Карин Слотър
Триптих (9)

Глава шеста

Сграбчил волана, Майкъл караше като самия дявол. Трент седеше до него, мълчалив като риба, докато Майкъл минаваше на червено и нарушаваше знака „Стоп“. Къщата се намираше на по-малко от двадесет минути от Грейди, но на Майкъл му се струваше, че минаваха часове да стигне дотам. Сърцето му се бе качило в гърлото и блъскаше като товарен влак. Можеше да мисли само за всички ужасни неща, които беше причинил на семейството си, как не ги заслужаваше, как щеше да поправи постъпката си, да преобърне живота си, само Тим да беше добре.

— Мамка му! — Майкъл извъртя рязко волана наляво и едва избегна един шевролет, който имаше предимство.

Трент се бе хванал за вратата, но не беше толкова глупав, че да каже нещо за намаляване на скоростта.

Майкъл изправи волана и отново зави рязко наляво, поемайки по една задна улица, която щеше да ги изведе от натовареното движение и обещаваше да ги изкара до вкъщи по-скоро. Съединителят изпусна, но бързо зацепи пак с настъпването на газта. На таблото мигаше светлина, стрелката за температурата на двигателя отиваше на червено. Нуждаеше се единствено този автомобилен боклук да го закара до къщата. Майкъл се нуждаеше единствено от това.

Отново натисна бутона за повторно избиране на мобилния си телефон и чу как телефонът в къщата му звъни за петдесети път. Мобилният на Барбара не отговаряше и не можеше да се свърже с Джина в болницата.

— По дяволите! — извика Майкъл, удари телефона в таблото и го направи на парчета.

Гриър се беше обадил на Уил Трент да му каже, че има проблем, сякаш Майкъл бе някакъв лигав цивилен, а не опитно ченге. Всичко, което лейтенантът бе казал, бе, че имало някакъв инцидент, свързан с дете в къщата на Майкъл. Стандартна процедура за гражданите — не им казвай по телефона, не им изкарвай акъла толкова, че да се метнат с колата от някой мост, докато карат към мястото. Когато Майкъл се опита да се свърже обратно с Гриър за повече подробности, скапанякът му бе говорил така, сякаш беше на дванадесет.

— Просто си иди вкъщи, Майкъл — каза Гриър. — Всичко ще е наред.

— Колело — каза Трент.

Майкъл видя велосипедиста в последната секунда и почти го одраска като зави в другото платно. Отсреща идваше камион и Майкъл врътна рязко волана на обратно точно навреме, за да избегне челния удар.

— Почти стигнахме — рече Майкъл, сякаш Трент бе попитал. — Мамка му — изсъска той, блъскайки с длан по волана. Тим винаги се забъркваше в неща, в които не биваше. Той не разбираше. Барбара остаряваше. Повечето дни бе изморена, нямаше енергията да смогва.

Колата се занесе при завоя на неговата улица. Пред къщата му имаше две патрулки, едната паркирана на алеята за гаража, зад колата на Барбара. На тротоара пред къщата на Фил и Синтия се мотаеха униформени ченгета. Сърцето на Майкъл спря, като видя Барбара седнала на верандата с лице в ръцете си.

Някак си Майкъл излезе от колата. Притича до нея, в гърлото му се надигна жлъч и се опита да не повърне.

— Къде е Тим? — попита той.

Тя не отговори достатъчно бързо и той повтори въпроса, този път крещейки.

— Къде е синът ми!

— На училище — изкрещя му в отговор тя, сякаш беше луд. Той беше сграбчил китките й и я дърпаше нагоре да стане. В очите й имаше сълзи.

— Ей — каза Трент, една тиха дума, носеща предупреждение.

Майкъл погледна ръцете си, не знаейки как се бяха озовали около китките на Барбара. Там, където я бе хванал, имаше червени следи. Насили се да я пусне. Зад него спря камионетката на съдебния лекар, спирачките изскърцаха, докато спираше до пощенската кутия. Майкъл сложи ръце на раменете на Барбара, този път, за да се надигне. Казаха, че било дете. Може да са се объркали. Може Гриър да беше излъгал.

— Джина? — попита Майкъл. Дали нещо не се бе случило с Джина?

Един от полицаите беше до камионетката. Той посочи на шофьора към съседната къща.

— В задния двор.

Краката на Майкъл се раздвижиха, преди да се усети. Отвори с трясък предната врата и влетя в антрето. Чу зад себе си кънтящи стъпки и знаеше, че е онова копеле Трент. На Майкъл не му пукаше. Отвори със замах задната врата и изтича в двора, спирайки толкова внезапно, че Трент се блъсна в гърба му.

Майкъл видя първо бялото, оскъдния халат, прозрачната блузка. Беше обърната по корем, краката преплетени в счупената ограда. Около нея стояха шест-седем мъже.

Майкъл тръгна към нея, коленете му поддадоха, като стигна до тялото. Бенката на рамото, белегът по рождение на задната част на ръката. Той притисна пръсти към дланта на малката й ръка.

Някой го предупреди:

— Сър, не я докосвайте.

На Майкъл не му пукаше. Погали нежната й длан, по лицето му се стичаха сълзи, шепнеше:

— Боже. О, боже.

Трент издаваше звуци към групичката ченгета, думи, които Майкъл не можеше да разбере. Можеше единствено да гледа задната част на главата на Синтия, виждаше дългите кичури копринена руса коса, падащи около раменете й като шал. Дръпна халата надолу, за да покрие голия й задник, опитвайки се да й придаде малко достойнство.

— Детектив — каза Трент. Ръката му се мушна под мишницата на Майкъл и Трент без усилие го изправи на крака. — Не трябва да я докосвате.

— Това не е тя — настоя Майкъл, опитвайки се да коленичи обратно долу, в желанието си да й види лицето. Това бе някакъв номер. Не можеше да е Синтия. Тя беше в мола, харчеше парите на Фил, мотаеше се с приятелки.

— Искам да я видя — каза Майкъл. Тялото му се тресеше, сякаш му бе студено. Коленете му отново отказваха да работят, но Трент го подкрепяше, придържаше го изправен, така че да не падне обратно долу. — Искам да видя лицето й.

Един от тях, очевидно медицинското лице, рече:

— Така или иначе тъкмо щях да я обръщам.

С помощта на още едно ченге докторът я хвана за раменете и я обърна с лице нагоре.

Устата на Синтия зееше отворена, течеше кръв и се процеждаше по врата й като слаб теч от кранче на чешма. Красивото лице беше белязано от дълбок разрез на челото. Празните зелени очи се взираха нагоре към ясното небе. По лицето имаше полепнали кичури коса и той се опита да се наведе да ги отметне, но Трент не му позволи.

Майкъл усети как горещи сълзи пареха в очите му. Някой трябваше да я покрие. Не трябваше да е изложена на показ така, че всички да я виждат.

Медикът се наведе, отвори челюстта й и надзърна в празната уста. Каза:

— Езика го няма.

— Боже — прошепна един от полицаите, — тя е просто дете.

Майкъл преглътна, чувстваше се така, сякаш се задушава от мъка.

— Петнадесет — рече той. Тя бе имала рожден ден миналата седмица. Той й беше подарил плюшен жираф.

— Тя е на петнадесет.