Марк Хименес
Всички екстри (7)

6

Бек Хардин беше коленичил в отделението за детски стоки в „Уолмарт“. Бяха минали три седмици и той купуваше дрехи за училище за Меги и Люк. Освен това влизаше в „Уолмарт“ за пръв път. Когато живееше във Фредериксбърг, тук нямаше такъв магазин, а в Чикаго Ани винаги беше пазарувала всичко необходимо за децата. Но след като не можеше да очаква пари от единствения си клиент, той беше решил да се откаже от високите цени за туристи по Мейн стрийт и заведе децата в „Уолмарт“, където пазаруваха местните.

— Това ни харесва — каза Меги.

Държеше куклата в едната ръка и чифт панталонки в другата. Първият учебен ден беше след няколко седмици, а Бек нямаше ни най-малка представа какви дрехи да купи на децата.

— Струват ми се прекалено големи.

— Кой номер носим?

— Не знам. Пробвай нещо, и ще разберем.

— Обади се на Джей Би. Той трябва да знае.

Дори децата бяха започнали да наричат дядо си Джей Би.

— Няма нужда да се обаждаме на Джей Би. Можем да се справим и сами. — А на себе си каза: — Надявам се.

— Най-добре да се обадим на Джей Би — настоя Меги.

— Имаш ли нужда от помощ, Бек?

Бек вдигна поглед и видя жена на средна възраст, която се беше надвесила над него. Струваше му се позната. Беше с руса коса и сини очи, набита и с кръгло лице; беше облечена в лятна рокля и сандали. Четири малки руси дечица я бяха наобиколили като козлета край майка си. Бек се изправи.

— Познати са ми тези ботуши — каза жената.

Бек беше обул дънки и старите каубойски ботуши. След пазара щяха да се срещат с Джей Би на търга за кози, а на такива места не се ходеше с маратонки „Найки“. Ко̀зите дарадонки се изстъргваха много по-лесно от подметките на кожени ботуши, отколкото от подметките на гумени маратонки.

— Но ти не ме позна — отбеляза жената. — Знам, сега съм дебела. От четирите деца.

Малко момиче на възрастта на Меги спря да ближе захарното си петле и каза:

— Не си дебела, мамо.

— Дебела съм, миличка. — Тя се наведе към Бек и прошепна: — Не помниш ли нощите край реката?

— Мери Джо? Мери Джой Майер. Гледай ти. И това са твоите деца?

— Боби, Сали, Арлийн и Станли-младши. На десет, осем, шест и четири. Станли държеше да имат точно две години разлика. Казвах му, че не е като да си купува кози на търг, но Станли си е такъв, малко краен. Нали помниш Станли Джобст, беше една година по-голям от нас.

— Родителите му притежаваха съседния парцел до вашия.

— Сега притежаваме и двата парцела.

— Станли Джобст. Не беше ли той твой…

Тя кимна.

— Братовчед. Втори братовчед. — Тя сви рамене. — Задържахме земята в семейството. Е, чувам, че ще се кандидатираш за съдия.

— И аз го чух.

— Прочетох статията във вестника.

— Каква статия?

— За теб. Голяма статия в днешния вестник. Пише, че си се върнал и искаш да бъдеш съдия. Не си ли я чел?

— Не. Явно Джей Би отново е подел акция. — Бек се вгледа в бившата си приятелка и попита: — Как си, Мери Джо?

— Добре съм. — Децата се бяха заиграли и Мери Джо се приближи към него и тихо каза: — Чаках те, Бек. Когато научих, че си останал да учиш право в „Нотр Дам“, престанах да те чакам. Тогава разбрах, че няма да се върнеш.

— Съжалявам, Мери Джо.

Тя поклати глава.

— Ти не ме излъга. Каза ми, че няма да се върнеш. Но аз не ти повярвах. Бек, наистина съжалявам за жена ти. Чу ли за дъщерята на Обри?

Бек кимна.

— Видях го на стадиона.

