Карин Слотър
Триптих (18)

Глава четиринадесета

След като съдебните заседатели се върнаха с присъдата, Джон бе отведен обратно в килията си в Окръжния затвор. Оставиха му белезниците и му взеха колана и връзките на обувките, за да не направи нещо глупаво. Нямаше защо да го правят. Той бе прекалено сащисан, за да помръдне, да не говорим да изнамери начин да се самоубие в малката си килия с размери метър и половина на два и половина.

Доживотен затвор с възможност за освобождаване под гаранция след двадесет и две години. Двадесет и две години. Щеше да стане на тридесет, преди да може да подаде молба за гаранция. Щеше да остарее.

— Добре е — бе казала майка му със сълзи в очите. Тя не плака много, след като го арестуваха, но сега остави сълзите да текат. — Добре е, скъпи. — Имаше предвид, че е добре, защото бе избегнал смъртното наказание. Един четиринадесетгодишен от Масачузетс току-що се бе появил на първа страница в националните ежедневници, защото бе пребил до смърт друг четиринадесетгодишен с бейзболна бухалка. Наскоро в Тексас беше екзекутиран един двадесет и осем годишен за престъпление, което извършил на седемнадесет. Непълнолетните престъпници вече не бяха нещо непознато. Сега Джон можеше да е на път към килия за смъртници, вместо да стои зад решетки цял живот.

— Можем да обжалваме — каза майка му. — Няма да отнеме много време — рече. — Ще обжалваме.

Зад нея леля му Лидия гледаше несигурно. По-късно той щеше да научи, че с изключение на един съдебен заседател, баща на три момчета, едно от които на възрастта на Джон, всички останали бяха гласували за смъртна присъда. Останалите бяха погледнали Джон, после уголемената снимка на осакатеното тяло на Мери Алис и бяха поискали той също да умре.

В ареста Джон не спря да прехвърля наум всичко казано за него на процеса. Щатският психолог изглеждаше доста мил, когато бяха говорили няколко месеца по-рано, но на процеса той каза на цялата съдебна зала, че Джон очевидно е халюциниращ психопат, хладнокръвен убиец, който не демонстрира разкаяние. После наред бяха децата от училището на Джон, които се бяха изправили да кажат какво добро момиче е била Мери Алис и какъв ужасен човек е Джон Шели. Директорът Байндър, треньорът Маккол… всички бяха говорили за него, сякаш бе Чарлз Менсън^[1].

Кой беше човекът, за когото говореха? Джон не го познаваше. Половината от онези деца не си бяха разменили с него и две думи през последните три години, но сега се държаха така, като че ли знаеха всичко за него. Получи се разделение, когато се преместиха от основното в средното училище, и популярната в училището групичка бе изоставила Джон. Ако не беше спортът, той щеше да е някакъв задръстеняк, оставен на течението. Когато го изритаха от футболния отбор, никой от тях дори не го поглеждаше в очите по коридора. Сега, според тези негови „приятели“, Джон беше някакво… чудовище.

Джон гледаше бетонния под на килията си и проследяваше пукнатините, разпрострели се като линиите на ръката, опитвайки се да предвиди бъдещето си. Когато вдигна поглед, Пол Фини стоеше от другата страна на решетките.

Бащата на Мери Алис се усмихваше.

— Наслаждавай се сега, малко лайно такова — каза той на Джон. — По-добре няма да стане оттук нататък.

Джон не отвърна. Какво можеше да каже. Господин Фини се наведе по-близо и сграбчи решетките с ръце.

— Мисли за това какво си направил с нея — прошепна той. — Мисли за нея, когато се навеждаш за сапунчето.

Джон не разбра. Беше на шестнадесет години. Дори и ако господин Фини му бе обяснил до най-дребните подробности, Джон вероятно щеше да разтърси глава и да каже, че не е възможно.

Но беше.

