Карин Слотър
Триптих (37)

Глава тридесет и втора

21:22 ч.

Уил седеше в кабинета си, опитвайки се да не върти палците си. Беше посетил Лутър Морисън, който беше какъв на Джасмин Алисън… Как се нарича тридесетгодишен мъж, който правеше секс с четиринадесетгодишно момиче? „Проклето болно копеле“, на това се бе спрял Уил и му костваше цялото самообладание да не фрасне животното в лицето.

След тази неприятна визита Уил се върна в Центъра и информира Аманда Уагнър по случая. Тя не предложи някакви главозамайващи прозрения, но и не го укори, задето нямаше много за разказване. Аманда може и да беше взискателна, но познаваше трудния случай, като го видеше.

Каза му единствено да не се концентрира толкова върху липсващото момиче. Случаят на Уил беше убийството на Алиша Монро и връзката с другите момичета, а не някаква си бегълка на име Джасмин Алисън. Той имаше единствено разказа на едно десетгодишно момче и лошо предчувствие и въпреки че Аманда уважаваше инстинкта му, тя нямаше да пилее време заради това. Обобщи нещата с обичайния си, стоплящ сърцето прагматизъм: момичето вече бе бягало. Срещаше се с мъж, два пъти по-възрастен от нея. Майка й беше в затвора, баща й се намираше кой знае къде и през повечето дни баба й не можеше да мръдне от стола си без помощ.

Щеше да е нещо необичайно, ако тя не беше избягала. Ченгетата от Декалб не бяха напреднали и със сантиметър по случая на Синтия Барет, а и не горяха от желание да споделят информацията си с Уил. ДНК-то, взето от вагиналната проба, беше прекалено замърсено за изследване. От токсикологията още нямаше резултати, но Уил не се надяваше много на някакво удивително разкритие.

Що се отнася до Алиша Монро, съдебните лекари не бяха докладвали нищо по-значимо от вече забелязаното от Уил: мястото бе забележително чисто. Той дори бе изпратил един екип обратно да проверят петното, открито на прага на Монро в нощта, когато Джасмин бе изчезнала. Нямаше достатъчно материал да се определи нещо повече от това, че петното е от човешка кръв.

Сега Уил трябваше да следва само купчината документи, които Лео Донъли бе оставил на бюрото му. Уил беше преброил страниците, за да знае какво му предстои. Около шестдесет документа, с по две или три страници всеки, даващи в подробности потресаващите престъпления на наскоро освободените сексуални престъпници в района.

Не беше чак толкова отчаян.

Уил отвори яркорозовата папка на бюрото си и откри презаписваемо дивиди в джоба на гърба. Пъхна го в компютъра и натисна копчето.

На монитора се показаха две жени и мъж, седнали на маса с тийнейджърка. Първо заговори мъжът, представяйки се като детектив Дейв Сандърс от полицейско управление Тъкър, после каза имената на двете жени и рече:

— Това е изявлението на Джули Рене Купър. Случай номер шестнадесет-четиридесет-три-седем. Днес е девети декември две хиляди и пета година.

Джули Купър се наведе към микрофона. Камерата имаше широк ъгъл на заснемане и Уил виждаше как краката на момичето се люлеят напред-назад над пода.

— Ходих на кино — започна момичето, думите се разбираха трудно. Уил знаеше, че когато бе направен записът, откъснатият й език е бил пришит съвсем наскоро. — На уличката имаше мъж. — Уил бе гледал изявлението на тийнейджърката толкова пъти, че почти можеше да рецитира историята заедно с нея. Знаеше кога ще спре и ще заплаче, с глава наведена върху масата, както и момента, когато тя така се разстрои, че записът трябваше да бъде спрян.

Похитителят я беше завлякъл в уличката. Джули била прекалено уплашена да пищи. Носел черна маска с дупки за устата и очите. Усетила кръв, когато сложил уста на нейната и тикнал езика си през устните й. Когато се опитала да обърне глава, той я ударил в лицето.

— Целуни ме — продължавал да повтаря. — Целуни ме.

Уил подскочи от звука на звънящия телефон. Вдигна слушалката и каза:

— Уил Трент.

В другия край имаше мълчание, без думи.

— Ало? — попита Уил, намалявайки звука от говорителите на компютъра.

— Ей, човече — рече Майкъл Ормуд, — не мислех, че ще си там толкова късно.

Уил се облегна на стола, чудейки се защо Майкъл се обаждаше, ако си е мислел, че Уил няма да е там.

— Защо не пробва на мобилния?

— Не можах да намеря номера — обясни Майкъл, въпреки че Уил не знаеше как е възможно това. Беше дал всичките си номера — дори домашния — на всяко съобщение, оставено на Майкъл от понеделник през нощта насам. В началото Уил просто искаше да говори с човека за Джасмин; сега искаше да знае защо Майкъл избягва обажданията му.

Уил попита:

— Всичко наред ли е?

