Джеймс Баркли
Мрак по пладне (31)

ГЛАВА 30

Владетелят Сенедай заповяда да се разположат за нощувка, за да се възстановят бойците му след трудния тридневен поход. Така имаха време и да умилостивят духовете. Не си струваше да нападат прибързано онези мъже около развалините на къщата, превърнала се в символ на злата магия за всички западняци. На мнозина от седящите около лагерните огньове и племенните знамена не им се вярваше, че са дошли точно тук. Духовете ги доведоха, значи щяха и да им дадат силата да победят. Шаманите, макар и лишени от унищожителната си магия, се радваха на почитта и вниманието на всяко племе тази нощ.

Сенедай би трябвало да прелива от увереност. Защитниците на къщата не можеха да се изтръгнат от обръча, а племенните бойци бяха двайсетина пъти повече от тях. С началото на новия ден щяха да бъдат изклани, после Сенедай щеше да тръгне подир Гарваните, където и да се намираха сега. Трябваше да ги догони и да сложи край на отчаяния им опит да доведат на помощ твари от легендите.

Това казваше на предводителите на отряди и на бойците, край които минаваше, вирнал глава с жестоката усмивка на племенен вожд, сигурен във властта си.

Обземаха го обаче съмнения, каквито не допускаше в ума си, докато стоеше пред портите на Школата. Питаше се дали онези осем хиляди бойци, на които заповяда да охраняват Джулаца, да надзирават пленниците и да се грижат за ранените, не са били късметлии. Те смятаха, че им е отнет шансът за нови подвизи, но Сенедай понякога съжаляваше, че не остана при тях по правото на победител. Джулаца му принадлежеше завинаги.

Спря на крачка пред часовите и се взря към развалините. Ето я и причината да губи увереност. Негов съгледвач ги бе преброил — четиристотин седемдесет и шестима в еднакви доспехи и с еднакви оръжия. Високи и силни. Всички до един с тези гадни маски на лицата.

Стояха отсреща неподвижни и безмълвни.

Сенедай потръпна. Имаше нещо плашещо в застиналите спокойни пози. Само главите им помръдваха по малко, докато наблюдаваха разполагащите се наоколо отряди на племената. Знаеше, че ще бъдат страховити противници и няма да чакат безропотно, когато заповяда на стрелците си да опънат лъковете. Това беше най-доброто средство да ги отслаби, но щом си представи, че се хвърлят към него, колкото и да са малко, той се смути.

Обърна гръб на порутената къща и в гаснещото зарево на залеза му се привидя белегът в небето над Парве. Онзи млад магьосник дърдореше трескаво за дракони, които ще нахлуят и ще изпепелят всекиго. Сенедай не беше готов да твърди, че дракони не съществуват. Затова се озова тук и затова владетелят Тесая му възложи на всяка цена да унищожи дори основите на къщата и да преследва Гарваните, докато не ги погуби. Тесая разбираше, че под тази къща има проход към друго място, и заповедите му към Сенедай бяха точни.

Вождът потръпна още веднъж и тръгна към шатрата си. Тук от всичко лъхаше на магия и зло, чак кожата му настръхваше. Дано Тесая пристигне преди да се е наложило да напада само със своите бойци…

* * *

Бароните Блекторн и Гресе и генерал Дарик яздеха бавно през развалините на градчето до Подкаменния проход, заобиколени от тридесет конници, които ги охраняваха. Но и тримата скоро се убедиха, че нямат нужда от охрана.

Щом минаха през зеещата порта на изгорената дървена стена, Дарик отдалеч зърна първото червено петно и се обърна към войниците си:

— Не споделяйте подробности за това, което ще видите. Гледката няма да е приятна.

Но когато спря там, където според спомените му беше центърът на градчето, изречението кухо отекна в съзнанието му. „Няма да е приятна…“ Толкова слаби думи, че щеше да се засмее, но не би си позволил такава гавра.

До този ден си въобразяваше, че е видял всичко през годините си на бойните полета. Войната е грозно занимание. Пред очите му конски копита бяха смазвали черепи на мъже, проснати в калта и молещи за помощ. Младежи притискаха с длани разпорените си кореми, за да не се изсипят вътрешностите им, а облещените им очи напразно търсеха надежда. Отсечени ръце и крака, надробени челюсти, забити в очи стрели… И брадви, стърчащи от главите на мъже, които правят още крачка-две, защото са прекалено изтръпнали, за да осъзнаят собствената си смърт.

