Карин Слотър
Триптих (7)

Глава пета

Всичко, изречено от Трент, лазеше по нервите на Майкъл, от неговото „разбира се“, когато Майкъл бе казал, че той ще кара, до начина, по който зяпаше в нищото през прозореца, докато пътуваха по „Норт авеню“ към Грейди. Агентът от БРД напомняше на Майкъл за онези задръстеняци от гимназията, които носеха калкулатори в джобовете си и цитираха неясни пасажи от „Монти Пайтън“^[1]. Независимо колко пъти го гледаше, Майкъл все не можеше да разбере Монти Пайтън и със сигурност не разбираше задръстеняци като Трент. Имаше си защо такива типове да бъдат бити в училище. Имаше си и защо типове като Майкъл да извършват побоя.

Майкъл пое дълбоко въздух, после се изкашля, дробовете все още му бяха ядосани заради цигарата. Замисли се за Тим — че синът му не беше нормален, а това събуждаше агресията на другите деца. В училището на Тим вече имаше групичка хулигани, които го бяха тормозили — крадяха му шапката, сплескваха сандвича му на масата в столовата. Учителите се опитваха да спрат това, но те не можеха да са навсякъде по всяко време, а някои от тях не бяха и особено щастливи, че Тим бе пратен в техните класни стаи. Може би Уил Трент беше кармата на Майкъл. Бе подложен на изпитание. Бъди мил с този смотаняк, и може би Тим щеше да получи същото отношение.

— О — каза Трент, издърпвайки малък диктофон от джоба на сакото си. — Взех обаждането до деветстотин и единадесет. — Той натисна бутона за прослушване, преди Майкъл да може да коментира. От малкия говорител се чу висок тенекиен глас: Тря’а да дой’те в сграда девет в Грейди. Изнасилват една жена доста лошо.

Майкъл забарабани с пръсти по волана, докато чакаше червеното да се смени.

— Пусни го пак.

Трент направи както му бе казано и Майкъл напрегна уши, опитвайки се да чуе фонов шум, да разбере нещо от тона и тенора на гласа. Имаше нещо, но не знаеше какво точно.

— „Изнасилват“ — повтори като ехо Майкъл. — Не „убиват“.

Трент добави:

— Обаждащата се не звучи уплашено.

— Не — съгласи се Майкъл, настъпвайки газта със смяната на светофара.

— Бих казал — започна Трент, — че ако бях жена, щях да се уплаша, ако видех или дори ако чуех, че друга жена е нападната.

— Може би не — възрази му Майкъл. — Може би ако живееше в Грейди, щеше да си видял достатъчно от този вид насилие.

— Ако беше така — каза Трент, — защо ще съобщавам за това? — Опита се да отговори на собствения си въпрос. — Може би съм познавал жената?

— Ако я познаваше, щеше да звучиш по-разстроен от това. — Майкъл посочи диктофона. Обаждащата се беше спокойна, сякаш съобщаваше времето или резултата от някой изключително скучен мач.

— Отнело е повече от тридесет минути на патрула да дойде. — Трент явно не отправяше обвинение, когато посочи: — Грейди е с най-дългото време за реагиране в града.

— Всеки, който гледа новините, знае това.

— Или който живее в Грейди.

— Проверихме всички в сградата, минахме от врата на врата. Никой не каза нищо.

— Няма ли сексуални престъпници в сградата?

— Един, но е бил в ареста през целия ден и са го разпитвали по друг случай.

Трент пренави касетата и я пусна още веднъж, оставяйки записът да стигне до оператора, който казваше: Госпожо? Госпожо? Там ли сте?

Трент бутна диктофона обратно в джоба си.

— Освен това жертвата е малко стара.

— Монро? — попита Майкъл, докато се опитваше да смени скоростите.

Най-после Трент му говореше като ченге.

— Да, ако Пит е прав, вероятно е на моите години. Момичетата ви бяха — на колко — четиринадесет? Петнадесет?

— И бели.

— Монро беше черна, живееше в общинско жилище и работеше на улиците.

— Другите бяха бели, от средната и висшата класа, от добри семейства, добри в училище.

— Може би не е имал време да издири нова — предположи Майкъл, чувствайки се така, сякаш върви по много тънко въже. В ушите му отново се появи жужене, онова нещо в главата, което му казваше да млъкне, да не се доверява на новия, да не се оставя да го заблуди.

— Възможно е — съгласи се Трент, но от тона на гласа му ставаше ясно, че не го счита за много вероятно.

Майкъл си държа устата затворена, докато завиваше вдясно към Грейди. Мястото изглеждаше адски по-добре нощем, когато мракът скриваше най-лошите му страни. Беше почти десет сутринта в понеделник, но децата играеха наоколо с велосипедите си, сякаш бяха в лятна ваканция. Майкъл бе правил същото като дете; яхнал колелото вършеше глупости с останалите деца от блока. Само че Майкъл не подаваше торбички с трева на останалите, както правеха тези деца сега и определено не му стискаше да прави неприлични жестове на ченгетата, които обикаляха из квартала му.

Беемвето все още бе паркирано пред сграда номер девет и двама тийнейджъри седяха на предния капак с кръстосани на гърдите ръце. Изглеждаха на около петнадесет или шестнадесет и Майкъл усети студена пот при вида на бездушния поглед в очите им, докато гледаха как колата му спира на паркинга. Това беше възрастта, която го плашеше най-много като ченге. Имаха нещо да доказват, да намерят нещо, за да пораснат от момчета в мъже. Проливането на кръв бе най-бързият начин да се премине границата.

Трент също гледаше момчетата. Изпусна едно вяло „Супер“ и Майкъл бе облекчен да види, че все още мислеше като ченге.

Предната врата на сградата се отвори с трясък и двамата едновременно посегнаха за пистолетите си. Никой от тях не го извади, когато един нисък като пожарен кран мъж мина по натрошения тротоар, пъшкайки точно покрай колата откъм страната на Трент, без дори да ги погледне.

Мъжът не носеше риза и големият му гръден кош загатваше за някакви здрави мускули под тресящите се сланини. При всяка стъпка гърдите му се тресяха нагоре-надолу като цици. В едната си ръка държеше алуминиева бухалка и с приближаването си към момчетата на колата, с другата си ръка той обхвана дръжката, готов да натроши няколко глави.

Майкъл погледна Трент, който рече:

— Ти си на ход — но вече излизаше от колата.

— Мамка му — изсъска Майкъл, отвори вратата и излезе точно когато пожарният кран стигна до момчетата.

— Слизайте от колата ми, по дяволите! — изкрещя мъжът, размахвайки бухалката във въздуха. Двамата тийнейджъри станаха прави с отпуснати отстрани ръце и зяпнали уста. — Чупката, преди да съм ви сритал задниците, мързеливи копелета такива!

Момчетата благоразумно хукнаха.

— Е — каза Трент, отдъхвайки си.

— Тъпи копелета — повтори мъжът. Той гледаше Майкъл и Трент и Майкъл бе почти сигурен, че вече не говореше за момчетата. — Какво, мамка му, искате вие, прасета такива?

— Бейби Джи? — попита Трент.

Мъжът държеше бухалката, готов да удари.

— Кой пита, мамицата му?

Трент направи крачка напред, сякаш не се страхуваше, че главата му ще бъде размазана всеки миг.

Нападение, Майкъл си спомни какво бе казала Анджи за Бейби Джи. Изнасилване, опит за убийство.

Трент каза:

— Аз съм специален агент Уил Трент, това е детектив Ормуд.

Майкъл махна с ръка, доволен, че има кола между него и ядосания сводник. Трент беше идиот, ако си мислеше, че ще измъкне нещо полезно от този главорез.

— Разследваме смъртта на Алиша Монро.

— Защо, по дяволите, трябва да говоря с вас? — Бейби Джи продължаваше да държи бухалката във въздуха, мускулите му се напрегнаха.

Трент погледна назад към Майкъл.

— Някакви идеи?

Майкъл сви рамене, чудейки се как щеше да формулира това в доклада си, след като закараше Уил Трент в болницата. Офицерът предизвика заподозрения… му хрумна.

Трент се обърна обратно към сводника, вдигна ръце открито.

— Честна дума, шокиран съм, че добрият ми външен вид и чар не са достатъчни за теб.

Майкъл усети как долната му челюст се отпусна изненадано. Бързо я затвори, остави ръката си да посегне към пистолета, за да е готов да реагира, когато сводникът схванеше, че му се подиграват.

Минаха две-три секунди, после още две-три. Накрая Бейби Джи кимна.

— Добре — усмихна се, разкривайки златното покритие на зъбите си, през центъра на които бяха издълбани кръстове, така че се показваше бялото отдолу, точно както им беше описала Анджи. — Имате десет минути, преди да дойде Монтел.

Трент подаде ръка, сякаш бяха сключили сделка.

— Благодаря.

Сводникът разтърси подадената му ръка, изгледа Трент от горе до долу и каза:

— Сигурен ли си, че си ченге?

