Джеймс Баркли
Мрак по пладне (16)

ГЛАВА 15

И това утро беше слънчево, ветрецът от северозапад се засили и разпиля тънките облаци, плъзнали призори. В ясното небе се виждаше само слънцето, а долу — неспирно растящата сянка.

Групата, останала да я наблюдава — петнадесет войници и трима магове, се бе настанила в една от големите двуетажни къщи до площада. Събраха достатъчно припаси от сградите наоколо, за да не се лишават от нищо, но и нищо не ги подтикваше да изпаднат в безгрижие.

Всеки от тях бе решил доброволно да изпълнява задачата, макар да знаеха, че е почти невероятно да видят отново градовете на Школите. Пътя им към дома преграждаха пълчищата западняци и хребетът Чернотрън. Над главите им разкъсването, водещо към измерението на драконите, вещаеше непосилна и за въображението заплаха. А привидно мъртвият град наоколо не бе опустял, както изглеждаше.

Джаяш, командирът на взвода, заповяда да бъдат поне по трима, когато отиват някъде. Маговете не биваше да прекрачват прага, без да ги охраняват най-малко двама войници. Ако трябваше да пратят патрул по-далеч от относителната безопасност на площада, включваха шестима кавалеристи и един маг.

Не че бяха зърнали някого досега, но имаше звуци — непредпазливо отекнала стъпка, по-шумно затворила се врата при пълно безветрие, призрачно ехо на тих глас. Може би някои от поклонниците на Върховните вещери се бяха спасили. Парве си оставаше твърде неприятно място.

Наближаваше пладне в единадесетия ден, откакто започнаха да мерят сянката. Вече знаеха приблизително колко бързо нараства, но усърдно проверяваха за грешки.

Не споменаваха за това, но повечето знаеха още нещо — при злополучен обрат пак те щяха да предупредят за нахлуването на драконите… и да станат първите им жертви.

Джаяш и трима войници гледаха как маговете се подготвят за поредното измерване. На площ от почти хиляда крачки на дължина и седемстотин крачки ширина, се виждаха осем линии от железни клинове, забити между каменните плочи. Всяка линия съответстваше на посока на компаса, а удължаването й към края на площада показваше с колко расте сянката.

Джаяш обикаляше отбелязания терен и се взираше в разстоянията между последните клинове. Намръщи се — крайните два в югоизточната линия бяха малко по-далеч от другите, като че сянката се разтягаше. Озърна се наляво и надясно. Ако не го подвеждаше зрението, така беше и с южната, и с източната линия.

— Делир!

Магът от Ксетеск прекъсна разговора си със Сейпън, маг от Дордовер.

— Слушам те, Джаяш.

— Нов проблем ли си имаме през последните дни?

— Не бих казал — сви рамене Делир. — Сянката може би расте по-бързо. Това се забелязва, но не знаем дали ускорението е чак толкова значително. Нищо чудно заради облаците вчера да не сме измерили съвсем точно краищата й. Ще ти съобщим резултатите веднага след изчисленията днес. Време е да мерим.

Посочи скъсената сянка на пирамидата.

Маговете вече бяха оставили нов клин в края на всяка линия. Сега стояха до източната стена на пирамидата при маркера — дълъг гладък прът. Щом естествената сянка там изчезнеше, припряно започваха да мерят.

Джаяш си мислеше, че засега се справят добре, но този метод имаше недостатък. Сянката на разкъсването беше достатъчно малка в момента и обиколката по краищата на линиите не отнемаше много време. Но скоро тази сянка щеше да обхване и пирамидата, затруднявайки налучкването на мига, когато настъпва пладне. А измерването щеше да се проточва и да става все по-безнадеждно неточно.

Досещаше се, че по неволя и неговите войници щяха да участват, вместо да пазят площада, и въпреки това Гарваните приблизително щяха да знаят с колко време разполагат.

Пладне… Делир и Сейпън се разделиха, единият се втурна към северната линия, другият — към южната. Този път сянката беше ясно очертана по земята, без да пречат облаци или мъгла.

Двамата се наведоха да погледнат отблизо, сложиха клиновете и ги забиха с малки чукове. Обиколиха и останалите линии за по-малко от пет минути.

Джаяш веднага забеляза колко са обезсърчени и тръгна към тях. Маговете се срещнаха при южната линия и премериха разстоянието между последния клин и вчерашния. Направиха същото на още две линии, после Делир извади пергамент от кожената торба, оставена на земята.

— Какво става? — попита Джаяш, но вече знаеше.

— Почакай малко — помоли Делир.

Сейпън старателно пресмяташе върху пергамента. Повториха измерванията и чак тогава записаха резултатите в дневника си.

— Да чуя първото ти впечатление — подкани пак Джаяш.

— Много сме зле.

— Защо?

— Ще проверим и утре, но сянката нараства все по-бързо. Изобщо не е устойчива. Колкото по-широко е разкъсването, толкова по-стремително се уголемява.

Джаяш разсеяно побутна бузата си с език.

— Значи остава доста по-малко време, отколкото предполагахте.

— Да, доста по-малко. И не знаем дали няма да намалява все по-бързо. Тъкмо това очаквам.

— Какво е новото ви предвиждане?

Делир се озърна към Сейпън, който подчерта число на пергамента и му го подаде. Зениците на Делир се разшириха.

— Сигурен ли си?

— Да. Точността е приемлива.

— Ето ти предвиждането — преди си въобразявахме, че сянката ще покрие Парве след тридесет дни. Сега знаем, че остават осем.

Джаяш мълчаливо вдигна поглед към разкъсването, потрепери и си представи как драконите нахълтват в небето.

* * *

Тази нощ сякаш беше най-дългата в живота на Илкар. Незнайния и Дензър с общи усилия насочваха лодката към мястото, където хребетът Чернотрън стигаше до морето по източния бряг на Тривернския залив. Магът от Ксетеск поне се опитваше с искрено усърдие да усвои тънкостите в управлението на лодката. Малкият съд не беше застрашен от по-силните вълни насред залива и макар че се люлееше, упорито напредваше с издуто от вятъра платно.

Но нещо не беше наред. Илкар открай време вярваше, че има дарбата да вниква в чувствата на другите. Въпреки това умуваше озадачен защо Хирад не разбира, че тягостното настроение не се дължи само на нежеланието на Троун да си върне човешкия облик.

А за самия Илкар всичко беше очевидно като слънце в ясно небе. Вслуша се в съвета на Незнайния и внимаваше да гледа към хоризонта. Гаденето стихваше полека, докато мозъкът му се уверяваше, че надеждната опора на сушата не е чак толкова далеч. Затова мислите му все по-често се отклоняваха към другите пътници в лодката. Мълчанието го потискаше. Отначало Хирад ръсеше нескопосаните си шегички, неизменно излитащи от устата му по време на отдих. В отговор рядко се чуваше смях или неохотно промълвена дума. Накрая варваринът сви рамене и млъкна като останалите. Твърде неприсъщо за Гарваните. Не им се говореше дори за посоката, в която ще поемат, щом стъпят на източния бряг, само пак си напомниха, че трябва да намерят коне, за да стигнат по-скоро до Джулаца. Дори Незнайния не ги подканяше към разговор.

Илкар си наложи да забрави за спазмите в стомаха и замайването, изви глава да погледне грамадния си съратник и сякаш усети студен повей. Незнайния не беше веселяк, но обикновено зорко оглеждаше какво има наоколо, поел задължението да бди над другите, да надушва опасността за своите приятели преди да е станала смъртоносна. А сега и той се бе затворил в себе си. Нарядко вдигаше глава да провери платното, още по-рядко промърморваше на Дензър да завърти леко румпела или да отпусне малко платното.

Илкар знаеше какво го яде отвътре. Другите бяха безсилни да облекчат товара му. Промени се безвъзвратно, макар че не остана за дълго сред Закрилниците. Не заради безмилостната власт на демоните над слетите им души, а тъкмо заради неописуемата с думи близост с останалите.

В началото изглеждаше, че се отърсва от спомените за пълното обвързване със Закрилниците, но със завръщането на изток те като че отново се натрапваха. С всеки изминал миг доближаваха Школите, а значи и Ксетеск. Илкар се питаше дали Незнайния още долавя зова на Закрилниците.

— Незнаен? — Погледът на мъжа канара бе натежал от болка. — Можеш ли да се свържеш с тях?

— Не. Но те са някъде там, а аз… не съм с тях. Гласовете им още разкъсват сърцето ми. Празнотата в душата ми не се запълва. Не вярвам това да се случи някога.

— Но…

— Моля те, Илкар. Знам, че се опитваш да помогнеш, но не можеш. Никой не може. — Незнайния се загледа в дъното на лодката и промърмори едва чуто: — За да стигнем до измерението на драконите, ще мина покрай собствения си гроб…

Нещо сякаш бодна елфа в гърдите и той вдъхна рязко. Срещна погледа на Дензър — не му се видя по-бодър от Незнайния и Илкар се поддаде на отчаянието. Надяваше се, че поне рискованото измъкване от лагера на западняците е върнало тръпката в душата на тъмния маг, но сега се убеди, че тази искра е пламнала за малко единствено от инстинкта за самосъхранение.

А трябваше да затворят разкъсването, за да не нахлуят рояците дракони. Иначе в цяла Балея не би имало безопасно място нито за Дензър, нито за Ериан и нероденото им дете…

Защо не искаше да заеме предишното си място, да си върне настървението, с което пришпорваше всички по пътя към Парве?

— Благодаря ти, че не ме изпусна, докато хвъркахме напред-назад — подхвърли Илкар.

— Няма за какво. Предпочитам да си жив, а не да те заколят западняци.

Звучеше приятно, но елфът се натъжи. Предишният Дензър, появил се за малко с такава мощ, скоро потъна под товара на самосъжалението. Илкар си прехапа езика, за да не изтърве тези думи.

— Сигурно си уморен.

— И по-зле е било — вдигна рамене Дензър. — След като си извършил Крадеца на зората, всяка друга умора е като на шега.

— В лагера не ти личеше да си изтощен — обади се добродушно Хирад.

Илкар се озърна към изтегналия се варварин, положил сънено глава на сгънатото си наметало. Добре че имаха поне него. Той не забелязваше унинието, налегнало Гарваните, а несъмнено щяха да се нуждаят скоро от неговата сила и свирепост.

На Илкар му се отщя да въвлича Дензър в разговор. Нямаше да чуе нищо, освен вяло процедени думи от човек, който още търсеше някаква причина да продължи живота си. Дано я намери в Ериан и детето им, но дори тя не успяваше да проникне през черупката, в която той се криеше. И сега седяха колкото се може по-далеч един от друг.

А на носа на лодката се излежаваше най-неотложният им проблем. Часове наред Уил не отместваше нито ръката си от гърба на вълка, нито погледа си от главата му. Колкото и да му шепнеше, предизвикваше само потрепване на ушите и тихо изръмжаване. Троун не искаше да го слуша.

И какво щяха да правят, ако не се преобрази? Илкар едва не се изсмя на собствения си въпрос, но предпочиташе да не стряска другите с неуместния изблик. Разбира се, решението изобщо не зависеше от тях. Не биха могли да заповядат на вълка да не се отделя или да се махне. А с времето щеше да става все по-див. Илкар предполагаше, че накрая вече няма да ги познава. Значи за него щяха да бъдат плячка като всеки друг човек… и тогава волю-неволю биха се опитали да го убият.

Знаеше, че тъкмо тези невесели мисли се въртят из главата на Уил. Всички имаха за какво да се тревожат.

А самият той се боеше от онова, което щяха да заварят в Джулаца. Щеше да усети, ако Школата бъде превзета, а Сърцето — унищожено, както и всеки друг оцелял маг от Джулаца. Това още не се бе случило, но не си затваряше очите за вероятността градът да е в развалини.

И ако Гарваните не успееха да проникнат в Библиотеката, ако не намереха каквото бяха длъжни да издирят, западняците още в мига на победата си щяха да обрекат Балея на гибел от огнения дъх на драконите. Каза си, че няма да е голямо удоволствие да им обясни какво са сторили…

Стъпиха на сушата далеч от западняшкия лагер на източния бряг. Проникнаха в тесен клин вода, затворен между почти отвесни назъбени скали. Над тях тъмнееха могъщите планини Чернотрън, завършващи със стръмни склонове, надвесени над водата.

Изгазиха в плиткото и докато Незнайния връзваше здраво лодката, а Дензър прибираше платното, както той му бе обяснил, Уил и Троун се изкатериха по покрития с тънък слой почва и проскубана трева камънак. Уил носеше дрехите на своя приятел — явно още се надяваше.

— Защо си правиш труда да се учиш на това? — изтърси Илкар преди да се усети.

Дензър прекъсна работата.

— Моля?

— Щом не ти пука за бъдещето, защо се учиш да управляваш лодка?

Очите на Дензър се присвиха.

— Ами може би си търся някакво нормално занимание. Поне се опитвам. Нещо лошо ли правя?

Илкар се опита да разсее с усмивка напрежението, което породи против желанието си. Усети, че всички останали го гледаха.

— Просто ми се видя малко нелепо, но не съм искал да те засегна.

Тъмният маг прекрачи към него.

— Засегна ме, и още как! Като не знаеш какво ми е на душата, поне не пускай такива дребни закачки. Всъщност какво се опитваш да ми кажеш?

— Опитвам се да ти втълпя, че си напълно непредсказуем, а това пречи на всички ни. Докато свиваш платното, уж се държиш нормално, пак си онзи Дензър, когото познаваме. И докато мигнем, вече си нацупен и затворен в себе си. Не знаем какво да очакваме.

— Тъй ли било? — Лицето на Дензър почервеняваше. — Аз да не би да знам? В главата ми е адска каша и се напъвам с всички сили да разбера какво е останало вътре. Искам от вас малко търпение, не заяждане! Стой настрана от мен, когато нямаш нищо смислено за казване.

Той тръгна сърдито нагоре по склона, Ериан го последва. — Добре го даваш, Илкар — поклати глава Хирад.

Варваринът се катереше бавно след маговете и се взираше в ясното небе, в което зората напираше от изток. Скоро трябваше да намерят къде да се скрият. За техен късмет долината на река Три, изтичаща от Тривернското езеро към океана, беше гориста и далеч от пътищата за нахлуване на западняците. И все пак беше необходимо да внимават — сякаш бяха чужденци в собствената си страна. Безпокоеше ги и липсата на коне. Така щяха да се придвижват към Джулаца тройно, дори четворно по-бавно.

* * *

Миризмата на дом беше навсякъде, просмукваше се от пръстта и камъните, по които Троун стъпваше. Щом стигна билото, той вдигна глава и подуши въздуха. Без да се смесват със соления дъх на морето, останало далеч долу, уханията на земя и обитателите й сякаш разстилаха карта пред него. Обърна се към човека брат, който бе приклекнал към него и се опитваше да хване муцуната му. Човекът издаваше звуци. Вълкът изръмжа с лека досада.

Разпозна изречената дума, без да помни какво е говор. Загърмя в главата му, но вратите не се отвориха. Всичко се обърка.

Стоеше на задните си крака и нямаше козина по лицето. Не искаше да вие и можеше да тича на два крака, без да падне. Но нямаше радост, не усещаше глутницата. Почувства се силен, но тромав, не разбираше истински земята, плячката и опасностите наоколо… Тези спомени бяха смътни, макар и да се досещаше, че са само спомени. Причиняваха му болка отвътре, тормозеха тялото му и го измъчваха. Знаеше, че има начин да прекрати болката, но се съпротивяваше.

Мъчението го плашеше.

* * *

Троун се отскубна от ръцете на Уил и присви крака към земята. Жълтите очи се вторачиха в мъжа срещу него, зъбите се оголиха. Тихото гърлено ръмжене беше заплашително. Уил се надигна смаян и отстъпи крачка назад, разперил ръце.

— Троун, всичко е наред. Успокой се. Успокой се… Хирад стъпи на билото навреме, за да види какво става, и дъхът му заседна в гърлото. Вълкът като че щеше да скочи. Но Уил заслужи възхищението на варварина — остана спокоен, както увещаваше и преобразения си приятел. След малко и мускулите на Троун се отпуснаха. Той тръсна глава и изтича към малка горичка наблизо.

— Какво стана? — веднага попита Хирад. Лицето на Уил беше като тебешир. Той сви рамене. — Какво му направи?

— Нищо… Исках да го накарам да се съвземе и му казах думата.

— Коя дума?

— „Помни“. — Уил разтри слепоочията си, вторачен в губещия се от погледите им вълк. — И той си я казва преди да се преобрази. Би трябвало да събуди спомените му. Сега не подейства.

Гласът на Уил звучеше отчаяно. Хирад отпусна длан на рамото му.

— Той ще се оправи. Дали не се шмугна в гората, за да се преобрази?

Очите на Уил блеснаха влажно.

— Не ми се вярва.

— Какво се обърка този път? Досега не се е държал така, нали?

— Да, за пръв път е. Мрази вълчия си облик. Най-страшният му кошмар е да остане вълк завинаги, да загуби способността си за преобразяване. Но през всичките години, откакто се познаваме, не е опитвал кръвта на толкова жертви като снощи. Чудя се дали не е пощурял от това и човешката му същност не може да се наложи.

— А ние как да постъпим?

— Де да знам — въздъхна Уил. — Няма заклинание, с което да го върнем. Ще чакаме, а аз пак ще се опитвам да му повлияя с думата.

— Доста е рисковано.

— Няма друг начин. — Уил се взря в очите на варварина. — Не мога да загубя и него, Хирад. Все едно да умра наистина. По-добре да умра, докато опитвам да направя нещо, вместо да пукна от самота.

— Разбирам те — кимна Хирад.

— Знам.