Карин Слотър
Триптих (36)

Глава тридесет и първа

9 февруари 2006 г., 09:58 ч.

Марта Лам очевидно бе провела не един, а няколко телефонни разговора. Джон бе получил обратно пълния размер на наема, който бе платил в коптора, а стаята при господин Апълбаум беше с почти тридесет долара по-евтина. Заедно с петдесетте кинта, които Джон беше получил за лазенето в цистерната, той можеше всъщност дори да яде този месец.

— По дяволите — рече Рей-Рей. Гледаше една жена, която току-що бе паркирала своята тойота „Камри“, пълна с пищящи деца. — Тая не мое да не е грозна, ма поне да си бе останала вкъщи.

Джон го изгледа странично.

— Кога ще се научиш да говориш както трябва?

— Има много повече в приятеля от това, което виждаш — каза му Рей-Рей.

Той остави Джон при машината за сушене и отиде да помогне с избърсването на една от колите. Крехкият мир на Джон с Рей-Рей се бе превърнал в някакво приятелство от страна на другия мъж, откакто го беше завел в болницата. Джон не беше сигурен какво предизвика промяната, но нямаше намерение да се оплаква. Имаше си достатъчно недоброжелатели. Всичко, което би отстранило Рей-Рей от тази група, беше добре дошло за него.

Посещението в болницата беше нещо хубаво и за Джон. Все още усещаше как сърцето му прескача в гърдите, като се сетеше за образа на Робин в чакалнята. Тя носеше работния си екип, но той не можеше да не види отвъд това нежната й кожа, плътните устни. Начинът, по който стоеше — с тежестта, преместена върху единия крак, с изскочил хълбок. Какво ли щеше да е да прокара ръка по този хълбок, да я дръпне близо до себе си? Този тип мисли държаха буден един мъж през нощта. Робин не беше причината Джон да дойде на работа рано тази сутрин, да се появи дори преди Арт. Преместването от едното място на другото не беше кой знае какво. Джон бе метнал дрехите си в хладилника и го използва като куфар и премина шестте пресечки до къщата на господин Апълбаум. След като Джон се настани, той отиде обратно до улица „Ашби“ за последен път и изрови ножа от мястото под едно дърво, където го беше заровил. Беше се потил през целия път на автобуса, уплашен, че ще го хванат с оръжие. В автомивката Джон го пусна в цистерната и седна на стената под магнолията, докато Арт не мина с кадилака си, питайки: „Какво става с теб, Шели? Да не искаш повишение?“, и заключи вратата на колата си.

Джон се опитваше да мисли логично, да реши какво да прави след това, но колкото и да се мъчеше да се концентрира, можеше единствено да изпитва изпепеляващ гняв. Майкъл бе сложил този нож под матрака му в коптора, точно както беше скрил и кухненския нож, така нареченото оръжие на убийството, в килера на Джон преди толкова много години. Какво, по дяволите, имаше този тип против него? Какво бе направил Джон, че да настрои Майкъл срещу себе си? Не само срещу Джон, а и срещу цялото му семейство.

Едно нещо беше да накисне Джон преди всичките тези години, но да продължава, да използва самоличността му, докато бе под ключ в затвора… това беше някаква болна мания. Майкъл го мразеше. Човек не се придържаше към името на друг през всичките тези години, освен, мамицата му, ако не го мразеше. А кретенът очевидно бе използвал положението си да стигне до госпожа Лам, опитвайки се да я накара да хвърли Джон обратно в „Коустъл“ при педофилите и изнасилвачите. Не му беше достатъчно да го накисне. Той искаше Джон да страда.

С течение на годините Джон бе свикнал със загубата на свободата, оставяйки се да вярва, до някаква степен, че принадлежи към мъжете като Бен Карвър. Той беше лошо хлапе и лош син. Ричард Шели можеше да свидетелства за това. Но дори без осъждащото го свидетелстване на баща му, според мнението на личния съд на Джон, той не беше напълно невинен за убийството на Мери Алис. Той я беше поканил на партито. Той беше надрусан. Той й беше дал алкохол. Той бе отишъл в къщата й, промъкнал се в спалнята й. Той бе изсмъркал наркотика, който го срина. Той бе оставил всичко това да се случи.

