Карин Слотър
Триптих (33)

Глава двадесет и осма

8 февруари 2006 г., 09:24 ч.

Анджи помнеше Джина Ормуд от партито за пенсионирането на Кен. Беше скромна жена, която явно нямаше представа, че тежкият грим влошава акнето и че фризьор, който взема под десет долара, всъщност не ти прави услуга. Ако Анджи не бе изчукала съпруга на жената, тя сигурно нямаше да си спомня нищо за нея. Но понеже беше, тя знаеше, че Джина работи в болница „Пидмонт“, която по един по-особен начин можеше да се каже, че се намираше по пътя на Анджи за работа — ако така можеше да се нарече мястото пред магазина за алкохол на „Чешър Бридж Роуд“.

Тя се бе обадила в болницата, за да се увери, че Джина Ормуд ще е там. Смяната на жената започваше след двадесет минути, а Анджи нямаше какво друго да прави, освен да чака. Когато стигна до болницата, бе доволна, че е там по-рано. Колите бяха спрели по улицата и изглежда места за паркиране нямаше. След известно време Анджи се отказа. Тя размаха значката си на наетото ченге, застанало пред Спешното отделение и паркира на мястото за инвалиди.

Имаше една дузина хора, застанали около входа на Спешното, всичките с висящата от устата цигара. Анджи задържа дъх, докато минаваше през дима. Мразеше цигарите, защото винаги й напомняха за изгарянията по тялото на Уил. Някой бе отделил часове на това да прогаря плътта около ъглите на лопатките му, създавайки противни рисунки по линията на ребрата. Тя потрепери при мисълта.

Мъжът зад бюрото дори не вдигна поглед, когато Анджи застана пред него.

— Подпишете се и седнете.

Тя мушна значката си под носа му, но той все пак не й оказа честта да установи визуален контакт.

— Трябва да говорите с администратора на болницата, ако искате някакви документи.

Тя погледна табелката с името му.

— Не е за документи, Танк. Тук съм за Джина Ормуд.

Тогава той я погледна.

— За какво ви е Джина?

— Заради съпруга й е.

— Надявам се, че копелето е мъртво — и добави: — Чакай си реда. — Думите бяха автоматични, но тя не пропусна да забележи, че мъжът очевидно мразеше Майкъл.

Танк се изправи, огледа я с очи. Анджи беше облечена за работа, което значеше, че изглеждаше като курва. Но тя все пак беше ченге, а този човек не беше идиот. Тя попита:

— Кога мислите, че ще пристигне Джина?

— Няма да й създавате проблеми. — Той не задаваше въпрос.

— Ще говоря с нея — рече му Анджи.

Той задържа очи, приковани в нейните, сякаш можеше да каже, дори само като я гледаше, дали тя щеше да създава неприятности. Понеже работеше на такова място, той вероятно бе придобил нужните инстинкти.

— Дайте й около десет минути — рече той. — Тя винаги подранява.

— Благодаря. — Анджи пусна значката обратно в чантата си и седна на единственото свободно място в пълната чакалня.

Срещу нея имаше по-възрастни мъж и жена, които сигурно са били на нейната възраст, когато са дошли тук. Жената изгледа Анджи с отвращение. Мъжът изгледа Анджи заинтересовано. Боже, човекът трябва да бе на осемдесет, а сигурно се чудеше колко пари има в портфейла. Жена му си издуха носа в една захабена носна кърпа. Изглеждаше готова да рухне. Анджи си разкрачи краката широко и мъжът пребледня. Съпругата изглеждаше така, сякаш щеше да получи сърдечен удар.

Преди да успеят да се отдалечат, Анджи стана и отиде до стойката със списанията. Боже, това място бе депресиращо. Чакалнята представляваше яма, пълна с вируси и болести. Всеки, който смяташе, че медицината в Америка не е социална, трябваше да прекара два часа в местното Спешно отделение. Някой плащаше, за да може неосигуреният и беден човек да отиде на доктор, и това със сигурност не беше неосигуреният и бедният. Мамка му, на човек му беше по-добре без осигуровка вече. Получаваш същите скапани грижи, но плащаш по-малко.

