Карин Слотър
Триптих (2)

Глава първа

5 февруари 2006 г.

Детектив Майкъл Ормуд слушаше футболния мач по радиото, докато караше по „Декалб авеню“ към квартал Грейди. Колкото повече се приближаваше към постройките, толкова по-напрегнат се чувстваше; тялото му вече почти вибрираше от напрежението, когато сви вдясно, в това, което повечето ченгета считаха за военна зона. Тъй като властите по жилищно строителство бавно се самоизяждаха, субсидираните общности като Грейди се превръщаха в нещо от миналото. Районът в центъра на града беше прекалено скъп и ценен, а потенциалните комисиони твърде високи.

Нататък по пътя се намираше град Декатур, със скъпарските си ресторанти и къщи за милиони долари. На по-малко от миля в другата посока беше покритият със злато купол на Капитолия на Джорджия. Грейди беше като един лош сценарий, разигран между тях, едно живо подсещане, че градът, прекалено погълнат от омразата си, беше и прекалено зает да се погрижи за себе си.

Заради мача, който се играеше, улиците бяха сравнително празни. Дилърите на наркотици и сводниците си бяха взели почивка тази вечер, за да гледат как се случва едно от най-редките чудеса: „Соколите“ от Атланта играеха за Суперкупата. Понеже беше неделя вечер, проститутките все пак бяха по улиците да си изкарват хляба, опитвайки се да дадат на ходещите на църква нещо, което да изповядат следващата седмица. Няколко от момичетата махнаха на Майкъл, докато минаваше, и той отвърна на поздрава, чудейки се колко ли необозначени коли спираха тук посред нощ — ченгета, които казваха на диспечера, че си вземат десет минути почивка и даваха знак на някое от момичетата да им помогне да отпуснат малко напрежението.

Сграда номер девет се намираше в задната част на застроения район — рушаща се постройка от червени тухли, надписана от Рац, една от новите банди, нанесли се в района. Четири патрулки и още една без обозначения, с мигащи светлини и крякащи радиостанции, бяха пред сградата. На местата за жителите бяха паркирани едно черно беемве и своднически линкълн „Навигатор“, чиито лети джанти за десет хиляди долара блестяха под уличното осветление. Майкъл се пребори с импулса да свие волана, да смъкне малко боя от седемдесет хиляди доларовия джип. Вбесяваше се, като виждаше скъпите коли, които тези боклуци караха. През последния месец детето на Майкъл бе пораснало с около десет сантиметра и дънките му бяха омалели, но новите дрехи трябваше да почакат до следващата заплата на Майкъл. Тим сякаш очакваше нещо много важно, докато данъците от заплатата на татко му отиваха за помощи за наема на тези главорези.

Вместо да излезе от колата, Майкъл изчака, слушайки развоя на играта още няколко секунди, наслаждавайки се на миг спокойствие, преди светът му да се преобърне с главата надолу. Беше в полицията вече петнадесет години, отивайки там направо след армията, осъзнавайки твърде късно, че освен прическата между двете нямаше голяма разлика. Знаеше, че веднага след като излезе от колата, всичко щеше да се задейства като пренавит часовник. Безсънните нощи, безкрайните следи, които никога не водеха доникъде, шефовете, дишащи във врата му. Пресата вероятно също щеше да се захване с това. Тогава щяха да му тикат камери в лицето всеки път, когато напуснеше управлението, щяха да го питат защо случаят не е решен, синът му щеше да вижда това по новините и да пита татко си защо хората са му толкова ядосани.

Колиър, младо ченге, което патрулираше пеш, с ръце толкова отрупани с мускули, че не можеше да ги отпусне отвесно надолу покрай тялото си, почука по стъклото и направи жест на Майкъл да го свали. Колиър бе направил въртеливо движение с месестата си ръка, въпреки че хлапето вероятно никога не беше влизало в кола с ръчно смъкващи се стъкла.

Майкъл натисна бутона на контролния панел и каза:

— Да? — докато стъклото се смъкваше.

— Кой бие?

— Не и Атланта — каза му Майкъл и Колиър кимна, сякаш бе очаквал новината. Предното участие на Атланта в Суперкупата беше преди няколко години. Денвър ги бе смазал с 34 на 19.

Колиър попита:

— Как е Кен?

— Той си е Кен — отговори Майкъл, без да съобщава подробности за здравето на партньора си.

— Можеше да го използваш за това. — Полицаят тръсна глава към сградата. — Доста е гадно.