— Беше красиво момиче… Наркотици.

— Какво знаеш за нея?

— За Хайди? — Тя сви рамене. — Тя беше специална… като теб. — Мери Джо се поколеба, сякаш искаше да каже още нещо, но предпочете да замълчи. Отстъпи крачка назад и лицето й светна. — Значи купуваш ученически дрехи за пръв път?

— Личи ли?

— Като турист по Мейн стрийт си. Добре, дай да решим проблема. — Тя се обърна към Люк. — Ти сигурно си Люк. Имаш нужда от дънки. „Ранглър“ или „Ливайс“?

Люк сви рамене.

— Тогава „Ранглър“ — каза Мери Джо и се обърна към по-голямото си момче. — Боби, заведи Люк на щанда с момчешките дрехи и му покажи дънките „Ранглър“. Изглежда твой размер. Слабичък.

Люк последва Боби. Мери Джо се обърна към Меги, наведе се и сложи ръце на коленете си.

— А това е Меги.

Меги кимна и вдигна куклата.

— А това е мама.

Мери Джо се извърна и погледна Бек.

— Тя, ъъъ…

Мери Джо махна с ръка.

— Добре, Меги, хайде да ти намерим хубави дрешки за училище. Елате, деца.

Тя хвана Меги за ръката и я поведе към щанда с момичешки дрешки. Бек и останалите деца я последваха.

— Ще започнем с щанда за разпродажба. Баща ти вече не е богат адвокат от Чикаго. Ще бъде беден съдия от малък град, така че трябва да пестим парите.

— И мама харесва намаленията — усмихна се Меги.

Час по-късно Мери Джо беше подсигурила децата с дрехи, раници, кутии за обяд и училищни пособия. Преди да се разделят, тя каза:

— Щастлива съм, Бек. Щастлива съм как потръгна животът ми и се радвам, че се върна. Мястото ти е тук.

Мери Джо си тръгна първа. Точно когато Бек и децата излизаха от „Уолмарт“ на яркото слънце в горещия юлски ден, Мери Джо мина покрай тях с червен джип събърбан. На задната му броня имаше стикери ИСУС ТЕ ОБИЧА и БЕК ХАРДИН СЪДИЯ.

 

 

Срещнаха се с Джей Би пред търговската палата на Лонгхорн стрийт, на няколко пресечки на юг от Мейн стрийт. Тръжната палата „Гилеспи Лайвсток“ беше стара метална постройка с парапет отпред, кошари за добитъка отзад и сателитна чиния на покрива. Човек имаше чувството, че е попаднал на изложение на пикапи: камиони и ремаркета изпълваха паркинга и опасваха сградата.

В окръг Гилеспи кози се продаваха на търг всеки вторник.

Джей Би говореше с двама местни с карирани ризи. Точно както всички стари фолксвагени „костенурка“ бяха попаднали в Мексико, всички карирани ризи се намираха във Фредериксбърг. Джей Би беше облякъл една от хавайските си ризи — този път с ярка щампа на златни, жълти, червени и зелени цветя. Докато се приближаваха, Бек чу един от местните да го подкача:

— Джей Би, все едно някой ти е повърнал върху ризата.

Мъжете се разсмяха, а Джей Би поклати глава.

— Вие, старите германци, трябва да излизате по-често.

— Ти ли го казваш, Джей Би — обади се другият. — Толкова отдавна не сме те виждали, та се питахме дали не си умрял.

— И да видя, няма да повярвам!

Всички се смееха и се шегуваха както едно време, докато един от местните не каза:

— Още не мога да повярвам, че престана да отглеждаш кози, за да правиш вино, Джей Би… и то с мексиканец.

Последните думи на мъжа подействаха на Джей Би като юмрук в носа. Усмивката изчезна от лицето му и старият огън лумна в погледа му.

— Името му е Хектор Аурелио и той е добър човек. Освен това никога не е вземал държавни пари, нито социални помощи, нито дотации за мохера.