Тя прегледа Нашата градина, после един брой на Журнал за дома на дамата от по-миналата Коледа, докато чакаше Джина Ормуд да се появи. Майкъл бе стигнал прекалено далеч вчера. Хилеше й се като маймуна, докато работеха над досиетата му от Нравствения и тя знаеше защо. Едно нещо беше да се ебава с Анджи — боже, тя сигурно си го заслужаваше — но фактът, че беше разстроил Уил, бе непростим. Майкъл трябва да беше казал нещо, бе изпуснал няколко думи, които са показали на Уил, че е чукал Анджи. Тя работеше с мъже по цял ден, дори арестуваше шибаняците и знаеше как работеха малките им мозъчета. Не можеше да измине и секунда, без те да помислят за секс или да говорят за това, а фактът, че Майкъл бе чукал Анджи си беше много добра клюка. Сигурно беше казал дори на онзи лигльо Лео Донъли. Досега сигурно вече знаеха всички. Нищо чудно, че Уил се чувстваше унижен.

Боже, трябваше да спре да слуша момичетата толкова много. Никой не мразеше мъжете толкова, колкото проститутките. Прекарваха часове в приказки каква долна измет са мъжете, а трябваше да тръгнат с първия задник, размахал малко зелено пред лицето им. Анджи си имаше достатъчно неприятности с мъжете, дори и без да започва да мисли за тях като курва.

Вратите се отвориха и тя вдигна очи към няколкото човека, които влязоха. Погледна обратно в списанието, без всъщност да вижда рецептата за плодова торта. Болеше я главата от мисли за Ормуд, разочарованието на лицето на Уил, начинът, по който я изгледа предната вечер, когато нежно го беше избутала през предната врата. Сигурно бе кипнал, когато Майкъл е започнал да дрънка, разказвайки интимни подробности за завоеванието си.

Анджи прелисти на нова страница, нова рецепта. Ако Майкъл смяташе да се ебава с единствения човек, за когото на Анджи й пукаше, тогава тя щеше да му го върне. Нищо не разстройваше един мъж повече от проблемите вкъщи.

— Робин?

Анджи обърна на следващата страница. Пуловери за майки и дъщери. Колко възхитително, мамка му.

— Робин? Ти ли си това?

По дяволите. Тя вдигна поглед. Пред нея стоеше Джон Шели. Беше до един чернокож, чиято ръка бе овързана в кървава превръзка.

Танк извика:

— Подпишете, моля.

— Сега се връщам — рече й Джон. Отведе чернокожия до бюрото. Очевидно обилното кървене те преместваше по-напред в списъка, защото Танк заведе човека направо отзад.

Джон гледаше Анджи.

— Какво правиш тук?

— Рутинна поддръжка — рече тя, посочвайки към долната си половина. — К’во му е на тоя?

— Рей-Рей — каза Джон; това бе задникът, който си искаше на кредит. — Сряза си ръката на парче метал, стърчащо от една от колите. Арт ме помоли да го доведа.

— Ще се оправи ли?

— Ако Арт не го убие преди това — каза Джон. Изглежда не знаеше какво да каже и изтърси: — Изглеждаш добре.

Тя изглеждаше като курва, но комплиментът си беше комплимент.

— Мислех, че стоиш далеч от мен.

— О. — Той се натъжи и за част от секундата й напомни на Уил — как никога не можеше да скрие емоциите си от нея, как понякога носеше срама и разочарованието на челото си.

— Ела тук — каза тя, хвана ръката на Джон и го поведе към фоайето. Застанаха от вътрешната страна на входната врата. Анджи виждаше пушачите от другата страна. Попита Джон: — Добре ли си?

Сега той се усмихваше, почти обнадеждено.

— Да. А ти?