Дарик бе виждал ужасните обгаряния, причинени от прошепнатите слова на маг, а наскоро и неописуемото опустошение от потопа в Подкаменния проход, натикал разкъсани, смазани тела в пукнатини на скалите.

И все пак винаги имаше някакво обяснение или оправдание. Враговете влизаха в битка, като знаеха твърде добре що за страдания си навличат взаимно.

Тук беше друго.

Град Блекторн също бе изравнен със земята, но неговите жители бяха избягали отдавна или се сражаваха под командването на своя барон. Хората от това градче не бяха имали избор преди да бъдат избити безпощадно.

Дарик клатеше глава в недоумение. От опит знаеше, че такава постъпка не е присъща за Тесая. Западняците бяха укрепили усърдно градчето, съдейки по обгорелите останки от стената с издигащи се над нея кули, обковани с желязо. Зад стената имаше окопи и укрепления на умело подбрани места. Тесая се бе подготвял да брани упорито завоеванието си.

Нещо обаче го бе подтикнало към коренна промяна на плановете… и към тази гнусотия. Наоколо нямаше камък върху камък, изграденото от самите западняци бе пръснато на трески и превърнато в пепел. Навсякъде лежаха трупове. Личеше, че убийствата са ритуални — всеки отведен на отредено за него място след пожара, гърлото му прерязано, очите избодени и коремът разпорен, накрая оставен с разперени ръце и крака, обърнат натам, откъдето изгряваше слънцето.

Дарик пресметна, че мъртъвците са повече от триста. Рояци мухи бръмчаха зловещо, крилатите и ходещите мършояди се бяха отдръпнали неохотно и чакаха ездачите да се махнат, за да продължат неочакваното пиршество. Смрадта на разложението се разнасяше надалеч.

— В името на всички бдящи богове, какво са направили тук?! — прошепна прегракнал Гресе.

Смъкна се от коня, за да застане почтително пред мъртъвците. Останалите веднага сториха същото.

— Предупреждават ни — обади се един кавалерист, сякаш бе прочел мислите на Дарик. — Искат да се страхуваме от тях.

— Не — завъртя глава Блекторн. — Тъкмо те се страхуват.

— Виждал ли си вече такава гадост? — изумен попита Гресе.

— Има летопис в библиотеката ми… тоест имаше. Не забравяй, че моят род и преди се е сражавал в предните редици срещу племената.

— Какво е подтикнало Тесая към такова злодеяние? — погледна го Дарик.

— Подпалили са всичко, за да не се възползва никой друг от построеното. Самият проход сигурно е много добре укрепен. Но причината за жертвоприношението, защото точно това виждаме тук, е съвсем друга. Когато западняците влизат в битка, шаманите призовават духовете да ги подкрепят, да им дадат благословията си, за да са силни. Но когато се опасяват, че противникът е по-силен, те принасят в жертва заловени врагове, за да пропъдят злото. Тези окаяници пред нас са жертви на ритуал, извършен от шамани. Сложени са с лица на изток, защото западняците казват, че със зората се отварят очите на боговете, пред които се покланят враговете им, и гледката ще им отнеме храбростта.

— Значи се боят от нас? — намръщи се озадачен Гресе.

— Не ми се вярва — възрази Дарик. — Нещо друго е уплашило до полуда Тесая, щом се е отказал от досегашните си планове. Обикновено е сдържан. Явно си мисли, че нашествието може да се провали, и е тръгнал с армията си към място, където според него ще се реши изходът от цялата война.

— Както виждам, ще преследваме истинския им главатар — процеди Блекторн, — не просто един от самонадеяните им вождове.

Дарик стисна устни.

— Но преди това ще изгорим всички покойници с почести на погребални клади.

— Всяка минута е важна — малко по-остро напомни Блекторн. — Тези хора не биха ни благодарили, ако убийците се измъкнат, защото сме спрели тук да ги изпратим достойно.

Дарик се взря мрачно в очите му.