— Да. Благодаря, че попита. — Уил чу щракването на запалка. Майкъл вдиша, а след това каза: — Бях зает насам-натам. Борих се с част от онези глупости, които Джина дрънка за мен.

— Хубаво. — Уил замълча, знаейки, че Майкъл ще наруши мълчанието.

Детективът каза:

— Говорих с Барбара, както ме помоли. С тъща ми. Тя каза, че никога не била виждала Синтия да бяга от училище. Може би хлапето просто не се е чувствало добре в онзи ден.

— Има смисъл — допусна Уил. Не беше свикнал да говори с хора като Майкъл, освен ако не ги разпитваше и се бореше да не позволи на омразата си да се прояви. Това представляваше — омраза. Мъжът биеше жена си. Според разбиранията на Уил, той изнасилваше проститутки. Само един господ знаеше какво бе сторил на Анджи.

Уил попита:

— Как е семейството ти?

Майкъл се поколеба:

— Какво?

— Каза, че онзи ден не си бил във форма. Просто се чудех дали са добре.

— Да — отвърна Майкъл. — Преместих ги при тъща ми, както казах — изсмя се тихо. — Да ти кажа, тя разглезва Тим. Ще е нужна голяма корекция, като се върне обратно вкъщи.

Уил се замисли за Мириам Монро, за огромната разлика между обичливия начин, по който говореше за децата си и начина, по който Майкъл говореше за Тим. Майкъл тъкмо изразяваше привидното си одобрение, изричайки думите, които смяташе, че един добър баща трябва да каже. Мъжът биеше жена си. Дали нараняваше и умствено изостаналия си син?

Майкъл каза:

— Там ли си още, човече?

— Да.

— Казах, че полицията на Декалб ме изолира. — Той замълча вероятно за да даде на Уил време да отговори. Когато не го направи, Майкъл попита: — Чувал ли си нещо от тях?

Разпитваше за ограничителната заповед. Уил му отговори, без да го информира.

— Те нямат репутацията на такива, които лесно си разкриват картите.

— Да, да — съгласи се Майкъл. Издуха струя дим. — Фил наистина е сринат от това. Опитах се да разбера дали има нещо, което знае, но човекът е наистина съсипан, нали се сещаш?

— Оценявам, че си се опитал. — Уил реши да рискува. — Детектив Поласки ми каза, че ти е помогнала да прегледаш някои от досиетата си в Нравствения.

Майкъл остана смълчан само миг по-дълго от необходимото.

— Да. Помогна. Страшно парче. Сваляш ли я?

— Открихте ли нещо в досиетата?

Майкъл замълча, издуха още дим.

— Нищо. Задържал съм я няколко пъти, както каза Поласки.

— Алиша ли?

— Да. Два пъти, може би три. Записал съм датите. Искаш ли да ги взема? Тя беше в акциите, които провеждахме, точно както ти казах. По двадесет, тридесет момичета накуп. Не съм изненадан, че не я помнех.

— Ами Бейби Джи?

— За него нищо. Той е доста нов в Грейди. Може и да съм го срещал преди, но в досиетата ми няма нищо за това, а аз със сигурност не помня. Може би трябва да се видим с него отново? Да го заведем в участъка и да видим какво знае?

Уил се зачуди дали той знае, че сводникът е мъртъв.

— И така — продължи Майкъл. — Как върви? Нещо за Алиша?

— Нищо съществено — отговори Уил. — Кажи ми за Джасмин.

— Това едно от момичетата ли е?

— Момичето, което ти смъкна малко кожа от лицето.

— О, тази ли. — Смехът на Майкъл звучеше напрегнат. — Да. Малко дяволче.

— Каза ли ти нещо, преди да избяга по стълбите?

— Нищо, което да искам да повторя пред жена си.

— Жена ти с теб ли е?

Той отново се изсмя по същия начин.

— Че къде другаде да е?

Последва дълга пауза. Преди по-малко от минута Майкъл бе казал, че семейството му е отседнало при тъща му. Защо лъжеше?

— Както и да е — рече Майкъл. — Момичето… как се казва? Не каза нищо. Мислиш, че е видяла нещо в нощта, когато Алиша бе убита ли?

— Не знам. — Притеснен ли беше? Затова ли бе излъгал?

— Аз бих я завел в участъка, ако ще я разпитвам, човече. Не се опитвам да те уча как да си вършиш работата или нещо подобно, но едва ли искаш някаква черна глезла да повдига обвинения срещу теб. Аз имах късмет, че се отървах с шамар.

— Ще го имам предвид. — Уил се чудеше дали Майкъл вече бе разбрал, че Джасмин липсва. Ако лъжеше за едно, определено нямаше да има проблем да лъже и за друго. — Мислех си, Майкъл, колко е странно, че Алиша е толкова по-възрастна от другите жертви.

— Как така?

— Тя е възрастна жена. Другите момичета бяха тийнейджърки. Освен това и езикът. На съседката ти е бил отрязан, на останалите момичета е бил отхапан.