Но от знанието, че Майкъл, собственият му братовчед Уди, бе изкормил Мери Алис, на Джон му причерняваше от ярост. Не можеше да се ядосва заради себе си, но можеше да се ядосва заради Мери Алис, адски вбесен, че Майкъл не само беше изнасилил момичето, не само я беше убил, но и я беше съсипал като бясно животно.

Снимките от местопрестъплението в съдебната зала бяха шокиращи, но Джон беше присъствал на мястото, беше видял тялото й със собствените си две очи. Белезите от ухапвания върху малките й гърди. Тъмните синини и дълбоки рани от вътрешната страна на бедрата й. Как очите й все още бяха отворени, взрени във вратата, сякаш мислеше, че майка й ще влезе всеки миг да я събуди за църква. Устата й преливаше от собствената й кръв, косата й беше залепнала за възглавницата под нея.

Това шибано копеле. Това проклето, болно копеле.

И всичко това не беше спряло с Мери Алис. Майкъл все още беше някъде там, все още правеше каквото си искаше от името на Джон. И беше ченге. Ченге! Можеше да прецака Джон по всяко време, сигурно сега си седеше на задника и измисляше друг начин да накисне Джон за болните си престъпления. Мисълта за снощи, за пръстите му, докосващи ножа, как почти го пипнаха с оръжието в ръце, го караше да се облива в студена пот. Майкъл можеше да направи каквото си поиска. Можеше да арестува Джон на място и Джон не можеше да направи нищо по въпроса.

А може би Джон си го заслужаваше. Може би след стореното със съседката на Майкъл заслужаваше да го хвърлят обратно в затвора при другите болни копелета. Той бе обезобразил едно дете. Беше използвал собствените си ръце да оскверни момичето. Не изглеждаше правилно да се измъкне с такова нещо. Както вървяха нещата, вероятно нямаше.

Машината за сушене спря и Джон започна да сгъва кърпите, натрупвайки ги в количка с колелца, за да могат да ги движат около колите, докато работят. Трябваше отново да говори с Бен. Джон бе пораснал в затвора, но мислеше като затворник, а не като престъпник. Трябваше някой да му каже какво да прави.

— Ти ли си Джон?

Жената пред него беше слаба, висока около сто и седемдесет, сто и осемдесет сантиметра. Черната й коса бе късо подстригана и носеше вталено яке над тесните сини дънки.

— Мога ли да ви помогна? — попита той, поглеждайки за издайническа подутина под якето й. Не му приличаше на ченге, якето беше прекалено хубаво, но Джон никога не беше достатъчно добър в това да забелязва лошите.

— Ти ли си Джон Шели? — попита тя.

Той погледна над рамото й. Рей-Рей смучеше близалка, но Джон виждаше, че очите му оглеждат сцената.

Джон попита:

— Познавам ли ви?

— Преместил си се — рече тя. — Мислех, че живееш на улица „Ашби“.

Той се опита да се усмихне, въпреки че искаше единствено да пусне кърпите и да хукне.

— Какво става?

Ръцете й бяха на хълбоците и той се сети за госпожа Лам. Не можеше да се сдържи. Гледаше право към металния капак на цистерната.

— Аз съм Кати Кийнън — каза тя. — Приятелка на сестра ти.

Той пусна кърпите.

— Джойс…

— Добре е — увери го жената. — Просто трябва да говориш с нея.

— Аз… — Той погледна надолу към купчината кърпи, после обратно към жената. Не знаеше коя е и защо е тук, но беше луда да смята, че може да накара Джойс да направи нещо, което не иска.

Джон коленичи да събере кърпите.

— Тя не иска да говори с мен.

— Знам, че не иска — рече Кати. — Но трябва.

— Коя сте вие?

— Казах ти. Нейна приятелка.

— Не я познавате добре, ако смятате, че това ще стане.

— Споделям леглото й през последните дванадесет години, Джон. Мисля, че я познавам доста по-добре от всеки друг на тази земя.