Майкъл си замълча. Хлапето беше в началото на двадесетте, вероятно живееше в сутерена на майка си и се мислеше за мъж, защото всеки ден си запасваше пистолета. Майкъл бе срещал няколко Колиъровци в иракската пустиня, когато първият Буш бе решил да навлезе в страната. Всичките бяха нетърпеливи малки кученца с блясък в очите, от който ти ставаше ясно, че са се записали за нещо повече от трите яденета дневно и безплатното образование. Те бяха обсебени от дълг и чест, всички онези глупости, които бяха видели по телевизията и които им бяха поднесени от вербовчиците, откъсващи ги от гимназиите като зрели череши. Беше им обещано техническо обучение и назначения в базата вкъщи, всичко възможно да ги накарат да се подпишат на пунктираната линия. Повечето се озоваваха качени на първия транспортен самолет към пустинята, където ги застрелваха още преди да успеят да си сложат каските.

Тед Гриър излезе от сградата, подръпвайки вратовръзката си, сякаш имаше нужда от въздух. Лейтенантът беше блед за чернокож, прекарващ повечето си време зад бюрото, на флуоресцентната светлина, докато чакаше да се пенсионира.

Видя, че Майкъл все още седеше в колата и се намръщи.

— Ще работиш ли тази вечер, или си излязъл на разходка?

Майкъл не бързаше да излезе от колата, измъквайки ключа от стартера точно когато по радиото започнаха коментарите на полувремето. Вечерта бе топла за месец февруари и климатиците, които хората бяха сложили по прозорците си, жужаха като пчели в кошер.

Гриър излая на Колиър:

— Нямаш ли си работа?

Колиър разумно се махна, тиквайки брадичка до гърдите си, сякаш бе пернат през носа.

— Шибана бъркотия — рече Гриър на Майкъл. Той извади кърпичка и избърса потта от челото си. — Някакъв болен извратеняк я е пипнал.

Майкъл бе чул за това, когато получи обаждането, измъкнало го от дивана в хола.

— Къде е тя?

— Шест етажа нагоре по стълбите. — Гриър сгъна кърпата на спретнат квадрат и я тикна в джоба си. — Проследихме обаждането на 911 до онзи телефон. — Той посочи оттатък улицата.

Майкъл погледна към телефонната будка, една реликва от миналото. Вече всички имаха мобилни телефони, най-вече дилърите и сводниците.

— Женски глас — каза му Гриър. — Ще имаме записа по някое време утре.

— Колко време отне да пратим някого тук?

— Тридесет и две минути — рече му Гриър и Майкъл се изненада единствено, че не бе отнело повече. Според едно разследване на местен новинарски екип, времето за реакция на спешните обаждания от Грейди беше около четиридесет и пет минути. За линейките беше дори повече.

Гриър се обърна отново към сградата, сякаш тя можеше да оправдае думите му.

— Ще трябва да повикаме помощ за това.

Майкъл настръхна при предложението. Статистически Атланта бе един от най-престъпните градове в Америка. Една мъртва проститутка едва ли беше велико събитие, особено като се имаше предвид къде я бяха открили.

Каза на Гриър:

— Всичко, от което се нуждая, са още задници, които да ми казват как да си върша работата.

— Този задник смята, че се нуждаеш точно от това — парира лейтенантът.

Майкъл знаеше, че няма смисъл да спори — не защото Гриър не търпеше неподчинение, а защото щеше да се съгласи с Майкъл само за да го накара да млъкне, после щеше да се врътне и да направи това, което, по дяволите, така или иначе искаше да направи.

Гриър добави:

— Този път е зле.

— Всичките са зле — припомни му Майкъл, отваряйки задната врата на колата и измъквайки сакото си.

— Момичето не е имало шанс — продължи Гриър. — Бита, кълцана, със сигурност чукана. Имаме си работа с наистина болен шибаняк.

Майкъл облече сакото, мислейки си, че Гриър звучи сякаш е на прослушване за HBO.

— Кен излезе от болницата. Каза да минеш да го видиш по някое време.

Гриър издаде някакви звуци за това колко е зает напоследък, преди да закрачи към колата си, поглеждайки назад така, като че ли се страхуваше да не би Майкъл да го последва.

Майкъл изчака, докато шефът му не влезе в колата и не потегли от паркинга, преди се запъти към сградата.

Колиър стоеше на вратата с ръка върху дръжката на пистолета. Вероятно си мислеше, че стои на стража, но Майкъл знаеше, че човекът, извършил това престъпление нямаше да се върне повече. Той бе приключил с тази жена. Нямаше какво повече да стори. Колиър рече:

— Шефът си тръгна бързо.