— Хайде, Джей Би, не ни излизай с тия дрънканици за справедливост — рече онзи.

— Вие, момчета, се оплаквате от мексиканците, откакто се помня. Как ми се ще да намерите нещо друго, за което да мърморите, поне за разнообразие.

Джей Би се беше зачервил повече от обичайното и когато размаха пръст срещу мъжете, Бек осъзна, че се готви здравата да ги насоли, но ето че забеляза Меги с куклата, и лицето му омекна.

— А, ето я малката ми шаци. — Малката му любимка. — Виж, миличка, искам да се престориш, че не си чула Джей Би да казва тези думи, нали?

— Добре, Джей Би, ще се престорим.

— Добро момиче.

Те отидоха до металната стълба, водеща до площадката над отворените кошари, и Джей Би се опита да обясни на сина си:

— С парите от мохера купиха земя, а сега я продават на калифорнийците и трупат милиони. Просеха от правителството цели четирийсет години, но им се свидят помощите за мексиканците.

— Джей Би, какво значи мексиканец? — попита Меги, която крачеше между тях.

— Хора като мен и теб, миличка. Просто някои тук още не са го разбрали. — Джей Би я хвана за ръчичката. — Хайде, ела да ти намерим едно козле.

Бек си припомни приказката, че човек не уважава баща си, докато сам не стане баща. Вярно беше.

Меги с куклата и Джей Би вървяха напред. Бек и Люк ги следваха. Бек се беше изкачвал по същите тези стълби всеки вторник, всяко лято от деня, когато проходи, до деня, когато напусна града. Под тях имаше хиляди блеещи кози — ангорски и „бури“; кафяви, черни, бели, жълто-кафяви с черни петна, черни с жълто-кафяви петна — сгушени в кошарите и пазени от възрастни мъже с каубойски шапки. Гледката наподобяваше сцена от филма на Джон Уейн „Червената река“, но с кози вместо с говеда. Въздухът сякаш лепнеше от вонята. Меги беше сбърчила носле.

— Джей Би, мирише!

— Тук е така, миличка.

Едно свило се на земята трикрако кафяво куче стана, приближи се към Люк и започна да ближе крака му. Люк отстъпи назад.

— Това е Килър — каза Джей Би. — Напълно безобиден е, само дето може да свали космите по краката ти. — След това подкани Меги. — Огледай ги, кукличке, и си избери някое мъниче.

— Можем да си купим козленце? Дето да си е само наше?

— Да, лично твое.

— И какво ще го правим?

— Ще ти бъде домашен любимец.

— В Чикаго имахме златна рибка.

— Ах, петунията ми, в провинцията рибата я ядем на вечеря. Тук домашните ни любимци са животни.

— Тя умря.

— Златната рибка ли?

— Да. Козлето ни ще умре ли?

— Не. Козите са по-яки и от кората на дъб.

— И не се разболяват от рак, нали?

— Не, миличка, не се разболяват.

— Това е хубаво.

Меги крачеше по пътечката и гледаше надолу към кошарите, като в същото време говореше на куклата. Тя махна към едно момиче на възрастта на Люк, което наглеждаше козите.

— Това момиче козарка ли е?

— Предполагам, да — отвърна Джей Би.

— Мога ли и аз да стана козарка един ден?

— Предполагам, че не. Вече сме във винарския бизнес, миличка.

Бек последва Джей Би и Меги по пътеката. Все едно се беше върнал назад във времето, само дето преди двайсет и четири години кошарите до една бяха пълни.

— Джей Би, ето това искаме! — изведнъж извика Меги и посочи едно черно козле с жълто-кафява муцунка.

— Значи това ще бъде, сладката ми — отсече Джей Би.

