Марк Хименес
Всички екстри (21)

20

Звуците на „Ома енд Умпас“ изпълваха Марктплац в центъра на Фредериксбърг. Градът празнуваше Октоберфест, родоначалника на всички немски фестивали. Площадът беше изпълнен с бели шатри и туристи. Автентична немска бира, храна, музика, сувенири и костюми напомняха за старата родина. Есенният въздух беше свеж и прохладен, туристите пиеха и пазаруваха, а местните си говореха на немски и правеха пари. Всичко беше спокойно във Фредериксбърг, щата Тексас, тази съботна утрин.

Но не и с Бек.

— Какво си направил? — попита го Люк.

Бек беше довел децата на фестивала. Обядваха на една маса за пикник на открито, заобиколени от недружелюбни местни жители. Бек се чувстваше като генерал Къстър при Литъл Бигхорн, но вместо сиукски стрели към него летяха мрачни немски погледи.

— Какво искаш да кажеш?

— Никой не ти говори. Чух да казват, че ще провалиш футболния сезон. Какво си направил?

— Слейд преби едно момче. Може да се наложи да го вкарам в затвора.

Люк остави хотдога си в картонената чиния и погледна невярващо баща си.

— Супер. Накара ни да се преместим да живеем тук, записа ме в училище с каубои, а сега и това.

— Опитвам се да постъпя правилно, Люк.

— А аз се опитвам да изкарам пети клас.

— Люк, аз…

— Да си бяхме останали в Чикаго. Искам мама да беше тук. Иска ми се ти да беше умрял вместо нея.

Думите на Люк го жегнаха, но той не се обиди; беше казал същите думи на баща си, когато майка му беше умряла.

— Мама ще се върне — обади се Меги.

Бек погали главичката й и тихо каза на сина си:

— Аз също, Люк. Така щеше да е най-добре за всички. Но тя умря и сега имате само мен.

— Аз си имам и Джей Би.

Бек извърна поглед от сина си и видя Обри да се приближава, накуцвайки, към масата им. Очевидно беше пиян. Подпираше се на бастуна си с дясната ръка, а в лявата носеше три кутийки бира. Остави бирата на масата и седна до Бек. Миришеше на бъчва. Подпря бастуна си на масата, отвори едната кутийка и отпи. Изобщо не забеляза, че в очите на Люк има сълзи.

— Не си точно най-любимият съдия в града.

— Да, но съм единственият.

— Не те видях на трибуните снощи.

— Реших, че не съм добре дошъл.

— Спечелихме. Слейд хвърли за седем тъчдауна и сам отбеляза два.

— Чух.

— Ким знаеше ли нещо за Хайди?

— Ти знаеше ли, че Слейд взема стероиди?

Обри се обърна към групата, която свиреше в другия край на шатрата, и се втренчи в танцьорките в традиционни немски носии, които танцуваха полка като професионалисти. После се обърна към Бек.

— Може ли да си говорим за Хайди?

— След като приключим със Слейд. Знаеше ли?

Обри отпи голяма глътка.

— Предполагах.

— И не си го попитал?

— Както ти казах, никой не се отчита пред мен.

— Ами другите играчи? Те употребяват ли?

— Възможно е… вероятно.

— И от училището не ги ли тестват?

— Вече няколко години има програма за случайни тестове, но никога не сме имали положителен резултат за стероиди.

— Слейд някога бил ли е проверяван?

— Не.

— Ами другите играчи?

— Не.

— И защо?

— Защото при всяко тестване избират едни и същи момчета. Мексиканчета, които играят европейски футбол.

— Не ми звучи много случайно.

— И не е. Едно шейсет и пет килограмово момче със сигурност не се помпа и затова ги проверяват. Казваме на родителите, че пробите на нашите момчета са отрицателни, и те са доволни. Точно това искат да чуят. Както в армията „Не питай и не приказвай“, само дето при нас е „Не проверявай и няма да разбереш“. Докато не знаят истината, могат да продължават да си вярват, че всичко тук е наред.

— Но защо проверяват играчите на европейски футбол, като знаят, че другите се помпат?

— Защото бащите на играчите на европейски футбол не управляват града.

— Кой избира момчетата, които да изследват?

Обри извърна поглед.

— Аз.

Бек се втренчи в стария си приятел. Обри отпи от бирата.

— Виж, Бек — каза накрая, — ако тествам някой футболист, ще ме уволнят още същия ден.

— Трябва да се изправиш срещу тях.