Значи Джойс беше обратна. Джон се зачуди какво ли мисли Ричард по въпроса. Едното му дете — осъден изнасилвач и убиец, а другото — странно като банкнота от три долара. Джон не можа да не се усмихне на вероятно огромното разочарование на Ричард.

Кати го попита:

— Притеснява ли те, че сестра ти е лесбийка?

— Наистина не мисля, че имам какво да кажа — призна Джон, като през цялото време си мислеше: „Боже, Ричард трябва да е бил бесен, когато е разбрал. Неговата идеална Джойс играеше за другия отбор“.

Кати караше черно порше, тип кола, която Джон виждаше единствено на четири крака, докато чистеше боклука от нея. Тя го откара направо по „Пидмонт“, сви вдясно по „Сидни Маркус“ и паркира пред малка сграда на улица „Ленъкс“, точно до междущатската магистрала. На табелата отпред със златни букви пишеше Кийнън, Роуз и Шели. Колата до тях, тъмносиво беемве, бе паркирана на мястото на Джойс Шели.

Джойс работеше на по-малко от три километра от „Горилата“, дори може би минаваше оттам всеки ден на път за работа.

— Приключва сделка в момента — каза Кати. — Няма да се бави.

Коленете на Джон изпукаха, докато се измъкваше от ниската кола. Все трябваше да си припомня, че е почти на четиридесет. По някаква причина, той все още се чувстваше на петнадесет, сякаш „Коустъл“ бе в живота на друг Джон — съзнанието му бе отишло там, докато тялото беше останало отвън, без да старее, чакайки го да се върне, за да си го вземе.

— Ще изчакаме в нейния кабинет — предложи Кати и го поведе през сградата. Очите на рецепционистката проследиха Джон, докато минаваше покрай бюрото й, и той си помисли, че като изключим чистачката, тя не беше свикнала да вижда такива типове да се мъкнат през чистите коридори.

— Насам. — Кати взе някакви бележки с нейното име отгоре от една ниша, и започна да ги чете, докато вървяха по коридора.

Кабинетът на Джойс беше хубав, точно какъвто Джон би си го представил, ако се замислеше за сестра си и нейния живот. Персийският килим на пода беше в наситеносиньо и алено, а завесите бяха от тънък лен, който пропускаше светлината. Боята по стените беше в шоколадовобежово. Цветът бе мъжки, но имаше нещо наистина женствено в начина, по който ги бе използвала Джойс. Или може би кабинетът беше аранжиран от някой дизайнер, някой скъпар от Бъкхед, на когото се плащаше да харчи парите на богатите. Имаше няколко ориенталски картини, които не бяха по вкуса на Джон, но от снимките на работната маса под прозореца го заболя сърцето.

Младите Джойс и Джон на екскурзията до Сикс Флагс. Бебето Джон в скута на Ричард, докато му подаваше шишето. Десетгодишната Джойс на плажа в бански костюм от две части, с по един сладолед във всяка ръка. Имаше и по-скорошни фотографии. Кати и Джойс в зоопарка. Кати върху кон с планински пейзаж зад нея. Два лабрадора^[1], търкалящи се по тревата.

Снимката, която го сепна, беше на майка му. Емили с шал около главата, изпити очи и вдлъбнати бузи. Но се усмихваше. Майка му винаги бе имала най-красивата усмивка. Джон бе прекарал толкова нощи с мислите за тази усмивка, за лекотата, с която я даряваше, за откровената благост зад нея. При гледката от очите му закапаха сълзи и изпита физическа болка от това, че никога вече няма да я види.

Кати каза:

— Емили беше прекрасен човек.

Джон се насили да върне снимката обратно на мястото й. Използва опакото на ръката си да избърше сълзите.

— Познавахте ли я?

— Да — рече Кати. — Тя беше много близка с Джойс. Беше тежко за всички ни, когато се разболя.

— Аз не… — Джон не знаеше как да го каже. — Аз не помня да съм ви виждал на погребението.

— Там бях — каза тя и той видя напрежение в очите й. — Баща ти не приема много добре връзката ни с Джойс.

