Карин Слотър
Триптих (5)

Глава трета

Майкъл се чувстваше като боклук. Боже, той беше боклук. Първият път със Синтия беше инцидентен. Майкъл знаеше, че това бе неубедително извинение, не беше като просто да се препънеш и в следващия миг, преди да се осъзнаеш, да си в нечия вагина, но той наистина мислеше за случилото се по този начин. Фил се бе обадил една вечер, обезумял от притеснение, понеже не можел да се свърже със Синтия. Човекът постоянно пътуваше, продаваше женски медицински трикотаж на големите универсални магазини и вероятно пътьом топваше чушката. Майкъл нямаше доказателство, но бе работил в Нравствения отдел три години и познаваше този тип бизнесмени, които се възползваха от местните таланти, когато бяха на път. Постоянните телефонни обаждания да провери Синтия бяха по-скоро обаждания от чувство за вина — начинът на Фил да контролира нея, щом не можеше да контролира себе си.

Тогава Джина работеше нощем, вече се отдръпваше от Майкъл, когато я доближеше. Предизвикателствата с Тим ставаха все по-очевидни и нейната реакция беше да се хвърли в работа, бачкайки двойни смени, защото не можеше да понесе мисълта да се върне вкъщи и да се занимава с увредения си син. Майкъл се поболяваше от скръб, изтощен от терзания, преди да заспи, и бе просто адски самотен.

Синтия бе на линия и определено желаеше да го разсее от проблемите. След първия път той си каза, че това няма да се повтори, и то не се повтори, поне не в продължение на година. Майкъл си имаше работа, имаше си и Тим и мислеше единствено за това до един ден миналата пролет, когато Синтия бе споменала на Джина, че й тече мивката.

— Иди да й я поправиш — бе казала Джина на Майкъл. — Фил постоянно отсъства. Бедното създание си няма никого да се грижи за нея.

Не беше влюбен в Синтия, а и не бе толкова глупав дори да си помисли, че тя имаше подобни чувства към него. На зрялата възраст от четиридесет години той бе научил, че жена, която няма търпение да ти се нахвърли всеки път, като те види, не е влюбена — тя търси нещо друго. Може би на Синтия й харесваше тръпката да чука Майкъл в леглото на Фил. Може би й харесваше мисълта да вижда Джина през кухненския прозорец и да знае, че взема нещо, което принадлежи на друга жена. Майкъл не си позволяваше да обмисля мотивите й. Той си знаеше своето. През тези петнадесет или двадесет минути, които прекарваше в съседната къща, той спираше да разсъждава и не мислеше как ще плаща на специалисти или за ипотеката, или за обажданията от кредитната компания, интересуващи се кога могат да очакват някакви пари. Майкъл мислеше единствено за идеалната малка устичка на Синтия и за собственото си удоволствие.

Някой ден обаче тя щеше да поиска нещо. Не беше толкова глупав, че да не знае поне това.

— Ей, Майк — извика Лео, почуквайки с кокалчета по бюрото на Майкъл, — измъкни си главата от задника.

— Какво има? — попита Майкъл, облягайки се назад в стола си.

Управлението беше празно, с изключение на тях двамата и Гриър, заключен в кабинета си със спуснати щори.

Майкъл посочи към затворената врата.

— Пак ли лъска бастуна?

— Има някакъв, който изглежда като Лърч^[1] от БРД при него.

— Защо? — попита Майкъл, но знаеше защо. Снощи Гриър бе казал, че ще поиска помощ по случая и следващата институция нагоре по стълбицата беше Бюрото за разследване на Джорджия.

— Не се консултира с мен — рече Лео и седна на края на бюрото на Майкъл, като с това пръсна малко документи. Правеше го постоянно, независимо колко пъти го предупреждаваше Майкъл.

Лео запита:

— Имаше ли проблеми с жената снощи?

— Не — излъга Майкъл, докато остави погледът му да се плъзне из стаята на отдела. Мястото бе депресиращо и тъмно, прозорците на стената гледаха към сградата на „Хоум Депо“^[2], покрита с мръсотия, закриваща сутрешното слънце. Кметството на Източния район представляваше дванадесететажна сграда, някога била универсален магазин „Сиърс“. Намираше се на един завой на улица „Понс де Леон“ и бе голяма колкото жилищен блок. Железопътна линия отделяше сградата от стар завод на „Форд“, сега превърнат в скъпарски апартаменти. Щатът беше купил изоставената сграда на „Сиърс“ преди години и я бе преустроил в различни правителствени офиси. Имаше поне тридесет различни отдела и над петстотин служители. Майкъл работеше тук от десет години, но с изключение на претъпкания паркинг, бе виждал единствено трите етажа, използвани от Полицейското управление на Атланта и моргата.