Той написа номера на кошарата на дланта си и посочи козлето на мъжа, който се грижеше за кошарата. Те завиха по пътеката до вратата към арената на търга. Вътре десетина зрители седяха в пластмасови столове, забити в дървена платформа, която стъпаловидно се спускаше към сцена като в театър с пейки около нея. Козите влизаха в кошарата отпред през плъзгаща се врата отдясно и ги изкарваха през друга плъзгаща се врата отляво.

Водещият търга седеше над кошарата; пред него бяха кандидат-купувачите в търга, възрастни мъже със сламени каубойски шапки и ботуши — готовността им за предстоящото наддаване се определяше по количеството ко̀зи дарадонки по подметките им; познавачите внимателно оглеждаха козите в кошарите, преди да започне наддаването. Карираните им ризи проблясваха под откритите флуоресцентни пури, монтирани по пожълтелите плочи на тавана. Един климатик и два вентилатора на тавана работеха, но не можеха да пропъдят вонята.

— Деветдесет и пет, деветдесет и пет… — гърмеше микрофонът.

Един възрастен мъж леко махна с ръка.

— Деветдесет и шест… деветдесет и шест…

Друг кимна.

— Деветдесет и седем, деветдесет и седем…

Местните жители не се горещяха, докато вървеше наддаването. Те просто кимаха, вдигаха пръст или докосваха периферията на шапките си, за да вдигнат залога, докато младо момиче с къси панталонки приемаше поръчките им за обяд; на малка дъска с формата на гъска на стената беше написан обедният специалитет: печено месо „Кинг Ранч“ и зрял фасул. Бек хващаше по някоя и друга немска дума от същите мъже, които беше видял последния път, когато беше тук; те просто бяха с двайсет и четири години по-възрастни. Сякаш тези стари скотовъдци вършеха всичко по навик, продаваха и купуваха кози просто защото така правеха открай време, отчаяно вкопчени в привичното си съществуване. Като умиращ пациент на изкуствено дишане.

След още няколко залагания водещият обяви:

— Продадено на Джон Ед за деветдесет и осем.

Изкараха продадените кози и вратичката към външните кошари се отвори; отвън влетя вонящ полъх. Бек се зачуди как изобщо беше търпял противната смрад.

След още няколко наддавания в кошарата вкараха десетина козлета.

— Сега сме ние, миличка.

Джей Би слезе по стъпалата, хванал Меги за ръка. Когато стигнаха долу, той махна на участниците в търга и след това каза нещо на водещия. После посочи козлето, което Меги си беше избрала, и си стисна ръце с мъжа, който наглеждаше кошарата.

— Момчета, днес имаме специален гост — обяви водещият. — Джей Би Хардин. Да, това е той, макар да изглежда като турист от Мейн стрийт. Джей Би, да не си ни зарязал и да си станал демократ, а?

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, момчета, но аз винаги съм бил демократ — каза Джей Би.

Думите му предизвикаха бурен смях.

— Джей Би, ти винаги си бил голям майтапчия — продължи водещият. — Я кажи, това там твоето момче Бек ли е? — Участниците в търга обърнаха глави и махнаха на Бек. — Тази година отново ще спечелим шампионата, Бек. Имаме Слейд.

— Бек ще се кандидатира за съдия — рече Джей Би.

Мъжете се изхилиха, все едно на някаква тяхна шега.

— Е, Джей Би, можем да ти помогнем за козлето — усмихна се водещият, — но не можем да направим кой знае какво за изборите. — Той се обърна към хората. — Малката внучка на Джей Би е дошла да си купи козле. Харесала си е онова малко, хубавото. Започваме наддаването от деветдесет и пет.

Джей Би се наведе към Меги. Тя вдигна ръчичка.

— Деветдесет и пет за мис Меги — извика водещият, — деветдесет и пет, деветдесет и пет…

Един възрастен участник вдигна пръст и всички застинаха. Обърнаха се и зяпнаха човека, все едно беше Бил Клинтън. Той се огледа и виновно свали ръката си. Водещият удари с чукчето.

— Продадено на мис Меги Хардин за деветдесет и пет. Радвам се да те видя, Джей Би, макар да не мога да кажа същото за ризата ти.

