Марк Хименес
Всички екстри (14)

13

Алфред Джайлс почина като тексаски собственик на ранчо за кози.

Но беше роден англичанин. Искаше да стане свещеник, но стана архитект. След като завърши Кингс Колидж в Лондон през 1873 година, той замина за Щатите и се установи в Сан Антонио. Като малък беше страдал от ревматизъм и сухият и горещ тексаски климат беше добър за него.

Той пристигна точно когато двеста петдесет и четирите окръга на Тексас се надпреварваха да издигат съдилища. Наемаха велики архитекти, за да строят величествени сгради във всевъзможни стилове: римски, класически, ренесансов, от Втората империя, стил Beaux Art, арт деко и дори средиземноморски. Вярно, че тексасците не можеха да различат римския стил от Beaux Art, но те знаеха какво харесват; харесваха новите си съдебни палати.

Окръг Гилеспи се включи в състезанието през 1881 година. Но немците във Фредериксбърг бяха доста стиснати; просто не можеха да преглътнат, че трябва да похарчат голяма сума пари и да наемат архитект за сградата на съдебната палата. Затова организираха конкурс. Един ден, седнал в офиса си в Сан Антонио, двайсет и осем годишният Алфред Джайлс отвори вестника и видя обявата, предлагаща 50 долара награда за победителя в конкурс за сграда на съдебната палата в окръг Гилеспи. На обявата отговориха двама архитекти. Алфред беше единият от тях.

Алфред проектира сградата в ренесансов стил и тя трябваше да бъде заобиколена от дъбови дървета и едно-единствено необикновено дърво — тристволов хималайски кедър. Двуетажната постройка имаше отпечатък с формата на две букви Т, поставени с краищата една към друга. Северната и южната фасада бяха симетрични, с широки балкони; западната и източната фасада също, но с по-малки балкони. Стените трябваше да бъдат от жълтеникави варовикови блокове, первазите от бял варовик, а сводестите прозорци с черчевета от чам, заковани с пирони с квадратни глави. Вратите щяха да бъдат чамови, а дръжките — медни, с повдигнат офорт с формата на колибри. Покривът трябваше да е от метални, боядисани в зелено припокриващи се листове с чугунено било над корнизи с орнаменти и стрехи от ковано желязо. Проектът на Алфред беше величествен и той спечели конкурса. Немците харесаха стила, симетрията и цената: 23 125 долара.

Съдебната палата на окръг Гилеспи спечели на Алфред славата на велик архитект. Той проектира още десет съдебни палати из Тексас, включително съда на окръг Президио в Марфа, смятан за най-внушителната сграда в щата. Когато майка му почина през 1885 година, Алфред продаде недвижимите й имоти в Лондон и купи тринайсет хиляди акра земя на юг от Фредериксбърг. Нарече новото си ранчо „Хилингтън“, на името на родния му град в Мидълсекс, и напълни земите с кози от породата ангора. След време основа Асоциацията на тексаските скотовъдци на овце и кози. Алфред Джайлс, англичанинът, се превърна в тексасец и отглеждаше кози по земите си в Тексас Хил Кънтри до смъртта си през 1920 година.

Сградата на съдебната палата, проектирана от Алфред, още стои на Мейн стрийт, засенчена от същите онези дъбове, но самотния хималайски кедър го няма. Преди една година Джеймс Бразийл, майстор на „триона“, беше издялал кедровото дърво във формата на висок два метра орел с криле, разперени, сякаш се готви да излети. Върху крилете му бяха кацнали два по-малки орела. Местните го наричаха Дървото на орлите.

Бек мина покрай Дървото на орлите и влезе в съдебната палата. На първия етаж се намираше кабинетът на областния секретар, на окръжния прокурор, на мировия съдия и кабинетите на съдията. Двойно стълбище водеше до съдебната зала на втория етаж, където правосъдието в окръг Гилеспи се раздаваше вече сто двайсет и пет години.

Бек застана насред залата, облечен в костюм по поръчка. Последния път, когато беше влизал тук, беше облечен с дънки. Беше лятото преди последната му година в гимназията. Две момчета бяха арестувани за употреба на марихуана — в един и същ пикап, по едно и също време. Родителите на едното от момчетата бяха немци, на другото — латиноси. И двете бяха приятели на Бек. Немското семейство нае добър адвокат; другото беше представлявано от обществен защитник. Бек беше присъствал в съдебната зала в деня, когато се произнесе присъдата, и беше чул старият съдия Стуц да казва думите „условна присъда“ на Мърл Фукс и „една година в щатския затвор“ на Мигел Сервантес и лицето му беше пламнало. Той излетя от залата на свежия въздух отвън. Седна на една пейка и видя как Мърл излиза през предната врата заедно със семейството си, а Мигел — през задната, воден от полицаи. В този момент Бек реши, че ще стане адвокат. Случаят с Мигел Сервантес го преследваше до ден-днешен.

От този ден правосъдието в окръг Гилеспи щеше да се раздава от съдия Джон Бек Хардин.

Беше влизал в съдебни зали стотици пъти. Беше се явявал в щатски и федерални съдилища, също и в апелативни съдилища, а два пъти и пред Върховния съд. Но винаги в качеството си на адвокат и споровете винаги бяха за пари. Сега се запита дали щеше да се справи със задачата да раздава правосъдие.

Все пак ставаше дума за провинциален тексаски съд за окръг с население 23 000 души. Колко трудно би могло да бъде?

 

 

В осем и трийсет сутринта съдебната зала беше празна. Бек мина по пътеката покрай дървените пейки и седна зад съдийската маса под арката. Подът беше от чамови дъски; стените — от варовик, с бяла хоросанова мазилка; таваните бяха високи пет метра. Съдебната зала беше осветена от осемнайсет високи прозореца със зелени дървени капаци и осем черни полилея от ковано желязо.

От лявата му страна беше свидетелската банка; зад нея беше бюрото на съдебния писар и ложата на съдебните заседатели с тринайсет забити в земята стола. Отдясно беше бюрото на областния секретар. Зад него от всяка страна на арката на високи стойки висяха американското и тексаското знаме.

Зад масата имаше ниша с два триметрови прозореца, през които се излизаше на балкон. Той беше сложил два градински стола отвън; балконът щеше да бъде мястото му за бягство, място, където можеше да остане сам и да помисли.

Първият ден на октомври беше донесъл малко прохлада. Бек застана пред ниския парапет от ковано желязо и се вгледа в кръстовището на Адамс и Мейн стрийт, най-натовареното във Фредериксбърг. Няколко пикапа бяха спрели на червения светофар; хора отиваха на работа, а търговците премитаха тротоарите пред магазините. На запад по Мейн стрийт се виждаше Марктплац, където течеше подготовката за октомврийския фестивал; на изток през Адамс стрийт се виждаше общинският колеж, галерията „Бекендорф“, магазинът за ботуши на Л. М. Истърлинг и „Тексас Джак — облекла от Дивия запад“ с дървен магазин за пури пред стария автобусен гараж.

Бек се прибра вътре и затвори прозореца. Сгушено в ъгъла на нишата, се намираше тясно спираловидно стълбище, което се виеше около дебел боров дънер. Бек не беше сигурен дали архитектът е проектирал стълбището за бягство на съдията, в случай че в залата започне стрелба, или просто за да излезе по-бързо, тъй като в съдебната палата нямало тоалетни по времето, когато е била проектирана. Сега това беше личното му стълбище до кабинета му на първия етаж.

Бек слезе по стълбите и влезе в кабинета си. Стаята беше с варовикови стени и висок пет метра таван, с двуметрови прозорци със зелени дървени капаци на нивото на улицата. По прозорците нямаше решетки, а стаята не се охраняваше. Той седна зад бюрото си, над което висеше полилей от черно ковано желязо. Пред бюрото му имаше два стола за посетители. Покрай всяка стена имаше полици с правна литература, тъй като кабинетът му играеше ролята и на съдебна библиотека.

— Трябва ли вече да те наричам „господин съдия“?

Обри стоеше на вратата, облечен в треньорската си униформа, облегнат на бастуна. От него лъхаше на бира.

— Само в съдебната зала.

— Поздравления, Бек. Още не мога да повярвам, че спечели.

— Не съм спечелил, но благодаря. Поздравления и за теб — четири победи.

— Слейд няма спиране.

Бек знаеше, че Обри не е дошъл да си говорят за футбол.

— През последните две седмици бях в Остин, Обри, посещавах съдийски курсове. Но сега ще мога да направя повече за Хайди.

— Днес се навършват четири години и девет месеца от смъртта й, Бек. Остават още деветдесет и един дена. — Обри кимна към някого зад гърба му. — Имаш гости.

Бек се обърна. Джоди стоеше отвън и почукваше по прозореца. Той го отвори и тя му подаде чаша кафе.

— Малко кафе лате с обезмаслено мляко. Предположих, че ще имате нужда през първия си ден, господин съдия.

— Както когато бях тийнейджър и се измъквах през прозореца да се срещам тайно с Мери Джо.

Очите й се разшириха.

— Мери Джо Джобст?

— Не казвай нищо, ясно?

— Мога да пазя тайна.

— Джей Би каза, че… Няма значение. Благодаря за кафето.

Тя се отдалечи и Бек затвори прозореца. Когато се обърна, Обри го гледаше странно.

— Да не би да… нали се сещаш — той направи жест с юмрука си, — с лесбийката?

— Не, Обри.

Съдебният секретар мина покрай Обри; той махна и се отдалечи с накуцване.

— Готов ли сте, господин съдия? — попита тя.

— Доколкото бих могъл, Мейвис.

Мейвис Муни работеше като съдебен секретар на окръг Гилеспи вече двайсет и седем години; знаеше за съдийството повече и от Бек. Бек свали сакото си, навлече черната тога и взе кафето. Излязоха от кабинета му и завиха към спираловидното стълбище. Мейвис му направи път.

— Давай, Мейвис.

— По-добре минете пръв, господин съдия. За да не се изкушавате да ми гледате под полата. — Тя го изрече с напълно сериозно изражение.

— Ъъъ… ами добре.

Изкачиха се по стълбите и влязоха в съдебната зала. Нямаше едър пристав, който да извика: „Всички да станат“, когато влезе. Бек просто седна зад масата, все едно председателстваше официален обяд на адвокатската колегия. Мейвис седна от дясната му страна. Съдебната зала вече не беше празна.

Пред него стояха шестима адвокати. Бяха скръстили ръце и оглеждаха Бек, все едно бяха ученици, които преценяват новия си учител. Тези адвокати не получаваха по 800 долара на час, нито представляваха добре облечени бели изпълнителни директори пред федералния съд. Това беше провинциален окръжен съд, адвокатите също бяха провинциални, а клиентите им бяха мургави мъже в дънки и работни ботуши или в раирани затворнически униформи с червен надпис ЗАТВОРНИК ОКРЪГ ГИЛЕСПИ на гърба. Облегнал се на парапета пред скамейките на съдебните заседатели, все едно притежаваше сградата, стоеше прокурорът на окръг Гилеспи.

Бек не вярваше някога да станат приятели и да тръгнат заедно на риба.

Четири жени седяха в столове край стената от дясната страна на Бек; бяха облечени в затворнически униформи, бели чорапи и червени гумени чехли и имаха вериги на глезените. Бяха млади и бели, но лицата им изглеждаха състарени. Очите им бяха изпити и с тъмни кръгове; не носеха грим. Разговаряха небрежно помежду си, като приятелки от университета. Бек беше прочел досиетата им: бяха пристрастени към метамфетамини.

Осем затворнички седяха на скамейките на съдебните заседатели от лявата страна на Бек. Бяха млади и мургави, с безизразни лица и татуировки, втренчени в окованите си ръце, все едно примирили се със съдбата си. На пост до тях стоеше висок и строен заместник-шериф, облечен в жълто-кафява униформа с дълъг ръкав с пагони на раменете и сребърна значка на гърдите. Носеше зелена вратовръзка със сребърна игла, зелени панталони с каубойска кройка и ръб, който изглеждаше достатъчно остър, за да се пореже човек. Беше обут в жълто-кафяви ботуши и същия на цвят кобур с едрокалибрен револвер и мобилен телефон. Косата му беше подстригана равно на темето, а отстрани беше сресана назад. Не приличаше на стария Род Стайгър, а по-скоро на младия Клинт Истууд, готов да извади револвера си срещу някой непокорен затворник и да процеди през стиснати зъби: „Давай, ще ми доставиш удоволствие“.

Публиката в залата се състоеше от възрастна двойка американци и десетина латиноси — според Бек майки на мъжете затворници. Имаха вид, сякаш отдавна бяха свикнали да седят по съдебните зали в очакване делата на синовете им да бъдат обявени за разглеждане. Сякаш произнасянето на присъдите беше просто част от живота.

По закон окръжните щатски съдилища имаха първоначална юрисдикция над всички углавни престъпления, разводи, избори и граждански дела с щети над 200 долара. В градските области подобни дела се разпределяха по специализирани съдилища: криминални или граждански, семейни или за легализиране. В провинциалните окръзи всички дела попадаха в един съд пред един съдия. Днес окръжният съдия Джон Бек Хардин щеше да упражни правото на първа съдебна инстанция по дела за углавни криминални престъпления.

В окръг Гилеспи беше ден за произнасяне на присъди.

На масата пред Бек беше поставен лаптоп, на чийто екран се виждаше списъкът с делата за деня и десетина отбелязани с червено флагче фолдъри. Мейвис беше отбелязала различните дела с различен цвят: гражданските дела бяха в кафяво, за данъците в сиво, делата за попечителство в синьо, за издръжка на дете в зелено, разводите в златисто, а криминалните — в червено.

Всяка червена папка представляваше житейската история на едно човешко същество: работа, семейство и престъпления. Всяка папка представляваше един живот, който се беше объркал, обикновено заради алкохол или наркотици, рядко заради коравосърдечие. Бек беше прочел папките и беше научил живота на тези хора; на някои сякаш им беше писано да свършат в съда пред съдия с правомощия да ги прати в затвора от деня, в който се бяха родили бедни и незаконни или с баща, който ги беше пребивал или майка, която ги беше изоставила. Други явно имаха само лош късмет. Бек огледа обвиняемите. Защо животът им ги беше довел в тази съдебна зала?

Окръжният прокурор се приближи и постави една папка върху бюрото му.

— Мистър Айхман.

— Господин съдия.

Нилс Айхман-младши беше облечен точно толкова добре, колкото всички адвокати в чикагската кантора на Бек и имаше същия вид на голям адвокат. Ако не се беше отказал от надпреварата, сега щеше да седи в стола на Бек. И двамата го знаеха. Но когато се погледнаха, устните на окръжния прокурор се разтеглиха в слаба усмивка и той намигна на новия съдия, Бек разбра, че окръжният прокурор знае нещо, което за него е неизвестно.

Мейвис обяви първото дело.

— Дело номер четирийсет и две тринайсет, „Щатът Тексас срещу Игнасио Перес“. Притежание на забранени вещества.

Бек беше наследил тези случаи: обвиняемите или се бяха признали за виновни, или бяха осъдени от стария съдия Стуц, но очакваха произнасянето на присъда, когато Стуц внезапно се беше пенсионирал поради сърдечно заболяване. Бек беше прочел докладите по случаите и протоколите от процесите и беше разбрал, че тези обвиняеми не бяха престъпни водачи, наркобарони, убийци, изнасилвачи или дори изпълнителни директори на „Енрон“. Бяха дребни нарушители, захванали се с дрога, защото късметът им беше изневерил или за да преглътнат ударите на живота, или просто от скука. Окръжният прокурор искаше новият съдия да подхване нещата там, където ги беше оставил неговият предшественик, и да ги прати в щатския затвор в Хънтсвил.

Млад латинос в затворническа униформа с прическа като на войник от флота се изправи от мястото на заседателите и се приближи, доколкото му позволяваха окованите ръце и крака. Той застана точно пред Бек и от лявата страна на окръжния прокурор. Един от адвокатите пристъпи напред. За разлика от окръжния прокурор, адвокатът не беше облечен добре, смачканият му костюм приличаше на купен на разпродажба в магазин за дрехи втора употреба. Беше плешив, с шкембе, червендалесто лице и дишаше през устата като заклет пушач. Бек долови силната миризма на немска бира.

— Хенри Полк, Ваша Светлост.

Хенри Полк определено закусваше с бира и наденички.

— Мистър Полк, как е първото име на клиента ви?

— На кого?

Бек посочи обвиняемия.

— На клиента ви, мистър Перес, как е малкото му име?

Полк се обърна и погледна Перес, все едно го виждаше за пръв път. После погледна Мейвис за помощ.

— Игнасио — каза Бек. — Името му е Игнасио.

Полк разтегли устни в усмивка.

— Знаели сте го.

— Пили ли сте тази сутрин, мистър Полк?

— Аз съм германец, господин съдия.

— Ако може, нека се занимаем с делата, господин съдия — намеси се окръжният прокурор. — Мистър Перес се призна за виновен за притежание на забранени вещества. Щатът настоява за максималното наказание, две години затвор.

Бек отвори червената папка на Игнасио Перес. Беше роден в Мексико и беше дошъл тук, за да работи във фабриката за пуйки. Беше на деветнайсет години и беше обвинен в притежание на по-малко от един грам кокаин. Нямаше предишни провинения.

— Мистър Айхман, в Чикаго това дело изобщо нямаше да стигне до процес. Обвиняемият щеше да бъде глобен и пуснат на свобода.

Окръжният прокурор вдигна рамене.

— Тук нямаме такава престъпност, господин съдия. Трябва да се справяме с каквото имаме.

Окръжният прокурор се усмихна. Бек — не. Той се обърна към обвиняемия.

— Мистър Перес, обвинен сте в притежание на забранено вещество, което е углавно престъпление, и в шофиране без свидетелство за управление. Искам да потвърдите, че сте се признали за виновен с ясно съзнание и доброволно.

— Да, Ваша Светлост — отговори адвокат Полк, — той се призна за виновен.

— Не попитах вас, мистър Полк. Питам клиента ви. — Бек се обърна към обвиняемия. — Господине, името ви е Игнасио Перес, нали така?

Обвиняемият погледна Бек с празно изражение. След кратка пауза той кимна отсечено.

— Si.

— Мистър Перес признахте ли се за виновен по тези обвинения?

Въпросът на Бек беше посрещнат със същото безизразно лице.

Последва ново кимване.

— Si.

На Бек му се стори, че тялото на адвокат Полк трепна.

— И вие се признахте за виновен, защото наистина сте извършили това престъпление, а не от страх?

Поредното трепване от страна на Полк и още едно „Si“ от обвиняемия. Бек погледна Игнасио Перес и видя Мигел Сервантес. Той посочи мястото вляво от адвокат Полк, на метър разстояние от обвиняемия.

— Мистър Полк, моля, застанете ето там.

— Защо, Ваша Светлост?

— Защото мисля, че кракът ви не е толкова дълъг.

Адвокат Полк се премести две крачки на ляво. Обвиняемият стрелна поглед към Полк, после отново към Бек.

— Мистър Перес, разбирате ли английски?

Обвиняемият го погледна нервно, след това погледна Полк.

— Si.

— Мистър Перес, разбирате ли обвиненията срещу вас?

— Si.

— Мистър Перес, завършили ли сте Харвард?

— Si.

Адвокат Полк се ококори.

— Ваша Светлост.

— Клиентът ви не разбира ли английски?

Полк сви рамене.

— Той е мексиканец.

— Тогава как сте разговаряли с него?

Полк отново сви рамене.

— Не беше лесно.

— Ваша Светлост — намеси се окръжният прокурор, — мистър Перес е хванат на местопрестъплението. Кокаинът е открит в колата му.

— След като е дал съгласие да бъде извършен обиск?

— Да, сър.

— Мистър Айхман, как мистър Перес се е съгласил да претърсят автомобила му, след като не знае английски?

Окръжният прокурор се намръщи.

— Ами…

Кървясалите очи на Полк просветнаха.

— Добър въпрос, господин съдия.

— Благодаря, мистър Полк. — След това Бек се обърна към окръжния прокурор. — Мистър Айхман?

— Мисля.

— В такъв случай обмислете и следното: колата е регистрирана на името на — Бек прехвърли страниците от доклада… — Хуан Ермосо. Мистър Ермосо беше ли арестуван?

— Той напусна юрисдикцията. Той е мексикански гражданин.

Нелегалните пришълци не можеха да работят законно в САЩ, но можеха да притежават коли в Тексас.

— Вероятно кокаинът е бил собственост на мистър Ермосо, както твърди мистър Перес.

— Да, и може би Игнасио е син на света Ана.

— Внимавайте, мистър Айхман. И, моля, обръщайте се към обвиняемия с „мистър Перес“.

Окръжният прокурор стисна зъби и яростно изгледа Бек.

— Ще изтъкнете ли аргумент — продължи Бек, — който доказва способността на мистър Перес да изрази информирано съгласие за обиск на превозното му средство?

— Може полицаят да е говорел испански.

— Това е идея — обади се Полк.

— Полицаят, който го е арестувал — градски полицай, както виждам — се казва Герхард Гьоц. Мистър Айхман, мислите ли, че полицай Гьоц знае добре испански?

— Ами…

— Герхард още работи над английския си — ухили се Полк.

— Имате ли да добавите нещо друго, мистър Айхман?

Окръжният прокурор отново го изгледа свирепо.

— