Карин Слотър
Триптих (14)

Глава десета

10 юни 1985 г.

Когато Джон бе малък, обожаваше да си играе в пръстта, да строи разни работи с ръцете си, после да ги разрушава парче по парче. Майка му го виждаше как върви по улицата, с кал по панталона, с клонки, стърчащи от косата му, и само се смееше и грабваше маркуча, караше го да си съблече дрехите в задния двор, за да може да го облее, преди да го пусне в къщата.

Нощем спеше трудно заради натоварените си дни. Джон не беше хлапе, което прави нещата наполовина. Беше кльощав за възрастта си, гръдният му кош бе почти вдлъбнат, но той наваксваше с истинска сила на волята. Ако на улицата се играеше нещо, той беше там и въпреки размерите си, никога не го избираха последен в отбора. Бейзбол, народна топка — обожаваше да се движи. Футболът едва ли бе подходящ за него заради слабата му конструкция, но влизаше във всички видове лиги веднага след като навършеше необходимата възраст. До началото на гимназията той бе станал по-висок, но тялото му по-скоро приличаше на гумен ластик, отколкото на такова на атлет. Все пак футболният треньор бе впечатлен от енергията му и още през първата си седмица в гимназията Джон се потеше на игрището, всеки мускул в тялото му крещеше от радост пред перспективата да играе със старите кучета.

По-късно в гимназията разбра, че не ти позволяваха да играеш футбол, ако оценките ти бяха скапани. Когато го извадиха от отбора, беше по-разстроен, отколкото смяташе, че ще бъде. При внезапен изблик на гняв бе хвърлил шлема си срещу стената и бе пробил голяма дупка в мазилката. Бе започнал да обикаля из квартала след училище, защото знаеше, че ако се прибере вкъщи, майка му ще го пита защо не е на тренировка. Беше унищожил бележката, която треньорът прати на родителите му и бе платил за повредената стена с пари от незаконната си търговия с наркотици.

Знаеше, че родителите му ще разберат за случилото се твърде скоро, когато пристигнеха свидетелствата му за успех в училище, и искаше да се радва на свободата си колкото можеше повече, преди Ричард да му се нахвърли като гняв божи.

Дори след като и останалата част от живота му започна да се разпада, Джон пак обичаше да се разхожда. Онзи първи път, когато бе отстранен от училище заради дрогата в шкафчето му, прекара по-голямата част от деня в шляене из квартала. След кражбата на видеокасетата баща му го наказа да си седи вкъщи в продължение на шест месеца и ако не беше доброто сърце на майка му („Върни се до час и не казвай на баща си“), Джон вероятно щеше да атрофира в стаята си. Понякога си мислеше, че баща му иска точно това. Нека лошият син излинее в самота; далеч от очите му, далеч от мисълта. Все пак доктор Ричард все още имаше Джойс. Беше му останало едно добро дете.

Джон обичаше да е навън, да гледа как дърветата се полюшват от вятъра, да вижда как листата бавно се носят към земята. Никога не се друсаше, когато излизаше. Не искаше да разваля нещата. Освен това изкушението на коката бързо изчезваше. Посещението в Спешното отделение, събуждането с усещането, че главата му гори, кървенето от носа, докато повръщаше активния въглен, който му бяха натикали в стомаха, тези неща му отвориха очите. Беше решил на място да се придържа към марихуаната. За нищо не си струваше да се умира. Уди щеше да го отритне за това, но Джон нямаше да се самоубива, защото не искаше да се равнява с братовчед си.

През нощта на свръхдозата бащата на Джон бе дошъл в болницата с набързо облечена риза и закопчани накриво копчета. Сестрата бе оставила Джон насаме с баща му, мислейки, че ще последва момент на близост или нещо подобно.

— Какво, мамка му, ти става? — бе поискал да знае Ричард. Беше повече от вбесен. Гласът му беше напрегнат, сякаш минаваше през сито, и ушите на Джон, които вече пищяха от повръщане, едва долавяха какво му казваше.

Ричард обичаше цитатите. Държеше някои от тях залепени на стената в кабинета си и понякога, когато вкарваше Джон вътре, за да говорят за последната издънка на сина му, той просто посочваше някоя от пословиците. „Глупостта е научено поведение“, беше една от любимите му, но онази нощ в болницата Джон знаеше, че дните, в които баща му посочваше към избелелите листчета хартия с надеждата да даде напътствие на сина си, бяха свършили.

— Ти не си ми син — каза Ричард. — Ако не беше майка ти, щях да изхвърля безполезния ти задник на улицата толкова бързо, че свят щеше да ти се завие. — Той плесна Джон отстрани на главата като някакъв вид онагледяване. Ударът не беше силен, но откакто бе на шест или седем, баща му вдигаше ръка срещу него за пръв път, а и никога, никога не го беше удрял другаде освен по задника.

— Тате… — понечи да каже Джон.

— Никога повече не ме наричай така — заповяда му Ричард. — Аз работя тук. Имам колеги — имам приятели — тук. Знаеш ли колко засрамващо е да ти се обадят посред нощ и да ти кажат, че безполезният ти син е в Спешното? — Лицето му бе почервеняло и се навеждаше над леглото, на няколко сантиметра от лицето на Джон. Дъхът му миришеше на мента и на Джон му хрумна, че баща му бе намерил време да си измие зъбите, преди да дойде в болницата.

— Знаеш ли кой прави такива глупости? — бе попитал баща му, отблъсквайки се от леглото. — Безполезните наркомани, ето кой. — Закрачи по дължината на стаята, стискайки и отпускайки юмруци. Обърна се, кимна веднъж с глава, сякаш бе решил нещо и нямаше връщане назад.