— Ще спипаме Тесая. Нашите осем хиляди войници вече вървят на изток. Догонете ги и пратете тук моята конница. Ще отдадем дължимото на покойниците и ще ви настигнем преди свечеряване.

Блекторн се усмихна нерадостно и яхна коня си.

— Ти си свестен човек, генерале. Отдели толкова време, колкото е нужно.

— Нямаме излишно време, вярно е. Но нашето лично време поне не е свършило.

* * *

Тръгнаха от скрития в земята Чоул преди зазоряване. Маговете бяха говорили до среднощ, Хирад чуваше тихите им гласове в неспокойния си сън. Когато Джата ги събуди, варваринът се чувстваше уморен и сприхав, видя същото настроение отразено в очите на всичките си приятели и Стилиан.

Хирад си каза, че това промъкване нощем само ги затруднява допълнително. Тъмнината нямаше да попречи нито на сънародници на Джата, нито на дракони да ги открият. Сподели съмненията си с Незнайния, който само кимна.

Към средата на утрото равната земя започна да се издига и макар че наклонът беше лек, умората налягаше по малко пътниците. И тук тревата растеше нагъсто, но дори Джата, който поддържаше безмилостно темпо, вече газеше и чупеше стръковете.

Хирад забеляза как водачът им начесто поглежда към разкъсването, а другите ниски мъже угрижено се взират на всички страни.

— Да имаш лоши предчувствия? — обърна се варваринът към вървящия до него Незнаен.

— И още как! — потвърди огромният воин. — Трябва да сме готови за нападение.

— Нека си поприказвам с Джата.

Хирад избърза напред и потупа по рамото служителя на Каан, който се озърна усмихнат, но очите му издаваха тревогата.

— Какво не е наред? Опасност ли има?

Варваринът посочи небето и размаха ръце, както сам Джата бе наподобил летящ дракон. Водачът закима енергично.

— Ще има битка в небето. Внимавайте. — Посочи очите си, после и околността. — И друга битка.

Сви рамене, а Хирад кимна и се върна при отряда.

— Гарвани, слушайте ме. Може да си имаме компания и в небето, и на земята. По-добре да сме готови за това. Троун, Незнаен, пазете отляво и отдясно. Илкар, искам щит. Дензър и Ериан — нападателни заклинания.

Отпред по двама от сънародниците на Джата се отделиха от основната група и изчезнаха в тревата от двете страни с оръжия в ръцете. Водачът пък още ускори крачка, почти подтичваше. Хирад се озърна към Стилиан.

— Нали мога да разчитам на теб и на Закрилниците да ни пазите гърбовете?

— Никой няма да ни издебне отзад — потвърди троснато Стилиан.

А в небето бранителите на разкъсването се бяха умножили. Хирад преброи на око към седемдесет дракона Каан, кръстосващи отпред в плътен ред. Режещото ушите излайване и приглушеното ръмжене му звучаха чуждо. Разкърши рамене, защото усети студ по врата. Огледа се неволно и тогава видя другите силуети.

Отначало бяха като черни точки високо в небето, наближаваха откъм долината, която пътниците бяха прекосили предишния ден. Скоро Хирад различи удължени пъргави тела. Драконите бяха над двадесет, наредени в клин, който се устреми право към разкъсването. Ревът на драконите Каан отекна тревожно и поне половината се престроиха в атакуващи групи, за да пресрещнат врага.

Хирад видя ясно как един от нападащите дракони се отклони и полетя надолу към равнината.

— Гарвани, приберете мечовете и зарежете заклинанията. Ще бягаме.

Посочи фучащото към тях чудовище, което съвсем скоро щеше да ги връхлети.

— Хирад! — Джата настойчиво го дърпаше за ръкава. Ниският мъж разпери пръсти и раздели ръцете си. — Тръгвайте! — отсече и повтори жеста.

Неговите хора също се пръснаха в различни посоки.

— Гарвани! — извика варваринът. — Разделете се на три крачки.

Без да губи време в озъртане дали и Стилиан е с тях, Хирад се устреми напред в тревата. Знаеше, че Незнайния и Илкар са от двете му страни, мяркаха се за миг между стръковете, но не виждаше останалите, докато тичаха тромаво в гъсталака, който им пречеше на всяка крачка.