— Да — призна Майкъл с премерен тон. — Като се замисля, наистина е малко странно.

Уил гледаше на екрана как Джули Купър дава изявлението си. Сега щеше да помоли детективите да изключат камерата за минутка, за да може да се съвземе. Как можеше едно младо момиче да оцелее след подобно нещо? Как можеше да ходи на училище, да си пише домашните като всеки друг тийнейджър, със знанието за това какво е понесла, постоянно криещо се в главата й?

Майкъл предположи:

— Може да е ходил на проститутка, за да изпусне малко пара между нападенията на момичетата. — Замълча. — Помня, докато бях в Нравствения, как тези момичета постоянно се забъркваха в неприятности с клиентите заради приказките си. Понякога се заиграваха и качваха цената. Понякога преговаряха за определени услуги, пози и така нататък само за да накарат човека да отиде у тях, после променяха правилата, казваха, че нямало да го направят или искаха повече пари.

Уил не бе мислил за нещата от тази гледна точка, но беше добра следа. Това все пак не обясняваше случая „Синтия Барет“.

Той попита:

— Сигурен ли си, че не си ядосал някого, Майкъл? Може би си ги ядосал достатъчно, за да копират убиеца при Синтия и да ти го припишат?

Майкъл се засмя.

— Ти сериозно ли?

— Ти ми кажи.

— Това е лудост, мамка му.

— Как така?

— Би трябвало да знаят адски много за случая — изтъкна Майкъл. — Не сме оповестявали подробности за езика на Монро пред пресата. Единствените хора, които знаеха за това, са ченгета. — Майкъл заглуши говорителя, но Уил го чу да казва: — Да, бебчо, веднага идвам. — Каза на Уил: — Виж, Джина иска да й помогна за Тим. Може ли да ти се обадя след около десет минути?

— Не — каза му Уил. — Не ми трябва нищо друго.

— Само се обади, ако ти трябва.

Уил затвори телефона. Облегна се в стола и се загледа през прозореца. Навън от известно време беше тъмно, а уличните лампи хвърляха неестествена светлина на изоставеното железопътно депо до сградата. Уил бе свикнал с депресиращата гледка.

Компютърът бучеше като парен влак и Уил спря програмата и си отвори електронната поща. Държавният компютър не беше много хубав — речникът бе изключително ограничен и програмата за преглед на правописа не знаеше половината от думите, използвани от полицаите в ежедневието. Дори и Уил да беше поискал, знаеше, че няма да му разрешат да сложи някакви външни програми на харддиска, така че трябваше да се оправя с наличното. Все пак, както при повечето компютри, имаше опция за изчитане.

Мина надолу през малко спам^[1] и намери едно ново писмо от Пит Хансън. Маркира текста, щракна върху менюто и избра „говор“. Неестественият глас му прочете съобщението от Пит. Беше се получил докладът от токсикологията за Синтия Барет. За последно бе яла яйца и печени филийки. В нея имаше високи нива на никотин. В кръвта имаше също следи от алкохол и кокаин.

Още една задънена улица.

Уил извади копието на писмото от Алиша Монро до майка й, което бе направил, постави го на бюрото си и притисна гънките, така че да стои равно. Почеркът й със завъртулки беше кошмар, но Уил вече бе запаметил писмото, така че беше по-лесно да чете, отколкото ако нямаше подготовка. Сега мина по него ред по ред, проверявайки всяко изречение наум. С изключение на склонността на Монро да използва главни букви, когато й се приискаше, Уил не откри нищо ново.

Сгъна писмото и го тикна в джоба си. Погледна формулярите, пресети от Лео. В ъгъла на всеки профил имаше прикрепена с телбод снимка, всеки затворник гледаше в камерата, докато държеше табелка с основното за него: име, престъпление, дата на осъждане, дата на освобождаване.

Неохотно, Уил дръпна чекмеджето на бюрото си. Намери машинката за махане на телбод и откачи снимката от профила на първия престъпник. Вратата на кабинета му беше затворена, светлините в коридора изгасени. Все пак снижи гласа си почти до шепот, когато произнесе първото име.

След около час едва бе отхвърлил малка част от купчината. Главата му пулсираше и той погълна пълна шепа с аспирин, мислейки си, че по-скоро ще умре от натравяне с аспирин, отколкото от болката, пулсираща между очите му. Лео Донъли бе взел половината купчина. Вероятно бе приключил с изчитането на неговата група за по-малко от час.

Уил стана и си облече сакото, мислейки си, че задачката вероятно е безсмислена. Ако в базата данни съществуваше престъпник, който имаше навика да отхапва езици, Уил щеше да го открие, когато за пръв път чу за случая Монро и бе пуснал търсене с ключови думи в компютъра. Докладите за престъпниците на Лео бяха от различни окръзи, а понякога и от различни щати, така че нямаше много общо в описанието на престъпленията. Някои от арестувалите ги полицаи не бяха посочили много повече от престъплението и възрастта на жертвите, други се впускаха в ужасяващи подробности, описвайки кръвожадните действия на престъпника. Ако на снимката не стоеше човек с откъснат език в ръка, Уил почти сигурно търсеше игла в купа сено.

