Карин Слотър
Триптих (27)

Глава двадесет и втора

Анджи живееше на по-малко от осем километра от къщата на Уил. Шофираше при намалено радио, оставяйки мислите й да се реят, докато вземаше познатите завои. Той изглеждаше както винаги, може би малко по-слаб, а един господ знае какво си бе направил на косата. Анджи винаги го бе подстригвала и реши, че е използвал електрическа машинка, за да избегне ходенето на фризьор, който можеше да види белега на тила му и да го попита кой се бе опитал да го убие.

Знаеше, че Уил бе живял в планините на Северна Джорджия през последните две години. Може би не беше излизал много там. Уил винаги бе оставял дислексията^[1] да ограничава живота му. Не обичаше да ходи на нови ресторанти, защото не разбираше менюто. От магазина си купуваше хранителни продукти с познатите цветове на етикета или ясни фотографии на опаковките. По-скоро би умрял от глад, отколкото да помоли за помощ. Анджи ясно си спомняше първия път, когато той отиде на пазар сам. Беше се върнал с кутия мазнина „Криско“, мислейки си, че пърженото пиле на етикета указва съдържанието.

Завивайки в алеята пред вкъщи, Анджи се опита да си спомни колко пъти бе напускала Уил Трент. Броеше ги според имената на мъжете, с които си бе тръгнала от него. Джордж беше първият, далеч в миналото, в средата на осемдесетте. Той представляваше пънк рок ентусиаст с пристрастяване към хероина. Номер две и номер осем бяха Роджъровци, различни мъже, но и двамата с еднакви гадни черти на характера; както Уил често изтъкваше, Анджи биваше привлечена единствено от мъже, които щяха да я наранят.

Марк бе номер шест. Той беше истински победител. На Анджи й отне пет месеца да разбере, че той трупа дългове по кредитните й карти. Идиотът бе толкова изненадан, когато тя се обади на едно приятелче от отдел „Измами“ и накара да го арестуват, че все още се смееше при мисълта за глупавото изражение на лицето му. Пол, Ник, Дани, Джулиън, Дарън… дори имаше и един Хорацио, въпреки че той изкара само седмица. Като цяло, никой от тях не бе издържал и тя винаги се озоваваше обратно на прага на Уил, отново му съсипваше живота, докато не се появеше друг мъж, който да я отнеме от него.

Анджи паркира на алеята. Двигателят продължи да шуми, дори и след като извади ключа и тя си помисли за милионен път, че трябва да се погрижи да ремонтират возилото й. От колата течеше масло като от кухненски кран, а ауспухът се крепеше на косъм, но тя не можеше да позволи на някакъв непознат да работи по двигателя, който Уил бе възстановил със собствените си две ръце. Отнемаше му поне шест часа да прочете сутрешния вестник, а можеше да разглоби и сглоби двигател с вързани очи. Джобен часовник или пиано, той можеше да поправи почти всяко нещо с движещи се части. Гледаше и на случаите по същия начин — как се напасваха частите, за да проработи престъплението — и беше един от най-добрите агенти на бюрото. Ако само можеше да насочи острия си като бръснач ум към собствения си живот…

Охранителните светлини се включиха, когато стигна до задната врата и пъхна ключа в ключалката. Роб. Как бе забравила за Роб, с косата с цвят на морков, сладка усмивка и пристрастяване към хазарта? Това правеше общо единадесет мъже, единадесет пъти бе напускала Уил и единадесет пъти той я прибираше обратно.

Мамка му, това дори не включваше жените.

Анджи щракна лампата в кухнята и натисна бутоните на клавиатурата на алармата. Уил определено я обичаше. В това бе сигурна. Дори и когато се караха, внимаваха да не отиват прекалено далеч, да не кажат онова нещо, което щеше да нарани другия дълбоко, прекалено много и всичко щеше да бъде окончателно. Знаеха всичко един за друг — или поне всичко значимо. Ако някой й опреше пистолет в главата и я накараше да обясни защо тя и Уил винаги се озоваваха отново заедно, Анджи щеше да си умре, без да знае отговора. Понеже не си падаше по самонаблюдението, Уил вероятно би бил сполетян от същата съдба.

Тя взе бутилка вода от хладилника и отиде в задната част на къщата, опитвайки се безуспешно да не мисли повече за Уил. Анджи провери телефонния секретар за съобщения и започна да се съблича. Част от нея очакваше той да се обади, но другата част знаеше, че няма да го направи. Да й се обади би било импулсивно, а Уил не беше импулсивен. Той обичаше рутината. Спонтанността бе нещо за хората във филмите.

