Карин Слотър
Триптих (43)

Глава тридесет и осма

Анджи почти бе припаднала, когато вдигна ръка от парчето стъкло, циментирано за най-долното стъпало — не толкова от болка, а от усещането за това как стъклото се плъзга през плътта й. Нямаше много кръв и в сравнение с пулсирането в китката й, раната бе незначителна. Тя бе извадила късмет. Беше й счупена дясната китка и по някакво чудо падна на дясното си рамо в основата на стълбите. Както и Уил, Анджи бе левичарка.

— Джасмин? — прошепна тя, гласът й прокънтя в тъмното мазе. — Джасмин? — Отговор не последва.

Анджи притисна здравото си рамо към стената и се изправи. Спря за миг да си поеме дъх, после внимателно приплъзна босите си крака по мръсния под и затърси момичето.

— Джасмин? — повтори тя, когато десният й крак се опря в нещо. — Добре ли си?

Момичето или бе прекалено ужасено да отговори, или мъртво.

Анджи коленичи, постави глава, където мислеше, че може да се намират устата и носът й и се опита да долови признаци на живот. Нищо.

Анджи се обърна и посегна на сляпо с пръсти. Опипа голото тяло на момичето, докосвайки кръв, накрая усети плиткото движение нагоре-надолу на гръдния кош на момичето, борещо се да диша. Анджи се върна към нещо отминало — тя не докосваше майка си много, но в случаите, когато бе посещавала Деидре в дома, ето какво беше чувството: мъртво тегло, просто черупка, която приличаше на тяло.

— Джасмин? — прошепна Анджи.

Момичето не помръдна, когато Анджи докосна лицето й, косата й. Пръстите на Анджи се плъзнаха под скалпа и тя отскочи назад.

— О, боже! — Анджи се наведе, опитвайки се да не повърне отново. Тя беше докоснала черепа на момичето, бе усетила разбитата кост, мекото, влажно, сиво вещество отдолу.

Трябваше да се измъкнат оттук. Трябваше да намерят помощ.

Анджи отново се изправи. Закрачи из мазето. Три метра на дължина, може би три метра и половина на широчина. Преди да бъде изключена крушката, тя бе хвърлила поглед към грубите дървени рафтове, вградени в стените. С ръце, вързани зад гърба й, беше трудно да провери горните рафтове. Пръстите й не напипаха нищо освен празно място, когато провери долните шкафове за нещо, което може да се използва като оръжие.

Мазето беше празно. Дори и отъпканият пръстен под беше преметен.

Може би китката й не бе напълно счупена. Анджи все още можеше да движи пръсти, въпреки че ги усещаше подути и парещи, сякаш инфекцията вече се промъкваше в кръвта й. Свикваше с болката, почти я приветстваше, защото я разсейваше от пулсирането в главата й, от разбъркването в стомаха. Тъмнината също помагаше. Нямаше върху какво да се фокусират очите, нищо, което да наруши равновесието й.

Майкъл беше горе. Мислеше, че може би си приготвя ядене, обяд или вечеря. Не знаеше коя част от денонощието беше, или колко дълго бе стояла в тази шибана дупка.

Всеки шум, който той предизвикваше — стол плъзнат по пода, скърцащи греди, докато се движеше — засилваше нейната ярост. Анджи кипеше от гняв и болка. Беше се добрал до нея. Беше й влязъл в главата и я бе накарал да се чувства като безполезен боклук. Бе имала повече мъже в тялото си, отколкото можеше да преброи, но нито един от тях не бе успявал така да й влезе в главата.

Щеше да го убие, като се върнеше. Щеше да го убие или щеше да го накара той да я убие. Това бяха единствените две възможности.

Анджи се подпря, плъзгайки се надолу по стената, докато не падна на колене. Две крачки до стъпалата, натрошеното стъкло захванато в стъпалото. Тя се обърна и опипа за него с ръце, внимаваше да не нареже вече раздробените си пръсти, когато поставяше дебелото въже върху най-голямото парче. Засмука въздух през зъбите си, опитвайки се да не мисли за болката, докато режеше въжето на стъклото.