— Не — настоя тя. — Последния път, като те видях, си имаше някакви неприятности.

Той кимна, погледна към краката си. Защо постоянно се оказваше, че говори с мъже, които си гледаха в краката?

— Радвам се да те видя — каза той. — Знам, че казах, че ще стоя далеч от теб, но наистина се радвам да те видя.

— Ти едва ме познаваш.

Той отново се усмихна. Боже, имаше толкова сладка усмивка.

— Знам за Стюи.

„Той усеща лъжите“, помисли си тя. Първата от многото, ако историята се повтаряше.

— Наистина изглеждаш добре.

— Вече го каза.

Джон се засмя.

— Опитвам се да измисля какво друго да кажа — отново се засмя, не толкова притеснено, а сякаш наистина му харесваше компанията й. Отново погледна към обувките си и тя видя, че той има най-хубавите мигли, които някога бе виждала у мъж. Бяха в меко, нежно кафяво. Джон беше едър мъж, висок почти колкото Уил, с по-широк гръден кош и в косата му имаше златисти ивици от работата на открито по цял ден.

Тя каза:

— Ти също изглеждаш добре.

Той се усмихна и тя отново изпита усещането, че той не иска нищо повече от това да стои там и да си говори с нея цял ден. Какви ли лъжи щеше да му каже? Колко време щеше да мине, преди да заведе Джон в някой килер или тоалетна и да го изчука, а после да го намрази, защото я е чукал? Колко време преди да обърка и неговия живот? Тя попита:

— За какво лежа, Джон?

Усмивката му увисна. Раменете също.

Анджи вече бе чела документите му от предсрочното освобождаване, но това само я осведоми за обвиненията, а не за подробностите по престъплението.

— Кажи ми какво си направил.

— Не искаш да знаеш.

— Снощи бях с продавач на алуминиева дограма, който искаше да му смуча пръстите на краката и да му викам „татенце“ — рече тя. — Мислиш ли, че ще ми кажеш нещо шокиращо?

— Направих някои грешки.

— Всички сме правили грешки.

Той поклати глава.

— Не искам да говоря за това.

— Лежал си дълго време — отбеляза тя. — Уби ли някого?

Той нервно облиза устни. Толкова приличаше на Уил, че биха могли да бъдат братя. По дяволите, като се има предвид развратната майка на Уил, може би те бяха братя.

Джон й каза:

— Трябва да се връщам при Рей-Рей, да гледам да не се забърка в нещо покрай голямата си уста.

Анджи погледна през стъклените врати. Джина Ормуд стоеше при пушачите, синята й престилка на медицинска сестра рязко контрастираше с цигарата, от която дърпаше.

Джон каза:

— Наистина се радвам, че те видях.

— Грижи се за себе си, Джон.

Понечи да си тръгне, после спря.

— Когато това свърши — рече той, разпервайки ръце, сякаш между тях имаше нещо истинско. — Когато това, което става, свърши — каза, все още не схващащ, — може би ще можем да излезем на вечеря или нещо подобно? Да гледаме филм?

— Джон — започна тя. — Мислиш ли, че това наистина ще се случи?

Джон поклати глава, но все пак й каза:

— Ще се надявам, Робин. Това ще ме поддържа. Ще си мисля как гледам филм с теб, купувам ти пуканки, може би ти държа ръката на по-страшните части.

— Ще е по-евтино, ако просто ми дадеш пари да ти държа страшните части.

Той взе ръката й в своята. Тя стоеше онемяла, докато той доближи устни до опакото на ръката й и нежно я целуна.

— Помисли си за филм, който искаш да гледаш — каза й той. — Нещо наистина страшно.

После си тръгна.

Анджи се облегна на стената. Издиша. Ето още един страшно сладък мъж, когото прогонваше. Добре де, беше страшно сладък педофил и убиец, но пък можеше да си помечтае и така нататък.

Джина Ормуд мина през плъзгащите се врати. Реагира, когато видя Анджи, но продължи да върви към Спешното.

