Карин Слотър
Триптих (20)

Глава шестнадесета

„Погледни ме“, беше казала майка му, облягайки се на масата в стаята за свиждания. Виждаше го за пръв път, откакто бе отишъл в „Коустъл“, и никой от тях не каза нищо за Зебра, болницата и факта, че на Джон му се налагаше да седи върху надуваема възглавница само за да разговаря с нея.

— Няма да изтляваш тук — каза му тя. — Ти ще направиш нещо с живота си.

Той седеше там разплакан, по бузите му се стичаха големи сълзи, гърдите му се тресяха при опитите му да потисне хлипанията.

— Вече не си момче, Джон. Силен мъж си. Ще го преживееш. Накрая ще излезеш оттук.

Емили все още се надяваше на обжалванията. Тя вярваше в правосъдната система и не мислеше, че основателите й са измислили подобно отношение за едно шестнадесетгодишно момче.

— Донесох ти тези — каза тя, посочвайки учебниците, които бе взела със себе си. Математика и природни науки, любимите му дисциплини, когато все още харесваше училището. Майка му продължи: — Независимо от всичко, можеш да си вземеш дипломата.

Джон гледаше в нищото. Носеше памперс, за да събира гнойта, която изтичаше от задника му, а майка му се притесняваше за дипломирането му от училище. Тя рече:

— Ще ти трябва, за да влезеш в колеж, когато се измъкнеш оттук.

Образование. Емили винаги бе настоявала, че образованието е единственото нещо, което обогатяваше живота на човек. Още откакто се помнеше, майка му винаги си имаше някаква книга за четене, някаква статия, изрязана от списание, която считаше за интересна и искаше да запомни.

— Слушаш ли ме, Джонатан?

Дори не можеше да кимне.

— Ще си вземеш дипломата и след това ще отидеш в колеж, ясно? — Тя взе ръцете му в своите. Китките му все още бяха подути там, където мъжете го бяха стискали.

Един от пазачите пристъпи напред, но не ги раздели.

— Няма да се предаваш тук — каза тя на Джон, хванала го здраво, сякаш можеше да му влее малко от силата си, да отнеме болката и да я отнесе със себе си. Винаги беше казвала, че предпочита тя да страда, отколкото да види децата си наранени, и Джон за пръв път разбра, че това бе вярно. Ако Емили можеше, тя моментално щеше да си смени мястото с него. А той щеше да й позволи.

— Разбираш ли ме, Джонатан? Няма да се предаваш тук вътре.

Той не бе проговарял на никого от четири седмици и половина. Вкусът на собствените му лайна и спермата на други мъже все още бе заседнал в гърлото му като петмез. Страхуваше се да си отвори устата, страхуваше се, че майка му ще го подуши и ще разбере какво е правил.

— Кажи ми, Джон — каза тя. — Кажи ми, че ще го направиш заради мен.

Устните му бяха събрани, прехапани, кървяха. Държеше зъбите си здраво стиснати, взрян в ръцете си.

— Да.

Две седмици по-късно тя го попита дали учи. Той я излъга, каза, че го прави. Тогава Джон бе затворен с Бен, не спеше, защото се ужасяваше, че по-старият мъж изчаква своя миг, че играе някаква игричка в очакване на подходящия момент да действа.

— Скъпи — каза накрая Бен. — Ласкаеш се, ако си мислиш, че си мой тип.

Ако се върнеше в миналото, Джон беше негов тип: млад, с тъмна коса, слабо телосложение, хетеросексуален. Но Бен никога не премина тази граница и имаше само два случая, когато Джон го бе виждал наистина ядосан. Последният бе, когато самолетите се разбиха в Пентагона и кулите на Световния търговски център бяха сринати. В продължение на дни след това Бен беше прекалено вбесен, за да се говори с него. Първият път, когато показа гнева си, бе години по-рано, защото хвана Джон с наркотици.