Белезниците на Майкъл бяха на Джасмин. Бе използвал въже да завърже Анджи.

— Ти, шибаняко. — Дишаше, което представляваше мантра^[1] само̀ по себе си. Майкъл Ормуд не правеше грешки. Той винаги контролираше, винаги беше над всичко. Всичко, с изключение на факта, че стъклото можеше да реже въже.

— Ти, глупав шибаняко.

Кръв напои ръцете й, мокрото въже, което стягаше ръцете й една към друга. Анджи спря да реже, опитвайки се да си поеме дъх, да го прави по-бавно. Едва не бе припаднала първия път, когато се опита да пререже въжето, но при всеки нов опит подобряваше техниката си, учеше повече за възлите, завързани от него, как въжето обвързваше китките й. Усещаше, че въжето се е преместило малко надолу, търкаше грубо друга част от кожата й. Нейната кръв действаше като смазка.

Тя щеше да се измъкне от това. Щеше да отреже собствената си ръка, ако се налагаше.

— Ох! — Тя изпъшка, когато въжето прескочи надолу по стъклото, ръцете й се плъзнаха и острите като бръснач ръбове прорязаха пръстите й.

Анджи затаи дъх, слушаше Майкъл. Боже, никога през живота й не я беше боляло толкова. Не издържаше, не можеше да понесе усещането на плътта, отрязвана до кост. Наклони се напред, челото й докосна земята и тя изплака.

— Уил — прошепна тя. Не можеше да се моли на Господ, не и след всичко, което бе свършила, така че се молеше на Уил. — Ще се измъкна от това — обеща му тя. — Ще се измъкна от това и… — не изрече думите, но ги чувстваше със сърцето си. Щеше да напусне Уил завинаги. Най-накрая щеше да го остави да избяга.

Отгоре се чуха стъпки по пода. Анджи се дръпна назад, ръцете й опипваха за стъклото. Яростно затърка въжето, страхът служеше като анестетик за болката.

— Анджи? — извика Майкъл. Намираше се от другата страна на заключената врата. — Отговори ми. Знам, че ме чуваш.

Дръпна изпънатото въже, извивайки рамене, отчаяна да се освободи.

— Майната ти, шибаняко!

— Махни се от стълбите, Анджи. Ще отворя вратата и съм насочил пистолета право в теб.

Тя не отвърна, не можеше да отвърне. По-бързо, по-бързо, търкаше въжето нагоре-надолу по назъбеното стъкло.

Ключът простърга в ключалката.

— Не — прошепна Анджи, принуждавайки се да побърза. — Не още, не още.

— Махни се от стълбите — каза той. — Сериозен съм.

— Не! — изпищя тя, отскачайки от стъклото в мига на отварянето на вратата.

Лампата се включи. Анджи погледна Джасмин, видя, че лицето на момичето е обърнато към нея, очите бяха отворени, но невиждащи. Устата бе отворена. Около главата й се стичаше кръв.

— Не се опитвай да правиш нещо — предупреди я Майкъл. Стоеше горе на стълбите с пистолета в ръка. Беше гол до кръста, тялото му бе покрито единствено от дънки и маратонки.

— Майната ти — рече му Анджи. Бе усетила как въжето поддава, но не достатъчно. Кръвта мокреше ръцете й като вода. Все още беше в капан, все още безпомощна.

Той тикна пистолета в дънките си, бръкна в задния си джоб.

— Махай се — каза му Анджи.

Той си сложи черна ски маска с изрязани дупки за очите и устата.

— Махай се! — изпищя тя, отдръпвайки се към стената, борейки се да се изправи.

Той извади пистолета и тръгна надолу по стълбите. Бавно, крачка по крачка.

Раменете на Анджи се напрегнаха до счупване при напъването да скъса въжето. Бе го усетила да поддава преди. Бе го усетила да поддава.

Продължи да слиза със същата скорост. Ски маската бе обезпокоителна, по-ужасяваща от всичко, което би казал. Пистолетът стоеше насочен пред гърдите му, а тя видя и ножа в ножницата от едната му страна.

Гърлото на Анджи се напрегна. Едва можа да проговори.

— Не…

Майкъл прекрачи последното стъпало и спря. Очите му бяха тъмни, почти черни. Виждаше засъхнала кръв около устата на маската.

Видът му предизвика неконтролируемо треперене в тялото й.

Той погледна лежащата в ъгъла Джасмин, направи още една крачка към Анджи. Двамата стояха там, обърнати с лице един към друг, стаята бе тиха, като изключим учестеното дишане на Анджи.

Гласът му беше толкова мек, че едва го чу.

— Майкъл ще те нарани.

— Аз ще те убия — задъха се тя. — Ще те убия, ако ме докоснеш.

— Легни…

Тя ритна към него.

— Ти, болно копеле.

Той все още говореше нежно.

— Легни на пода.

— Майната ти!

Вдигна пистолета си и го стовари върху главата й.

Анджи се свлече на земята. Не можеше да си държи главата изправена, за миг не знаеше къде се намира.

Той обхвана брадичката й с ръка, думите му все още бяха меки; тонът, който би използвал с палаво дете.

— Не ми припадай — прошепна той. — Чуваш ли ме?

Тя видя Джасмин, лежаща зад него с отпуснато тяло. Какво й бе сторил Майкъл? Какво бе понесло детето, преди тялото й просто да поддаде?

— Погледни ме — рече Майкъл, нежно, сякаш това бе някакъв вид съблазняване. — Не спирай да ме гледаш, Анджи. Гледай Майкъл.

Главата й се килна на една страна. Не можеше да накара очите си да се фокусират.

— Хайде, скъпа, не припадай. — Той отново обхвана брадичката й, повдигна лицето й. — Добре ли си?

Тя кимна, най-вече за да докаже на себе си, че все още имаше някаква част от тялото си, която можеше да контролира.

— Това е добре. — Той се успокои, постави пистолета на един от рафтовете над главата й, далече, за да не пречи. Извади ножа от ножницата и коленичи, държеше острието пред очите й, така че тя да може да го вижда.

— Не… — помоли тя.

Той използва ножа да разреже ризата й — ризата на Уил — и я бутна назад върху раменете й. Опита се да го гледа, опита се да види ръката му, докато прокарваше пръсти по гърдите й, но можеше единствено да усеща какво прави.

— Не — помоли тя. — Недей.

— Легни — увещаваше я той. — Легни и ще бъда добър с теб.

Тя изви глава назад, опитвайки се да види лицето му. Кой беше зад маската? Джон ли? Дали не беше залъгала себе си да мисли, че е Майкъл, когато всъщност беше Джон?

— Анджи? — Беше толкова спокоен. Като Уил. Знаеше, че това е най-добрият начин да я ядоса. Тя щеше да избухне в бяс, а той просто щеше да си стои там, търпеливо да я изчака, взрян в пода.

О, боже, Уил. Как щеше той да живее с това? Как щеше да живее със себе си, знаейки, че не е успял да спре това копеле?

— Ан-джи — запя Майкъл. — Погледни ме.

Тя познаваше този глас, познаваше това тяло.

— Ан-джи…

Тя стисна очи, виждайки ръката на Уил, възпаления белег, където бръсначът бе прорязал плътта.

— Добре — рече тя. — Добре.

Тя падна на една страна, здравото й рамо тупна на отъпкания пръстен под. Той й помогна да легне по гръб, издърпа ризата, като се оплете около ръцете й. Цялата й тежест падаше върху ръцете, тазът й стърчеше нагоре, сякаш бе изложен специално за него.

— Така е добре — прошепна той, сядайки върху краката й. Видя как езикът му се стрелна извън устата, докато прокара върха на ножа по корема й и спря на косъм от вагината й.