Оставиха го в Окръжния затвор за вечерта, пазачите обикаляха на всеки половин час покрай килията му, за да са сигурни, че не се опитва да направи примка от чаршафа си. Щатският затвор „Коустъл“ се намираше близо до Атлантическия океан, на няколкостотин мили от него, в градче, за което Джон никога не бе чувал. Политиката на затвора по отношение на посетителите беше стриктна. Трябваше да лежи вътре един цял месец, преди да позволят на майка му да го види. Казваха, че това е период на адаптация, през който затворникът да свикне с обстановката и да се уверят, че той заслужава привилегията да дойдат да го видят. Най-дългото пътуване на Джон, без да вижда семейството си, беше една едноседмична църковна почивка, прекарана в Гетлинбърг, Тенеси.

Събудиха го призори, за да избегнат сутрешния трафик и Джон се довлачи до затворническия автобус, с вериги на краката и белезници на ръцете. Китките му бяха толкова тънки, че им се наложи да вземат назаем по-малки белезници от женския затвор. Той винаги бе бил слаб като пръчка, а и стресът влоши нещата. Беше свалил почти десет килограма по време на процеса и ребрата му се виждаха ясно под широкия оранжев пуловер, който носеше.

Имаше и други мъже в автобуса и те започнаха да подсвиркват и да подвикват, когато Джон се качи. Той се усмихна, защото си мислеше, че е някакъв вид посвещение.

— Бъди силен — беше казала майка му, като използваше още от грубия език, научен от Коджак. — Не им позволявай да се доберат до теб и не вярвай на никого от тях за нищо.

Един от пазачите бе ударил с палката си по решетката, отделяща седалката на шофьора от затворниците. Посочи едно място точно зад шофьора и каза на Джон:

— Сядай.

В автобуса нямаше климатик и возеше твърдо. Веригите на Джон тракаха през целия път. Играеше си игрички наум, игрички, които той и Джойс играеха, когато ходеха на семейни ваканции във Флорида. Колко регистрационни номера щеше да види извън града? Колко крави имаше от едната страна на пътя? Колко от другата?

Докато стигнаха до външните граници на Савана, пикочният му мехур бе толкова пълен, че очите му се напълниха със сълзи от болка. Инстинктивно усещаше, че на това пътуване няма спирка за почивка, и краката му бяха здраво стиснати един в друг, когато автобусът мина през първата порта на затвора, после през втората и третата.

Когато се изправи, усети остра болка в пикочния си мехур, но беше доволен, че има вериги около краката си, защото това му даваше извинение да си държи краката събрани. Пазачът ги поведе към първата сграда. Джон се намираше най-отпред, останалите затворници стърчаха зад него. Един от мъжете постоянно риташе Джон по петите и той вървеше по-бързо, а мехурът му направо пищеше от болка.

Отведоха всички до една обща баня с редица писоари. Бавно махнаха белезниците и веригите на всеки от мъжете. Джон, смутен, изчака някой друг да тръгне към тях преди него. Усещаше погледи върху себе си, когато се наведе към ципа на гащеризона. Униформата беше за възрастен човек, така че дъното на панталона падаше някъде около коленете му. От нерви в началото не можа да се освободи, но накрая успя да пусне тънка струя урина.

— Прилича на виенска наденичка — рече мъжът до него. Зяпаше право в пениса на Джон. Когато Джон вдигна очи към него, мъжът се усмихна, разкривайки редица разкривени зъби. — Огладнявам само като го гледам.

— Млъквайте — нареди един от пазачите. На баджа на униформата му пишеше „Евърет“ и държеше палката с две ръце, сякаш някой искаше да му я отнеме. — Всички да си свалят дрехите и да застанат на черната линия.

Лицето на Джон стана яркочервено. Заради възрастта му по време на процеса го държаха изолиран в Окръжния затвор. Все пак пазачите го бяха претърсвали множество пъти, но никога по този начин. През целия си живот никога не бе стоял гол пред куп непознати. Ръцете му бяха изтръпнали, докато разкопчаваше копчетата, и се опита да не поглежда надолу към останалите мъже, но въпреки това, разбира се, виждаше. Бяха огромни — всичките. Телата им бяха тела на големи хора, навсякъде стърчаха косми. Джон тъкмо разцъфваше. Бръснеше се може би веднъж седмично, а и това беше повече от желание, отколкото от необходимост. До тях той приличаше на момиченце, на изплашено малко момиченце.

