Карин Слотър
Триптих (26)

Глава двадесет и първа

6 февруари 2006 г., 20:02 ч.

Уил Трент четкаше кучето, когато на вратата се позвъни. Бети започна да лае, тялото й почти се срина от масата от усилието. Той й изшътка и бе възнаграден с любопитен поглед. Уил никога не бе казвал на кучето „не“.

Измина цяла минута. Уил и Бети чакаха, надявайки се, че който и да е на вратата, ще си отиде, но се позвъни отново, след това още три пъти в бърза последователност.

Кучето започна да лае ожесточено. Уил въздъхна, остави четката и спусна навитите ръкави на ризата си. Грабна кучето в една ръка. Отново се позвъни — шест пъти един след друг — докато отиваше към входната врата.

— Какво, мамка му, ти отне толкова време?

Той огледа улицата да види дали тя бе сама.

— Напоследък ме нападат Свидетелите на Йехова.

— Може да се окаже добър начин да срещнеш нови жени. — Анджи сбърчи нос. — Боже, това е едно грозно куче.

Уил последва Анджи в къщата, притиснал кучето плътно до гърдите си, чувствайки се обиден, дори и кучето да не се чувстваше така. Анджи все още бе облечена за работа и той отбеляза:

— Изглеждаш като проститутка.

— Ти изглеждаш като труп в ковчег.

Той притисна ръка върху вратовръзката.

— Не ти харесва костюмът ли?

— Какво стана с онези дънки, които ти купих?

Тя се пльосна на дивана му и въздъхна облекчено, без да очаква отговор.

— Тия шибани кокили — оплака се тя, изхлузи обувките с петнадесетсантиметровите токчета и ги остави да паднат на малкия килим. Освободи дългата си кестенява коса и я пусна да се разпилее по раменете й. — Толкова ми писна от тази тъпа работа.

Уил остави Бети на пода. Ноктите на дребното чихуахуа зачаткаха по дървото, когато се насочи към кухнята. Чу го как пие вода, после задъвка остатъка от вечерята си. Кучето бе недружелюбно и, надяваше се той, временен компаньон. Преди две седмици Уил се бе върнал от сутрешния си крос, за да види как товарят възрастната му съседка в една линейка. Жената имаше някакво нарушение в говора и съдейки по тембъра на гласа, пушеше като печка.

— Грижи се за Бети! — бе извикала тя през предната поляна, въпреки че Уил го чу като Движи се зад Бети!

— Какво да правя с нея? — беше попитал той, малко ужасен пред перспективата.

Жената само го изгледа ядно, така че той посочи към дребното чихуахуа, застанало на предната й веранда.

— Кучето. Какво за кучето?

— Четкай я! — изпищя жената и вратите на линейката се затръшнаха.

Уил не знаеше името на съседката. Освен че обичаше да слуша Цената е добра^[1] с усилен звук, той не знаеше много за нея. Не знаеше къде я е откарала линейката, дали има семейство, или пък дали изобщо щеше да се върне. Единствената причина да знае името на кучето беше, че жената имаше навик да му крещи.

— Бети! — чуваше той посред нощ, а гласът й бе по-дълбок от всеки мъжки баритон. — Бети, казах ти да не правиш така!

Анджи кръстоса ръце, като вдигна поглед към Уил.

— Осъзнаваш ли, че изглеждаш твърде нелепо, като разнасяш това куче наоколо.

Уил седна срещу нея и се облегна в стола. Взе дистанционното на стереоуредбата и спря аудиокнигата, която слушаше. Бяха изминали две много дълги години, откакто бе разговарял с Анджи Поласки, и ето я сега отново в хола му, сякаш не бяха пропуснали и ден. Тя си бе такава открай време, още откакто бяха деца. Прави се, че няма нищо изненадващо и нищо няма да те изненада.

Той каза:

— Благодаря за помощта с машината тази сутрин — премълчавайки, че едва не получи сърдечен удар, когато я видя да стои в коридора днес.

— И какво правеше с Майкъл Ормуд, все пак? — Тя отново не го остави да отговори. — Боже, не мога да го повярвам това със съседката му. Колко странно само, а?

Той се опита да се спре само на една тема.

— Има случай, който ме интересува. Откъде го познаваш?

— Работеше в Нравствения — рече му тя. — Имаш ли нещо за хапване?