Анджи пусна душа, загледана в огледалото, докато си сваляше дрехите. Не можеше да гледа тялото си, без да мисли за това на Уил. Тя бе получила своя дял малтретиране от различните приемни семейства и доведени бащи, но всичките й белези бяха вътрешни. За разлика от Уил тя нямаше белег на лицето си, изгаряния от цигари и нарези, където пияни насилници бяха решили да излеят гнева си върху едно беззащитно дете. Тя нямаше назъбен белег, разкъсващ крака й, където откритата фрактура бе довела до шест операции. Нито пък имаше все още розовата линия, очертаваща мястото на предмишницата, където острието на бръснача бе отворило плътта, изцеждайки кръвта, и това едва не беше коствало живота й.

За пръв път се бяха срещнали в Дома за деца в Атланта, който, както и да го погледне човек, си беше сиропиталище. Щатът се опитваше да даде децата на приемни семейства, но най-често те се връщаха с нови рани, с нови истории за разказване. Госпожа Фланъри управляваше дома и имаше трима помощници, които се грижеха за сто и няколкото деца, живеещи там. Въпреки асоциациите с Дикенс, персоналът бе възможно най-отдаден на задълженията си на фона на това, че бяха малко и зле платени. Там никога нямаше малтретиране, за което Анджи да знаеше и през по-голямата част най-щастливите й спомени от детството бяха от времето, прекарано под грижите на госпожа Фланъри. Не че жената бе особено майчински настроена или грижовна, но се грижеше по леглата да има чисти чаршафи, ядене на масата и дрехи на гърбовете им. За повечето деца, живеещи в дома, това бе единствената позната стабилност в целия им живот.

Анджи винаги казваше на хората, че родителите й са умрели, когато била дете, но истината бе, че тя нямаше никаква представа кой е баща й, а майка й, Деидре Поласки, в момента беше като зеленчук, вегетиращ в щатския приют. Наркотиците бяха изборът на Деидре и една свръхдоза най-накрая я хвърли в необратима кома. Анджи беше на единадесет, когато откри Деидре в банята, отпусната върху тоалетната, с игла, стърчаща от ръката й. Бе останала с майка си два дни, без да яде, почти без сън. Някъде около полунощ на втория ден един от доставчиците на майка й беше дошъл. Той бе изнасилил Анджи, преди да извика линейка да дойде да прибере майка й.

Влезе под душа, остави водата да се стича по нея и да отмие част от мръсотията от деня.

Ръсти.

Така му беше името.

— Ще те убия, ако кажеш на някого — бе предупредил той, с ръка, обвила гърлото й толкова стегнато, че едва можеше да диша. Панталоните му все още бяха долу на коленете и тя помнеше как гледаше отпуснатия му пенис, къдравите тъмни косми, подаващи се между бедрата му. — Ще те открия и ще те убия.

Той не бе първият. Дотогава Анджи вече имаше сексуален опит благодарение на безкрайната поредица от гаджета на майка й. Някои бяха мили, а други — жестоки, заплашващи животни, които дрогираха майката на Анджи само за да могат да се доберат до момиченцето й. В интерес на истината, когато Анджи стигна до госпожа Фланъри и дома за деца, тя можеше да изпита единствено облекчение.

Историята на Уил не бе точно същата, но достатъчно сходна. Тялото му представляваше карта на болката, независимо дали бяха дългите тънки белези по гърба, където кожата бе съдрана от камшик или грубото петно плът на бедрото, където бяха присаждали, за да затворят изгарянията от тока. Дясната му ръка бе раздробявана два пъти, левият крак — чупен на три места. Веднъж го бяха удряли в лицето толкова пъти, че горната му устна се беше сцепила като обелен банан. Всеки път, когато Анджи го целуваше, тя усещаше белега с устни и се сещаше през какво е преминал.

Това беше общото при всички по-големи деца в сиропиталището: всички те имаха сходна история. Всички те бяха нежелани. Всички те бяха повредени. По-младите никога не се задържаха за дълго, но когато навършеха около шест или седем години, като цяло нямаше надежда, че някога ще са част от някое семейство. За повечето от тях това беше нещо добро. Бяха видели какво са семействата и предпочитаха алтернативата. Поне повечето от тях.