— Ти изправяше ли се срещу корпоративните си клиенти в Чикаго? Бек, никой не иска да се стигне дотам. По-лесно е да гледаш на другата страна.

— Обри, като гледаш на другата страна, все едно им казваш, че могат да лъжат.

— Бек, те нямат нужда аз да им го казвам. Виждат, че професионалистите правят страшни пари от това, че мамят. Тогава защо да не го правят и те?

— Защото в дългосрочен план вреди на здравето им.

— Дългосрочният план за тези момчета е следващата седмица.

— Тогава, защото не е правилно.

— Не е правилно само ако ги хванат.

— Това ли казваш на играчите си, Обри?

— Не им го казвам аз, Бек, целият свят им го казва. Имат телевизия, четат вестници… е, поне повечето. Виждат бизнесмени, политици, спортисти, които мамят, нарушават закона и забогатяват. Защо да не могат и те? Това им казва целият свят — да забогатеят. Направете каквото е нужно, но забогатейте. — Той въздъхна. — Щатът прокара закон, ако не завършат класа, да не могат да играят, така че децата трябва първо да вземат изпитите си, за да играят. Затова училищното настоятелство просто ги освобождава от някои предмети, за да могат да играят, дори ако не са ги взели. Какво е това, ако не измама? Измама за печалба. Това е истинският свят и тези деца не са глупави. Разбират как стоят нещата.

— И ти погледна на другата страна, за да спечелиш щатския шампионат, да си намериш работа в колеж и да си върнеш Ранди?

— Може би. Не че бих могъл да ги спра.

— Трябваше да изхвърлиш Слейд от отбора.

— Ще ти кажа нещо, Бек, ще изритам Слейд от отбора в деня, когато го вкараш в затвора за това, че преби онова мексиканче.

— Може и да се случи.

— Не и в този живот, Бек. Не и в този град.

— Няма да се пречупя заради Куентин Маккуейд… нито заради немците.

— Не. Те ще те накарат да се пречупиш.

— Как?

— Не знам, Бек. Но ще измислят начин. Така стават нещата тук. Така постигат своето… с треньори по футбол и съдии.

Обри се изправи, допи бирата си и хвърли кутийката в едно кошче за боклук.

— Бек, защо се притесняваш за група момчета, които вземат стероиди? Тревожи се за убиеца на Хайди. Имаме само осемдесет и шест дена!

Бек беше бесен на стария си приятел, беше бесен на себе си и беше бесен на Ким Краузе, защото го бе излъгала.

 

 

Когато Бек стигна до къщата, завари Грейди Гюнтер, облегнат на джипа на шерифството на окръг Гилеспи, с клечка за зъби в устата. Децата изскочиха от колата и хукнаха по чакъления път към винарната; козлето Франк се втурна да догони Меги.

— Чувал съм, че в Чикаго е хубаво по това време на годината — каза Грейди.

Бек се усмихна.

— Да, наистина е хубаво.

Грейди кимна към портата.

— Джей Би наистина ли има питбули?

Бек поклати глава.

— Сложил е табелата, за да плаши агентите на недвижими имоти.

Грейди се изсмя.

— Голяма работа е този Джей Би, с тези ризи, дето ги носи, а сега и с булдозера.

— Какъв булдозер?

Ревът на дизелов двигател се извиси като торнадо от задната част на къщата. Грейди се опита да го надвика:

— Ето този булдозер! Какво, по дяволите, ще прави с него?

Бек извика в отговор:

— Нямам никаква представа.

Тръгнаха по чакъления път, за да се отдалечат от шума.

— Хубав парцел — рече Грейди. — Не съм идвал насам. Колко земя има Джей Би, хиляда акра?

— Осемстотин. Обединили са парцелите на Хардин и Дехерт, когато се оженил за мама. Пеги Дехерт. Познаваше ли я?

— Естествено. Познавах и баща й. Изненадахме се, че й разреши да се омъжи за пришълец. Не се случваше много често в ония години.

— Защо?

— Заради земята. Немците са дошли в Тексас, защото са можели да притежават земи тук. И земята се превърнала в нещо като семейните бижута. И първите заселници се борели с всички сили, за да запазят земята в рода.

— Искаш да кажеш в немски ръце?

— Искам да кажа, в рода. Тук често са се женели помежду си, за братовчеди — и то за първи братовчеди — за да задържат земите в рода.

— Не бях чувал.