Джей Би му махна и двамата с Меги тръгнаха нагоре по стълбите.

— Мамо, имаме си козле! — каза Меги на куклата.

Джей Би тихо рече на сина си:

— Не се шегувах. Винаги съм гласувал за демократите.

 

 

Джей Би заведе Люк, Меги и козлето в ранчото за обяд. Бек отиде до книжарницата за едно кафе и да вземе книгите, които беше поръчал. На входната врата беше залепена табела, на която на ръка беше изписано: БЕК ХАРДИН — СЪДИЯ.

Отвори вратата и влезе. Не беше идвал тук, откакто научи за Джоди и Джанел, и сега се опита да не се държи по-различно. Отиде до касата/кафе-бар при Джоди.

— Едно обезмаслено лате, моля.

Тя вдигна поглед.

— Чу ли?

— Какво да съм чул?

— За градските лесбийки.

— Личи ли ми?

Тя кимна.

— Това пречи ли ти?

Бек сви рамене.

— Никак. Сега поне няма да се притеснявам, че ме сваляш.

Тя се усмихна.

— Какво казваше Джей Би? „И да видя, няма да повярвам!“ Е, реши ли вече?

— Какво?

— Дали да се кандидатираш за съдия.

— Не.

Тя заобиколи бара.

— Ела с мен.

— Може ли първо да си изпия кафето?

— Няма време. — Тя се провикна към една възрастна жена до рафтовете. — Ѐла, наглеждай магазина!

После хвана ръката му и го издърпа навън. Пусна го едва когато стигнаха тротоара на Мейн стрийт. Не беше държал ръката на жена от нощта, когато Ани издъхна. Джоди зави на изток и закрачи бързо. Следвайки червената й коса, Бек пресече Линкълн стрийт и спря пред „Ауслендър Биргартен“, където като гимназист често беше слушал жива кънтри музика. Тя посочи вътре.

Градината беше отворена към улицата и ароматът на наденички се носеше във въздуха. Вътре клиентите седяха по дървени масички върху чакълената настилка, ядяха немска храна и пиеха немска бира под стенопис, изобразяващ русата девойка от бирата „Сейнт Поли“, понесла шест пълни халби. Дълъг дървен бар се простираше покрай едната стена, а зад него висеше голяма табела с надпис WARSTEINER. Под рекламата стоеше русокос млад мъж, облечен в костюм, и говореше на групичка местни, дошли да обядват.

— Който извърши престъпление, си излежава присъдата. Мястото на престъпниците е в щатския затвор в Хънтсвил, а не по улиците във Фредериксбърг. Улиците ни са за туристи, а не за престъпници!

Хората заръкопляскаха и подсвиркваха.

— Кой е това?

— Нилс Айхман, окръжният прокурор.

— Младши?

— Да.

Нилс Айхман-старши беше окръжен прокурор на окръг Гилеспи, преди Бек да замине. По стара местна традиция той очевидно бе предал поста на сина си, германец.

— Той се кандидатира за съдия — каза Джоди. — И няма кой да му попречи… освен ако не се кандидатираш ти.

— Старите германци подкрепят ли го?

— Естествено.

— Тогава ще е трудно да бъде победен.

Вътре окръжният прокурор казваше:

— Няма да стоя безучастен, докато криминалните елементи рушат този град!

— Какви криминални елементи? — обърна се Бек към Джоди. — Престъплението на седмицата беше няколко потрошени химически тоалетни.

От градината долиташе гласът на окръжния прокурор:

— Градът ни гъмжи от нелегални мексиканци и техните нелегални наркотици…

— Има ли проблем с наркотиците тук? — попита Бек.

— Неособено — сви рамене тя, — но проблемът е по-голям, отколкото навремето.

Отвътре се носеше:

— Всички знаем кой уби дъщерята на треньора с наркотици — някой нелегален мексиканец! И той още се разхожда по улиците ни!