— Благодаря за информацията.

Майкъл се стегна с отварянето на вратата, оставяйки се да бъде бавно повлечен във влажната мрачна сграда. Който и да бе проектирал блоковете, не беше мислил за щастливи деца, връщащи се вкъщи от училище за топли курабийки и мляко. Беше наблегнал на безопасността, като откритите пространства бяха възможно най-малки, а всички осветителни тела бяха покрити със стоманени мрежи, за да предпазват крушките. Стените представляваха гол бетон с тесни прозорци, сбутани в малки ъгли, а мрежите, вложени в стъклото, изглеждаха като еднакви паяжини. Боя от спрейове покриваше пространствата, които бяха боядисани в бяло преди много време. Сега бяха покрити с емблеми на банди, предупреждения и най-разнообразна информация. Вдясно от входната врата някой бе надраскал „Ким е курва! Ким е курва! Ким е курва!“.

Майкъл гледаше нагоре към виещото се стълбище и броеше шестте етажа, когато една врата се отвори с проскърцване. Обърна се и видя стара чернокожа жена, която го зяпаше, черните й като въглени очи надничаха иззад ръба на стоманената врата.

— Полиция — каза той, вдигайки значката си. — Не се плашете.

Вратата се отвори по-широко. Тя носеше цветна престилка върху петносана бяла тениска и дънки.

— Не се плаша от теб, кучи сине.

Сбутани зад нея надничаха четири стари жени, всичките с изключение на една, афроамериканки. Майкъл знаеше, че не са тук, за да помогнат. Грейди, като всяка малка общност, гъмжеше от клюки и това бяха устите, които подхранваха поточната линия. Все пак той трябваше да попита:

— Някоя от вас да е видяла нещо?

Те поклатиха глави едновременно, като истински кученца с поклащащи се глави за автомобил.

— Чудесно — рече Майкъл, тиквайки значката си обратно в джоба и се насочи към стъпалата. — Благодаря, че помагате за безопасността на вашата общност.

Тя изстреля:

— Това е твоя работа, духльо.

Той спря, с крак все още на най-долното стъпало и се обърна назад към нея, гледайки я право в очите. Тя отвърна на ядосания поглед, сълзящите очи се движеха напред-назад, сякаш четеше книгата на живота му. Жената беше по-млада от другите, може би в началото на седемдесетте, но някак си изглеждаше по-посивяла и по-дребна от другарките си. Паякоподобни линии сбръчкваха кожата около устните й, следи, издълбани от годините на смучене на цигари. Сива линия прорязваше косата отгоре на главата й, както и космите, извиващи се от брадичката на сплъстени кичури. Носеше най-стряскащото оранжево червило, което някога бе виждал върху жена. Той попита:

— Как се казваш?

Брадичката й се вдигна нагоре предизвикателно, но му каза:

— Нора.

— Някой се е обадил на 911 от онази телефонна будка отвън.

— Дано са измили ръцете си после.

Майкъл си позволи да се усмихне.

— Познавахте ли я?

— Всички я знаехме. — Тонът й показваше, че имаше още много за казване, но тя нямаше да е онази, която щеше да го каже на някакво тъпогъзо бяло ченге. Очевидно Нора нямаше университетска диплома в джоба си, но Майкъл никога не отдаваше голямо значение на тези неща. По очите й можеше да каже, че жената е умна. Притежаваше улична интелигентност. Човек не доживяваше до такава възраст на място като Грейди, ако бе глупав.

Майкъл свали крак от стъпалото и се върна назад към скупчените жени.

— Тя работеше ли?

Нора продължаваше да го гледа, все още предпазливо.

— Повечето вечери.

Бялата жена зад нея добави:

— Почтено момиче.

Нора изцъка с език.

— Толкова млада милата. — Имаше предизвикателна нотка в гласа й, когато каза: — Не бе за нея тоя начин на живот, но какво друго можеше да стори?

Майкъл кимна, сякаш разбираше.

— Имаше ли редовни клиенти?

Всичките отново поклатиха глави, а Нора рече:

— Тя никога не си водеше работата вкъщи.

