Карин Слотър
Триптих (17)

Глава тринадесета

15 октомври 2005 г.

Щатският затвор „Коустъл“ се намираше близо до Савана^[1], в един град на име Гардън Сити^[2], Джорджия. Имената звучаха прекрасно на хартия, извикваха във въображението образа на старомоден крайбрежен град като тези по пощенските картички. Който и да беше избрал мястото за изправителното учреждение, явно си бе направил доста добра шега.

„Коустъл“ представляваше затвор с максимално строг режим и беше само на няколко години, когато Джон пристигна там. Десет години след издаването на присъдата беше реконструиран, за да може да поеме притока от рецидивисти. Днес затворът се състоеше от седем жилищни части с дванадесет двойни килии и двадесет и четири четворни. Имаше четиридесет и четири изолатора, тридесет килии за дисциплинарни наказания и петнадесет, използвани за предварителен арест. L-сградата поемаше над двеста човека, в N имаше още двеста, а O и Q бяха огромни спални помещения с койки, разположени като в казармата. Като цяло, около хиляда и шестстотин мъже го наричаха свой дом.

Джон не мислеше, че някога ще се върне в „Коустъл“ по собствена воля, но си бе взел почивен ден и се качи на автобуса в шест тази сутрин. Билетът му струваше остатъка от парите за телевизора, но това не беше най-важното. Опита се да поспи в автобуса, облегнал глава на прозореца, но можеше единствено да мисли за онзи първи път, когато бе минал по този път с белезници на ръцете и краката. Не можеше да се върне там. Не можеше да умре в затвора.

Бе взел и една книга — Тес от рода Д’Ърбървил — и се насили да я чете по време на почти петчасовото пътуване. Постоянно трябваше да се връща назад в книгата, защото мислите му се отнасяха другаде с всяка изминала миля.

Как майка му бе шофирала на такова разстояние на всеки две седмици в дъжд и пек? Нищо чудно, че изглеждаше изтощена, като пристигнеше там. Нищо чудно, че изглеждаше толкова съкрушена онзи първи път, когато й позволиха да го посети. Все пак тя го правеше в продължение на двадесет години и през цялото това време пропусна само три свиждания.

Тес тъкмо бе доверила благородния си произход на Ейнджъл, когато автобусът спря пред щатския затвор. Джон остави билета на седалката, за да я запази, после тикна книгата в найлоновата торбичка, която носеше със себе си.

На пропуска за посетители Джон пламтеше от срам, докато го претърсваха и разпитваха — не защото беше над всичко това, а защото най-после разбра през какво бе минавала майка му всеки път, когато идваше да го види. Направи сметка, докато претърсваха торбичката, отвориха стека с цигари и провериха книгата почти страница по страница. Бе пътувала дотук над петстотин пъти. Как Емили бе изтърпяла всичко това? Как бе могъл той да причини това унижение на майка си? Нищо чудно, че Джойс бе толкова вбесена. Джон никога не се бе мразил повече, отколкото точно в този момент.

Седна на един от пластмасовите столове и зачака да извикат името му. Коляното му отново подскачаше, но всички останали в стаята изглеждаха напълно спокойни. Повечето бяха жени с децата си. Бяха дошли да видят татко. Едно дете близо до Джон държеше пастелна рисунка на самолет. Друго плачеше, защото не му бяха позволили да внесе плюшеното си мече вътре. На рентгеновата проверка се бе появило нещо странно и майката беше отказала да им позволи да го прегледат.

— Шели? — извика една униформена жена.

Никой от пазачите не го бе познал, но имайки предвид множеството от затворници и посетители всяка седмица, това не беше изненадващо.

— Шели? — извика тя отново.

Джон се изправи, притискайки торбичката към гърдите си.

— Маса трета — каза тя и му кимна да влиза.

Той сложи торбата на поточната линия на рентгена, за да я прегледат за трети път и мина през металния детектор в стаята за посетители. Спря в края на поточната линия, оглеждайки се из стаята в опит да я види, както я бе виждала майка му. Навсякъде из помещението с големина двадесет на тридесет имаше маси като за пикник, захванати за пода с болтове. Мъжете сядаха от едната страна, а съпругите, приятелките или проститутките, на които бяха платили, за да им дойдат на посещение, сядаха от другата. Наоколо тичаха деца, смееха се и пищяха, а на всеки два метра приблизително, с гръб към стената стояха пазачи. Навсякъде имаше камери и обективите им се движеха напред-назад бавно и неодобрително.