— Няма да правиш това, момче — беше му наредил Бен, ръката му стискаше толкова силно китката на Джон, че костите сякаш бяха готови всеки миг да се натрошат. — Чуваш ли ме?

Джон го погледна в очите и знаеше, че последният мъж, който бе видял Бен Карвър толкова ядосан, беше свършил гол и по лице в едно плитко езерце пред изоставена църква.

— Ще ги оставя да те нападнат, синко. Като глутница чакали. Разбираш ли ме?

Специалното крило имаше десет килии за по двама човека. Шест от тях бяха педофили, двама харесваха момичета, четирима обичаха млади момчета. Нощем Джон ги чуваше как мастурбират и шепнат името му през стоновете, докато свършваха.

— Да, сър — бе отвърнал Джон. — Обещавам.

Останалите престъпници в крилото бяха като Бен. Те налитаха на възрастни на открито, така че Джон се чувстваше в сравнителна безопасност около тях. Но сексът си беше секс, а вътре човек вземаше свежия задник когато му паднеше. Беше узнал по-късно от Бен, че няколко от тях, по различно време, му бяха предложили различни сделки за по един път с новото момче. Затворническият етикет им диктуваше, че Бен има право пръв да се възползва. Времето минаваше, а Бен не си бе взел своето; някои от тях имаха все по-голям ищах, но всеки един — от изнасилвачите на малки деца до убийците, се страхуваше от Бен. Смятаха го за болно копеле.

През тези първи години в затвора Джон отбелязваше всеки ден в календара си с огромен X, отброявайки дните до освобождаването си. Леля Лидия работеше по неговия случай, опитваше се да приложи всичко, което можеше да използва, за да го измъкне. Обжалване след обжалване биваха отхвърляни. После, един ден леля Лидия дойде с Емили и двете му казаха, че Върховният съд на Джорджия е отказал да гледа делото му. Лидия беше негов герой, единственият човек с изключение на майка му, който настояваше да се бори в съда и да не приема предложенията на щата.

Изражението й казваше всичко. Това бе краят. Нямаше други възможности.

Предложението на щата беше петнадесет години без право на предсрочно освобождаване. Лидия му беше казала да не го приема, защото щяла да се бори за неговата невинност с цялата си енергия. Сега го очакваха двадесет и две години минимум.

Леля Лидия се тресеше от ридания. Накрая Джон се оказа този, който я утешаваше, опитваше се да я успокои с думи, да я освободи от вината, която изпитваше, задето не го спаси.

— Няма нищо — рече той на Лидия. — Ти даде най-доброто от себе си. Благодаря, че го направи.

Когато Джон се върна в килията си, започна да чете последния брой на Популярна механика. Не плака. Каква полза имаше? Да покаже емоции, така че някакъв убиец и изнасилвач на деца от съседната килия да може да се възползва от болката му? Не. Дотогава Джон бе закоравял. Бен го беше ориентирал как да се справя в затвора, без да го намушкат или пребият до смърт. Затвори се в себе си, никога не поглеждаше никого в очите и рядко говореше с някого другиго освен с Бен.

Това, което Джон откри в затвора, беше, че е умен. Баща му бе прав. Не го осъзна от суета. Беше по-скоро като епитафия, някаква възхвала към човека, който можеше да е. Разбираше сложни формули, математически уравнения. Обичаше да учи. Понякога едва ли не усещаше как мозъкът му расте в главата, а когато разрешаваше проблем, разбираше някоя особено заплетена диаграма, се чувстваше сякаш бе спечелил маратон.

После се загнездваше депресията. Баща му бе прав. Учителите му бяха прави. Свещеникът бе прав. Трябваше да се залови с нещо сериозно. Трябваше — можеше — да използва мозъка си и да направи нещо с живота си. А сега какво имаше? На кого му пукаше, дори и да беше най-умният осъден убиец в затвора?