— За Хайди ли говори?

— Откъде знаеш за нея?

— С баща й бяхме приятели в училище.

Тя кимна към градината.

— Затова хората го харесват. Обещава да опази града от наркотици. Все едно хлапетата им не използват наркотици.

— Какво знаеш за нея?

— За Хайди ли? Само това, което пишеше по вестниците.

— Мога ли да намеря вестниците оттогава в библиотеката?

— Аз мога да ти ги дам.

— Да не би да пазиш старите вестници?

— Излиза веднъж седмично, значи петдесет и два броя за годината. По един кашон за всяка година.

В градината окръжният прокурор продължаваше:

— Ние почитаме Господ и закона, а нелегалните мексиканци са престъпници. Те вършат престъпление, когато пресичат тази граница, вършат престъпление и когато пренасят наркотици в града ни…

— Почитайте Бога и клеймете мексиканците — рече Джоди.

— Вършеше добра работа на тексаските политици след Аламо.

Джоди поклати глава и въздъхна.

— Знаеш ли, харесва ми да живея в малък град, да се разхождам по Мейн стрийт след залез-слънце, без да се озъртам, да няма банди, стрелба и убийства всеки божи ден и полицията да не снове по улиците по всяко време…

Пронизителният вой на сирена отекна надолу по улицата.

— Тревата се е запалила — обясни Джоди, — свикват доброволците. Харесвам всичко това, но продължавам да вярвам в гражданските права. Разбираш ли, ние собствениците на магазини по Мейн стрийт, избягахме от големите градове… от престъпленията, от лошите училища, от клубовете „Рейнбоу“… Преместихме се в провинцията, но не сме се преместили в друга държава.

— Местните живеят тук открай време и не приемат различията.

— За един стар германец мексиканската храна в „Мамачита“ всяка събота вечер е достатъчно разнообразие. Но не става въпрос само за тях, Бек. Имаме приятели — бели приятели от града, които идват, разхождат се по Мейн стрийт и усещат, че нещо е различно, но просто не разбират какво. Когато го осъзнаят, направо им личи по физиономиите: никъде не виждат чернокожи и мулати. И изведнъж се усмихват с тази странна усмивка, точно преди да кажат: „Искаме да се преместим тук“.

— Когато бях малък, в града имаше латиноси. Всички ли са се изнесли?

— Не, но не припарват по Мейн стрийт, защото не искат неприятности. Веднъж се провиниха и Стуц ги вкара в затвора. Сега след четирийсет години се маха, но неговият клонинг иска поста му.

Отвътре окръжният прокурор извика:

— Изберете ме за ваш съдия и ви гарантирам, че нелегалните мексиканци, които идват в града, няма да се задържат дълго тук!

Джоди хвана Бек здраво за ръката. Очите й бяха зелени, а лицето й сега беше червено като косата й. Посочи вътре с дългия си пръст.

— И ако не се кандидатираш, Бек, този противен тип ще бъде съдия следващите четирийсет години!

 

 

„Бек се завърна и иска да бъде съдия“. Това беше заглавието на първа страница на вестника. В статията подробно беше описан животът му от времето, когато беше куотърбек в „Галопинг Гоутс“, отбора на окръг Гилеспи, после куотърбек на „Файтинг Айриш“ в „Нотр Дам“, отличната му диплома по право и партньорството му в голяма чикагска кантора. Награди, купи, важни дела, появата му във Върховния съд, децата му. Смъртта на Ани. Завръщането му у дома.

Бек се обърна към баща си. Седяха в люлеещите столове на задната веранда.

— Джей Би, откъде знаеш всичко това?

— Постоянно се информирах.

— От Ани ли?

— Тя просто попълни празнините.

— Значи сам реши да отидеш в редакцията на вестника?

— Все някой в това семейство трябва да води кампанията.

— Каква кампания?

Джей Би кимна към вестника.

— Тази… и стикерите за коли. Джанел измисли дизайна, аз ги дадох да се отпечатат.