— Ей — каза Анджи. — Чакай малко.

Джина спря, но не се обърна. Тя каза:

— Просто искам да бъда оставена на мира.

Анджи заобиколи жената, за да я огледа по-добре.

Устната на Джина бе сцепена. Лявото й око бе насинено и болеше само като го гледаш. Нищо чудно, че човекът на бюрото мразеше Майкъл. Анджи попита:

— Какво, по дяволите, ви се е случило?

— Паднах — каза Джина. Опита се да отмине, но Анджи й препречи пътя.

— Той ли ви удари?

— Вие как мислите?

— Боже.

Джина присви очи и най-накрая разпозна Анджи.

— Вие чукахте съпруга ми.

— Да, е? — Анджи знаеше, че не трябва да лъже. — Ако това ще ви е някакво успокоение, имала съм и много по-добри.

Джина се засмя, трепна, защото устната се разтвори отново. Тя сложи ръка на устата и погледна кръвта по пръстите си.

— Боже — изпъшка. — Да влезем тук.

Тя бутна вратата на дамската тоалетна и Анджи я последва. Джина беше миньонче, може би метър и шестдесет с маратонките и около четиридесет килограма. Майкъл бе поне с тридесет килограма по-тежък от нея. Беше все едно да риташ кученце.

— Срещнах го, когато бях на петнадесет — рече Джина. Облегна се на мивката, загледана в сцепената си устна в огледалото. — Интересуваше се от братовчедка ми. Тя беше с година по-млада от мен. Мислех си, че я защитавам.

Анджи я остави да говори.

— Той беше толкова сладък — каза Джина. — Получавах онези писма от него, докато беше в Залива, казваше колко много ме обича, че искал да се грижи за мен. — Нейните очи срещнаха тези на Анджи в огледалото. — Така се грижи за мен сега.

Анджи ровеше в чантата си.

— Всички са сладки в началото.

— Със сигурност ли го знаеш?

— Дори си пазя окървавената тениска.

Джина взе хартиена кърпичка от кутията и я намокри под чешмата.

— След като Тим се роди — започна тя, — нещата се промениха. Започна да се ядосва за всичко. Не искаше да ме докосва повече. Излизаше от къщата нощем, оставаше навън с часове. — Тя попи кървавата си устна с кърпичката. — Понякога се махаше за цял уикенд. Проверявах километража и понякога той бе изминал хиляда километра с колата.

Анджи откри каквото търсеше в чантата си.

— Къде ходеше?

— Блъска те в лицето достатъчно, за да спреш да задаваш въпроси.

Анджи й каза:

— Обърнете се. — Тя сложи малко фон дьо тен на гъбичката и я потупа около насиненото око на Джина. — Това е „Клиник“ — каза. — Ако подбереш малко по-светъл нюанс от твоя и ги смесиш леко с пръст, помага за намаляване на синината.

— И теб ли те е удрял?

— Не — отговори Анджи, концентрирана върху това да скрие синината. Истината беше, че Анджи бе твърде пияна да помни какво е правил Майкъл. Знаеше единствено, че се събуди на следващата сутрин на задната седалка на колата си с дълбока следа от ухапване на гърдата и болки между краката, на които им трябваха две седмици да отминат. Не че нещо лошо като това се случваше за пръв път, просто ставаше за пръв път с някого от работата.

Джина каза:

— Каза ми, че бил с Кен.

— Возниак? — попита Анджи. Партньорът на Майкъл от „Убийства“. — Какво е правил с Кен?

— Каза, че били за риба горе в планините.

Анджи стисна устни, замълча за момент. Не можеше да си представи Кен с въдица, а дори и да можеше, Кен не беше от типа хора, с които би дружал Майкъл.

Гласът на Джина се снижи почти до шепот.

— Беше ли груб с теб?

Анджи кимна. Тя използва пръсти да повдигне главата на Джина нагоре, така че да може да си види работата на осветлението.