Все пак взе досиетата, преди да хване асансьора надолу към гаража. Документите стояха на предната седалка до него, докато караше към вкъщи, и Уил се хвана, че поглежда към тях толкова често, сякаш не можеше да разбере защо са там. Паркира на алеята зад мотора. Лаят на Бети го поздрави още преди да стигне до верандата. Малкото куче се втурна навън веднага след като вратата бе отворена. Уил грабна каишката, подготвен да я последва, но тя свърши каквото имаше нужда да направи насред предната поляна и се втурна обратно вътре, преди да успее да слезе по стъпалата на верандата.

Обърна се и я видя обгърната от възглавниците на дивана.

— Добър вечер и на теб — каза й, затваряйки вратата. Спря я, преди да се затвори, и отиде обратно до колата да вземе документите. Уил ги пусна на бюрото си и погледна телефонния секретар. Светлината за съобщенията не мигаше, но той вдигна слушалката, просто да се увери, че работи.

В ухото му пропищя свободен тон.

Вечерята бе същата като закуската — купа зърнена храна, която изяде над мивката. Искаше единствено да легне на дивана и да заспи пред телевизора. Но досиетата го спираха. Човек, който можеше да чете добре, щеше да ги е приключил преди часове. Едно ченге, вършещо тази работа, щеше да ги е прегледало на обяд, знаейки, че вероятно си губи времето, но също и че добре свършената полицейска работа означаваше да минеш през всички възможни следи.

Уил не можеше да зареже работата наполовина.

Свали си сакото и го опъна на облегалката на въртящия се стол. Това не трябваше да отнеме дълго време, може би три часа най-много. Уил нямаше да се откаже само защото беше трудно и съвсем сигурно беше, че нямаше да отиде утре на работа, знаейки, че е оставил нещо недовършено. Трябваше да се прибере по-рано и да се пребори с досиетата. Имаше някои неща, които не можеше да свърши на работа, без да се издаде.

Машинката за махане на телбод се намираше в джоба на сакото му и той го постави до купчината досиета на бюрото си, извади две линийки от чекмеджето и нагласи абажура на лампата, така че крушката да е срещу стената и да хвърля мека светлина върху работната повърхност.

— Добре, хубавецо — промърмори Уил на снимката, закрепена върху следващия документ. Човекът имаше около три зъба и такава мазна коса, каквато можеше да откриеш само в по-пропадналите райони за паркиране на каравани.

Уил махна снимката и я остави настрани. Постави линиите върху страницата и отдели първия ред от следващия. Използвайки върховете на показалците си, покриваше отделните думи, така че да може да ги прегледа една по една. Имаше склонност да чете назад, а отделянето на думите с пръсти предотвратяваше това очите му да се прехвърлят на места, където не трябва. Странно, но дългите думи бяха най-лесни. Уил постоянно виждаше нещо просто, като „никога“ и го превръщаше в „рога“ и така, като стигнеше до края, изречението нямаше абсолютно никакъв смисъл.

Разбра трите думи горе на страницата, разчитайки на глас, за да ги разбере по-добре.

— Картър, Айсия Хенри. — Но не беше толкова лесно. Първо каза Кеш, после Картрайт. Айсия беше лесно. Хенри беше друг въпрос. Боже, беше тъп.

Уил погледна празния монитор на компютъра пред него, примигна, за да си изчисти зрението. Включи компютъра просто за да си спечели време, докато мозъкът му се подиграваше по обичайния начин, казвайки му, че вероятно е умствено изостанал, че може би му има нещо, което никой не се бе погрижил да провери. Един господ знаеше, че го бяха били в главата достатъчно пъти, за да го повредят. В края на деня нито една от възможните причини за проблема му нямаше значение и никоя не променяше факта, че имаше деца в трети клас, които можеха да четат по-добре от Уил. И освен това ставаше дума за глупавите, които сядаха най-отзад.

Компютърът зареди, вентилаторът му бръмчеше като перка на самолетче играчка. Уил отвори пощата си и се взира в нея в продължение на две минути преди да изтрие предложение за удължаване на гаранцията на домакински уред, който дори не притежаваше. Нямаше какво друго да го разсейва.

Върна се към купчината престъпници, опитвайки се да превърне това в игра. Снимката беше на мъж в шейсетте. Бялата му коса бе сресана прилежно, а дълбоките му сини очи караха обикновеното лице да изглежда по-интересно. Сложѝ му шапка, и можеше да е търговски пътник. Дай му Библия, и можеше да е свещеник в местната църква.

Бавно Уил плъзна линиите надолу по страницата, четейки ред по ред. Търговец на фураж по професия, мъжът беше изнасилвач, който обичаше да измъчва жертвите си. Бе осъден на дванадесет години, но излязъл след седем за добро поведение. Уил не беше сигурен какво точно е „добро поведение“ за мъж, който изтръгва ноктите от пръстите на двадесет и две годишна студентка в колеж.

