Карин Слотър
Триптих (42)

Глава тридесет и седма

Уил държеше мобилния телефон на ухото си, докато караше, молейки се Аманда да е в кабинета си. Беше взел Джон със себе си, защото трябваше да чуе историята му, искаше да знае с що за животно трябваше да се справи, когато отидеше в Тенеси. От своя страна, Джон беше повече от готов да му услужи. Цялото непокорство на мъжа бе изчезнало и на Уил му се зави свят от теориите му.

Карълайн най-после вдигна телефона и каза:

— Кабинета на Аманда Уагнър.

— Трябва ми Аманда. Спешно е.

Тя го остави на изчакване. Уил не отделяше очи от пътя, летеше по магистрала 75 в скоростното платно с петдесет километра в час над разрешената скорост.

— Уил? — каза Аманда. — Какво става?

— Пътувам за Тенеси.

— Не помня да съм ти подписвала молба за отпуск.

— Мисля, че Майкъл Ормуд е убиецът.

— Добре — рече провлечено Аманда. — Осветли ме, Уил.

Уил й разказа историята на Джон, как Майкъл се бе опитал да повлияе на надзорничката, как сестрата на Джон му казала за колибата в Тенеси. Завърши с маслените петна на алеята на Майкъл и казаното от съседката на Лео Донъли.

— Провери ли в къщата на Поласки?

— Накарах една патрулка да мине оттам. Няма я. Колата не е отпред.

Аманда мълчеше. Уил я бе запознавал с Анджи веднъж — не по свой собствен избор. Тя го беше откарала в болницата, когато Аманда го простреля с пистолета за пирони. Немислимо, но двете жени се бяха харесали.

Накрая тя проговори.

— Значи, казваш, че на базата на някакви неотговорени обаждания и няколко петна на алеята, ти прекарваш един осъден убиец през границата на щата, за да търсиш полицейски детектив от Атланта, който може да е, а може и да не е отвлякъл друг детектив посред бял ден?

— Трябва да претърсиш къщата му.

— Това е къщата под юрисдикцията на Декалб. Как мислиш, ще взема заповед, доктор Трент? Не че твоите тайнствени петна на алеята не са убедителни, но се съмнявам, че има жив съдия, който би се подписал под това.

— Аманда — рече Уил, опитвайки се да си контролира гласа. — Ти си гаден, ужасен човек, но винаги си била зад гърба ми, когато съм работил по случай. Не ми причинявай това сега.

— Е, Уил — парира тя. — Ти си с тежка дислексия и четеш на ниво втори клас, но нека не си вадим кирливите ризи.

Уил усети как слюнката в устата му пресъхна. Кога бе разбрала?

Аманда каза:

— Нямам много приятели в Тенеси, Уил. Не мога да се свържа с тях, за да ти помогнат, единствено заради лошото ти шесто чувство, а и двамата знаем, че Йип Гомес по-скоро ще изяде собствените си лайна, отколкото да ти помогне. — Йип беше старият шеф на Уил в Северозападния клон на бюрото. Тя добави: — Затова постоянно ти повтарям да не гориш мостовете зад себе си. — Сякаш сега му беше времето за една от нейните лекции.

— Не знам какво искаш да кажа — призна той. — Права си. Може и да е нищо. Може да стигна там и това да е просто загуба на време, но не мога да се мотая и да не правя нищо, Аманда.

— Пусна ли бюлетин до всички за колата на Поласки?

— Да.

Тя мълча няколко секунди, после попита:

— Кажи ми, този детектив Донъли, той ли е последният човек напуснал къщата на Ормуд?

— Да.

— Виж ти — възкликна Аманда, гласът й се повиши в присмехулна изненада. — Карълайн току-що ми даде съобщение. Анонимно е. Загрижен гражданин е забелязал, че задната врата на детектив Ормуд е била разбита. Смятам, че трябва да го проверя лично, не мислиш ли?

Уил усети вълна на облекчение. Аманда щеше да му помогне. Направо я чуваше как го обмисля по телефона.