— Не — рече Джон. — Не би я приел. — Ричард винаги беше сигурен, че знае разликата между правилно и грешно, добро и зло. Който пресечеше тази граница, биваше откъснат толкова лесно от живота му, колкото лесно отстраняваше ракови тумори в операционната зала.

Джон почувства необходимост да каже:

— Съжалявам за това. Винаги е обичал Джойс.

Кати го изгледа внимателно.

— Опитваше се да защитиш баща си ли?

— Предполагам, че ми е по-лесно, ако се опитвам да разбера неговата гледна точка, защо мисли по този начин.

Тя прекоси стаята и отвори вратата. Джон предположи, че води към тоалетната, но сега видя, че представляваше килер с три шкафа за документи. Тетрадки, може би общо петдесет, бяха натрупани върху всеки от шкафовете.

— Това са всичките записки от съда от предварителното ти изслушване до влизането в затвора, до последното обжалване — посочваше различни места, докато говореше. — Това са медицинските ти документи. — Тя постави ръка върху най-горното чекмедже откъм Джон. — Първата ти свръхдоза в Спешното, признанието ти, след като са те арестували и… — Устата й се отвори, но замълча. Все пак го гледаше в очите. — Информация от лазарета в „Коустъл“.

Джон преглътна. Зебра. Знаеха за Зебра.

— Тези са предимно доклади от борда за предсрочно освобождаване — каза Кати, отваряйки чекмедже, в което имаше шест или седем дебели папки. — Джойс взе копието от последната преди около месец.

— Защо? — попита Джон, мислейки си за обема папки, съхранявани от Джойс в продължение на над двадесет години. — Защо й е това?

— Бяха на майка ти — каза му Кати. — Тези тетрадки. — Тя взе една от купчината. — Всичко това са нейни записки. Знаеше случая ти наизуст.

Джон отвори тетрадката, взря се в прилежния почерк на майка си, без всъщност да го вижда. Докато Емили е растяла, писането е имало значение. Почеркът й беше красив, лееше се върху страницата като прекрасни цветя.

Думите обаче не бяха толкова красиви.

Наркотик = хероин + кокаин + ??? Защо брадикардия? Защо нарушения в дишането?

Джон обърна страницата.

Белезите от ухапвания около гърдите съвпадат със зъбната проба? И, няма сперма. Къде е презервативът???

Кати рече:

— Накрая се опитваше да вземе физическите доказателства от полицията.

— Защо?

— Искаше да се направи ДНК тест на ножа, за да се потвърди, че това е нейната кръв, но пробата беше толкова малка, че можаха да направят само митохондриална ДНК. — Когато той поклати глава, Кати обясни: — Митохондриалната ДНК идва от майката, така че дори и да е била кръвта на Емили, няма начин да се докаже, че не е и твоята. Или пък на Джойс, но това все пак нямаше да помогне на случая.

— „Белези от ухапвания“? — прочете той.

— Тя мислеше, че ще покажат, че захапката на твоите зъби не съвпада с белезите, но имаше един случай във Върховния съд, при който такова доказателство беше отхвърлено като недопустимо — добави тя, — но мислеше, че това може да помогне с… отхапването.

— Какво?

— Щатският одонтолог^[2] така и не бе призован да свидетелства. Около три години преди да почине, Емили подаде иск за предоставяне на всичките ти доказателства, всички документи. Беше решена да започне отначало, да види дали не е пропуснала нещо. Откри доклад, където щатският зъбен специалист казва, че смята, че езикът е бил… че е бил отхапан, а не отрязан.

— Отхапан? — повтори като ехо Джон. В съзнанието му проблесна Синтия Барет, противната хлъзгавост на езика й, когато го бе хванал с палец и показалец. Отрязването бе достатъчно тежко, но отхапване? Що за чудовище би отхапало езика на момичето?

— Джон?

Той прочисти гърлото си, насили се да проговори:

— Ножът беше ключовото им доказателство. Имаха експерт, който каза, че е бил използван да се отреже езика й. Това доказваше умисъл.

— Точно така. Емили се опитваше да докаже грешки на обвинението. Те твърдят, че са предали доклада на лекаря за ухапването на Лидия още при досъдебното производство, но Емили не можа да открие такъв. Това можеше да е основание за обжалване.