Махната беше друга снимка, друг лист хартия отиде под линиите. Уил не спря в продължение на часове, зачетен в ужасяващите подробности за сексуалните насилници, които бяха лежали и бяха пуснати за добро поведение. Никой от тях не бе излежал цялата присъда, всички с изключение на няколко изглеждаха като типа човек, на когото би се усмихнал, ако го видиш да върви по улицата. Времето течеше бавно, но Уил не вдигна поглед, докато не му останаха три досиета, преди да свърши.

Протегна се, усети как гръбнакът му се намества на ръба на стола. Коляното му ритна бюрото и мониторът затрептя. Минаваше полунощ. Можеше да си вземе почивка и да си провери електронната поща, преди да дешифрира последните три досиета.

Имаше ново писмо от Аманда в пощата му, но нямаше желание да го чете. Имаше две молби от Карълайн, секретарката на Аманда, искаща доказателства по един случай. Уил отвори програмата за реч и използва микрофона да продиктува отговор, направи проверка на правописа и накара компютъра да го прочете. Когато бе доволен от смисъла на думите, маркира текста и го копира в пощата, провери го още веднъж за правописни грешки и го изпрати.

Докато Уил вършеше това, се беше получила още една гореща оферта и Уил я прати в кошчето. После отиде в кошчето и изтри всичките боклуци, събрани вътре.

Уил реши, че ако има олимпийски медал по губене на време, той най-малкото беше достатъчно квалифициран да бъде претендент. Все пак със сигурност можеше да свърши още работа. Отвори папката с нежелани писма, маркира всичко и придвижи курсора към бутона за изтриване. Появи се съобщение и, съдейки по формата му, Уил реши, че го пита дали е сигурен, че иска да направи това. Натисна синия бутон, който означаваше „да“ и видя как писмата изчезват от списъка.

Върна се обратно при непрочетените писма, мислейки си, че може да отдели един миг да провери какво имаше да му казва Аманда. Беше пристигнало ново писмо от Карълайн. Вероятно просто се шегуваше с това, как и двамата работят толкова до късно, но в момента Уил би отворил и предложение за „Виагра“, само и само да отложи още малко четенето на досиетата.

Имаше картинков файл, прикрепен към писмото на Карълайн, и той щракна да го свали, преди да маркира текста от писмото и да го копира в програмата за изчитане. Бети се размърда на дивана, излая приглушено и той се обърна да се увери, че тя е добре. Малкото куче беше по гръб, а кльощавите й крака ритаха във въздуха, докато сънуваше… каквото там сънуват малките кучета. Сирене?

Уил се обърна обратно и усмивката на лицето му застина, като видя какво имаше на монитора. Снимката се бе свалила. Момчето беше вероятно на шестнадесет, с дълга до яката коса, устата, оформена в полуусмивка, която започва да се появява автоматично, когато ти тикат фотоапарат в лицето при всеки семеен излет. Държеше табела пред плоските си гърди, кожата на върха на пръстите му беше оръфана, където си беше изгризал ноктите до дъно. Уил не се опита да разчете табелата; знаеше, че там има име, дата на осъждане и обвинение. Очите издадоха момчето. Много можеше да се промени от петнадесет до тридесет и пет, но очите оставаха същите: бадемовидната форма, разнообразният цвят на ириса, дългите мигли почти като на момиче.

Снимката от досието, което Уил щеше да чете, все още бе до лакътя му. Той я вдигна, мислейки си, че не може да има грешка, че момчето на екрана бе пораснало и се бе превърнало в престъпника на снимката.

Уил копира писмото на Карълайн в речевата програма. Усили звука на говорителите си, след това избра от менюто бутона за изчитане. Думите бяха бавни и металически, съдържанието им такова, че се почувства така, сякаш са го ударили в стомаха.

Програмата приключи. Уил нямаше нужда да го слуша втори път. Грабна ключовете за колата.

 

 

Лейтенантът на Анджи бе казал на Уил, че тя е пред един магазин за алкохол на „Чешър Бридж“. Уил намери магазина лесно, но Анджи не беше сред проститутките, облегнати на сградата. Той каза:

— Търся някого.

— Аз също, хубавецо.

— Не — каза Уил. Знаеше, че Анджи не се подвизава под истинското си име, когато правеше това, но никога не му бе казвала избраното си име. — Тя е около метър и седемдесет. Кестенява коса, кафяви очи. Мургава кожа.

— Звучи ми като мен, скъпи — това се чу от една късокоса платиненоруса блондинка с толкова огромна дупка между предните зъби, че свиреше, докато говореше.

Друга каза:

— Робин ли търсиш, бебчо?

— Не знам — призна той, обръщайки се към по-възрастната жена. Имаше насинено око, което бе станало по-зле от грима, който бе намазала отгоре му.