Бен Карвър седеше на една от масите в дъното, трета по ред. Бе облечен в обичайната си бяла риза, бели панталони и бели чорапи. Имаше чифт лачени чехли, които майка му беше изпратила, но той рядко ги носеше извън килията, защото не искаше да се цапат.

Всеки си имаше персонаж в затвора, една различна личност, която приемаха, за да им помогне да оцелеят. Главорезите ставаха още по-гадни, арийците по-жестоки, гейовете по̀ гейове, а откачалките направо побъркани. Бен попадаше в тази последна категория и играеше като професионален актьор. Не че Джон мислеше, че на човека му трябва да се напъва много за това. Докато БРД го хванат, Бен беше убил шестима мъже в околностите на Атланта. Лично негово си извращение бе да им отрязва десните зърна като сувенири. При ареста му в централния клон на пощата в Атланта, където Бен бе разпределял пощенски пратки в продължение на осемнадесет години, едно от ченгетата бе станало прекалено усърдно и бе хвърлило Бен на земята. Парче тъкан — по-късно идентифицирано като дясното зърно на последната му жертва — излетяло от устата на Бен, който го смучел като животоспасяващо лекарство.

Тази потресаваща подробност заедно с подходящото му за случая фамилно име Карвър^[3] бяха вдигнали голям шум в пресата. За разлика от Джон, той влезе в националните новини, дори получи собствен прякор — Резбаря от Атланта. Бен бе особено доволен от прозвището, но беше и ядосан на Уейн Уилямс, мъжът, осъден по делото за убийствата на деца в Атланта, задето го бе избутал от първите страници на вестниците няколко седмици след ареста му.

— Скъпо момче — рече Бен, усмихвайки се с тънките си устни, докато оглеждаше Джон. Устните му бяха влажни, с едно черно петно по средата, където обикновено държеше цигарата си. От дърпането на цигарата по зъбите му също имаше петно като мишена точно по средата. Едно от първите неща, които Бен беше казал на Джон, бе, че имал нещо като орална фиксация.

— По-добре цигари, отколкото дясната ти гърда, скъпо момче — след това Джон повече не се оплакваше от пушенето му.

— Е — каза Бен.

Джон застана до масата, без да е сигурен дали иска да седне. Каза на Бен:

— Изглеждаш добре.

— Разбира се, че е така — направи се, че си оправя косата, която на практика не съществуваше и намигна на някого зад Джон.

Въпреки че Бен беше на специален режим, всъщност нямаше отделна стая за посетителите в това крило, така че той трябваше да седи с всички останали при редките случаи, когато някой идваше да го види. Всеки затворник от Ниво 3 беше изключително уязвим по време на свиждане. Трябваше да разчита на това „дружките“ му в затвора да са прекалено разсеяни от курвите си или да изпитват прекалено голямо уважение към съпругите и приятелките си, за да не измъкнат някой бръснач и да не му разпорят корема.

Джон каза:

— Трябваше да те видя.

Бен изцъка с език и Джон се опита да не си представя какво би имал в устата си мъжът сега, ако ченгетата не го бяха заловили.

— Не ти ли казах никога повече да не се връщаш в тази адска дупка?

— Радвам се да те видя — рече Джон и наистина го мислеше. Не бе виждал приветливо лице, откакто беше излязъл оттук.

— Е — каза Бен и млясна с устни. — Какво си ми донесъл?

Джон извади стека цигари „Кемъл“ без филтър от торбичката.

— О, не трябваше! — Бен притисна стека към гърдите си. — Сладкият ми, моля те, седни. Знаеш, че не обичам някой да ми виси на главата, дори и това да ми предоставя прекрасен изглед към пакета между краката ти.