Той прелисти страниците, гледаше датите.

— Мама е работила върху това, докато е била болна.

— Не можеше да спре — каза му Кати. — Искаше да те измъкне.

Той не можеше да възприеме обема бележки, които си бе водила. Страници и страници с всякакви ужасяващи подробности, за които майка му изобщо не биваше да е чувала. За втори път през този ден той плачеше пред любовницата на сестра си.

— Защо? — попита той. — Защо го е правила? — Обжалванията бяха приключили.

— Все още имаше малък шанс — отвърна Кати. — Не искаше да се отказва.

— Тя беше прекалено болна — рече той, прелиствайки назад тетрадката, виждайки, че последната записка е от седмица преди да влезе в болница за последен път. — Не е трябвало да го прави. Трябвало е да се съсредоточи над това да бъде по-силна, да се подобри.

— Емили знаеше, че няма да се подобри — каза му Кати. — Тя прекара последните дни от живота си, правейки точно каквото искаше да прави.

Сега вече той наистина плачеше — с големи, тежки сълзи, замисляйки се за майка си, поглъщаща цялата тази информация всяка нощ, опитвайки се да открие нещо, каквото и да е, което да го измъкне.

— Никога не ми каза — рече Джон. — Никога не ми каза, че е правела това.

— Не искаше да ти дава напразни надежди — каза Джойс.

Той се извъртя, чудейки се колко ли дълго сестра му бе стояла зад него.

Джойс не изглеждаше ядосана, когато каза:

— Кати, какво правиш?

— Намесвам се — отговори другата жена, усмихвайки се като някой, който знаеше, че е направил нещо нередно, но знае, че ще му бъде простено.

Кати каза:

— Ще ви оставя насаме — стисна ръката на Джойс, докато минаваше покрай нея, после затвори вратата.

Джон все още държеше тетрадката, работата на живота на Емили.

— Имаш хубав кабинет — рече той. — А Кати…

— Какво ще кажеш за това? — рече тя горчиво. — Една лесбийка в клана Шели.

— Обзалагам се, че татко е бил горд.

Тя се изсмя дрезгаво.

— Да. Толкова щастлив, че си промени завещанието.

Джон стисна челюст. Не знаеше какво да каже.

— Мама ме накара да обещая да не ги изхвърлям — каза му Джойс, махвайки с ръка към килера. — Аз исках. Исках да ги стоваря всичките в двора и да наклада един голям огън. Почти го направих. — Тя се изсмя безрадостно, като че лаеше, сякаш все още бе изненадана, че не е изпепелила всичко. — Трябваше. Трябваше поне да ги сложа в някой склад или да ги заровя някъде. — Сестра му въздъхна тежко. — Но не го направих.

— Защо?

— Защото това е тя. Всички тези документи, всички тези глупави тетрадки. Знаеше ли, че не ходеше никъде без една от тях? — Джойс добави кисело: — Естествено — не. Тя никога не ги вземаше вътре със себе си, когато те посещаваше, но работеше върху тях, по целия път дотам и обратно. Понякога ми се обаждаше посред нощ и искаше да погледна някакъв стар закон, който бе открила, нещо, което мислеше, че ще предизвика нов процес. — Джойс погледна обратно към шкафовете, към папките. — Те сякаш са мънички парченца от сърцето й, от душата й и ако ги изхвърля сега, значи изхвърлям и нея.

Джон погали корицата на тетрадката с ръка. Майка му бе отдала живота си на него, бе посветила всеки свой съзнателен миг на това да го измъкне от „Коустъл“.

Всичко това заради Майкъл Ормуд.

Майкъл можеше да убие и Емили, след като бе приключил с Мери Алис. Трябваше да бръкне в гърдите на Джойс и да смачка сърцето й. О, боже, Джон искаше да го убие. Искаше да го пребие до смърт, да обвие ръце около врата на Майкъл и да гледа очите на мъжа, докато осъзнава, че ще умре. Джон щеше да отпусне ръце, притискайки го докрай, а после оставяйки го малко само за да гледа страха му, големия шибан страх, когато Майкъл осъзнаеше, че е напълно безпомощен. После Джон щеше просто да го остави. Щеше да го остави насред нищото да си умре сам.