Трент бръкна в джоба си и извади значката. Бейби Джи я погледна, после очите му още веднъж огледаха Трент изцяло.

— Ти си едно странно копеле.

Трент мушна значката обратно в джоба си, пренебрегвайки наблюдението.

— Тук навън ли искаш да говорим?

Бейби Джи отпусна бухалката от едната си страна и се облегна на нея като на бастун.

— Тия са ми братовчеди — рече той, посочвайки колата. Очевидно имаше предвид момчетата, които бе прогонил. — Нищо не става от тях. Трябва да си замъкнат задниците на училище.

— Мило е, че се интересуваш от живота им — позволи си да каже Трент. Той отново си беше бръкнал в джобовете и се бе облегнал небрежно на колата, сякаш това беше някакъв приятелски разговор. — Кога видя Алиша за последно?

Бейби Джи не бързаше.

— Около шест снощи — отвърна той накрая. — Отиваше на работа. Искаше нещо малко, преди да излезе — повдигна брадичка, очаквайки Трент да попита какво беше малкото нещо.

Трент очевидно знаеше. Беше видял белезите по ръцете на проститутката, точно както и Майкъл.

— Даде ли й?

Бейби Джи сви рамене, което Майкъл взе за потвърждение.

— Тя имаше ли други доставчици?

Сводникът се огледа, сякаш проверяваше кой го слуша. Изплю се на земята, издувайки гърди предизвикателно, но все пак отговори на въпроса.

— Не, по дяволите. Тя нямаше никакви пари. Никой не би дал на тая курва за без пари.

— Мога да изляза на улицата и да духам на някого за една дозичка — отбеляза Трент. — Не са ми нужни пари.

Бейби Джи се изсмя при тази мисъл.

— Ей, кучко, не и на моя територия.

— Сигурен съм, че Алиша е докладвала всичките си приходи — каза Трент по-скоро като въпрос.

— Мамка му — изсумтя Бейби Джи, като че ли беше глупаво дори само да се предположи подобно нещо.

Трент попита:

— Тя добре ли печелеше?

— Обичаше да се боде с иглата. Щеше да направи всичко, каквото поискаш, за да го постигне.

— Имаше ли редовни клиенти? Мъже, които трябва да търсим?

— Не и болни копелета като онова, което я е подредило така. — Той използва бухалката да посочи към етажа на сградата, където бе открита Монро. — Аз се грижа за момичетата си — задържа бухалката във въздуха, използвайки я да се изрази по-ясно. — Ако бях видял мръсното копеле, можете да сте напълно сигурни, че сега него щяха да го заравят в земята, а не моята Лиша.

Трент кимна към сградата.

— Тук ли живееш?

Тонът на сводника малко омекна.

— С баба ми. Малко остарява. Трябва да се грижа за нея.

— При нея ли беше снощи?

— Бях с моите момчета в бара и гледахме мача.

— Имаш ли нещо против да говорим с баба ти?

— Да, по дяволите, имам. Не забърквайте баба ми в тази каша. Тя не е видяла нищо, разбрахте ли? Тя е просто една стара жена.

— Добре — примири се Трент. Той погледна назад към Майкъл, сякаш да попита дали има някакви въпроси. Майкъл поклати глава и Трент каза на сводника: — Знам, че искаш да ходиш да си вършиш работата, благодаря ти за отделеното време.

Бейби Джи стоеше там неуверено. Накрая сви рамене и повтори:

— Ти си просто едно странно копеле — преди да тръгне обратно към сградата.

Когато врата се затвори шумно, Трент се обърна към Майкъл.

— Какво мислиш?

— Мисля, че е прав — рече Майкъл, отблъсквайки се от колата. — Ти наистина си доста странен, мамка му.

Мобилният телефон на Трент иззвъня и Майкъл усети как предишното му раздразнение отново се разпали, когато Трент се отдалечи на няколко крачки, за да говори по телефона.

— Да, сър — каза Трент. — Да, сър.

Майкъл вдигна поглед към небето, започваха да се събират мрачни облаци. Както вървеше, щеше да се разрази буря точно когато напускаха местопрестъплението, щеше да се озове нагазил в калта на паркинга и щеше да си съсипе обувките.

Трент затвори телефона и го тикна в джоба на елечето си.

— Трябва да си отидеш вкъщи, Майкъл.

Майкъл почувства как сърцето спря да бие в гърдите му.

— Какво?

— Трябва да си отидеш вкъщи — повтори Трент. — Станал е инцидент.