Джон седна, чувствайки се неловко от езика на Бен. Беше забравил начина, по който му говореше Бен, как те караше да се чувстваш омърсен дори ако само те питаше колко е часът. Наложи се Джон да си припомни, че това бе част от актьорската игра на Бен, средство да изкара до края на деня, без сам да си пререже гърлото.

Бен му довери:

— Днес ще дават Опра.

Опра, единствената програма, за която се постигаше съгласие в целия затворнически блок.

— Сигурен съм, че ще е хубаво шоу — каза Джон. Не добави нищо повече, понеже един пазач мина, оставайки край масата им няколко минути, преди да продължи.

— Така — рече Бен — знаеш, че не мога да стоя далеч от никотина си много дълго. Какво желаеш?

Джон се наведе по-близо, задържайки ръце с дланите върху масата, за да може пазачът да вижда, че не нарушава правилата.

— Имам си проблем.

— За това се сетих и сам.

Пазачът се бе раздвижил. Джон устоя на желанието да погледне през рамо. Бен оглеждаше ситуацията зад него, както и Джон наблюдаваше всички зад Бен.

— Съкровище — каза Бен, — нека не забравяме, че стените имат уши.

Масите, по-вероятно. Джон не беше сигурен дали е вярно, или не, но всички в затвора вярваха, че навсякъде в стаята за свиждания има подслушвателни устройства — една част под масите, друга част във флуоресцентните лампи на тавана. Камерите се виждаха веднага, оглеждаха напред-назад из стаята и се фокусираха върху подозрителните посетители. Тук вътре не можеше да се вярва дори на свещеник.

С нисък глас Джон разказа на Бен за телевизора, за кредитното извлечение, за пощата. Разказа му за мъжа с чадъра, като внимаваше да не произнася името му, защото кой знае, ако слуховете бяха верни.

Когато приключи, Бен каза:

— Разбирам.

Джон се отдръпна малко.

— Какво да правя?

Устните на Бен се присвиха и той постави пръст върху черната точка, прогорена в плътта.

— Този въпрос, скъпи мой, не е лесен.

— Накисва ме за нещо — рече Джон, защото не беше сигурен. — Нали?

— О, определено — съгласи се Бен. — Няма друга причина за това поведение. Изобщо никаква причина.

— Използва ме като прикритие.

— Накисва те, скъпи мой.

Джон разтърси глава и отново се наведе по-близо.

— В това няма смисъл. Това е започнало преди шест години. Аз бях тук вътре преди шест години. Алибито ми е желязно.

— Вярно, така е — съгласи се Бен, потупвайки отново с пръст по устните си. — Той знае ли, че си излязъл?

Джон сви рамене.

— Може да е разбрал.

— Но знае ли? — Каза Бен. — Трябва да кажа, драги мой, че дори аз се изненадах, когато говори толкова убедително на Надзорната комисия. Такъв сладък език.

Джон кимна. Бе изненадал и себе си.

— Нека поговорим хипотетично — предложи Бен. — Какво, ако приятелчето ти е приело, че ще изгниеш тук в нашия фекален дворец?

— Аха.

— И какво ако, за голяма своя изненада, той открие, че нашето мило малко момче е излязло?

— Да?

— И какво, ако се почувства застрашен от завръщането ти? — Бен се наведе по-близо. — Очевидно е замислил нещо.

— Да — съгласи се Джон.

— И той не иска да се намесваш в малките му странични занимания, така ли е?

— Така.

— Така че, какво ще направи?

И двамата мъже замълчаха, опитвайки се да измислят следващата стъпка.

— Не знам — призна Джон объркано. — Трябва да го открия.

— Опита ли се по всички очевидни начини?

— Да. — Беше проверил в телефонния указател, но човека го нямаше там. Дори бе пробвал с компютъра в библиотеката, чувствайки се като идиот, докато следваше напечатаните указания за това как се извършва търсене в интернет. Нищо.

Джон каза:

— Трябва да разбера какво е намислил.

Бен попипа с пръст стека цигари, чоплейки ъгълчето. Джон разбра, че не му остава много време.

— Разбира се, аз мога да използвам контактите от предишния си живот, за да ти намеря настоящия адрес на този тип.