Но Уил никога не се предаде. В дните за посещения той стоеше пред огледалото, сресваше си внимателно косата, заглаждаше перчема, опитваше се да се направи да изглежда като хлапето, което човек иска да вземе вкъщи със себе си. На нея й се искаше да го срита в зъбите, да го разтърси и да му обясни, че никога нямаше да го осиновят, че никой няма да го поиска. Веднъж тя всъщност бе започнала с това, но в изражението му имаше нещо, някаква надежда, примесена с очакването за провал, което я спря. Вместо да го удари, тя го заведе обратно пред огледалото и му помогна да си среше косата.

Анджи спря душа и се уви с кърпата. Усмихна се, спомняйки си първия път, когато видя Уил в общото помещение. Той беше на осем години, с къдрава руса коса и малка купидонова извивка на устата. Носът му постоянно бе забит в някоя книга. В началото Анджи беше приела, че той е смотаняк, но по-късно разбра, че Уил гледаше думите, опитвайки се да ги накара да изглеждат смислено. Ироничното бе, че той обичаше думите, обожаваше книгите и историите и всичко останало, което можеше да го извади от заобикалящата го среда. В един рядък момент на искреност той й беше казал, че да седи като в библиотека, е като да бъде пред маса, отрупана с любимите му храни, и да не може да яде от никоя от тях. И той се мразеше за това.

Дори и сега, той не приемаше, че дислексията е нещо различно от негов собствен провал. Независимо от това колко го подтикваше и дори молеше Анджи, той не искаше да потърси помощ. Когато го срещна, той вече бе научил всякакви трикове да скрие проблема си и се съмняваше, че учителите му мислят за него нещо различно от това, че е просто бавен. При настоящата му работа не бе различно. Използваше цветни папки, така че да може да открива случаите с един поглед, и различни видове хартия, за да ги различи на пипане.

В училище Анджи бе тази, която му пишеше класните работи, водеше му записки по предмети, от които нямаше желание да разбира. Тя бе тази, на която се налагаше да чува касетофона му нощ след нощ, докато слушаше книгите и запаметяваше цели откъси, така че да може да участва в часа на следващия ден. До дипломирането той вече бе работил десет пъти по-усилено от всеки друг, но едва успя да се справи, беше на косъм. А след това отиде в колеж.

Анджи така и не разбра защо това имаше толкова голямо значение за Уил. При неговата височина и добър външен вид, той щеше да се превърне в разбивача на сърца, с каквито Анджи винаги бягаше. Вместо това той беше тих, срамежлив, тип мъж, който би се влюбил в първото момиче, позволило му да я изчука. Не че Уил бе влюбен в Анджи; естествено той я обичаше, но да си влюбен и да обичаш, бяха две различни неща. Той я искаше заради това, че беше позната; по същата причина, поради която искаше да ходи в едни и същи ресторанти и да купува едни и същи продукти. Тя бе нещо познато, нещо сигурно. Той я покровителстваше с цялата си същност. Връзката им беше повече като на брат и сестра, които случайно правеха и секс един с друг.

Не че сексът някога бе нещо лесно между тях. Един господ знаеше, че Уил притежаваше необходимото оборудване — преди да мине на хапчета, диафрагмата на Анджи бе с размера на чиния за хранене — но имаше голяма разлика между това да държиш чук и това да знаеш как да удряш по главичката на пирона всеки път. През годините те се бяха върнали към онзи първи странен път в килера на разсилния на горния етаж в дома за деца, така че сега, когато правеха секс, това беше като между две несръчни деца, измъкнали се зад гърба на родителите си, вместо като двама пораснали възрастни, правещи любов. Винаги изключваха лампите и не събличаха повечето си дрехи, сякаш сексът между тях бе някаква срамна тайна.

Костюмът, който Уил носеше този следобед, не можеше да я изненада ни най-малко. Колкото повече дрехи носеше Уил, за да прикрие тялото си, толкова по-щастлив беше. Това беше някакъв невероятен майтап, защото Анджи знаеше, че под дрехите си той имаше красиво тяло. Тя усещаше мускулите на гърба му, когато той се напрегнеше, с ръце обвити около извивката на задника му, с крака, обгърнали силните му прасци, докато се повдигаше да го пресрещне. И все пак той се срамуваше от тялото си, сякаш белезите говореха нещо лошо за него, вместо за хората, които му ги бяха причинили. Не го бе виждала напълно разсъблечен от поне дванадесет години. За това бе и последният им скандал. Намираха се в кухнята му, точно както и тази вечер. Уил беше облегнат на тезгяха, а Анджи седеше на масата и му крещеше.

— Осъзнаваш ли — бе казала тя, — че аз нямам представа как изглеждаш?

Той се беше опитал да се прави на объркан.

— Виждаш ме всеки ден.