Бягаха слепешком и можеха да разчитат само на случайността. Хирад си представяше как драконът се снижава, развеселен от жалките им опити да се изплъзнат, и избираше първите си жертви. За никого нямаше надежда. Звярът щеше да бълва пламъци на воля и скоро от тях щеше да остане само облак пепел, стелещ се над изгорената трева.

Разгневи се, че Ша-Каан ги е оставил толкова беззащитни, и мислено призова Великия Каан, искаше помощ, молеше за спасение. За малко не падна и спря вика си. Изведнъж осъзна, че кошмарите му се сбъдват. Да, в замъка Таранспайк бе сънувал, че крачи по спечена земя и не стига доникъде, но краят щеше да е същият — овъглена по костите му кожа, докато стои безпомощен.

Гореща вълна го облъхна отдясно, червен огън погълна тревата. Никой не изпищя, но пък не би имал време. Пращенето наоколо се засилваше, издигаше се гъст дим, а пламъците плъзнаха по сухата трева. Хирад зърна дракона сред пушеците, седемдесетина стъпки дълъг. Издигаше се съвсем наблизо, за да се спусне отново. Източеното синьо тяло пореше въздуха с лекота, крилете се размахваха изящно, но плющенето им звучеше гръмко като бурен вятър в платната на кораб. Хирад изстина от увереността, че следващите му жертви ще бъдат те.

Хвърли се напред, вдигнал ръце пред лицето си, за да се пази от жилавите стръкове. Само след десетина крачки земята пропадаше стръмно. Единственият им шанс.

— Гарвани! — изкрещя варваринът в бученето на пожара и рева на стотина дракони. — Отпред има падина. Скачайте долу и не се надигайте!

Хирад се търкулна по стръмнината, виждаше само трева, пръст и камъчета. Не можеше да се задържи. Огромна огнена струя изпепели тревата над склона и подпали нов пожар. Въздухът в падината се нажежи, сянката на дракона се разстла за миг над варварина, който стигна до дъното и спря в Незнайния.

Двамата си помогнаха да станат, Илкар лежеше на няколко крачки от тях и въртеше глава, докато се подпираше. Към тях надолу се просмука лютива миризма, огънят бушуваше съвсем наблизо.

— Гарвани! — провикна се Хирад. — Обадете се, ако ме чувате. Елате насам.

Дензър и Ериан викнаха, че са невредими. Троун също изникна отнякъде и кимна начумерен.

— Димът ни прикрива — започна Незнайния, — но огънят ще ни затрие, ако се бавим тук. Трябва да се качим по отсрещния склон. Вятърът духа от изток, значи ще тръгнем на изток.

— Да се отдалечим от пожара — кимна Хирад. — Закрийте носовете и устите си с парчета плат.

Докато се катереше косо по стръмнината в избраната посока, Хирад напрягаше слух за шум от дракон или от разпръснатите им спътници, но нямаше нищо. Не му харесваше тази привидна промяна в намеренията на дракона. Измъкна меча си почти по инстинкт, но преди да каже на Незнайния да стори същото, чу свистене и кресна на Илкар да вдигне въздушен щит. Къса стрела се заби в лявото рамо на Троун.

— Имаме щит — обади се елфът.

— Гарвани, гледайте да не ни нападнат отстрани. Дензър, май ще си по-полезен с меч в ръка този път. Троун, как си?

— Само проби мускула. Кърви, но мога да се бия.

В равния глас на върколака нямаше и следа от болката, която несъмнено търпеше.

Хирад продължи напред, Незнайния две крачки вдясно от него, Дензър излезе отляво, а Троун вървеше зад двамата магове, които готвеха заклинания. Варваринът чуваше тихите слети думи от устата на Ериан и се помоли да не използва нещо огнено. Още три стрели отскочиха от щита, някой закрещя, зашумоля стъпкана трева.

Хирад спря и с широк замах сряза стръковете пред себе си.

— Идват. Може би имат къси мечове като онзи на Джата. От тревата изскочиха трима мъже с бръснати глави, ниски на ръст. Държаха с две ръце боздугани, осеяни с шипове. Викаха нещо на непознат език, лицата им се кривяха от омраза. Зад тях напираха други.