— Ей — повтори Лео, удряйки отново по бюрото.

Майкъл бутна стола си назад от бюрото и от Лео. От непрестанното пушене и постоянното пиене от бутилката, която Лео си държеше в шкафчето, този тип имаше дъх на кучешка пръдня.

— За някоя женска ли мечтаеш?

— Млъквай — изстреля Майкъл, мислейки си, че е налучкал прекалено точно. Лео винаги го правеше — не защото беше добър детектив, а защото не можеше да си държи устата затворена.

— Мислех си да отида да видя Кен по-късно. — Лео извади една мандарина от джоба на сакото си и започна да я бели. — Как е той?

— Добре — каза му Майкъл, въпреки че истината беше, че не бе говорил с Кен от седмица. Те бяха партньори известно време, близки като братя, докато един ден Кен не сграбчи ръката му и не рухна на земята.

Разказваше на Майкъл за прекрасната жена, която срещнал предната вечер, и за част от секундата Майкъл реши, че падането бе някакъв майтап. После Кен започна да се тресе. Долната му челюст увисна и се напика точно там, на етажа на помещението на отдела. Петдесет и три годишен мъж, а получи удар като стар човек. Цялата му дясна страна сега бе неизползваема, ръката и кракът му бяха безполезни като мокър вестник. Устата му бе постоянно изкривена и по брадичката му се стичаха лиги, сякаш беше бебе.

Никой от отдела не искаше да го види, да го чуе как се опитва да говори. Кен бе напомняне за това, което предстоеше на повечето от тях. Прекалено много пушене, прекалено много пиене, два или три провалени брака, всичко това свършваше с прекарването на последните си самотни дни във вцепенение пред телевизора, тикнат в някаква противна щатска болница.

Вратата на Гриър се отвори и един висок мъж в костюм с жилетка излезе оттам. Мъкнеше кожено куфарче, което изглеждаше като пощенска марка в едрата му ръка. Майкъл разбираше защо Лео го бе нарекъл Лърч. Беше висок, може би един и деветдесет или деветдесет и пет и слаб като хрътка. Мръсната му руса коса бе късо подстригана с път от едната страна. Горната му устна също изглеждаше странно, сякаш някой я бе срязал на две и после я бе залепил накриво. Както винаги Лео беше преценил погрешно. Ако му се поставеха копчета от двете страни на врата, този можеше да участва в Семейство Мънстър^[3].

— Ормуд — рече Гриър, извиквайки го с ръка. — Това е специален агент Уил Трент от ЕКП.

Лео демонстрира обичайното си благоприличие.

— Какво, мамицата му, е ЕКП?

— Специален екип за криминални престъпления — изясни Гриър.

Майкъл видя как Лео се насилваше да не посочи, че това всъщност се съкращаваше СЕКП. Колегата му детектив не го биваше много да си мълчи, но Трент стоеше прекалено близо, извисил се над него с почти тридесет сантиметра. Ръцете на щатския служител бяха огромни, вероятно достатъчно големи да обхванат главата на Лео и да смачкат черепа му като кокосов орех.

Лео беше идиот, но не беше глупак.

Трент каза:

— Аз съм част от специалното подразделение на Бюрото за разследване на Джорджия, създадено да подпомага местните полицейски управления в задържането на извършили тежки престъпления. Ролята ми тук е чисто консултативна.

Говореше така, сякаш четеше от учебник, като произнасяше внимателно всяка дума. С този маниер и костюма с жилетката, този тип приличаше на професор в колеж.

— Майкъл Ормуд — отстъпи Майкъл и подаде ръка. Трент я пое, не прекалено силно, но не и отпуснато, сякаш държеше риба. — Това е Лео Донъли — представи го Майкъл, понеже Лео бе зает с натъпкването на половината мандарина в устата си и сокът капеше по горната част на ръката му.

— Детектив. — Трент кимна снизходително на Лео. Той си погледна часовника и каза на Майкъл: — Резултатите от аутопсията ще са готови след час. Бих искал да си сравним записките, ако имате време.