Джон се опита отново.

— Тате…

— Ти не си ми син — повтори Ричард и затвори вратата след себе си.

— Той ще го преодолее — каза майка му, но Джон знаеше, че няма.

Никога не бе виждал този поглед в очите на баща си. Разочарование, да. Омраза… това беше нещо ново.

Джон размишляваше за този поглед, докато се разхождаше из квартала в деня след конфликта с баща си в Спешното отделение.

— Само един час — беше казала майка му, но не бе добавила — не казвай на баща си — защото и двамата знаеха, че на баща му не му пукаше. Сякаш сцената в болницата не бе достатъчна, онази сутрин Ричард бе дошъл в стаята на Джон и с напълно безразлично лице каза, че щял да го храни и облича, докато станел на осемнадесет, а после искал Джон да напусне къщата му, да напусне живота му. Той потри ръце една в друга, после ги вдигна с дланите напред, за да покаже.

— Измивам си ръцете от теб.

Излезе вятър и Джон се загърна с якето. Въпреки че едва не умря предишната нощ, той искаше една доза кока, нещо да свали напрежението. Все пак нямаше да го направи. Не заради баща си или майка си, а защото бе уплашен. Джон не искаше да умира и знаеше, че коката щеше да го убие по-скоро рано, отколкото късно. Беше я смъркал едва няколко пъти, нали така? Не би трябвало да е трудно да спре. И все пак, независимо колко много трева пушеше, от желанието в тялото му го болеше, сякаш бе погълнал бръснач. Мамка му на Уди и глупавите му партита.

— Ей.

Джон вдигна очи, стъписан в мислите си. Мери Алис Фини седеше на една от люлките на детската площадка.

Омразата му към нея пламна като пожар.

— Какво правиш тук?

Тя каза:

— Не знаех, че детската площадка е твоя.

— Не трябва ли да си на училище?

— Избягах.

— Да бе — изсмя се той през носа си, от което усети вкус на кръв в дъното на гърлото. — Мамка му — рече той и сложи ръка на носа си. Течеше кръв, сякаш бе пуснато някакво кранче.

Мери Алис се озова до него. В ръката си държеше хартиена носна кърпичка — защо момичетата винаги носеха от тия неща — и я притисна под носа му.

— Седни — каза му тя, завеждайки го до катерушката. Той се отпусна на най-долния прът и през дънките почувства студа по кльощавия си задник. — Наведи глава напред.

Очите му бяха затворени, но чувстваше ръцете й по себе си: едната на врата, другата държеше кърпичката под носа му. Трябваше да се навеждаш назад, когато ти кървеше носа, но на него не му пукаше, стига тя да го докосваше.

Тя въздъхна.

— Джон, защо си причиняваш това?

Той отвори очи, видя как на пясъка между краката му капе кръв.

— Наистина ли избяга от училище?

— Трябваше да ходя на лекар, но майка ми забрави да ме заведе.

Джон се опита да обърне глава, но тя не му позволи. Майките не пропускаха ходенето на лекар. Това просто не се случваше.

— Да — каза тя, сякаш му четеше мислите. — Родителите ми се развеждат.

Джон бързо се скова, за миг видя звездички.

Беше й неудобно. Тя притисна ръце една в друга, хартиената кърпичка остана между тях.

— Баща ми се вижда с една жена от работата си. — Той виждаше скованата усмивка на лицето й. Съвършените родители на Мери Алис се разделяха.

Тя рече:

— Името й е Минди. Татко иска да се срещна с нея. Мисли, че ще станем много добри приятелки.

Джон си представи как Пол Фини казва това. Човекът беше адвокат и притежаваше арогантността на повечето си колеги, мислейки си, че всичко, излизащо от устата му, бе чистата божа истина.

Джон ритна в пясъка с върха на обувките.

— Съжалявам, Мери Алис.

Тя плачеше и той виждаше, че момичето гледа как сълзите й падат на пясъка, точно както той бе гледал кръвта си преди няколко секунди.

Той я мразеше, нали така? Само че искаше да я обгърне с ръка, да й каже, че всичко ще е наред.

Трябваше да измисли какво да каже, нещо, което да й помогне да се почувства по-добре. Изтърси:

— Искаш ли да дойдеш на купон?

— Купон ли? — попита тя и носът й се сбърчи при мисълта. — Какво, с всичките ти дрогирани приятелчета?

— Не — каза той, въпреки че тя бе права. — Братовчед ми Уди ще прави купон в събота. Майка му е извън града.

— Къде е баща му?

— Не знам — призна Джон. В действителност никога не бе мислил за това, но майката на Уди пътуваше толкова много, че момчето на практика живееше само. — Може да се отбиеш.

— Би трябвало да отида до мола със Сюзън и Фей.

— Ела след това.

— Всъщност мястото ми не е при тези хора — каза тя. — Освен това мислех, че си наказан след случилото се.

Значи цялото училище знаеше за разходката му до Спешното отделение. Джон смяташе, че ще минат поне два дни, преди историята да се разчуе.

— Не — рече той, мислейки си за баща си, за начина, по който го гледаше тази сутрин. Беше по същия начин, както гледаше мъртвия чичо Бари в ковчега, с устни, присвити от отвращение. Чревоугодник. Женкар. Продавач на коли втора ръка.

Мери Алис попита:

— Къде живее братовчед ти?

Джон й каза адреса, който бе само на три преки от там.

— Хайде де — рече той. — Кажи, че ще дойдеш.

Тя сбърчи нос отново, но този път позираше.

— Окей — каза тя. После, за да си остави вратичка: — Ще си помисля.