Къде беше пистолетът? Къде бе оставил пистолета?

— Гледай ме. — Той се наведе върху тялото й, притисна ножа към врата.

Рафта. Беше го оставил на рафта.

— Гледай ме.

Тя го погледна.

— Целуни ме.

Прекалено високо. Рафтът бе прекалено високо.

— Целуни ме — каза той.

Цялото й тяло се тресеше, но тя се изви нагоре, дърпаше въжетата колкото можеше по-силно, докато приближаваше уста към неговата. Той все още се опитваше да бъде нежен, устните му се усещаха меки върху нейните. Тя усещаше собствената си кръв, усещаше как сърцето й бие в гърдите, когато той се притисна към нея. Когато сложи език в устата й, тя се задави, инстинктивно се опита да се отдръпне, но той притисна ножа по-силно към гърлото й и Анджи нямаше друг избор, освен да го остави да я целуне.

Той млясна, като се надигна задоволен.

— Ако ме беше целунала така на задната седалка на колата, може би нещата щяха да се развият различно.

Анджи вдигна очи към него. Голата крушка образуваше ореол зад главата му. Обърна се, видя Джасмин, видя кръвта в устата на момичето, мъртвия поглед в очите й.

— Анджи — прошепна Майкъл, прокарвайки пръсти по лицето й, надолу по тялото. Уил я бе докосвал така преди много време. Защо бе спрял да я докосва? Кога бе започнала да го отблъсква?

Майкъл отново се наведе, тежестта му я притисна към земята.

— Моля те… Моля те, недей…

Той отново я целуна. Тя прехвърли тежестта си върху дясната ръка и задърпа колкото можеше по-силно с лявата да разтегне въжето. Мускулите на стомаха й се разтресоха, дъхът й спря, когато кожата започна да се бели от ръката й като ръкавица. Той тикна езика си още по-навътре в устата й, зъбите му се блъснаха в нейните. Болката бе толкова непоносима, че накрая тя се предаде пред нея, остави я да протече през тялото й като червена вълна.

Майкъл седна назад на петите си, гледаше я.

— Не… — задъхваше се тя. — О, боже, не… — Тя щеше да припадне. Не можеше да го спре. Клепачите й потрепнаха. Зрението се замъгли.

Усети го как се притиска още по-плътно в нея, възбуден от нейната болка.

— Свали я — изпъшка тя. — Свали маската.

Той поклати глава.

— Нека да те видя.

— Не.

— Уил — прошепна тя. Къде беше Уил?

— Какво?

Тя разтърси глава, мигайки, насилвайки се да остане в съзнание.

— О, Уил…

— Не е Уил — каза той, използвайки свободната си ръка, за да смъкне ски маската. Хвърли я на земята. — Майкъл е. Аз съм този, който ти причинява това.

— Уил.

Той изви главата й, принуди я да го погледне.

— Кой ти причинява това, Анджи?

— Уил…

— Погледни ме — повтори той със строг глас. — Погледни ме, Анджи. — Тежестта му се премести, притискайки я още по-силно върху пръстта. Анджи изстена при разместването на счупените кости.

— Помощ… — прошепна тя, гласът почти й изневери.

— Точно така — каза Майкъл. — Пищи за помощ.

— Не… — Анджи се сгърчи под него, хленчейки. — Моля те, не ме наранявай… моля те.

Той пусна ножа и заопипва копчето на дънките си. Бъркаше в панталоните си, когато тя се изправи право нагоре и блъсна глава в неговата.

Ударът го зашемети, а тя грабна ножа в лявата си ръка, преди да е успял да дойде на себе си. Този път тя беше тази, която го възседна. Тя беше тази, която държеше ножа на гърлото му.

— Ти, тъпа гадино — изломоти тя, кръв и слюнка опръскаха лицето му. — Стъклото на стълбите. Прерязах въжето на стъклото.