— И ги лепиш по колите?

— Част от тях.

— А питаш ли собствениците дали нямат нещо против?

— Част от тях.

— Джей Би…

— Джоди е закачила огромен плакат на вратата си. Джанел го нарисува.

— Видях го. Ходих да си взема книгите, които бях поръчал. Джоди ме замъкна до „Ауслендер“ да чуя как агитира окръжният прокурор. Хората го харесват.

— Прекалено много прилича на баща си.

— Трудно ще бъде победен.

— Ти можеш да го победиш.

— Може би.

— Да не би да искаш Меги и Люк да израснат в град с Нилс Айхман като съдия?

— Не.

— Тогава направи нещо. — Джей Би запрелиства вестника. — Меги се похвали, че днес си им купил дрехи за училище.

— Да, от „Уолмарт“.

— Защо не ми каза? Щях да дойда с вас.

— Джей Би, мога да свърша някои неща и сам.

— Знаеш ли какъв размер дрехи носят?

— Не, но се ориентирах.

— Мери Джо те е ориентирала, както чувам.

— Меги явно не може да пази тайна.

— Нито пък лесбийките. Е, как беше с Мери Джо?

— Добре. Тя е щастлива. Има четири деца.

Джей Би изсумтя и се върна към обявите. Бек подхвана вестниците, които Джоди му беше дала. Започна с броя от 8 януари 2003 година, една седмица след смъртта на Хайди; на първа страница имаше нейни цветни снимки, на една от тях носеше униформата на мажоретка, на друга лежеше просната в канавката, покрита с бял чаршаф; чаршафът обаче не покриваше босите й крака. Беше я открил някакъв шофьор на камион, отправил се на изток от града в ранното утро на първия ден от Нова година. Обадил се на 911. Шерифът дошъл, пристигнал и микробусът на отдела по криминология към тексаското Управление по обществена безопасност, дошъл също и мировият съдия и обявил, че е мъртва.

Специалист по съдебна медицина се смятал за безсмислен разход заради липсата на убийства в окръг Гилеспи. Затова областната управа прехвърляла всички аутопсии на съответния отдел за област Травис в Остин. Съдебният лекар установил, че причина за смъртта на Хайди е бил сърдечен инфаркт вследствие свръхдоза кокаин. За семенната течност в тялото й не се споменаваше нищо.

Шерифът постановил всички мъже на възраст между петнайсет и шейсет и пет да дадат семенна течност за ДНК анализ. Обещал, че всички чисти проби ще бъдат унищожени и че резултатите няма да влязат в базата данни за ДНК на ФБР. Уверил мексиканците, че няма да проверява имиграционния им статус. Потвърдил, че от тялото на Хайди е взета проба за ДНК анализ, но отказал да уточни подробности.

В следващия брой на вестника от 15 януари 2003 година отново пишеше само за Хайди. Съобщаваше се, че предишната седмица повече от петстотин мъже дали ДНК проби, които били изпратени в криминологичната лаборатория в Остин. Резултатите се очаквали след осем седмици.

До третата седмица след смъртта на Хайди над хиляда мъже бяха дали проба за анализ. Шерифът признаваше, че малцина мексиканци се явили, за да дадат проба за ДНК, и предвид броя на нелегалните мексиканци в града имало вероятност убиецът да е мексиканец, който да се е върнал в Мексико.

С всяка изминала седмица вестниците все по-малко пишеха за Хайди. Десет седмици след смъртта й всички проби били анализирани; нито една не съвпаднала с пробата от тялото й. Шерифът заключил, че Хайди е била хвърлена в канавката от външен човек, който е напуснал града. Обещаваше, че ще продължи разследването, докато има и най-малка надежда убиецът да бъде разкрит. Оттогава бяха минали четири години и половина.

Бек отново се вгледа в образа на Хайди Гизел, типичната американска мажоретка. Защо това красиво момиче беше свършило в канавката?