Карин Слотър
Триптих (39)

Глава тридесет и четвърта

08:55 ч.

Анджи се чувстваше мръсна. Дори след изгарящо горещия душ се чувстваше така, сякаш никога нямаше да се отърве от мръсотията в себе си.

Погледът на лицето на Джон, страхът, усещането за предателство, бяха прорязали сърцето й като назъбено парче метал. Уил бе отнесъл Джон до колата, помогна му да седне на задната седалка, като хлапе в очакване на пътуването до магазина. Анджи стоеше там и мислеше. Ето ги двамата мъже, чиито животи съм разрушила най-много.

Тръгна си, преди Уил да може да я спре.

Какво в Джон Шели я бе накарало да иска да го спаси? Може би защото бе съвсем сам на този свят. Може би защото носеше самотата си като предпазна броня, която единствено Анджи виждаше. Той беше като Уил. Точно като Уил.

Въпреки че си бе почистила къщата основно преди два дни, Анджи сложи ръкавиците и се залови за работа. Използва два литра белина в банята, търкайки искрящобялата повърхност с четка за зъби. Уил й беше поставил плочките, слагайки ги на диагонал, защото инстинктивно усещаше, че това ще накара стаята да изглежда по-широка. Беше боядисал стените в бледожълто и бе използвал бяло за линиите, докато Анджи му се караше за художническите умения.

Трябваше да му се обади. Уил просто си вършеше работата. Беше добро ченге, но беше също и добър човек и не беше правилно да го наказва, задето Джон Шели се бе забъркал в нещо лошо. Веднага след като свършеше с почистването на къщата, щеше да звънне на мобилния на Уил, да се увери, че той е наясно, че тя не можеше да понесе ситуацията, но не заради него.

След това Анджи се захвана с кухнята, извади всички тенджери и тигани, избърса стените на шкафчетата. Продължаваше да обмисля случилото се тази сутрин, опитвайки се да реши дали е имало начин да улесни нещата.

— Мамка му — изруга Анджи.

Трябваше й нов балатум. Глупаво беше да бърше шкафчетата, когато вероятно под балатума имаше купища мръсотия. Вдигна края на балатума под мивката, разкъсвайки го на две. Отдолу беше чисто, но вече го бе съсипала. Анджи стана да намери друг и още преди да стигне до килера, осъзна, че беше свършил.

— Мамка му — изруга отново, свали ръкавиците за чистене. Метна ги в мивката, изричайки още няколко ругатни, докато си търсеше ключовете.

Десет минути по-късно се намираше в колата, не на път за магазина, а нагоре по „Понс де Леон“ към „Стоун Маунтин“. Знаеше къде живее Майкъл. След като се бяха изчукали или, по-точно казано, след като Майкъл я беше изчукал, Анджи малко се бе вманиачила. Беше минавала с колата покрай къщата му два пъти, видя жена му и детето на алеята отпред, мерна как Майкъл миеше колата си. Това поведение не бе продължило много — може би седмица — преди да осъзнае, че се държи като умопобъркана. Тя не беше бясна на Майкъл, а на себе си, задето се бе забъркала в поредната кофти ситуация.

Семейство Ормуд живееше в къща, подобна на всички останали къщи в квартала. Анджи паркира на празната алея. Дори и някой от съседите да беше забелязал, че нейното черно „Монте Карло СС“ не се вписваше в пейзажа, никой от тях не дойде да провери. Всеки сантиметър от кожата й тръпнеше, докато се измъкваше от колата.

Беше облечена в обикновените си дрехи за чистене у дома: чифт къси дънки, една от старите ризи на Уил и някакви розови джапанки, които бе намъкнала на излизане от къщата. Те издаваха шляпащи звуци при удрянето в ходилата й, докато вървеше към гаража. Духаше вятър и Анджи обви ръце около кръста си, за да се пребори със студа. Застана на пръсти, за да надникне в гаража. Прозорците бяха затъмнени с боя.

Мина кола и Анджи я проследи с поглед, уверявайки се, че няма да се забави, преди да се насочи към входната врата. Позвъни на звънеца и зачака, наслаждавайки се на мисълта за изненадата на Майкъл, когато отвореше вратата и я видеше да стои там. Щеше да му каже, че Джон е бил арестуван, после щеше да попита Майкъл откъде познава Джон Шели, защо бе казал на нея и момичетата да се оглеждат за наскоро освободения убиец.

Анджи почука, после отново позвъни на звънеца.