Майкъл изчака, чудейки се дали ще добавят още нещо. Преброи секундите наум, мислейки си да стигне до двадесет. Над сградата прелетя хеликоптер, а няколко улици по-нататък върху асфалтовия път пропищяха спирачки на кола, но никой не обърна внимание. Това беше квартал, в който хората се изнервяха, ако не чуваха стрелба поне два пъти седмично. В техния живот имаше естествен порядък и насилието — или заплахата от него — беше точно толкова част от него, колкото и бързите закуски и евтиното пиене.

— Добре — каза Майкъл, след като бе преброил секундите до двадесет и пет. Извади една от визитките си, подаде я на Нора и й каза: — Нещо, с което да си избършеш задника.

Тя изсумтя отвратено, хванала визитната картичка с палеца и показалеца си.

— Задникът ми е по-голям от това.

Той й намигна неприлично и изръмжа:

— Не мисли, че не забелязах, скъпа.

Тя се изсмя дрезгаво и затръшна вратата под носа му. Все пак бе задържала картичката. Трябваше да го приеме като положителен знак.

Майкъл се върна обратно към стълбите, вземайки стъпалата към първия етаж по две наведнъж. Всички сгради в Грейди имаха асансьори, но дори и онези, които работеха, бяха опасни. В първата си година като патрулиращ полицай, Майкъл бе извикан в Грейди за нарушаване на реда и се озова хванат в капан в един от онези скърцащи уреди с повредено радио. Бе прекарал два часа, опитвайки се да не добави към адската миризма на пикня и повръщано, преди сержантът му да осъзнае, че не бе докладвал, и да изпрати някого да го търси. Старите кучета му се смяха на глупостта още половин час преди да му помогнат да се измъкне.

Добре дошъл в братството.

Когато Майкъл тръгна по стъпалата към втория етаж, той усети промяна във въздуха. Първо го удари миризмата: обичайният аромат на пържени храни, примесен с мирис на бира и пот, прорязан от внезапната, но непогрешима воня на насилствена смърт.

Сградата бе реагирала на смъртта по обичайния начин. Вместо постоянния тътен на рап от множество тонколони, Майкъл чуваше единствено мърморенето на гласове иззад затворените врати. Телевизорите бяха намалени, шоуто, което течеше, служеше като фон, докато хората разговаряха за момичето на шестия етаж и благодаряха на Бог, че този път бе тя, а не техните деца, техните дъщери, самите те.

В тази относителна тишина долу по стълбището стана шумно: познатите звуци от местопрестъпление, докато се събираха улики и се правеха снимки. Майкъл спря на площадката на четвъртия етаж да си поеме дъх. Бе отказал цигарите преди два месеца, но дробовете му не му бяха повярвали напълно. Почувства се като астматик, когато тръгна по следващите стъпала. Над него някой се изсмя и чу как останалите ченгета се присъединиха, вземайки участие в обичайното глупаво перчене, което правеше възможно това, да вършат тази работа.

Долу една врата се отвори шумно, Майкъл се наведе над парапета и видя две жени, които с тракане намъкнаха болнична количка във фоайето. Носеха тъмносини дъждобрани с яркожълти букви, изписващи „МОРГА“ на гърба.

Майкъл извика:

— Тук горе.

— Колко нагоре? — попита едната от тях.

— Шестия етаж.

— Мамка му — изруга тя.

Майкъл сграбчи парапета и се придърпа нагоре по следващите няколко стъпала, чувайки как двете жени добавят още ругатни, когато започнаха да се изкачват. Количката дрънчеше в металния парапет като счупен звънец. Потта бе лепнала ризата за гърба му, но някакво шесто чувство предизвика мраз у него.

Проблесна светкавица, камерата щракна. Майкъл стъпи внимателно до една червена обувка с висок ток, лежаща на стъпалото, която изглеждаше така, сякаш някой бе седнал и я бе смъкнал. Следващото стъпало нагоре носеше идеалния контур на кървава ръка, хванала се за него. На следващото стъпало имаше още един отпечатък от ръка, после още един, все едно някой бе пълзял по стълбите.

Изправен на площадката на петия етаж беше Бил Бърджис, опитно патрулиращо ченге, което бе видяло почти всяко престъпление, което Атланта можеше да предложи. До него имаше тъмна локва от съсирваща се кръв, чиито краища се разпространяваха на поточета, капещи от едното стъпало на следващото като падащи плочки от домино. Майкъл разгада сцената. Тук се беше препънала, беше направила усилие да се изправи и бе размазала кръв в опита си да избяга.