— Джон? — каза Джойс. Винаги бе притежавала интуиция, винаги знаеше, когато нещо го тормози.

Той отново отвори тетрадката, прегледа почерка на майка си.

— Какво е това? Брадикардия. Какво означава?

Джойс отиде до шкафовете и отвори едно от чекмеджетата.

— Когато са те арестували — каза, — си бил прекалено слаб да стоиш прав сам.

— Да — беше ужасѐн.

— Закараха те в болницата. Мама продължаваше да настоява, че нещо с теб не е наред. — Тя ровеше из папките. — Накара ги да ти направят ЕКГ, ЕЕГ, кръвни изследвания, ЯМР.

Джон имаше блед спомен от това.

— Защо?

— Защото знаеше, че нещо не е наред. — Джойс накрая намери търсеното. — Ето.

Той взе медицинския доклад, внимателно прочете думите, докато Джойс чакаше. Цифрите по тестовете бяха неразбираеми, но Джон бе работил в лазарета на затвора. Знаеше къде да търси. Зачете на глас от написаните на ръка бележки на лекаря под кутията с надпис „заключения“.

— „Сърдечен ритъм под шестдесет, атаксичното дишане и общото физическо състояние показват наркотична интоксикация.“ — Той погледна обратно към Джойс. — Аз вземах наркотици, Джойс. Никога не съм казвал, че не съм.

— Не — поклати глава тя. — Прочети останалото.

Този път Джон зачете наум. Лекарят посочваше, че симптомите на Джон не са съвсем съвместими със свръхдоза кокаин и хероин. Подозираше, че има и друг наркотик. По-нататъшните кръвни изследвания не бяха убедителни, но се препоръчваше изследване на прахообразното вещество, открито на местопрестъплението.

Прахообразното вещество. Майкъл му беше дал торбичката. Джон никога през живота си не бе вземал хероин. Бе приел, че добрият стар Уди се опитва да му направи услуга, докато всъщност се е опитвал да го срине. И не само да го срине. Може би бе имало и нещо друго в торбичката, освен кокаин и хероин. От приказките в затвора Джон знаеше, че лабораториите могат да открият единствено това, което търсят. Майкъл може би беше натъпкал сместа с нещо още по-силно, нещо, което би свършило работа, в случай че нормалната смес не свършеше.

— Какво? — попита Джойс.

Изненадата на Джон явно се бе изписала на лицето му. През цялото това време се беше концентрирал върху Мери Алис. Имал ли беше Майкъл намерение да убие и Джон? Възнамерявал ли беше да си улесни нещата, да направи каквото бе искал с Мери Алис и да хвърли вината пред гроба на Джон?

Два дни след намирането на тялото на Мери Алис, Майкъл и майка му бяха дошли на посещение. Джон лежеше в стаята си, чувствайки се като парцал, криещ се зад историята, която разказа на майка си, че бил настинал лошо, докато всъщност едва успяваше да си поеме дъх всеки път, като се сетеше за лежащото до него тяло на Мери Алис в нейното легло.

Майкъл беше същият както винаги, поне доколкото си спомняше Джон. Братовчед му бе останал с него в стаята му, говорейки за… какво… Джон вече не помнеше. Със сигурност нещо глупаво. Джон беше заспал. Тогава ли Майкъл бе подхвърлил ножа в килера му? Тогава ли Майкъл бе съставил плана си? Или някой друг го бе измислил от самото начало, изпращайки Майкъл горе с ножа, казвайки му да го остави в килера на Джон, така че да има нещо конкретно, което да го свърже със спалнята на Мери Алис?

— Джони? — каза Джойс. Не го беше наричала така, откакто бяха деца. — Какво има?

Той затвори папката.

— Какво си спомняш за леля Лидия?

— Тя беше твой адвокат. — Джойс добави: — Заряза криминалното право и се прехвърли към корпоративното след станалото с теб. Каза, че изгубила желание. Никога не си прости, задето не можа да ти помогне.

— Сигурен съм.

Джойс очевидно остана изненадана от омразата в гласа му.