Нищо.

Бутна вратата, но тя беше заключена. Насилвайки се да не поглежда през рамо и да не прави нищо друго, от което би изглеждала като крадец, тя тръгна небрежно покрай къщата към задния двор, вървейки бавно, поглеждайки към прозорците, сякаш бе приятел, който се е отбил на гости. Искаше й се мобилният телефон да е в нея като подкрепление, но го бе оставила вкъщи да се зарежда.

В задната врата имаше изрязана малка вратичка за куче. Изглеждаше стара и тя реши, че е купена така заедно с къщата. Майкъл мразеше кучетата. Помнеше го от първия им съвместен арест. Едно от момичетата имаше куче, което не спираше да лае, и Майкъл бе извадил оръжието си, когато кучето се спусна към него. Проститутката се бе изсмяла, както и Анджи. Като се замислеше, същата тази проститутка бе момичето, което каза на Анджи, че на Майкъл му пускат без пари.

Анджи застана на колене и изви рамене, така че да може да се провре през вратата. Едрият й ханш заседна — благодаря ти, майко — но успя да се провре. Пропълзя вътре и спря на място, напрягайки ушите си, за да се увери, че в къщата няма никого. За пръв път, откакто бе напуснала собствения си дом, тя се зачуди какво, по дяволите, правеше. Защо нахълтваше в къщата на Майкъл? Какво очакваше да открие?

Може би Уил беше прав. Майкъл определено беше смотаняк и биеше жена си и вероятно беше изнасилил Анджи онази нощ, когато бе толкова пияна, че не можеше да направи нищо, но това не означаваше, че е забъркан във всичко това. Тогава защо се намираше тук?

— Мамка му — изсъска тя, извъртайки се да пропълзи обратно навън, откъдето бе дошла. Спря полупрегърбена, защото чу шум. Скимтене? Това ли чу? Да не би Майкъл сега да имаше куче?

Анджи замръзна, заслушана. Звукът не се повтори и за част от секундата се замисли дали не си губи разсъдъка. Фактът, че бе нахлула в къщата на този мъж, определено поставяше под въпрос здравия й разум.

Все пак Анджи се изправи. Можеше пък да довърши започнатото. Остави обувките си до вратата. Мразеше да е боса, но не искаше звукът от джапанките да я следва из цялата къща.

Спря насред кухнята, защото чу как отмина някаква кола. Анджи се заслуша, напрягайки уши. Някаква врата се отвори и се затръшна, но беше от другата страна на улицата. Чу как някой извика „здрасти“, начало на разговор и тя отпусна задник. Боже, сега оставаше и Майкъл да се прибере и да я завари как му души из къщата.

Всекидневната беше така както си я представяше: претрупан диван и широкоекранен телевизор. Тя погледна в коридора; Анджи не искаше да ходи в спалните. Не искаше да вижда къде Майкъл чукаше жена си, защото знаеше, че това е мястото, където вероятно биеше Джина. Беше ли удрял нея самата? Тя не знаеше. Ръцете й бяха насинени на следващия ден, слабините горяха от болка. Беше припаднала в колата и той бе вършил каквото си искаше. Тъпото копеле. Не можеше ли да разбере от вида й, че тя може да направи какво ли не? Не че трябваше да я чака да припадне.

В дъното на всекидневната имаше врата. Беше заключена с голямо резе. Опита се да се ориентира, преценявайки, че гаражът е от другата страна на вратата. Защо имаше толкова сериозно резе на гаражната врата, след като всеки можеше да влезе през вратичката за кучета? И защо прозорецът бе затъмнен?

Анджи отиде до вратата, постави ухо върху студения метал. Пантата на резето изскърца, като го дръпна. Тя постави ръка на дръжката и отвори вратата. Стаята беше непрогледно черна и тя заопипва за ключа на лампата. Луминесцентните лампи примигнаха няколко пъти и при просветването видя работна маса, косачка и маса за билярд.

После стана светло. На масата за билярд имаше завързано младо голо момиче. Устата й беше запушена, лицето окървавено. Очите й се отвориха широко при вида на Анджи, бялото им оформяше пълен кръг около ирисите й. С изключение на бързото надигане и спускане на гърдите, тя не помръдваше.

На Анджи й спря дъхът. Усети остра изгаряща болка в задната част на черепа, видя заслепяваща експлозия при рухването на пода. Чу как момичето хлипа, смеха на мъж, а после нищо.