Той не проговори, но тя го видя в очите му. Не.

Тялото й се тресеше от ярост, докато притискаше острието по-силно в плътта му. Майкъл не трепна, не започна да се бори; бруталният изнасилвач, убиецът се бе предал просто така.

„Колко мъже — замисли се Анджи. — Колко мъжки лица бяха останали в мозъка й, ухилените им изкривени усти, докато й го начукваха грубо, огромните им ръце, притискащи китките й толкова силно, че на следващия ден там я болеше повече, отколкото между краката?“

Дори и Джасмин да се измъкнеше оттук жива, винаги щеше да носи лицето на това копеле в главата си, винаги щеше да чувства ръцете му върху тялото си, когато я докосваше друг мъж. Дори и да обичаше мъжа. Дори и да искаше този мъж повече от всеки друг в целия свят, винаги щеше да вижда точно лицето на Майкъл, когато затвореше очи.

Изнасилването не беше най-лошата част. Убиваше те оцеляването.

— Анджи!

Горе се чу силен трясък, разбиване. Входната врата бе отворена със сила.

— Анджи! — крещеше Уил. — Къде си!

Тя постави лице близо до това на Майкъл, накара го да я погледне в очите, като прошепна:

— Целуни това, тъпо копеле — и заби острието под ребрата му.

Устата на Майкъл се отвори точно както и тази на Анджи. Тя нададе смразяващ кръвта писък, издърпа ножа и го заби отново до дръжката, викайки:

— Помощ! Тук долу съм! — Издърпа острието и започна да го забива отново и отново, викайки, докато не я заболя гърлото. — Уил! Тук долу сме!

— Анджи! — Вратата на мазето се огъна, когато Уил се опита да я разбие.

— Уил! — молеше се тя, извъртайки острието вътре в Майкъл. — Помогни ми!

Три изстрела разбиха ключалката на вратата. Тя използва ножа като дръжка, за да премести тежестта на Майкъл върху себе си точно когато стъпките се чуха надолу по стълбите.

Уил сграбчи Майкъл изотзад и го запрати срещу стената като торба боклук.

— Анджи! — Уил дишаше толкова тежко, че едва можеше да говори. — Той нарани ли те? Добре ли си? — Опита се да вземе ножа от нея, но ръката й не го пускаше. — Той нарани ли те? Скъпа, моля те, говори с мен.

— Уил — прошепна тя, искаше да докосне лицето му, да изтрие сълзите, падащи от очите му.

— Няма нищо — каза й той, нежно разтваряйки пръстите й, така че тя да пусне ножа. — Всичко е наред. Тук съм.

— Уил…

— Ръцете ти — каза той ужасен. — Какво ти е направил на ръцете?

Някой друг влезе в стаята. Тя видя мъж, тичащ надолу по стълбите. Джон Шели спря точно преди най-долното стъпало. Погледна Майкъл, после Джасмин, сякаш не можеше да реши какво да прави.

— Анджи. — Уил я вдигна на ръце като в люлка. Не го спря, въпреки че я болеше навсякъде. — О, Анджи.

Джон отиде до момичето. Провери й пулса, погледна раната на главата.

Анджи можеше да гледа единствено Майкъл. Искаше той да я вижда, искаше образът на нейното лице да го преследва.

Очите му бяха отворени. Той мигна веднъж, два пъти. На пода пред него течеше кръв като река, изливаща се от тялото му. По устните му избиха розови прозрачни балончета, когато дробовете му се напълниха. Дъхът му свиреше през дупките, направени от Анджи в тялото му.

Той знаеше какво става с него.

Той беше ужасе’н.

Уил притисна устни към челото й.

— Добре си — прошепна той. — Ти си добре.

Клепачите на Майкъл потрепериха. Гъргорещ звук изпълни стаята, когато започна да се задушава в собствената си кръв. Устата му зина отворена, по бузата му се стече тънка струйка кръв.

Анджи присви устни и му прати въздушна целувка за сбогом.