин крачки и тичат презглава насам — избълва висок елф с бръсната глава.

— Колко широки са редиците?

— Триста до триста и петдесет бойци, от подножието на скалите на север до първите дървета на юг.

— Благодаря ти.

Точно каквото Дарик очакваше. Той огледа преценяващо местността.

Южно от пътя тъмнееше гъстата Гретернска гора. Първите дървета стърчаха само на стотина крачки от походната колона, но пълководецът предпочиташе сражение по-навътре.

Надяваше се да не е допуснал фатална грешка.

Айзак беше повел своите полкове на помощ на Закрилниците. Сега беше най-опасно. Дарик не можеше да си позволи вражески съгледвач да заподозре, че армията се е разделила на две. Тесая трябваше да си остане със заблудата, че се сражава с последната войска на източна Балея извън Корина. Магове, вещи в безшумните убийства, се промъкваха под Невидимо було в покрайнините на гората и сред канарите, за да премахнат дебнещите там западняци. Време беше за следващия му ход.

Дарик вдигна юмрук и колоната спря. Той веднага разпери пръсти и замахна към гората.

— Стотните да се престроят в сърп по номера. Бегом! Не бяха имали време да се подготвят за маневрата, но стотните спазваха последователността, в която трябваше да се пръснат из гората. Скоро остана само силният авангард, който препречваше пътя. Дарик не можеше да е недоволен — всички разбираха заповедите. Кимна с одобрение и поведе на бегом своята двойна стотна под остър ъгъл спрямо пътя. Надяваше се да послужи като примамка и Тесая да хвърли бойците си подире му. Съзнаваше, че е възможно да бъдат обкръжени бързо, но разчиташе на настървението за битки у западняците. Тесая имаше нелоши тактически умения, Дарик обаче беше убеден, че ще тълкува маневрата само като опит да заобиколят войската му и да го изпреварят в устрема към къщата на Септерн.

Зад него войниците му достигнаха покрайнините на гората. Разнесоха се нови заповеди, стотните промениха посоката и всеки зае мястото си между дърветата в рехава преграда, която беше неустоимо изкушение за западняците. Дарик не остана разочарован.

Пред него първите отряди на врага стигнаха до билото на плосък хълм и закрещяха войнствено, щом видяха разпокъсания противник пред себе си. Още минута-две се струпваха като разливащо се тъмно петно на близкия хоризонт, после зовът на стотина рога ги запрати като потоп към войниците на Балея, бойните им викове и напеви цепеха въздуха. Тесая се виждаше в средата на първата редица.

За миг Дарик се поколеба дали да не го нападне, но знаеше колко силна охрана има вождът, пък и имаше по-важна задача от сигурното самоубийство. Хукна с двойната си стотна към Гретернската гора, първите стрели, пуснати от стрелците на западняците, не долетяха до тях.

— Отдръпнете се по-навътре! — извика на хората си. — Накарайте ги да нарушат строя. Маговете да запълнят пролуките.

Заповедите му мигновено бяха предадени нататък. Стрели отскачаха и се чупеха в дънери и клони, закани и подигравки отекваха глухо в дебрите. От сивеещото небе се лееше проливен дъжд, вятърът набираше сила. Дарик гледаше западняците, които захапаха стръвта, но бяха твърде много. Армията му трябваше да напрегне всичките си сили, за да не бъде разгромена набързо. Следобедът щеше да им се стори безкрайно дълъг.