Уил стана да погледне в хладилника, Бети се мъкнеше плътно зад него. Той изяждаше повечето си храна, но кучето обичаше сирене, така че той държеше малко за нея под ръка.

Анджи го бе последвала в кухнята.

Той попита:

— Кога прехвърлиха Ормуд в „Убийства“?

— Преди около шест месеца.

Преди шест месеца Уил живееше в Северна Джорджия, зарязан да гони пилешки ферми, превърнати в метамфетаминови лаборатории, докато шефът му не реши какво да прави с него.

— Нравственият беше първото му голямо назначение, когато си получи златната значка — каза тя. — Работи там около десет години.

Уил разбра, че тя се опитва да му каже нещо.

— Защо е напуснал?

— Заради мен. — Тя дръпна един стол и седна на масата. — Казах му, че трябва да се махне, или ще го докладвам.

— За?

— Чукаше някои от момичетата.

Уил остави сиренето на тезгяха.

— Това е интересно.

— Мислех, че е доста отвратително, но всеки си има мнение.

Той обмисли това за миг, представата му за Майкъл Ормуд отново се променяше. Човекът определено беше труден за разбиране.

— Правел ли е това през всичките десет години работа в Нравствения?

— Работих в екипа му само няколко месеца. Ако трябва да предположа, бих казала „да“.

Той попита:

— Това често срещано ли е?

Тя сви рамене.

— Понякога се случва, особено при женените момчета. Безплатна катеричка, кой би казал „не“?

Уил се обърна да вземе чиния от шкафа, така че тя не можеше да разчете изражението му, но Анджи го познаваше от осемгодишен и се засмя.

Тя рече:

— Такава си света вода ненапита, Уилям.

— Не се е променило много за две години.

Тя не пое. Две години и няколко месеца, по-точно казано. Бяха в същата тази кухня, Анджи му крещеше, а Уил си гледаше в обувките, докато я чакаше да престане. Накрая тя беше спряла, само че когато затръшна вратата на излизане.

Наряза сиренето на кубчета с ножа, опитвайки се да пренебрегне очакващия поглед на Бети.

— Какво си чула за случилото се този следобед?

— Съседката на Майкъл? — уточни Анджи. — Не много. Само че вероятно е свързано със случая Монро.

— Езикът на съседката е бил отрязан. Още не са го открили.

— Защо някой ще напада съседката на Майкъл?

— Това се чудех и аз.

— Мислиш ли, че е случайно?

Той се облегна назад върху тезгяха и я погледна.

— Не изглежда вероятно. Ормуд има ли много врагове?

— Не съм му най-добър приятел, но доколкото мога да кажа, момчетата го харесват. Постоянно се мотае с оня задник Лео Донъли, така че няма обяснение за вкуса му.

— Имало ли е някакви случаи, за които да си чула, че може да е ядосал някого?

— Искаш да кажеш да ги е вбесил? — Тя отново сви рамене, нов навик, който бе придобила от последната им среща. — Нищо кой знае какво. Наистина ли мислиш, че е свързано с Монро?

— Докладът на съдебния лекар ще е готов утре. От това, което видях, има някои разлики. — Той замълча, припомняйки си сцената. — Горната част на стъпалото й беше одраскано. Очевидно се е препънала в оградата. Имаше рана тук — докосна слепоочието си. — Ударила се е в камък при падането, доста силно на пръв поглед. И кръвта. — Той отново замълча. — Нямаше толкова кръв. При Монро устата се е напълнила с кръв доста бързо и достатъчно да я задуши. Това дете беше по лице, разбира се, но по земята нямаше много кръв. Ако трябва да предполагам, бих казал, че сърцето й е спряло, преди да й отрежат езика.

— Била ли е изнасилена?

— Имаше синини по бедрата, но няма да знаем със сигурност, докато не я сложат на масата.

— Пит Хансън ли се занимава с това?

— Да. Убийството беше в окръг Декалб, но ги помолих да оставят той да се заеме с тялото, защото вече е започнал с тези случаи. — Той добави: — Хансън изследва Алиша Монро тази сутрин. Изглежда добър човек. — Уил се замисли за нещо, което докторът бе споменал тази сутрин на аутопсията. — Презервативите със спермицид и лубрикант толкова по-скъпи ли са от тези без?

Тя го изгледа.