— Аз съм Лола. — Тя се отблъсна от стената. — Ти брат ли си й?

— Да — успя да каже Уил, без да обяснява. — Трябва да говоря с нея.

— Дай й минутка, скъпи — успокои го Лола. — Отиде отзад в хотела с клиент преди около десет минути. Трябва вече да приключва.

— Благодаря — рече Уил. Тикна ръце в джобовете, осъзнавайки, че е студено. Толкова бързаше да тръгне от вкъщи, че дори не си бе взел сакото.

Зад него се затръшна врата на кола. Излезе една жена и докато Уил гледаше, тя бръкна между краката си, избърса се и изтръска ръка. Видя Уил, после погледна към другите момичета с въпрос в очите.

Лола я осведоми — той е брат на Робин.

Жената мина с курвенска походка покрай Уил, оглеждайки го отстрани.

— Ако имах брат кат’ това, никога немаше да си тръгна от вкъщи.

Уил си погледна часовника. Започна да крачи, за да се опита да освободи напрежението, което сгъваше всеки негов мускул на малка топка, но всяка отминала секунда, през която Анджи не се появяваше, само влошаваше нещата.

Винаги правеше така. Винаги се намърдваше насред неприятностите и не й пукаше, че Уил страдаше от последствията. Откакто я познаваше, Анджи притискаше хората колкото можеше повече, постоянно изпробваше къде е границата им. Това беше игра, която един ден щеше да я убие и тогава Уил щеше да седи на дивана, някое друго ченге щеше да е нещастното копеле, което щеше да му държи ръката и да му каже, че е била открита удушена, пребита, изнасилена, убита.

Момичетата бяха дрънкали празни приказки, но Уил забеляза, че са се умълчали. Чу шумолене от гората и Анджи излезе с фенерче в ръка.

Тя погледна Уил, после другите момичета, после отново Уил. Устата й бе стисната, очите й пламтяха от ярост. Тя се завъртя на токове, насочи се към гората, а Уил я последва.

— Спри — каза той, опитвайки се да я настигне. — Би ли спряла? — Тя не искаше да го чуе. Той можеше единствено да следва светлината от фенерчето.

На около шест метра навътре в гората тя се обърна срещу него.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — Тонът й беше остър като нож.

— Аз съм просто брат ти, който те посещава.

Анджи погледна през рамото му и Уил проследи погледа. Ясно виждаше момичетата, застанали пред магазина за алкохол. Не се опитваха да скрият интереса си.

Тя прошепна дрезгаво, опитвайки се да сдържа гласа си:

— Това е погрешното шибано място за целта, Уил. Лола вече смята, че става нещо.

Той тикна досието на Джон Шели в лицето й. Тя трепна, като видя снимката, и той можеше да се закълне, че погледът й омекна.

— Прочети го — нареди той. — Прочети ми го, за да знам, че съм го разбрал добре.

Анджи освети първа страница с фенерчето. Той видя как очите й се движат, четат думите. Тя вдигна очи, каза:

— Уил — сякаш беше неразумен.

— Прочети го.

Тя хвана фенерчето под ръка, плъзгайки лъча по първа страница, после обърна на втора и трета. Накрая тя отново вдигна очи.

— И?

Прииска му се да я разтърси.

— Прочете ли какво пише?

Без да бърза тя обърна обратно на първа страница и зачете на глас с равен глас:

— „Джонатан Уинстън Шели, метър и осемдесет и два, осемдесет и осем килограма, кестенява коса, кафяви очи. Предишно досие: кражба. Приет на 10 май 1986 г. в щатски затвор «Коустъл», при максимално строг режим, специално крило, възраст шестнадесет. Освободен предсрочно на 22 юли 2005 г., възраст тридесет и пет. Регистриран сексуален престъпник, педофил.“ — Тя отново погледна нагоре, повтори: — И?

— Прочети последната страница — каза той, имайки предвид частта, принтирана от писмото на Карълайн. Информацията в документа за Шели беше кратка, даваше само основното за престъпленията му, но досиетата, които Карълайн бе открила, попълваха всички празнини с ужасяващи подробности.

— Прочети я — изиска той.

Тя не искаше. Той можеше да го разбере по стоманения начин, по който го гледаше ядно.

Той попита:

— Искаш ли аз да ти го прочета?

— Имам само един час почивка за вечеря.

Той дръпна страниците от ръката й, опита се да намери правилното място. Толкова беше ядосан, че думите не спираха да се обръщат върху страницата, формите им се преливаха от една в друга. Опита се…

— Ка… — Уил почувства остра болка в предната част на челото. Мамицата му, знаеше поне две от думите.

— Джонатан Шели — опита се да различи друга. — Канал. Не, той… мъртъв. Той е убил…

Анджи сложи ръка върху неговата. Опита се да вземе досието, но той не го пускаше.

— Хайде — убеждаваше го тя нежно, дърпайки страниците от хватката му.

Уил стискаше юмруци, взрян в земята. Боже. Нищо чудно, че тя не можеше да търпи да е с него.