— Все още имаш твои хора? — Джон се изненада, че Бен признава това на място, където можеха да го чуят. По времето на процеса на Бен имаше „източници близки до разследването“, които твърдяха, че е използвал служебната поща да изпраща някои от сувенирите си на свои приятелчета фетишисти.

Бен се усмихна широко.

— И в дъжд, и в сняг… но все пак ще трябва да ми дадеш нужната информация.

Името. Трябваше му името. Джон се огледа, отвори уста, но…

— Шш, шш — предупреди Бен.

Мина друг пазач и застана точно срещу тяхната маса. И двамата мъже замълчаха, а Джон се вгледа в ръцете си със съмнението дали е трябвало да идва тук. С кой друг можеше да говори? Не можеше да намесва Джойс в това. Единствените му познати хора бяха углавни престъпници и курви.

Пазачът се премести и Бен направи забавна физиономия. По много начини този мъж беше като баща за Джон. Как се бе случило? Как можеше някой толкова зъл, без абсолютно никакви положителни качества, да му е приятел?

Нямаше как да се обясни, освен да се каже, че Бен смяташе, че той и Джон са от една порода.

— Ще ти кажа какво — рече Бен. — Аз имам кола.

— Какво?

— В къщата на майка ми е. Ще й звънна днес и ще й кажа, че един приятел ще я вземе назаем.

Бен беше по-умен от него за тези неща. Джон се придвижваше стъпка по стъпка, без дори да обмисли всичко до края. И какво, ако откриеше адреса на този непознат? Не можеше да го следи с автобус MARTA.

Джон попита:

— Още ли е в движение?

— Майка ми я караше до църквата всяка неделя, но сега нейният приятел джентълмен, господин Пропсън, я взема със своята — каза Бен. — Беула Карвър. Смея да твърдя, че е единствената в телефонния указател. Ще ти даде ключа, но не й казвай откъде ме познаваш.

— В затвора си от почти тридесет години. Не мислиш ли, че ще се сети?

— Държах мъжки зърна в хладилника й три години и й казвах, че са билкови лекарства за плешивост. Как мислиш?

Джон прие аргумента.

— Добре. — Очите на Бен се стрелнаха някъде над рамото на Джон и заговори бързо като за миг изостави актьорската игра. — Трябва да го проследиш — каза той. — Проследи този мъж и открий какво прави, къде ходи. Всичко се случва поради някаква причина. Всичко. — Той се изправи, когато друг пазач мина покрай тях. — А сега върви, скъпи мой, и ти благодаря за прекрасния подарък. — Затворникът потупа стека цигари.

Джон също се изправи.

— Бен…

— Върви — настоя той и обви ръце около раменете на Джон, прегръщайки го силно.

Пазачите се скупчиха — физическият контакт бе строго забранен — но Бен се държеше здраво, мокрите му устни се отъркваха точно под ухото на Джон. Смееше са като хиена, когато го дръпнаха, но запази достатъчно присъствие на духа, за да не изпусне стека с цигари.

— Довиждане, скъпо момче! — извика той, докато го извличаха към вратата.

Джон отвърна с махване, устоявайки на импулса да изтрие слюнката на Бен, докато не изведоха мъжа.

Около пет години след началото на присъдата му, Джон бе попитал Бен защо по-възрастният мъж не бе опитал нищо с него. Тогава Джон вече бе по-едър. Точно както майка му винаги бе казвала, Джон израсна напълно съразмерно за ръцете и краката си. Вдигането на тежести го бе направило по-як и имаше достатъчно косми по тялото си, за да стопли и полярна мечка. Бен беше свил рамене.

— Не яж, където сереш.

— Не — настоя Джон, без да го оставя да се измъкне със саркастична забележка. — Кажи ми. Искам да знам.

Бен решаваше кръстословица и в началото се подразни, но после видя, че Джон е сериозен и остави вестника настрана.

— Няма нищо забавно в това — рече накрая Бен. — Обичам хубавото шоу, момчето ми. Аз съм актьор на сцена, а ти… — Усмихна му се влажно. — Ти си селяндур.

Този път обаче селяндурът не се бе справил никак зле. За няколкото секунди, през които лицето на Бен бе притиснато близо до неговото, Джон успя да му каже всичко необходимо.