Хирад се отклони назад, пое с острието на меча изненадващо силен удар и го отклони надясно. Дясната страна на противника се оголи, варваринът възстанови равновесието си и мушна напред, докато гологлавият опитваше да се наведе. Отсече му ухото. Тантурестият мъж изохка, Хирад използва колебанието му и стовари меча над глава. Разсече рамо, острието раздроби костите.

Пак отскочи назад в очакване и видя Дензър да забива меча в гърдите на жертвата си, а Незнайния се разправи с лекота със своя противник. Другите нападатели се заковаха на място. Чак сега видяха добре колко високи са мъжете срещу тях и каква дължина имат оръжията им.

— Пазете отстрани — напомни Хирад. — Ериан, покажи им още от онова, което можем, ако си готова.

Десетината врагове заотстъпваха, но Хирад долови движение отляво и отдясно.

— Пак ще ни ударят, но не отпред. Ериан, тия насреща са твои.

Тя застана до него, разтвори длани и изрече единственото заповедно слово.

Леден вятър се заби с вой в тревата, унищожи хора и зеленина в ивица, широка двайсетина крачки. Гарваните побързаха да тръгнат по заледените стръкове. Наоколо множество гърла се разкрещяха в ужас, изведнъж се чу тропот на бягащи крака.

— Прекрасно! — кимна варваринът.

Подмина шестте застинали тела. Стигна по-нагоре по склона и видя, че нататък местността отново е равна. Отдясно димна завеса скриваше всичко. Но къде ли бяха Джата и Стилиан?

Каза на останалите да спрат и да бдят. Ериан веднага се зае с раната на Троун. Хирад се вгледа в небето — около разкъсването кипеше яростно сражение. Пламъци кръстосваха пространството отпред, дракони кръжаха, пикираха или се издигаха. От три страни още дракони летяха устремно към битката, но от онзи, който се опита да ги изгори, нямаше и следа. Постояха, вторачени в небето, опитваха се да проумеят необузданата мощ, сблъскваща се над тях. Каква сила, бързина и ловкост… Неповторима гледка, която обезсърчаващо напомни на Хирад какво е истинското им място в този сблъсък. Досега им провървя, но за пръв път, откакто се изправиха срещу Върховните вещери, той не вярваше, че сами са господари на съдбата си. Ако някой дракон искаше да са мъртви, щяха да умрат.

— И сега какво? — промърмори Дензър.

— Оставаме нащрек. Нека Илкар поддържа щита още малко. Ериан ги подплаши, но може и да се върнат. Време е да помислим как да намерим другите.

— Ако има кого да намерим… — промърмори Ериан.

Тя притисна чист парцал към раната на Троун. Върколакът хвана здраво стрелата и щом Ериан му кимна, изтръгна острието с едно движение. Изпъшка и платът се напои с кръв. Ериан бързо спря кръвотечението, прошепна няколко думи и натисна малко по-силно.

— Дръж пръстите си тук — насочи здравата му ръка. — Съединих тъканите вътре, но още са слаби. Опитай се да щадиш ръката до края на деня.

— Благодаря ти.

Гарваните бяха спрели под ръба, отвъд който равнината продължаваше. Нямаха представа къде са враговете им.

— Предложения? — подкани Хирад.

— Да се отдалечим оттук — каза Незнайния. — Знаем, че трябва да продължим към планините.

— Аз ще се издигна да огледам кой къде е — реши Дензър. — Какво ще кажете?

— Рисковано — отвърна приглушено Илкар, зает с щита.

— Не повече, отколкото да се лутаме слепешком. Стилиан ни е необходим, той носи книжата.

— Направи го — съгласи се Хирад.

— И се пази — добави Ериан.

— Няма да се бавя — обеща тъмният маг.

Нагласи Сенчестите криле за бързина. Отскочи нависоко, но нито за миг не забравяше колко е уязвим в този свят, където драконите господстваха. Макар че бяха далеч и се сражаваха за разкъсването, струваше му се, че очите на всички го следят. Потрепери и погледна надолу.