— Да ти приличам на експерт?

Той знаеше, че вероятно е, но не искаше точно сега да обсъжда този въпрос.

— Убиецът на Монро е използвал презерватив с лубрикант и спермицид. Просто се чудех дали струват повече.

Анджи направи очевидното заключение.

— Не е искал да оставя ДНК.

— Ормуд смята, че това означава, че не е искал да я убива.

— Това са глупости — контрира Анджи. — Клиентите не си носят презервативи със себе си. Те не се тревожат особено за момичето, което чукат. Знаеш ли как наричат кожата около вагината? Жена. — Тя добави: — Майкъл Ормуд би трябвало да знае това по-добре от всички.

— Значи това ме довежда обратно към първоначалния въпрос. По-скъпи ли са?

Анджи го гледа изпитателно няколко секунди. Знаеше, че той през живота си не си беше купувал презерватив.

— Момичетата са като всеки друг на този свят: мислят си, че щом нещо струва малко повече, значи е по-добро. Биха похарчили тридесет или четиридесет цента отгоре, ако смятат, че това ще ги предпази от хепатит C.

— Не се ли притесняват повече от СПИН?

— СПИН-ът може да се скрие. От хепатита ставаш жълт. Лийша беше от умните. Вземаше всички възможни предпазни мерки.

Анджи си погледна ръцете, сякаш проверяваше лака си за нокти. Не оставяше работата да й влияе — вероятно щеше да свърши като алкохоличка на улицата, ако го направеше — но Уил виждаше, че й се налага да се бори с това. Независимо че мразеше работата в Нравствения, тя имаше нещо като роднинска връзка с момичетата. Споделяха сходно минало на насилие и изоставяне. Съвсем спокойно тя можеше да е една от тях.

— Харесвах я — рече накрая Анджи. — Монро. Прибирахме я около шест пъти подред миналата година. Беше сладка. Влязла в играта по обичайните причини, не знаела как да излезе. Опитах се да й осигуря лечение, но знаеш как е. Не можеш да принудиш някого, ако не го иска.

Уил се опита да каже нещо хубаво за мъртвата проститутка, знаейки, че ще успокои Анджи донякъде.

Спря се на:

— Тя беше хубава.

— Да, беше. — Анджи стана и отиде до него.

Той остана напълно неподвижен, в глупаво очакване тя да направи нещо, но тя само си взе няколко кубчета сирене и седна обратно.

— Попитах Майкъл за нея тази сутрин. Той дори не си я спомняше.

— Беше ли Монро една от проститутките, с които си е имал работа?

— Нямам представа — призна Анджи. — Това беше предимно слух сред момичетата. Имало някакво ченге, което ще те пусне срещу малко екшън. Нещо такова. Не го вярвах наистина, но една от тях ми каза името му. Ормуд не е често срещано име, нали така? Попитах го за това и той не отрече, така че му казах: „Виж, или се прехвърляш в друг отдел, или това ще стигне до лейтенанта“. Избра първата възможност.

Уил отново се обърна, кръстосвайки ръце на гърдите.

— Що за човек е той?

— Добро ченге. — Тя отхапа от сиренето. — Доколкото това все още означава нещо. — Задъвка, очевидно размишлявайки над въпроса му. — Истината е, че никога не съм го харесвала. Винаги се навърташе около мен, предлагаше ми да ми покаже някои номера. Казах му да се разкара.

— По обичайния ти, достоен за една дама начин. — Той подхвърли на Бети малко сирене.

— Не трябва да я храниш с това — предупреди Анджи. — Ще се запече и тогава ще съжаляваш.

— Умерено.

— Да не дойдеш да ми плачеш, когато малкият плъх опърди всичко наоколо.

Уил подхвърли на Бети още едно парче сирене, въпреки че обикновено я ограничаваше до едно на ден.

— Разкажи ми повече за Ормуд.

Анджи сви рамене.

— Не разбирах всъщност колко много ме дразни, докато не се махна. Винаги се държеше като най-големия в класа, нали се сещаш? Беше ветеран от войната…

— Той ми каза.

— Да, обича да е сигурен, че хората знаят това за него. — Тя погледна надолу към Бети подозрително, сякаш кучето вече бе започнало да ферментира. — Дори и след прехвърлянето, той продължаваше да идва в Нравствения, сякаш си беше вкъщи. Поне веднъж седмично пристигаше долу, душеше наоколо, разказваше за големите случаи, които бил разрешил, сякаш това, че беше в „Убийства“ правеше пишката му по-голяма.