— Благодаря — въздъхна той. — Благодаря ти.

— Ще те уведомя, като стигна там.

Уил прекъсна разговора. Държеше телефона в ръка, докато шофираше, сви по отклонението към 575 с рязко извиване на волана, което накара Джон да сграбчи страничната врата, сякаш се страхуваше, че ще се преобърнат. Уил бързаше толкова много, че дори не се бе замислил как ще открие колибата, докато Джон не поиска карта. Петте минути престой на бензиностанцията му се сториха като цял един живот. Но пък, от друга страна, Майкъл вероятно караше в рамките на ограничението на скоростта, не искаше да го хване радарът. Уил не бе толкова внимателен.

Джон попита:

— Какво каза тя?

— Можеше да предотвратиш това — рече му Уил. — Можеше да спреш това преди четири дни.

— Не знам за какво говориш.

— Майкъл беше с мен, когато Синтия Барет умря.

Джон погледна към картата, разтворена в скута му.

— Чух, че бягала през двора и се спънала. Ударила си главата на камък и умряла.

— Тогава ли й отряза езика?

Джон не даде отговор.

— Трябваше да направиш нещо тогава.

— Какво? — поиска да знае Джон. — Да дойда при вас? Ти дори и сега не вярваш на историята ми, човече. Какво да направя? Да се превърна в ченге? Кой ще повярва на един бивш престъпник, който работи в автомивка?

Уил държеше ръцете си здраво на волана. Джон бе причинил това на Анджи. Сега тя щеше да е в безопасност, ако не беше арогантността и глупостта на този мъж.

— Ти си го примамвал. Знаел си точно какво правиш.

Джон сви рязко картата по сгъвката, направи я на по-малка, докато се опитваше да се защити.

— Кажи ми какво трябва да направя, а аз ще се върна назад с магическата си машина на времето и ще го направя. Но ще ти кажа какво, хайде да не се ограничаваме до четири дни. Нека да се върнем двадесет години назад. Върни ми младостта. Върни ми майка ми и баба и дядо, и семейството ми. Мамка му, сложи и жена и две деца, като си почнал.

— Бягала е от нещо в онзи двор.

Джон все още работеше върху картата, но Уил чу терзанието в гласа на другия мъж като каза:

— Не мислиш ли, че го знам?

Уил погледна обратно към пътя, гледаше размазаните знаци, маркерите на километрите с удебелените им числа, изпъкващи сред пейзажа. Не бе обмислил това: не се беше сетил, че може да застрашава Джон.

Уил рече:

— Това нарушава условията на предсрочното ти освобождаване — да пресичаш границата на щата.

— Знам.

— Може да те арестуват. Не мога да ти помогна в Тенеси.

— Не можеш да ми помогнеш и в Атланта.

Уил прехапа устна, взрян в черната пътна настилка, в другите коли на пътя. Бе шофирал напред-назад между Атланта и планините през последните две години, така че знаеше къде точно са всички патрули с радари. Намали скоростта през Елиджей, без да ускорява, преди да пресече Микиък Крийк. Профуча покрай новия „Уолмарт“^[1] и покрай стария, после подмина няколко открити пазара и два магазина за алкохол. При градчето Блу Ридж пое наляво. Летеше по магистрала „Кут Мейсън“, точно покрай ябълковата градина, когато телефонът звънна. Вдигна телефона.

— Аманда?

Тонът й беше мрачен.

— Открихме кръв в гаража. Два различни типа, и то много.

— Анджи?

— Не е тук, Уил.

Устата му се отвори, но думите му изневериха.

— Ето как ще стане — каза Аманда. — Обадих се на Боб Бърг в Тий Бийз — Бюрото за разследване в Тенеси — в момента сформира екип. Намират се на четиридесет минути път от колибата.

— Аз съм по-близо.

— Предположих, че ще бъдеш — каза тя. — Нека да говоря с педофила. Имам напътствия за „Елтън Роуд“.