Нямаше никой близо до Гарваните, нападателите още бягаха на изток. Не можа да ги преброи в тревата, но не бяха много опасни. По-сериозна заплаха бяха трите пожара, поглъщащи алчно тревата. Единият пълзеше по падината, в която се криеха, и вятърът само го забавяше, без да го спира.

Прелетя над пламъците в посока към планините. Ако имаше оцелели, сигурно биха се опитали да продължат нататък. Скоро догадката му се потвърди — видя люшкаща се и тъпкана трева.

— Стилиан… — промърмори под носа си.

Спусна се натам и подвикна да спрат. Трима Закрилници вървяха в плосък триъгълник и макар че наглед не пазеха никого, Дензър се досети, че Стилиан се е прикрил с Невидимо було. Хитро, стига да не те интересува ще пострадат ли другите около теб.

— Стилиан, чакай! Трябва да се съберем.

— Не — отказа безплътен глас, задъхан от усилието. — Трябва да се махнем по-скоро. Загубих следите на Джата, а трима от моите Закрилници бяха убити.

— Успокой се, дракона го няма.

— Не се залъгвай.

Сякаш в потвърждение на думите му проехтя рев отдясно и Дензър усети бедата. Драконът изскочи през стената от пушеци, посегна към земята, и сграбчи с лапи някого от ниските мъже, може би Джата. Отлетя нагоре, разкъса човека на две и напъха парчетата в устата си, пръскайки кръв.

Сърцето на Дензър заблъска в гърдите. Едва задържаше заклинанието, устата му пресъхна. Целият се разтресе, ръката му трудно улучи челото, когато я вдигна да избърше потта.

— Недей да стърчиш в небето, Дензър — чу се гласът на Стилиан. — Твърде лесна плячка си така. Накарай Хирад да повика проклетите си приятели сред драконите, иначе всички ще умрем. Разбра ли? И престани да издаваш къде съм!

Стилиан и Закрилниците тръгнаха в друга посока, Дензър се отдалечи припряно, прелетя над тревата. Учуди се, че е стигнал толкова далеч от другите Гарвани. Чу кашлящия рев на дракона, в който прозвуча изненада. Дензър погледна през рамо — чудовището зави и размаха криле, впило поглед в нещо.

— О, богове…

Драконът летеше към Гарваните. Може би имаше нищожна надежда за тях. Дензър се спусна още по-ниско, високите класове на тревата се отъркваха в корема му. Гмурна се в дима от огъня в падината, задържа дишането си и свърна рязко наляво. Изскочи на чист въздух.

— По-скоро! — изхърка, щом стъпи на земята. — Слизайте обратно. Драконът се връща. Ериан, опитай нещо, което спира огън. Може би щит против стрели. Аз ще опитам с Леден вятър. Току-виж помогне…

Подготвиха заклинанията още докато се смъкваха към дъното на падината. Знаеха обаче, че всичко е напразно. Доближаваха пожара, а сянката на дракона се плъзна още веднъж над тях със страховит шум от крилете му и всички го видяха как свърна и се обърна във въздуха, за да полети над падината. Отваряше уста да блъвне пламъци.

Не успя да ги доближи. Грамадни челюсти захапаха шията му и го запратиха с умело движение към земята, която се разтърси. Други криле изплющяха и този път ги покри сянката на Ша-Каан, огромна и успокояваща. От устата му капеше кръв, гърдите му поемаха въздух с бучене. На Гарваните им прималя от облекчение.

— Чух вашия зов, но бях далеч оттук. Бягайте от пожара към планините. Ще насоча Джата и хората му към вас. Гответе се да затворите разкъсването след три издигания на светилото в небето.

Ша-Каан отлетя. Дензър тупна на тревата.

— Дайте ми малко време да се опомня.

— Размърдай се, ако ти стане възгорещо — посъветва го Хирад и посочи пламъците и дима, до които оставаха няколко крачки. — Добре го заблуди с това гмуркане в дима, но те видя къде кацна. Трябва да поработиш над тази маневра за следващия път.

Дензър се наежи, но гневът му се изпари, щом видя ухиленото лице на Хирад.

— Много остроумно, Хладнокръвен!

Варваринът протегна ръка, за да го изправи на крака.

— Хайде, Дензър, още много път ни чака.