Някои нощи Джон лежеше буден в леглото си и размишляваше за баща си — колко отвратен бе онзи единствен път, когато посети сина си в затвора. Джон научаваше и други неща за живота, докато бе затворен. Колкото и лош да бе Ричард, той никога не беше наранявал Джон по начина, по който бяха наранени някои от останалите затворници. Баща му може и да бе лекомислен, но не беше жесток. Никога не го бе измъчвал. Никога не го бе пребивал така, че да му увреди дроба. Никога не му бе опирал пистолет в главата и да го кара да избира между това да остави някое дърто копеле да му духа, за да може татко да получи малко дрога, или това да получи куршум в мозъка си.

Годините отминаваха и Джон разбра, че се бе адаптирал. Можеше да понесе затвора. Дните му бяха дълги и предначертани, но той се бе научил на търпение, бе си изградил умението да понася несгодите. Възможността за пускане под гаранция изникна през десетата му година вътре, а после на всеки две години. Оставаше му една седмица до следващото изслушване пред борда за освобождаване под гаранция и година и половина до края на двадесет и две годишната му присъда, когато Ричард посети за втори и последен път сина си в затвора.

Джон очакваше да види Емили в стаята за посещения и гледаше към детектора за метал в очакване да я види как преминава, когато Ричард се появи пред погледа му.

— Татко?

Устните на Ричард се свиха в презрение при думата. Джон едва го разпозна. Косата на Ричард бе снежнобяла, все още гъста и обемна, рязък контраст с мургавото му лице. Както винаги тялото му бе в добра форма. Ричард считаше затлъстяването за знак за мързел и той бе луд по фитнеса много преди това да стане национална мания.

Емили се беше развела с Ричард година след осъждането на Джон, но двамата бяха спрели да живеят под един покрив в деня на ареста на Джон. Ричард не отиде на процеса, не плати нито цент за защитата на сина си, отказа да даде показания за него.

— Най-после успя — рече Ричард, без да сяда на масата, но надвиснал над Джон, и неодобрението и отвращението му се лееха надолу като летен порой. — Майка ти има рак на гърдата в последен стадий. Най-после уби и нея.

Седмица по-късно Джон седеше пред комисията по освобождаване под гаранция, гледаше всеки един от тях в очите и им разказваше как е осъзнал, че няма кого другиго да вини за затвора, освен себе си. Той бе мразил Мери Алис. Бе й завиждал за популярността, приятелите, статуса й. Той е бил наркоман, но това не било оправдание. Кокаинът само бил свалил задръжките му, способността му да различава доброто и злото. Бил я проследил до вкъщи в нощта на партито. Бил нахлул в спалнята й и я изнасилил брутално. Когато започнал да се осъзнава от кокаина, разбрал какво е направил и я убил хладнокръвно, осакатявайки тялото, за да изглежда сякаш я е убил непознат психопат.

Досието му бе забележително чисто. Джон бе затворник за пример, само с две нарушения в документите си, и то преди повече от десет години. Бе посещавал всички лекции и курсове, предлагани в затвора: „Влияние върху жертвата“, „Семейно насилие“, „Правилното мислене“, „Групата по депресиите“, „Посттравматично стресово разстройство“, „Ежедневни проблеми“, „Комуникативни умения“, „Управление на гнева“, „Фокусната група“ и „Контрол на тревожността“. Беше си взел дипломата, бе изкарал бакалавърска степен и бе по средата на още едно образование, когато поправката от 1994 г. в закона забрани образователните стипендии за затворниците. Джон бе доброволец в затворническата болница, където учеше останалите затворници на основна хигиена. Беше посещавал часове по селско стопанство и приготвяне на храна. Писмо, написано от Джон и прикрепено към досието му, заявяваше, че майка му е болна и той просто иска да си отиде вкъщи и да бъде там с нея по начина, по който тя бе с него през всичките тези години.

Официалното писмо, позволяващо му освобождаване под гаранция, пристигна на 22 юли 2005 г.

Емили бе починала два дни по-рано.