— Това е тайната ни, за която никой не говори. Беше нещо като неписан закон някъде до мое време. Още се случва понякога. Дори се шегуваме, че никой не може да покани роднините си на гости, защото трябва да покани целия град. — Той се засмя. — Майка ми и баща ми са били братовчеди, както и техните родители. Предполагам, затова се опитвам толкова упорито да не се правя на идиот, защото ме е страх, че може и да съм такъв.

— Мисля, че си се отървал.

— Странно, нали?

— Кое?

— Земята е била толкова важна за родителите ни и за техните родители да я запазят в немски ръце. А сега я продаваме на калифорнийците. — Той отново се засмя. — Баронът сигурно се обръща в гроба си. — Той поклати глава. — Вчера се справи доста добре с Ники.

— Тя е още дете.

— Но ти си професионалист.

— Подлагал съм на кръстосан разпит професионалисти — политици и директори на корпорации.

— Разбра ли защо Ким лъже?

— Не.

— А реши ли какво ще правиш със Слейд?

— Ще го изправя пред съдебни заседатели.

— И това е окончателното ти решение?

— Ще бъде, в понеделник.

— Куентин знае ли… за понеделник?

— Да.

Грейди ритна в праха. Белият прах покри ботуша му.

— Значи затова е всичко.

— Кое?

— Един от заместник-шерифите ми минал покрай къщата на Куентин тази сутрин. Имало голямо събиране. Познал колата на Стуц и джипа на окръжния прокурор. Така уреждат нещата.

— Кой?

— Старите немци. Градският съвет е само място, където обявяват публично онова, което са решили насаме.

— Грейди, нямаше ме доста време, но дори в Тексас има закон за открити заседания.

— Може и да има, Бек, но никой не се оплаква, защото, ако го направят, ще се отнасят с тях като с пропаднала мръсница, завърнала се у дома за празниците. Никой няма да търгува с тях, момчетата им няма да могат да спортуват в училище, момичетата им няма да станат мажоретки. Така стават нещата в малкия град.

— И какво мислиш, че кроят?

Грейди поклати глава.

— Не знам, но определено замислят нещо… нещо, което да те спре да подпишеш тази заповед в понеделник сутринта.

— Е, няма какво да ме спре.

— Не се заричай, Бек.

 

 

Грейди си тръгна и Бек мина зад къщата. На петдесет метра в южна посока баща му управляваше булдозера като професионалист. Бек му махна и той изключи двигателя.

— Какво правиш?

Джей Би широко се усмихна.

— Страшна машина, нали?

— Какво ще правиш с нея?

— Бейзболно игрище.

— За Люк ли?

— Като стане готово, сам ще поиска да играе. Гледах го в един филм, по кабелната. Едно момче построи бейзболно игрище, за да се върне баща му. При него се получи, така че предполагам, ще стане и с Люк.

— Това е само филм, Джей Би.

— Много хубав филм.

 

 

Бек отиде до винарната да прибере децата и Франк. Люк работеше с Хектор, а Меги и Франк си играеха с Джозефина, така че Бек се качи до офиса на Джей Би. Седна пред компютъра, но този път не посегна към имейлите от Ани. Потърси информация за стероидите. Откри осемнайсет милиона интернет страници. Чете цял час.

Анаболи, стероиди, инжектиране… рецептори, които пренасят стероидите до ядрото на клетката… правят реакция с ДНК, за да стимулират производството на протеини в клетката… протеини плюс упражнения водеха до увеличаване на мускулната маса.

Но това беше игра с човешката ДНК.

Свръхдоза… стократно по-високо от нормалното ниво на тестостерон… цикъл… натрупване… един милион спортисти от училищата в САЩ използват стероиди. Странични действия: акне, оплешивяване, висок холестерол, високо кръвно налягане, увреждания на сърцето, рак, рязка смяна на настроенията, депресия… убийствена ярост.

Бек се втренчи в последните две думи на екрана: „убийствена ярост“.

 

 

Пет часа по-късно Джей Би се люлееше на стола на задната веранда.

— Още ли караш за поправка камиона на Клод Краузе? — попита Бек.

— Да.

— Клод би ли излъгал заради Ким?

— Клод не би излъгал и заради себе си. Затова е най-бедният монтьор в града.

Джей Би вдигна поглед от вестника.

— Така и не те попитах как мина срещата с Гретхен.

— Никак.

— Отказа ли се?

— Тя се отказа.

— Аха.

— Притеснява се, че ще я уволнят, ако я видят с мен. Заради вчера.

Джей Би кимна.

— Какво ще правиш?

Бек сви рамене.

— Нищо. Щом тя не иска…

— Не, имах предвид Слейд.

— О, ще го изправя пред съдебните заседатели.