— Има доста добър процент успеваемост.

— По-добър от твоя ли?

Уил попита:

— Мислиш ли, че се е навъртал, защото е бил притеснен, че може да си промениш решението за извънкласните му дейности?

— Мисля, че просто не можеше да се примири, че бях успяла да взема надмощие — усмихна се с онази сладка усмивка, която означаваше, че ще го притисне. — Хайде, бебчо. Твоят процент на успеваемост е по-голям, нали?

— Да говорим за Ормуд.

Престори се, че се цупи, но не можа да удържи дълго.

— Нали ти казах — Майкъл обича да контролира нещата.

— На мен ми изглеждаше свестен.

— Момчетата не го виждат, но то е там, точно под повърхността. Довери ми се, питай която и да е жена и след като прекара десет минути с него, ще ти каже, че е луд на тема контрол.

— Добре. — Това не беше необикновена черта за полицай и Уил често се натъкваше на нея. — Забелязах наистина, че обича да се състезава.

— Това е меко казано — рече му тя. — Той прие прехвърлянето, но просто не можа да се примири, че съм го победила. Винаги идва в края на смяната ми точно след като съм си написала докладите.

— Преглежда ли ги?

— Бих му откъснала скапаната пишка, ако го направи. — Подхвърли още едно кубче сирене в устата си. — Но си мисля, че ако го оставех сам за две секунди, щеше да обърне бюрото ми с краката нагоре.

— Избухлив ли е?

— Не повече от всички ни.

Уил се зачуди какво ли имаше предвид с това, но не настоя.

— Звучи ми така, сякаш иска да се увери, че няма да го прецакаш.

— Може би — дъвчеше, запазвайки мислите си за себе си.

Уил я изгледа изпитателно за момент, опитвайки се да отгатне какво крие.

При Анджи винаги имаше нещо, което запазваше в резерв. Дори след всичките тези години Уил не беше сигурен дали го прави нарочно, или беше просто защитен механизъм. Имаше нещо скрито, но от друга страна, го имаше и това, което той считаше за инстинкт за самосъхранение. Той беше последният човек на тази земя, който би я винил за това.

Уил каза:

— Ормуд изглеждаше доста разстроен заради съседката си този следобед.

— Той наистина обича децата — каза му тя. — Синът му има някакви умствени проблеми, но го видях веднъж и е суперсладък. Съпругата му е доста студена, но и аз щях да съм такава, ако се налагаше да чукам този смотаняк всяка нощ. — Тя обясни: — Срещнах ги на вечерята по случай пенсионирането на партньора му. Кен Возниак — чернокож, но един от нас. Реших, че трябва да отида да демонстрирам подкрепа.

— Мило от твоя страна.

— Съмнявам се, че ще живее дълго. Получи някакъв удар насред участъка. Половината му тяло все едно го няма.

— Има ли семейство?

— Не.

И двамата замълчаха за малко.

Анджи отвори уста да проговори, но размисли. Уил знаеше добре, че не бива да я подканва и накрая тя му каза:

— Проблемът при Майкъл е, че не е себе си.

— Което означава?

— Винаги се опитва да се нагоди, но просто не му се получава.

Уил си помисли, че същото нещо може да се каже и за него.

— Това лошо ли е?

Тя млъкна за няколко секунди, за да помисли, преди да обясни.

— Като при Возниак. Не бяхме близки, но съм го виждала. Едър мъж, има много кураж. Но е истински ценител на дамите, сещаш ли се? Винаги има какво да каже за облеклото ми. „Може ли и малко пържени картофки с този сладък шейк“, и други подобни глупости, но той е по-възрастен, наистина мил, така че е смешно и ласкателно, вместо да е гадно.

— Добре — рече Уил, без наистина да разбира къде е границата, но наясно, че мъжът не я бе преминал, което бе по-важно.

Тя продължи:

— Кен има подобни изказвания. Като, например, да подаде на гражданина визитката си и да каже: „Нещо, с което да си избършеш задника“, и това е обезоръжаващо и човек се разсмива, но задържа визитката, разбираш ли? Може да е шибано ченге, но човек знае, че е готин.