Тя проговори меко.

— Съжалявам.

Искаше му се да потъне в земята, просто магически да изчезне.

— Съжалявам.

— Прочетох го по-рано.

— Знам, че си го направил — рече тя, хващайки отново ръката му. — Погледни ме, Уил. Съжалявам.

Той не можеше да я погледне.

— Искаш ли да ти го прочета на глас?

— Не ми пука какво ще правиш.

— Уил.

Знаеше, че звучи избухливо, но не можеше да спре.

— Наистина не ми пука.

Фенерчето беше паднало на земята и тя се протегна да го вдигне, все още хваната за него, освети страниците и зачете:

— „На 15 юни 1985 г. Шели е нападнал със сексуални намерения Мери Алис Фини, петнадесетгодишна бяла жена, след което е отстранил езика й с назъбен кухненски нож, което довело до смъртта й. Освен това Шели е нанесъл няколко дълбоки белези от ухапвания по тялото на жертвата и е уринирал върху тялото. Кървавите отпечатъци на Шели са били открити на местопрестъплението и по тялото. Оръжието на убийството е било открито в килера на спалнята на Шели. Известни пристрастявания: хероин, кокаин.“

— Анджи — можа да каже единствено той.

Тя мълчеше, изчаквайки две коли да отминат, преди да каже:

— Помниш ли, като ти казах, че Майкъл Ормуд е дошъл тук онзи път?

Беше му писнало да слуша за Ормуд. Ако никога вече не чуеше името на мъжа, Уил щеше да си умре като щастлив човек.

Анджи каза:

— Каза ни да внимаваме за наскоро освободен сексуален престъпник на име Джон Шели. Каза ни, че е наистина лош тип и да стоим далеч от него. — Тя погледна надолу към листовете. — Майкъл е учил в гимназия „Декатур“. Трябва да е израснал в района.

— Успя ли да го разпиташ за детството му, докато го оправяше?

— Искаш ли да оправя и теб, Уил? За това ли е всичко?

Той отблъсна ръката й.

— Спри.

Тя му каза:

— Прочетох досието му.

— Много си заинтересувана от Майкъл поради някаква причина. Защо той е различен? Какво го прави толкова специален?

— Не чуваш това, което ти казвам. — Тя му говореше, сякаш бе дете, и това не му харесваше. — Майкъл е ходил в гимназия „Декатур“, така че трябва да е живял в района. Бил е с няколко години по-голям от Джон, но трябва да е чувал за престъплението. Би трябвало да знае подробностите за езика. Защо не ти го спомена? Защо не ти каза: „Ей това ми напомня на нещо, което се случи преди около двадесет години на същата улица, където живеех“.

Уил беше прекалено разстроен да обмисли въпроса.

Тя рече:

— Джон ми каза, че някой го изнудва.

Уил се изсмя.

— Мислиш, че Майкъл Ормуд знае, че има мъж, който изнасилва и убива жени, отделя им езиците, но вместо да арестува извършителя, Майкъл го изнудва? За какво? Какво точно би могъл да има Джон Шели, което Майкъл Ормуд да иска?

— Как си обясняваш това, че Майкъл ми каза да се оглеждам за Шели? Как обясняваш това, че той не спомена, че същото нещо се е случило на момиче в същия квартал, където е израснал?

Уил се опита да я накара да гледа разумно.

— Как обясняваш другите момичета?

— Какви други момичета?

— Миналата година две момичета са били нападнати сексуално от мъж с черна ски маска. И на двете са били отхапани езиците.

Устните й се разтвориха изненадано.

— Джон Шели е на свобода от седем месеца — рече й Уил. — И двете момичета са живели на тридесет-четиридесет минути оттук. — Тя мълчеше, затова той добави: — Джули Купър е на петнадесет. Другото момиче е било само на четиринадесет. Какво общо имат тези престъпления? Каква е връзката тук?

Анджи каза:

— Знаеш, че извършителите си имат свой начин да правят нещата. Защо ще се отклонява? Защо ще отрязва някои, а ще отхапва други? Защо ще се прехвърля от малки момичета към възрастна жена?

Уил си спомни отговора на Майкъл на този въпрос, но не го сподели с Анджи.

Тя попита:

— Защо не ми каза за другите случаи по-рано?

— Кога, Анджи? На вечеря? Може би докато се държахме за ръце и се разхождахме дълго в парка?

— Можеше да ми кажеш.

— Защо? — попита той. — Кой можеше да знае, че ще се чукаш с осъден педофил?

Тя тръсна глава.

— Не съм спала с него.

— Все още.

Анджи въздъхна тежко.

— Ето един неоспорим факт: Шели е изнасилил и убил петнадесетгодишно момиче. Отрязал й е езика.

— Не е… — Тя погледна отново снимката на Шели. — Каквото и да е направил, той вече не е този човек.

— Джули Купър е била на петнадесет — рече й Уил. — Изнасилил я в една алея зад едно кино. Отхапал е езика й.

Анджи поклати глава.

— Ана Линдър е била на четиринадесет. Открили я в парка „Стоун Маунтин“ на следващия ден. Държала езика си в ръка като спасителна сламка. Наложило се да го изтръгнат от пръстите й.

Анджи все още не отговаряше.

— Синтия Барет, Анджи. Синтия Барет беше на петнадесет.

— Съседка на Майкъл.

Уил сви рамене.

— И какво?

— Кажи ми това: Откъде се познават? Откъде Майкъл знаеше да ме предупреди за него поначало? — Тя посочи към магазина за алкохол с ядно махване с ръка. — Ти не беше там, когато той го направи. Има нещо между тях. Майкъл мрази човека.

— Какво друго пропускам тук? — попита Уил. — Защото както ми звучи на мен, ти си толкова бясна на Майкъл Ормуд, че не можеш да мислиш трезво. Защо е това, Анджи? Защо не можеш да си избиеш този задник от главата?

Той видя яростта в очите й, знаеше, че помни милионите пъти, когато й беше задавал този въпрос.

Гласът й беше мистериозно спокоен, когато рече:

— Питал ли си Майкъл на колко години е била жена му, когато я е срещнал? — Не го остави да отвърне. — Била е на петнадесет, Уил. Той е бил на двадесет и пет.

— Той изнасилил ли я е и отхапал ли е езика й? — попита Уил. — Защото, ако не го е направил, не виждам това да има някакво значение.

— Казвам ти, Джон не го е направил.

— Ще го попитам лично, когато го пипна.

— Не. — Тя го сграбчи за ръката, сякаш можеше да го спре със сила. — Аз ще го направя.

Уил просто зяпна.

— Сигурно се шегуваш.

— В мига, в който му сложиш белезниците, ще млъкне.

— Няма как да знаеш това.

— Той е престъпник. Естествено, че ще млъкне. Няма даже да пръдне, преди да се появи адвокатът му, а след това адвокатът ще ти каже да си го начукаш.

— Няма ти да контролираш това.

— Какво е обвинението? Неправилно пресичане? — Тя повдигна вежди, сякаш очакваше отговор. — Можеш да го прибереш за разпит, но какво имаш? Можеш да претърсиш жилището му, но какво ще кажеш на съдията, като те попита за основанията? „Той го е направил преди двадесет години, Ваша чест, така че може би, възможно е, има шанс да го е направил отново?“ — Анджи скръсти ръце. — Последния път, като проверявах, ако не си президентът на Съединените щати, ти трябва някаква улика, за да хвърлиш човек в затвора.

Уил не отговори, защото знаеше, че е права.

— Имаш ли отпечатъците на Джон върху нещо? Някакви свидетели? Някой да е видял нещо?

Джасмин, помисли си Уил. Може би тя е видяла нещо. Ако е така, вероятно сега се намираше на дъното на някое езеро.

Анджи обобщи:

— Няма доказателства, няма свидетели, няма случай. Прав си, Уил. Хайде да ходим да го арестуваме веднага, защо не?

— Може да дебне следващата си жертва — рече Уил, без да добавя, че Анджи спокойно може да е следващата жена, на която да е хвърлил око.

— Ако го арестуваш сега, ще трябва да го затвориш за двадесет и четири часа и ако наистина Шели прави това, тогава ще разбере, че си след него и ще се покрие толкова дълбоко, че никога няма да го намериш.

— Какво предлагаш да направя? Да чакам, докато бъде изнасилено друго момиче? Може би и убито? — изтъкна Уил. — Може вече да е хванал следващата си жертва, Анджи. Ами ако е хванал Джасмин? Трябва да стоя тук, докато тя отброява минутите останал й живот ли?

— Той ще говори с мен. Той не знае, че съм ченге.

— Какво му е специалното на този тип, Анджи? Защо не искаш да видиш какъв е?

— Може би е добре, че не преценявам мъжете на базата на направеното от тях в миналото.

— Това трябва да ме уязви ли?

— Нека говоря с него — помоли тя. — Можеш да наблюдаваш дома му до сутринта, да се увериш, че няма да излезе някъде. Ако е хванал онова момиче, няма да го докосне, без ти да разбереш. Ще отида до автомивката утре сутринта, ще седна с него и ще го накарам да говори.

— Мислиш, че ще ти се довери ли?

— Ако е невинен… да. Мога да го накарам да говори.

— А ако не е?

— Тогава ти ще си там. — Тя се опита да го подразни. — Ти ще ме защитиш, нали, Уили?

— Това не е шега работа.

— Знам. — Отново поглеждаше през рамо, наблюдаваше момичетата. — Трябва да се връщам обратно на работа.

— Това не ми харесва — каза той. — Това изобщо не ми харесва и не искам да го правя.

— Не е нищо ново за никого от нас, нали? — Тя сложи ръка на бузата му, докосна устните му. — Върви си, Уил.

— Не искам да те оставям.

— Нямаш избор.