Карин Слотър
Триптих (44)

Глава тридесет и девета

13 февруари 2006 г.

— Вие! — бе казала единствено Лидия Ормуд, когато отвори входната врата и откри Джон и Джойс, застанали там.

Майката на Майкъл бе остаряла добре или, по-вероятно, бе похарчила достатъчно пари, за да изглежда така. Въпреки че Джон знаеше, че жената е в края на шестдесетте, кожата на лицето й изглеждаше гладка и здрава. Дори вратът и ръцете, обичайните издайници, бяха гладки и млади като на Джойс.

Животът, очевидно, бе много добър към нея. Живееше във Вайнингс, едно от по-скъпите предградия на Атланта, в съвсем нова триетажна къща. Навсякъде се издигаха бели стени, бели килими бяха пръснати по светлите дъбови подове. Във всекидневната имаше голямо блестящо бяло пиано, а до мраморната камина един срещу друг бяха поставени два черни кожени дивана. По прозорците висяха кремави копринени завеси, по стените — абстрактно изкуство в дръзки първични цветове, вероятно всичките оригинали. Самата Лидия бе едноцветна. Носеше черно. Джон не знаеше дали това е нормалното й облекло, или скърбеше за сина си.

Джойс беше в съда на окръг Декалб, когато арестуваха Джон, прелистваше страница по страница стари регистри и търсеше Лидия. Оттогава си бе взела почивни дни, ровейки се из всички обществени регистри, които можа да открие. Лидия се бе омъжвала и развеждала два пъти, откакто Бари бе умрял. Всеки път фамилното й име се бе променяло, но Джойс накрая успя да открие майката на Майкъл чрез един човек, който работеше в Бюрото по обществено осигуряване. Чичо Бари бе редовно включен в системата, когато почина. Лидия беше започнала да прибира чековете от социалното му осигуряване преди четири години.

Три дни по-късно Джойс държеше адреса на жената в ръка.

Седнаха пред камината, Джойс и Джон на единия неудобен диван, Лидия на другия. Леля им седна с изправен гръб, прибрани колене, наклонени на една страна крака, като за снимка. Изгледа Джон с открито отвращение.

Той знаеше, че изглежда зле. Госпожа Лам бе почукала на вратата му в пет тази сутрин. Подаде му чашката за проба на урината, после започна да претърсва стаята му за нелегални стоки. Той се върна от тоалетната и я откри да държи снимката на майка му в ръце. Джон стоеше там, хванал чаша със собствената си пикня, и усещаше как в него бавно се разпалва срам. Това беше просто още един позор, който бе причинил на Емили. Кога щеше да свърши? Кога щеше да може майка му да почива в мир?

Джойс каза:

— Тук сме заради Майкъл.

— Той ми беше син — каза им Лидия, сякаш беше толкова просто.

Джойс се стегна до него, но Джон поклати глава, искаше да е търпелива. Той обичаше сестра си, но тя живееше в черно-бял свят. Не знаеше как да се справя със сивото.

Джон каза на Лидия:

— Малкото момиче, което той отвлече, ще се оправи.

— Е — каза тя, пренебрегвайки това със свиване на раменете.

Джон изчака, но тя не попита за Анджи Поласки, не изглеждаше заинтересована от здравето на последната жертва на сина й. Всъщност тя не изглеждаше заинтересована от нищо.

Джон прочисти гърлото си.

— Ако можеш просто…

— Той те мразеше, знаеш го.

Джон вече бе разбрал това, но трябваше да знае.

— Защо?

— Не знам — отговори тя, заглаждайки роклята си с ръка. Имаше огромен пръстен с диамант на пръста, златната халка беше широка поне сантиметър. — Изглеждаше доста обсебен от теб. Пазеше си албум. — Тя стана изведнъж. — Ще го донеса.

Излезе от стаята, чехлите й се плъзгаха по белия килим.

Джойс изсъска, изпускайки въздух между зъбите си.

— Успокой се — рече й Джон. — Тя не е длъжна да го прави.

— Тя държи живота ти в ръцете си.

— Знам — каза Джон, но той бе свикнал други хора да контролират живота му, независимо дали беше баща му, Майкъл, пазачите в затвора или Марта Лам. Джон не познаваше момент в зрелия си живот, когато да не се опитваше да направи някого щастлив само за да може да преживее още един ден.

Джойс отново започна да плаче. Той бе забравил каква ревла беше.

— Мразя я, Джон. Мразя я толкова много. Как можеш да търпиш да си в една и съща стая с нея?

Той използва горната част на пръста си да изтрие сълзите й.

— Имаме нужда от нея за нещо. Тя няма нужда за нищо от нас.

Лидия се върна, стиснала голям фотоалбум до гърдите си. Постави го на ниската кожена табуретка между диваните и седна.

Джон видя собствената си снимка на корицата на книгата. Поне реши, че е неговата снимка. Лицето бе надраскано с химикалка.

— Боже мой — промърмори Джойс и дръпна албума. Тя отвори на първа страница, после на втора, а Джон надничаше през рамото й. И двамата онемяха, като видяха снимки на Джон от началото на гимназията — снимки с класа, с отбора, как тичаше в спортен екип. Майкъл беше каталогизирал всеки миг от тийнейджърския живот на Джон.

— Бари влоши нещата — каза Лидия. Чичо Бари, съпругът й, братът на майка им. — Бари говореше за теб през цялото време, даваше те за пример.

— Пример за какво? — поиска да знае Джон, очевидно ужасен от албума.

— Майкъл тръгна по грешния път, след като баща му ни напусна. Имаше си проблеми в училище. Наркотиците… ами, не знам. Имаше едно по-голямо момче в училище, което го накара да се интересува от лошите неща. Майкъл никога не би направил такова нещо самичък.

Устата на Джойс се отвори, но Джон стисна ръката й, предупреждавайки я да не говори. Човек не получаваше нещо, което искаше от хора като Лидия Ормуд, ако им казваше какво да правят. Човек идваше с шапка в ръка и чакаше. Джон бе правил това през целия си живот. Знаеше, че една погрешна дума може да провали всичко.

Лидия продължи:

— Бари смяташе, че ще си добър ролеви модел за Майкъл. Винаги си се справял толкова добре в училище. — Тя въздъхна. — Майкъл беше добро момче. Той просто гравитираше около лошата компания.

Джон кимна, сякаш разбираше. Може би, на някакво ниво, разбираше. Самият Джон се оказа засмукан от компанията на Майкъл. Както и Алиша Монро. Тя висеше около къщата на Майкъл през цялото време, дори беше там и в нощта на партито. Тя имаше добри родители, братя и сестри, които винаги бяха начело в класовете си. Щеше ли Джон някога да свърши като Алиша, ако Мери Алис не бе умряла? Щеше ли неговият живот да бъде пропилян като нейния, независимо какво се е случило?

Гърдите на Лидия се издигнаха и спаднаха при новата въздишка.

— Аз го накарах да се запише в армията — каза им. — Не го оставих да се мотае наоколо, след като ти замина. Той се би във войната. Опита се да помогне за безопасността на онези араби и го простреляха в крака за награда.

Джойс бе толкова напрегната, че Джон почти я чуваше как жужи като струна на пиано.

Лидия махна малко мъхче от полата си.

— А после се върна в Атланта, установи се, създаде дете. — Тя вдигна очи към Джойс. — Това момиче, за което се ожени, явно нещо не й беше наред. Тим не беше грешка на Майкъл — говореше разгорещено и Джон отново се огледа из стаята, опитвайки се да открие снимки на Майкъл и сина му. Полицата на камината беше празна, с изключение на ваза с изкуствени цветя. На строгата масичка до задната страна нямаше нищо освен купчина списания и един от онези телефони за принцеси като този, който имаше Джойс, докато растяха. Дори дебелият кабел, излизащ от телефона, висеше под права линия, сякаш той също се страхуваше да не разсърди Лидия.

Това място представляваше гробница.

— Той получи похвала за спасяване живота на една жена — продължи Лидия гордо. — Знаеше ли това?

Отговорът на Джон едва не заседна в гърлото му.

— Не. Не знаех.

— Било е в автомобилна катастрофа. Той я издърпал от колата, преди да експлодира.

Джон не знаеше какво да каже. Майкъл може и да беше спасил една жена, но бе съсипал безброй други, бе продавал наркотици на работещите момичета, изнасилвал и убивал заради собственото си извратено удоволствие.

— Майкъл беше добър — настоя Лидия. — Онази, другата част от него — тя махна с ръка, прогонвайки злото, причинено от нейния син, — това не беше моят Майкъл. Моят Майкъл беше добро момче. Имаше толкова много приятели.

Толкова много приятели, пристрастени към твърди наркотици, помисли си Джон. Като Алиша.

— И толкова обещаващ — продължи тя.

— Не можеш да правиш това. — Гласът на Джойс се тресеше от гняв. — Не можеш да седиш там и да ни разказваш какво ангелче е бил Майкъл. Той беше животно.

— Джойс — понечи да я спре Джон. Тя не знаеше правилата, не знаеше, че не бива да губи контрол. Никога никой не бе хвърлял екскременти в лицето й, защото е гледала в погрешна посока. Никога не се беше опитвала да заспи, докато шестдесетгодишният мъж в съседната килия шепне колко красиво тяло си имал и ти разказва в интимни подробности какво искал да направи с него.

Лидия повдигна тънките си вежди.

— Трябва да помислиш за брат си, млада госпожице.

— Не смей да говориш за брат ми.

В очите на Лидия проблесна забавление. Джон разбра, че са загубили. В онзи едничък миг, те бяха загубили всичко.

Лидия попита:

— Заплашваш ли ме?

Джойс скочи от дивана, крещейки:

— Знаела си, че Джон не е убил Мери Алис!

— Не знам нищо такова.

— Как можеш да го защитаваш? — Джон се опита да я дръпне обратно на дивана, но Джойс удари ръката му. — Как може да си седиш там…

— Нямаш деца, така че не знаеш — рече бързо Лидия. — Ти и твоята… жена приятелка.

Джойс сви юмруци.

— Не — отвърна тя. — Нямам деца. Права си. Не съм отгледала дете. Не съм отгледала изнасилвач убиец.

Лидия вдигна поглед, сякаш й бяха ударили шамар.

— Нямаш право да ми говориш с този тон.

— Разказа ли на мама? — поиска да знае Джойс. — Когато дойде в болницата, тогава ли й каза какво се е случило, че твоето дете е убило Мери Алис, а не нейното?

Лидия я посъветва:

— Остави мъртвите да почиват в мир.

Джон не знаеше дали тя има предвид Емили, или Майкъл. От своя страна, Джон не бе сигурен, че смъртта на Майкъл му носеше някакво успокоение. Застанал там, в онова мазе, с всеки мускул на тялото си Джон искаше да падне на колене и да се бори да върне живота обратно в гърдите на Майкъл, да направи каквото и да е, за да го види жив, така че да може да го убие отново със собствените си ръце.

Но не го бе направил. Вместо това Джон беше спасил Джасмин. Тя бе спряла да диша и Джон бе дишал вместо нея, правейки й изкуствено дишане в продължение на четиридесет минути, докато линейката пристигна в малката колиба, която Майкъл беше купил на името на Джон. Същите ръце, осакатили Синтия Барет, бяха дали живот на друго малко момиче. Трябваше да има някаква справедливост в това. Да постигне някакъв мир.

Джон наблюдава сестра си, която отиде до другия край на стаята, оставайки за кратко привидно спокойна към жената, разрушила семейството й. Джойс просто се опитваше да го защити. Той го знаеше. Знаеше също, че е унищожила всяка възможност, която имаха да изчистят името му.

Все пак трябваше да се пробва. Джон се бе научил на търпение по начин, по който на сестра му никога не й се бе налагало. Той също се бе научил как да говори на хората, които ръководеха нещата.

— Тя е разстроена — каза той на Лидия, едно полуизвинение, за което знаеше, че чака тя. — Беше й трудно.

— Имаш си свободата — посочи Лидия. — Не знам какво искаш от мен. Аз съм една стара жена. Просто искам да бъда оставена на мира.

— Не е толкова лесно.

— Навън си, нали? — рече тя, сякаш беше просто нещо, сякаш Джон не беше гледал постоянно през рамо, постоянно чакал да му сложат обратно белезниците, пазачите да го хвърлят обратно в килията при Зебра. Почти се бе насрал в гащите, когато Уил Трент го блъсна в стената. Имаше някои затвори, от които човек никога не излизаше.

Джон пое дълбоко въздух, насили се да обясни на бившата криминална адвокатка как работеше съдебната система.

— Аз съм регистриран сексуален престъпник. Педофил. Не мога да си намеря свястна работа, да си купя жилище. Никога няма да имам истински живот.

— Ами Майкъл? — поиска да знае тя. — Той също няма такъв.

Джойс издаде звук на отвращение. Тя стоеше до пианото, с кръстосани на гърдите ръце. Изглеждаше точно като баща им.

Джон се обърна отново към Лидия, заговори внимателно, опитвайки се да я насочи.

— Майкъл уби жена на име Алиша Монро.

— Тя е била проститутка.

Значи гледаше новините.

— Отвлякъл е полицай — продължи той. — Костите на китката й са толкова лошо натрошени, че може да остане саката завинаги.

Лидия нямаше отговор на това.

— Отвлякъл е малко момиченце и я е изнасилил, почти я е пребил до смърт.

— От това, което разбрах — рече тя язвително, — момичето едва ли е било неопитно.

— Отхапал й е езика.

Лидия отново заглади полата си, замълча.

— Майкъл е отхапал езика й, точно както отхапа и езика на Мери Алис.

Ако Джон не гледаше Лидия, щеше да изпусне реакцията й. За част от секундата той беше сигурен, че тя се изненада.

Той каза:

— Знам за доклада, написан от зъбния експерт на щата.

Брадичката й се вдигна предизвикателно.

— Нямам представа за какво говориш.

— Мисля, че имаш.

— Нямам спомен за доклад — добави тя, — а дори и да имах, не мога да направя нищо по въпроса.

— Можеш да ми върнеш живота. — И добави: — Трябва само да направиш изявление под клетва…

— Не ставай смешен.

— Само това искам, Лидия. Заяви под клетва, че Майкъл е убил Мери Алис, а не аз. Убеди ги да ми изчистят досието и аз просто ще…

— Млади човече — прекъсна го тя със строг глас. От позата й разбра, че бе свършено. Тя посочи вратата. — Искам ти и сестра ти да напуснете къщата ми веднага.

Джон стана автоматично, той винаги следваше заповедите. Джойс все още беше при пианото. В очите й напираха пораженчески сълзи. Тя се бе борила толкова усилено за него, а накрая осъзна, че вече не можеше да направи нищо повече.

Изрече без звук „съжалявам“.

Той се огледа из къщата, мавзолеят, който Лидия бе построила с парите, спечелени от дела на корпорации и лекари, и всеки друг, направил грешка, от която тя можеше да се облагодетелства. Беше прекарала часове с Джон в затвора, опитвайки се да изфабрикува защитата му. Преди двадесет години тя му бе казала да не свидетелства. Тя се бе погрижила за лабораторните тестове, експертите, свидетелите. Лидия беше тази, която дойде в „Коустъл“ онзи ден, за да му каже, че било свършено, че нямало вече никакви правни възможности. Бе започнала да плаче, а той се беше опитал да я успокои.

Джон си спомни и друг ден в „Коустъл“, онова първо посещение на майка му, след като Зебра го бе изкормил.

— Няма да се предаваш — беше му наредила Емили, стискайки ръката му толкова силно през масата, че пръстите му бяха изтръпнали. — Разбираш ли ме, Джон? Няма да се предаваш.

Човек не преживяваше двадесет години трудности, без да научи нещо. Затворът не бе нищо друго освен един голям часовник, който никога не спираше да тиктака. Всичко, което имаха те, беше време и те го прекарваха в говорене. Имаше ги глупавите приказки — планове за бягство, планове да изкормиш копелето, унижило те по време на обяда — но не можеше да се залъгваш дълго. Винаги всички стигаха до това — да говорят как са се озовали в пандиза. Всички бяха невинни; натопени от някой продажен полицай, прецакани от системата. Всички си имаха някаква гледна точка, някакъв начин да грабнат пропуска за излизане от затвора.

През 1977 г. Върховният съд на САЩ взе решение, което доведе до създаването на адекватни правни библиотеки във всички щатски и федерални затвори. Никой не знаеше какво точно би трябвало да означава „адекватни“, но библиотеката в „Коустъл“ можеше да си съперничи с всяка правна школа и всеки мъж в пандиза накрая се озоваваше с глава, забита в описанието на някой случай, в търсене на някой забутан пасаж, тайнствен указ, вратичка, която да използва. Повечето престъпници знаеха повече за закона, отколкото адвокатите, назначени им от щата да ги представляват — добро нещо, понеже човек обикновено получаваше това, за което си бе платил.

Джон взе вазата с цветя от полицата на камината.

Лидия се изправи със скован като дъска гръб.

— Остави това.

Той претегли вазата в ръка. Солиден кристал, тежка като тухла. Може би струваше колкото теглото си в злато. Това бе единственото, от което изобщо се интересуваше Лидия — пари: колко можеше да изкара, колко можеше да вземе. Четири брака, син, внук, а единственото, което имаше да покаже, бяха тези студени предмети, пръснати из идеално чистата й къща.

Той каза:

— Хубав дом имаш, лельо Лидия.

— И двамата. Махайте се от дома ми моментално.

— Твоята къща — повтори Джон, измъквайки цветята и пускайки ги едно по едно върху скъпия килим. — Това е интересен начин да се кажат нещата.

— Ще извикам полицията.

— По-добре първо се наведи.

— Как… — беше стара, но бързо се раздвижи, като видя Джон да вдига вазата. Той я хвърли далеч над главата й, но парчетата стъкло, които се разбиха в стената, заваляха по дивана, където бе седяла.

Лидия изпищя:

— Как смееш!

Вазата сигурно струваше повече, отколкото бе изкарал след излизането си от затвора, но на Джон не му пукаше за парите. Имаше богати хора по целия свят, живеещи в собствените си затвори, в капана на алчността, откъснати от света около тях. В момента той искаше единствено свободата си и щеше да направи каквото и да е, за да си я получи обратно.

Той попита сестра си:

— Колко мислиш, че струва тази къща?

Джойс стоеше замръзнала на място с отворена уста. Всеки конфликт в живота й обикновено се свеждаше до разпалени преговори и леко завоалирани заплахи, направени през полираната конферентна маса или пред мартинитата в клуба. Завоалираната заплаха нямаше голяма стойност в щатския затвор „Коустъл“.

Джон предположи:

— Четвърт милион долара? Половин милион?

Джойс поклати глава, прекалено шокирана да отговори.

— Вие! — произнесе Лидия с пронизителен от яд глас. — Имате точно една минута да се махнете от тази къща, преди да извикам полицията да ви арестува.

— Един милион долара? — настоя Джон. — Хайде, Джойси. Занимаваш се с недвижими имоти по цял ден. Знаеш колко струва една къща.

Джойс поклати глава, сякаш не разбираше. Но после направи нещо, което го изненада. Огледа се нервно из стаята, погледна тавана, който беше като в катедрала, огромните прозорци, гледащи към внимателно окосената задна ливада. Когато обърна поглед обратно към Джон, той видя, че тя все още не разбираше. Но му вярваше. Вярваше му достатъчно, за да каже: „три“.

— Три милиона — повтори като ехо Джон, не вярвайки на ушите си. Той си мислеше, че е богат, когато изтегли сумата от тридесет и осем хиляди долара, които Майкъл бе оставил във фалшивата банкова сметка на Джон.

Той каза:

— Раздели го на двадесет години и получаваш — колко — по около сто и петдесет хиляди кинта на година?

Джойс бавно започваше да схваща.

— Да, Джони. Горе-долу толкова.

— Изобщо не ми изглежда достатъчно, нали така?

Очите на сестра му проблеснаха. Тя се усмихна.

— Не.

— Колко мислиш, че има в банката? — Той се обърна отново към Лидия. — Може би трябва да отправям въпросите си към теб?

— Трябва да излезеш през тази врата, ако знаеш кое е добро за теб.

— Каква кола караш? Мерцедес? Беемве? — Почувства се като адвокат по телевизията. Може би щеше да стане адвокат. Ако Майкъл Ормуд никога не бе влязъл в живота му, може би Джон Шели можеше да бъде лекар или адвокат, или учител, или… какво? Какъв можеше да стане? Никога нямаше да разбере. Никой никога нямаше да разбере.

— Джон? — Джойс звучеше загрижена.

Прекалено се бе умълчал. Гласът му вече не беше толкова силен, когато попита Лидия:

— Ами този пръстен на ръката ти? Колко струва?

— Махайте се от къщата ми.

— Ти си адвокат — каза й Джон. — Очевидно си живееш доста добре, като съдиш хората и им вземаш всичко. — Той посочи къщата, безполезните предмети.

— Искам да се махате — заповяда Лидия. — Искам да се махате веднага.

— Искам тази къща — каза й той, обикаляйки стаята, чудейки се какво ли ще я накара да се пречупи. Дръпна платното с картината от стената. — Искам това — рече той, пусна го на земята и продължи да се разхожда. — Искам онова пиано.

Той отиде до Джойс, мислейки си, че независимо от това какво щеше да се случи, нищо нямаше да е по-ценно за него от това да знае, че тя му вярва. Майкъл се беше опитал да го унищожи, но сега него го нямаше. Нищо не можеше да промени миналото. Можеха единствено да се концентрират върху бъдещето си.

Попита сестра си:

— Колко пъти мама ни е казвала да се упражняваме?

— Постоянно.

Джон провлачи пръсти по клавишите.

— Това щеше да й хареса — каза той и изсвири няколко тона, които помнеше открай време. — Щеше да й хареса идеята отново да започна да се занимавам с пиано.

— Да — съгласи се Джойс с тъжна усмивка на лицето. — Мисля, че щеше да й хареса.

— Спрете веднага — излая Лидия.

Джон предупреди:

— Смятам, че трябва да внимаваш как ми говориш.

Лидия сложи ръка на хълбока си.

— Почти има основания за криминална присъда. Дори с тази… инсинуация… ти се изравни на едно ниво със сина ми, нямаш доказателства за нищо.

— Необходимите доказателства са по-малко в Гражданския съд. Знаеш го.

— Имаш ли някаква представа колко години мога да пазя показания и изслушвания? — Тя се усмихна като крокодил, показвайки перленобелите си зъби. Направи гласа си по-мек, крехък. — Аз съм стара жена. Това беше ужасен шок. Имам си добри и лоши дни…

— Мога да ти замразя сметките — каза й Джон. — Сигурен съм, че ще имаш много лоши дни, като живееш в едностаен апартамент на магистрала „Буфорд“.

— Не можеш да ме заплашваш.

— Ами пресата? — попита той. — Джойс те откри. Сигурен съм, че и репортерите ще успеят. Особено ако тя малко им помогне.

— Обаждам се в полицията — предупреди го Лидия и тръгна сковано към телефона.

— Искам единствено изявление под клетва. Просто им кажи, че Майкъл ме е натопил, че той е убил Мери Алис, и никога повече няма да ме видиш.

— Веднага се обаждам на полицията да ви разкарат от къщата ми.

— Как ще ти се хареса един куп репортери да се струпат на прага ти? Как ще ти се хареса да обясняваш, че си знаела, че синът ти е убиец, а не си направила нищо да го спреш?

Тя махна едната от големите си златни обеци и вдигна слушалката до ухото си.

— Не съм знаела нищо такова.

— Майкъл ми каза нещо странно в онова мазе, лельо Лидия. — Пръстите й увиснаха над цифрите, но не набра. — Той знаеше, че ще умре. Беше абсолютно сигурен, че ще умре, и искаше да ми каже нещо.

Кабелът се удари в металната маса, когато Лидия отпусна слушалката на рамото си.

— Майкъл ми каза, че е убил Мери Алис и ти си знаела всичко това. Той каза, че било твоя идея да ме натопите. Той каза, че ти си планирала всичко от самото начало. — Той й намигна. — Признанията на смъртен одър не се считат за слухове, нали така? Не и ако човекът със сигурност знае, че ще умре.

Тя стисна слушалката в кокалестата си ръка.

— Никой няма да ти повярва.

— Знаеш ли, онова ченге, което взе… — онова, което отвлече, преби почти до смърт и щеше да изнасили и убие? — Той снижи глас, сякаш й казваше нещо поверително. — Мисля, че и тя го чу да го казва.

Масата изкънтя, когато тя се отпусна на нея. Очите й пламтяха възмутено.

Джон попита:

— Кого мислиш, че ще слуша прокурорът, когато се опитва да реши дали да повдигне обвинение срещу теб за възпрепятстване на правосъдието, неправомерен затвор и конспирация след това?

От слушалката се чу звук, записан глас, който я съветваше, ако иска да проведе разговор, да затвори и да набере отново.

— Прокурорът ще дойде при нас — продължи Джон. — Той ще попита мен и Джойс дали искаме да повдигнем криминални обвинения срещу теб, или не. — Телефонът започна да издава силен тон заето, който прокънтя в подобната на пещера стая. — Нека ти кажа едно нещо, което съм разбрал, Лидия: Майкъл беше хищно животно, но ти му беше пазачът. Ти си тази, която знаеше какъв е и все пак го пускаше навън на свобода.

— Не…

— Давай — предизвика я той. — Избери номера. Обади се.

Лидия го гледаше втренчено, с разширени ноздри, с навлажнени от гневни сълзи очи. Почти виждаше как го обмисля, онзи неин изкусен правен мозък обмисляше всички страни, преценяваше всички възможности. Някъде в този чист бял затвор тиктакаше часовник. Джон мълчаливо броеше ударите му наум и изчакваше своя миг.

— Добре — съгласи се накрая тя. — Добре.

Джон знаеше какво има тя предвид, но искаше да я чуе как го казва, искаше да е онзи, накарал я да го каже.

— Добре какво?

Ръката й трепереше толкова силно, че едва успя да постави телефона обратно на мястото му. Не можеше да го погледне. Гласът й се задушаваше от унижение.

— Кажете ми какво трябва да направя.