— Сериозна съм, Джон. Тя дойде да види мама в болницата.

— Кога беше това?

— Предполагам, в деня преди мама да почине. Току-що й бяха сложили тръбата в гърлото, за да може да диша. — Джойс замълча, опитваше се да се съвземе. — Изпитваше силни болки. Слагаха й морфин в системата. Дори не съм сигурна, че знаеше, че аз и Кати бяхме там, да не говорим за Лидия.

— Какво й каза Лидия?

— Нямам представа. Оставихме ги сами. — Тя добави: — Изглеждаше наистина зле. Леля Лидия, искам да кажа. Не беше виждала мама от години, но не спря да плаче. Никога не съм смятала, че са близки, но по време на процеса… Не знам. Бях толкова разстроена по онова време, че не обръщах много внимание на никого.

— Не чу ли нещо?

— Не — рече Джойс. — Е, само накрая. Върнах се прекалено скоро, предполагам. Лидия държеше ръката на мама. Бяхме й казали, че лекарите смятат, че не й остава много време, може би ден най-много. — Джойс спря, вероятно мислеше за сцената. — Очите на мама бяха затворени — дори не мисля, че беше наясно, че Лидия се намираше там. — Тя наклони глава. — Но Лидия хлипаше, Джон, сякаш й бе разбито сърцето. Тресеше се и продължаваше да повтаря, „Толкова съжалявам, Емили. Толкова съжалявам“. — Джойс направи заключение. — Тя никога не си прости. Никога не преодоля това, че е загубила делото.

„Да бе“, помисли си Джон. Леля Лидия вероятно вече го бе преживяла доста добре. Няма нищо по-добро от това да облекчиш бремето си, като споделиш греховете си с някой, който няма да доживее да ги разкаже.

Той попита:

— Как беше мама, след като тя си тръгна?

— Все още не на себе си — отвърна Джойс. — Спа през цялото време. Трудно й беше да си държи очите отворени.

— Каза ли нещо?

— Не можеше, Джон. Имаше тръба в гърлото си.

Джон кимна. Сега всичко придобиваше смисъл. Първото нещо, което Лидия бе направила като негов адвокат, беше да го накара да седне и да й разкаже всичко за онази нощ, всичко случило се. Джон беше ужасѐн. Бе й разказал чистата истина, майната му на кодекса на честта, който се очакваше да има относно изпортването на другите хлапета. Разказа й как Майкъл му е подхвърлил торбичката с нещо, сметнато от Джон за кокаин, за дома на Мери Алис и за катеренето през прозореца в спалнята й. Каза й за целувката, как мозъкът му бе експлодирал като гръмнала в главата му ракета. Каза й как се е събудил на следващата сутрин, лежащ в локва от кръвта на Мери Алис.

Когато Джон бе приключил с разказа на историята, в очите на леля Лидия имаше сълзи. Тя взе ръката му — всъщност я грабна — толкова силно, че го заболя.

— Не се тревожи, Джон — бе казала тя. — Аз ще се погрижа за всичко.

И го направи. Кучката определено го направи.

Джойс все още го гледаше, чакаше. Той виждаше, че е изморена, може би изтощена. Гримът не можеше да прикрие тъмните кръгове под очите й. Раменете й бяха увиснали, сякаш бе победена. Все пак Джон не можа да не забележи, че тя стоеше тук, в офиса си, и говореше с него в продължение на около тридесет минути, без веднъж да му се разкрещи или да го обвини в нещо.

Той попита:

— Някога направиха ли тест на наркотиците? На белия прах?

— Разбира се. Лидия го изпрати в частна лаборатория. Мама стоя на тръни цяла седмица. Обаче не откриха нищо необикновено. Беше кокаин и хероин.

Джон почувства пробождаща болка в челюстта си. Отново бе стиснал зъби.

— Джони — рече Джойс. Звучеше изморена. Толкова изморена. — Кажи ми.

Той затвори тетрадката на майка си, последната тетрадка, която бе използвала за случая му, последното нещо, което бе държала в ръцете си, свързващо я със сина й.

— Викни Кати обратно тук — каза Джон. — Мисля, че тя също трябва да чуе това.