— Добре — съгласи се Уил. Ченгетата имаха най-различни номера да се свържат с потенциални свидетели. Всеки имаше различен репертоар, който ползваше, но всички имаха нужда от един и същ чар, ако искаха да свършат нещо на улицата.

— Значи Кен е в болницата, ясно? Седи си на задника. Искам да кажа, честно, човекът няма да оцелее.

— Това е лошо.

— Да. — Тя махна с ръка пренебрежително. — Важното е, че две седмици по-късно аз съм при момичетата и Майкъл цъфва. Момичетата знаят, че той е ченге, защото… е, мамка му, ченге е. Надушват го, нали така? — Тя се облегна на стола си и Уил видя как се ядосва на спомена. — И така, Майкъл тръгва нагоре-надолу покрай редицата, ходи наперено, намига ми, сякаш това, което прави, е смешно и не е глупаво и не подлага на риск прикритието ми. Пита момичетата дали не са виждали този тип наоколо, казва им, че е едно лошо копеле и да стоят далеч от него. После си подава визитката и казва…

Уил отгатна:

— Нещо да си избършеш задника?

— Точно — рече тя. — Винаги е такъв, винаги се опитва толкова много да е готиният, да се нагоди, само че не знае как, затова трябва да имитира хората.

— Като тези, които повтарят реплики от филми.

Тя изимитира идеално Остин Пауърс:

— Да, бебчо.

Уил го обмисли, сети се за краткото време, прекарано с Майкъл Ормуд, преди да открият мъртвото момиче в задния двор на детектива. Анджи очевидно бе размишлявала дълго относно личността на мъжа, но Уил не се доверяваше напълно на заключенията й.

— Това не го забелязах.

— Не — каза тя. — Но мислиш, че има нещо нередно в него. Радарът ти се е включил.

Думите й попаднаха право в центъра на връзката им. Преди двадесет и пет години се бяха срещнали в един държавен дом за деца. Уил беше на осем, Анджи на единадесет. И двамата бяха прекарали живота си в изостряне на инстинктите си; и двамата се бяха научили по трудния начин да слушат вътрешното си чувство, когато то им говореше, че само защото някой носи бяла шапка, това не го прави един от добрите.

— Да — призна Уил. — Не го прецених добре. Приех го така, защото се дразнеше от мен. Вярно, че никой не обича да го карат да играе за външни хора.

— Има и още нещо — настоя тя. — И го знаеш точно толкова добре, колкото и аз.

— Може би. — Той вдигна Бети да я почеше зад ушите.

Анджи се изправи.

— Искам да ми провериш едно име.

— Какво име?

Тя отиде обратно в хола да си вземе чантата. Уил я последва, хванал Бети пред гърдите си. Дребната конструкция на кучето бе толкова крехка, че понякога се чувстваше, сякаш държеше птичка.

— Ето. — Анджи измъкна розово листче с внимателно изписани главни букви в средата. — Каза, че е замесен в нещо. Звучеше зле, но просто имам едно усещане… — Тя прекъсна изречението и сви рамене. — Мисля, че си има неприятности.

Уил не бе взел листчето. Опита се да прозвучи шеговито.

— Откога спасяваш хората?

— Искаш ли да ми помогнеш с това, или искаш да си стоиш там и да си галиш малкото куче?

— Може ли и двете?

Устните й се извиха в усмивка.

— Документите на надзорничката даваха само основното, а цялото досие е прекалено старо, за да го има на компютър. Мислиш ли, че можеш да направиш една от магиите на БРД и да ми набавиш копие от архивите?

Той осъзна, че всъщност тя бе дошла тази вечер точно заради това и се опита да не показва разочарованието си. Взе бележката, погледна думите, които бяха малко размазани. Уил никога не виждаше буквите добре, особено когато беше разстроен или объркан.

— Уил?

Той предупреди:

— Може да отнеме известно време, ако е в архива.

— Не е спешно — рече тя. — Вероятно няма да го видя никога повече.

Той се почувства облекчен, което трябваше да означава, че преди малко бе ревнувал.

Тя вече отваряше вратата да си тръгва.

— Пише се с и. Виждаш ли го?

— Какво?

Тя прозвуча раздразнено, сякаш той не я слушаше.

— Името, Уил. Онова на бележката. Шели с и.