Майкъл погледна Гриър, чудейки се какво точно се бе променило в хранителната верига през последните две минути. Имаше усещането, че го бяха запратили най-отдолу, и това не му харесваше.

Гриър им обърна гръб, клатушкайки се към кабинета си. Подметна през рамо:

— Дръжте ме в течение — и затвори вратата.

Майкъл изгледа за кратко Трент. Щатският служител не изглеждаше като ченге. Въпреки височината си, не изпълваше стаята. Стоеше с ръка в джоба, с леко сгънато ляво коляно, почти небрежно. Раменете му щяха да са доста широки, ако стоеше изправен, но не изглеждаше склонен да се възползва от размерите си. Липсваше му присъствието на някой, който върши тази работа — поведението „да ти го начукам“, породено от арестуването на всички възможни отрепки, които съществуваха на земята.

Ормуд зяпаше мъжа, чудейки се какво ли щеше да се случи, ако просто кажеше на този задник да се разкара. След скандала с Джина и срещата със Синтия, Майкъл реши, че днес трябва да отстъпи на някого.

— Заседателната зала е насам.

Трент тръгна в указаната посока. Майкъл го последва, като гледаше раменете на мъжа, чудейки се как се е озовал в БРД. Обикновено щатските служители бяха пристрастени към адреналина, телата им бяха така натъпкани с тестостерон и челата им постоянно лъщяха от пот.

Майкъл попита:

— От колко време си на служба?

— Дванадесет години.

Полицаят прецени, че Трент е с почти десет години по-млад от него, но това не му казваше каквото искаше да знае.

— Бивш военен? — попита той.

— Не — отвърна Трент, отваряйки вратата на заседателната зала.

В тази стая прозорците бяха чисти и на слънчевата светлина Майкъл видя втори белег, простиращ се от едната страна на лицето на Трент. Розовото бе изсветляло почти до бяло и вървеше от едното ухо, раздираше врата надолу, минаваше по шията и изчезваше зад яката на ризата му.

Някой го бе порязал доста дълбоко.

— Войната в залива — каза Майкъл, поставяйки ръка на гърдите си, мислейки, че това може да накара човека да се разкрие. — Сигурен ли си, че не си бил в армията?

— Напълно — отговори Трент и седна на масата. Отвори куфарчето си и измъкна купчина папки в ярки цветове.

Наблюдавайки го в профил, Майкъл видя, че носът му е чупен поне два пъти и се зачуди дали не е бил боксьор. Но пък беше прекалено слаб, със съсухрено тяло и ъгловато лице. Нямаше значение какво беше миналото му, в този мъж имаше нещо, което държеше Майкъл на нокти.

Трент прелистваше документите, поставяйки папките в някакъв порядък, когато забеляза, че Майкъл все още стои прав. Той каза:

— Детектив Ормуд, аз съм на ваша страна.

— Така ли?

— Не искам почести — рече Трент, въпреки че според опита на Майкъл, такава бе ролята на БРД. Щатските момчета се славеха с това, че идваха, вършеха половината работа и обираха лаврите.

Трент продължи:

— Не искам да ви крада славата или да се появявам по новините, когато заловим лошия. Просто искам да ви помогна в работата и после да продължа нататък.

— Какво ви кара да мислите, че имам нужда от помощ?

Трент вдигна поглед от документите и изгледа Майкъл изучаващо в продължение на няколко секунди. Отвори една яркорозова папка на бюрото и я плъзна към Майкъл.

— Джули Купър от Тъкър — каза той, назовавайки град на около тридесет километра от Атланта. — Петнадесетгодишна. Била е изнасилена и пребита — почти до смърт — преди четири месеца.

Майкъл кимна, преглеждайки досието, без да се занимава с подробностите. Стигна до снимката на жертвата и спря. Дълга руса коса, тежка очна линия, прекалено много червило за момиче на тази възраст.

Трент отвори друга папка, тази бе в яркозелено.

— Ана Линдър, на четиринадесет, от Снелвил. Малко на север от Тъкър. На трети декември миналата година Линдър е била отвлечена, докато е отивала пеш към леля си по улицата на дома й. — Трент подаде папката на Майкъл. — Изнасилена, пребита. По същия начин.