— Той е копеле — рече Джина, все още шепнейки. — Просто искам да се махна.

Анджи добави още малко фон дьо тен.

— Напусна ли го?

— Преди два дни.

— Къде си отседнала сега?

— При майка ми — отвърна тя. — Той каза, че щял да дойде да ме прибере.

Анджи отново я огледа. Идеално.

— Подаде ли оплакване?

Тя се изсмя.

— Ти си ченге. Знаеш колко безполезно би било.

— Това са глупости — каза й Анджи. — Отиваш в окръг Декалб и подаваш оплакване. На тях не им пука, че е ченге. Само ще те погледнат веднъж и ще го приберат.

— А после какво? — попита Джина. — Какво ще стане, като излезе.

— Ще му издадат ограничителна заповед.

— Виж ми лицето — каза жената. — Мислиш ли, че една ограничителна заповед ще го спре.

Тя имаше право. Анджи си спомни дните, когато носеше униформа; ясно помнеше как веднъж бе отлепила окървавената ограничителна заповед от ръката на жена, пребита до смърт от своя съпруг. Беше използвал чук. Децата им гледали.

Джина си изми ръцете в мивката.

— Защо си тук?

— Исках да предадеш на Майкъл едно съобщение.

Тя спря кранчето и взе кърпата да си избърше ръцете.

— Мислиш, че ще ме послуша ли?

— Не — призна Анджи. Тя извади една от визитките си от чантата. — Искам да ти дам телефонния си номер. Обади ми се, ако ти направи нещо.

Джина не взе визитката.

— Той ще направи каквото си иска. Едно телефонно обаждане няма да ме спаси. — Тя се огледа в огледалото, приглади косата си. — Благодаря за грима. „Клиник“? — Анджи кимна. — Ще си взема малко в обедната почивка днес. Ако Майкъл разбере, че съм говорила с теб, вероятно ще ми е необходим.

— Аз няма да му кажа.

Джина се наведе към вратата и я отвори.

— Той ще разбере — рече тя. — Той винаги разбира за всичко.

Анджи остана в тоалетната няколко минути, опитвайки се да си възвърне самообладанието. Искаше да говори с Уил, но какво можеше да каже? Отидох в болницата да заплаша жената на Майкъл? Той я смазва от бой и, между другото, беше толкова груб с мен през онази единствена вечер, която прекарахме заедно, че после един месец не можех да пикая като хората? Както с всяка друга емоция в живота си, Уил се бе научил да контролира избухливия си нрав. Анджи обаче знаеше, че все още го има, там на повърхността, в очакване някой да го задейства. Ако Анджи някога му кажеше какво наистина бе станало с Майкъл Ормуд, Уил щеше да го убие.

В тоалетната влезе младо момиче, видя Анджи и бързо излезе. Е, това определено действаше добре на духа. Анджи погледна отражението си, тежкия грим, бялата винилова къса пола и яркото розово горнище, което едва покриваше гърдите й. Нищо чудно, че хората се плашеха от нея.

Излезе във фоайето, погледна назад към вратите на Спешното отделение. Танк държеше двете ръце на Джина в своите и й говореше. Анджи не можеше да чуе какво казваше, но можеше да се сети. Изведнъж Джина се разплака и мъжът я обгърна с ръце. Анджи ги погледа за миг, чувствайки се като натрапник, но неспособна да отклони поглед.

Един терапевт някога каза на Анджи, че си търсела мъже, които ще я малтретират, защото познавала единствено това. Същият този терапевт предположи, че причината да наранява постоянно Уил беше, защото искала да го ядоса, да го докара до състоянието, когато най-после няма да издържи и ще я удари; след това Анджи най-накрая щяла да се отвори за него. След това щяла да може наистина да го обича.

Естествено, Анджи беше излъгала терапевта за връзките си, за Уил. Тя нямаше намерение да каже истината на един напълно непознат. Боже, вече бе лъгала толкова много, че нямаше да разпознае истината, дори да я цапардосаше по главата.