Евърет започна да им чете правилата, изреждайки нещата, които можеха и не можеха да правят. Докато говореше, друг пазач мина зад мъжете с фенерче и караше всеки от тях да се наведе и разтвори за проверка. Друг мъж си сложи ръкавици и тикаше пръсти в устата им, за да провери за контрабанда или оръжие. Трети измъкна маркуч и ги изплакна целите, а после ги наръси с прах, за да обезпаразити телата им. На всеки дадоха чифт бели панталони и бели тениски. На Джон дадоха тениска от най-малкия размер, но панталоните му бяха достатъчно големи да съберат и слон. Налагаше му се да ги държи вдигнати на кръста, докато вървеше, носейки в една ръка възглавницата и чаршафите си, върху които несигурно стояха оскъдни тоалетни принадлежности.

Движеше се като в мъгла, гледайки право напред, опитвайки се да не повърне.

— Шели — рече Евърет. Палката му се намираше върху отворената врата на една килия. — Тук вътре.

Джон влезе в килията. От тоалетната от неръждаема стомана в ъгъла вонеше на урина и лайна. Мивката, монтирана на стената, някога в миналото — бяла, сега от ръждата и мръсотията беше станала мръсносива. Вляво имаше бюро, а две легла, едно над друго, бяха поставени вдясно. Човек можеше да докосне двете противоположни стени като просто застанеше по средата на килията и разпереше ръце. На горната койка лежеше мъж, който изглеждаше на около двадесет и пет и се обърна към Джон усмихнат.

— Ти си отдолу — рече той.

Чуваха се още подсвирквания, но Евърет вече продължаваше нататък, давайки следващата килия на друг затворник.

— Зебра — каза човекът и Джон предположи, че това е името му.

— Джон.

— На колко години си?

— Шестнадесет.

Зебра се усмихна. Зъбите му бяха в черно и бяло, раирани като зебра. — Харесва ли ти? — попита той. — Можем да направим и твоите така. Искаш ли?

Джон поклати глава.

— Майка ми ще ме убие.

Зебра се изсмя; един шокиращ звук в бетонната сграда.

— Хайде, оправи си леглото, Джони. Обичаш ли да ти викат Джони? — попита той. — Така ли те нарича мама?

— Не точно — рече Джон. Не и откакто беше бебе.

— Тук ще си добре, Джони — каза той, навеждайки се и разроши косата на Джон толкова грубо, че той трябваше да се наклони на една страна.

Зебра се ухили заговорнически:

— Аз ще се грижа за теб, момче.

И го правеше.

След изгасването на осветлението, всяка нощ като по часовник Зебра се озоваваше на долната койка, притискаше лицето на Джон към възглавницата и го изнасилваше толкова грубо, че на следващия ден, когато седнеше на тоалетната чиния, излизаше кръв. Плачът не го спираше. Писъците само го караха да тъпче още по-грубо. В края на първата седмица Джон едва можеше да стои прав.

Зебра беше хищник. Всички в затвора, от чистача до пазачите, до човека, който идваше да изхвърли боклука, знаеха това. През първата седмица той запази Джон за себе си, после започна да го продава на другите мъже за цигари и контрабандни стоки. Три седмици по-късно Джон се намираше в болницата с разкъсан анус и подути от плач очи.

Тогава беше първото от двете посещения, които Ричард Шели направи на сина си в затвора.

Беше отведен в болницата от пазача на име Евърет, когото Джон не бе виждал от първия си ден в затвора.

— Ето го — рече Евърет на Ричард и отстъпи назад към стената да освободи малко място на човека. — Имате десет минути.

Ричард застана в края на леглото на Джон. Дълго време просто го гледаше, без да казва нищо.

Джон също го гледаше, чувствайки се облекчен и засрамен едновременно. Искаше му се да посегне към баща си, да му каже, че го обича и че съжалява за всичко сторено, и че Ричард бе прав за това, че Джон беше безполезен. Той не заслужаваше нищо, което баща му можеше да му предложи, но го искаше, нуждаеше се от него толкова много, че усещаше, сякаш сърцето му гори.

Ричард проговори с известно усилие.

— Боли ли те?

Джон можа единствено да кимне.

— Хубаво — каза баща му, сякаш бе извършено нещо справедливо. — Сега знаеш как се е чувствала Мери Алис.