Майкъл прелисти досието и погледна снимката. Косата на Линдър бе тъмна, а синините около очите дори по-тъмни. Той взе снимката на момичето и я огледа по-внимателно. Устата й беше удряна доста лошо, устната й бе порязана, а по брадичката капеше кръв. Имаше някакво лъщене по лицето, което отразяваше светкавицата на фотоапарата.

— Била е намерена скрита в канавка в парка „Стоун Маунтин“ на следващия ден.

— Окей — рече Майкъл, изчаквайки да чуе каква е връзката.

— И двете момичета твърдят, че са били нападнати от мъж, носещ черна скиорска маска. — Трент отвори оранжева папка, на чийто най-горен лист имаше прикрепена снимка. — Доун Симънс от Буфорд.

Майкъл се стъписа, решавайки, че момичето не може да е на повече от десет.

— Тя е по-млада от другите — рече той, отвратен при мисълта как някакъв болен шибаняк докосва детето. Не беше много по-голяма от Тим.

— Била е нападната преди шест месеца — каза му Трент. — Твърди, че нападателят й е носел черна ски маска.

Майкъл поклати глава. Буфорд беше на час път и момичето бе прекалено младо.

— Съвпадение.

— И аз мисля така — съгласи се Трент. — Типове като този не ловуват извън подходящата сфера на действие.

Без да го осъзнава, Майкъл бе седнал на масата. Той постави обратно снимката на десетгодишната и я плъзна обратно към Трент, мислейки си, че ще повърне, ако я гледа още минута. Боже, бедните й родители. Как, по дяволите, хората преживяваха подобно нещо?

Майкъл попита:

— Какво значи това? Подходяща сфера на действие?

Трент се върна към професорския тон.

— Детските сексуални хищници си имат специфична възрастова група, която гонят. Човек, който е привлечен към десетгодишни, може да реши, че петнадесет или шестнадесетгодишните са прекалено стари. Същото се отнася и за човек, привлечен от тийнейджъри. Вероятно ще е толкова отвратен, колкото си ти само при мисълта да тормози толкова младо момиче.

Майкъл усети как стомахът му се сви. Трент беше толкова фактологичен, сякаш обсъждаше времето. Трябваше да попита:

— Имаш ли деца?

— Не — призна Трент, без да върне въпроса. Може би вече знаеше отговора, вероятно от Гриър. Майкъл се зачуди какво ли беше казало копелето за Тим.

Трент продължи:

— Обадих се на родителите на всяка от жертвите, за да видя дали можем да говорим с момичетата; може би ще получим някаква нова информация сега, след като е изминало известно време от нападенията. От това, което съм виждал, жертвите на този вид престъпления си спомнят повече, когато се отдалечат от събитието. — Той добави: — Може да е загуба на време, но пък може и да чуем нещо, което не са могли да си спомнят при първите разпити.

— Да — съгласи се Майкъл, опитвайки се да не звучи раздразнено. Той самият бе работил по купища изнасилвания и не се нуждаеше да го поучават.

— Смятам, че извършителят вероятно е добре образован мъж — рече Трент. — Може би в средата или края на тридесетте. Недоволен от работата си, недоволен от положението вкъщи.

Майкъл си сдържа езика зад зъбите. По негово мнение, профилът бе пълен боклук. Като изключим частта с доброто образование, Трент можеше да говори за повечето мъже в отдела. Ако се вметнеше и чукане на съседката, той можеше да описва и Майкъл.

— Досиетата показват ясен модел на ескалация — продължи Трент. — Купър, първото момиче, е било нападнато пред кино; бързо, ефикасно. Цялата работа е отнела може би десет минути и всичко е станало извън обхвата на камерите около киното. Второто, Ана Линдър, е била отвлечена направо от улицата. Отвел я е някъде с кола, но тя не е сигурна къде. Оставил я е точно пред портите на парка „Стоун Маунтин“. Полицията на парка я е открила на следващата сутрин.

— Някакви следи от гуми?

— Около хиляда и двеста — отвърна Трент. — В парка току-що е било започнало ежегодното светлинно коледно шоу.

Майкъл бе водил Джина и Тим да гледат светлините. Ходеха всяка година.

— ДНК? — попита Майкъл.

— Носел е презерватив.

— Добре — каза Майкъл. Значи не беше кретен. — Какво общо има това с моето момиче от снощи?

Трент присви очи, сякаш се чудеше дали Майкъл е чул и дума от това, което бе казал.

— Езиците им, детективе — отново плъзна обратно досиетата, — на всичките са им отхапани езиците.