Анджи бе ударила с юмрук по масата, а той подскочи. Уил мразеше силни шумове, приемаше ги като сигнал, че ще бъде наранен, въпреки факта, че бе повече от способен да се защити.

Часовникът в хола тиктакаше ясно в последвалата тишина. Накрая той започна да кима и каза:

— Добре — докато си разкопчаваше ризата. Носеше потник, разбира се, а тя пристъпи напред, постави ръце върху неговите, когато започна да го съблича.

Тя беше. Тя беше тази, която не можеше да го гледа, не можеше да понесе напомнянията за преживяното от него. Белезите не бяха само негови собствени, те бяха сувенири от детството им, символи на мъжете, които я бяха малтретирали, майката, която бе избрала иглата пред собствената си дъщеря. Анджи можеше да се гърчи гола на задната седалка на някоя кола с напълно непознат, но не можеше да се насили да гледа тялото на мъжа, когото обичаше.

— Не — беше му казала тя. — Не мога да го правя повече.

— Кой е той? — бе попитал Уил. Винаги имаше някой.

На следващия ден тя се беше обадила на шефката му, Аманда Уагнър, и й каза да потърси диктофона, който Уил държеше в джоба си, за да може да записва всичките им разговори.

— А аз си мислех, че си му приятел — бе казала Аманда.

Анджи беше дала някакъв глупав отговор, но в сърцето си знаеше, че това е правилното, правилното за Уил. Единственият начин той да има шанс за истински живот, за каквото и да е щастие, бе да бъде самостоятелен. Все пак тя избухна в сълзи в мига, когато затвори телефона. Може би се беше чувствал добре в планинския си район, но той адски бе липсвал на Анджи. Истината беше, че тя копнееше за него като тъпа ученичка. А след това кучката го бе прехвърлила обратно в Атланта. Той беше прекалено добър в професията си, за да изтлее сред хълмовете, бе заявила Аманда. Освен това, тя харесваше Уил прекалено много, за да го държи надалеч. От негова гледна точка, тя бе най-близкото до майка нещо, което той, Уил, някога бе имал. Преструваха се, че се мразят, като два котарака, които се оглеждат, преди да се сбият, но Анджи знаеше, че по свой собствен, неестествен начин, те бяха екип. Тя разпознаваше знаците.

Като израз на уважение, Аманда се обади обратно на Анджи, за да я осведоми за прехвърлянето.

— Гаджето ти се върна.

Анджи бе довършила думите от популярната песен автоматично.

— Ей-ла, ей-ла.

При все че Анджи от седмици знаеше, че новият офис на Уил е в сградата, и се беше подготвила за срещата с него, тя се почувства неподготвена, когато Уил слезе от асансьора сутринта. Виждайки го с онзи задник Майкъл Ормуд, това й подейства като юмрук в стомаха. След това Анджи прекара по-голямата част от деня в опити да измисли причина да отиде да го види. Знаеше, че ще си отиде вкъщи веднага след работа.

Той не ходеше на срещи и доколкото Анджи знаеше, с изключение на чекията от една друга малка уличница в дома за деца, той никога не беше имал друга жена.

С напредването на деня на нея почти й стана зле от желанието да го види. След като арестува трима клиенти, които имаха лошия късмет да изберат „Робин“ от редицата работещи момичета пред магазина за алкохол, Анджи бе прибрала малко розови листчета от един педал, който работеше отсреща, знаейки, че яркият цвят някак си помагаше на Уил да разчете думите по-лесно. Внимателно и с главни букви, тя беше написала името на Джон Шели, после отиде право в къщата на Уил, преди да може да го обмисли твърде много и да се спре. Толкова лесно го разбираше по лицето и схвана от изражението му точно какво си помисли, когато му подаде листчето: значи това е мъжът, поредният, заради когото ще ме напуснеш.

Анджи избърса парата от огледалото в банята, видя отражението си и не й хареса. Джон й бе казал, че е красива, но той виждаше само на повърхността. Отдолу тя беше развалина, една нещастна дърта вещица, която докарваше неприятности на всеки срещнат.

Уил се притесняваше от Джон Шели, но нямаше да сгреши, ако се напънеше. Беше само въпрос на време, преди Уил да отгатне истината. Едва успяваше да прочете книга, но можеше да разчита знаците достатъчно ясно. Едно от най-големите съжаления в живота на Анджи не бяха единадесетте мъже или майката в кома, или дори адът, на който редовно подлагаше Уил. Най-много съжаляваше, че бе спала с онзи задник Майкъл Ормуд.