Бил гледаше надолу по стълбите, далеч от кръвта. Кожата му бе пребледняла, устните представляваха тънка розова цепка. Майкъл изведнъж спря, решавайки, че никога преди не беше виждал Бил притеснен. Това бе човекът, отишъл да си вземе пилешки крилца час след като беше открил шест отрязани пръста в контейнер за боклук зад един китайски ресторант.

Двамата мъже не проговориха, докато Майкъл внимателно пристъпваше над локвата кръв. Той продължи да се държи за парапета, насочвайки се към следващите стъпала, благодарен, че има за какво да се хване, когато видя сцената пред себе си.

Жената беше отчасти облечена, тясната й червена рокля, разрязана като наметало, разкриваше тъмна какаова кожа и кичурче срамно окосмение, което бе избръснато на тънка линия, водеща надолу към цепката й. Гърдите бяха неестествено високо на гръдния кош, имплантите ги държаха нагоре идеално. Едната ръка беше опъната настрани, а другата почиваше над главата й с пръсти, протегнати към парапета, сякаш последната й мисъл е била да се изправи. Десният крак бе сгънат в коляното, разкрачен настрани, левият стърчеше под ъгъл, така че той виждаше право в цепката й.

Майкъл направи още една крачка, изолирайки се от действията около себе си, опитвайки се да види жената, както я бе видял нейният убиец. Лицето бе омазано с грим, на тъмни линии бяха нанесени тежко червило и руж, за да изпъкнат чертите й. Къдравата черна коса беше осеяна с оранжеви ивици, разхвърляни във всички посоки. Тялото й бе хубаво или поне по-хубаво от това, което можеше да се очаква от белезите от игла на ръцете й, разкриващи каква е била: жена с навик, който поддържаше с това между краката си. Синините по бедрата можеха да са нанесени от убиеца или от някой си Джон, обичащ грубите неща. Ако бе от последния, тя вероятно доброволно го бе понесла, знаейки, че ще измъкне повече пари заради болката, знаейки, че повечето пари означават повече удоволствие след това, когато иглата се забиеше и по вените й се разпръснеше онова топло усещане.

Очите й бяха широко отворени, взрени празни в стената. Една от изкуствените й мигли се бе отлепила и бе оформила трета мигла под лявото око. Носът беше счупен, скулата изместена от мястото си, където костите под окото бяха натрошени. Светлината се отразяваше от нещо в отворената й уста. Майкъл направи още една крачка по-напред и видя, че устата й беше пълна догоре с течност и тази течност бе кръв. Лампата от тавана проблясваше в червената локвичка като пълнолуние.

Пит Хансън, съдебният лекар на повикване, стоеше горе на стълбите и говореше с Лео Донъли. Лео беше задник, винаги се правеше на кораво ченге, шегуваше се с всичко, смееше се прекалено високо и прекалено дълго, но Майкъл го беше виждал в бара твърде често, а ръката му постоянно се движеше, докато обръщаше скочове един след друг, опитвайки се да разкара от устата си вкуса на смъртта.

Лео забеляза Майкъл и се усмихна леко, сякаш бяха стари приятели, събрали се заради доброто старо време. Държеше запечатано пластмасово пликче за улики в ръка и постоянно го подхвърляше на няколко сантиметра нагоре във въздуха и го улавяше, като че ли искаше да играе с него на топка. Лео каза:

— Страшна нощ да си на повикване.

Майкъл не изрази съгласието си.

— Какво се е случило?

Лео продължаваше да подхвърля пликчето, като го претегляше на ръка.

— Докторът казва, че е кървяла до смърт.

— Може би — поправи го Пит. Майкъл знаеше, че докторът харесва Лео точно толкова, колкото и всички в полицията, което значеше, че не можеше да трае копелето. — Ще знам повече, като я кача на масата.

— Хващай — рече Лео, хвърляйки пликчето за улики надолу към Майкъл.

Майкъл го видя на забавен каданс, пликчето се носеше във въздуха кадър след кадър, като крива футболна топка. Улови го, преди да удари земята, пръстите му обвиха нещо дебело и явно мокро.

Лео каза:

— Нещо за котката ти.

— Какво по… — Майкъл спря. Знаеше какво беше.

— Скивай му лицето! — гърмящият смях на Лео прокънтя по стените.

Майкъл можеше единствено да гледа пликчето. В дъното на гърлото си усети кръв, вкуси металното парене от неочаквания страх. Гласът, който излезе от устата му, не звучеше като неговия собствен — по-скоро беше като глас под вода, може би на давещ се.

— Какво се е случило?

Лео все още се смееше, така че отговори Пит:

— Отхапал й е езика.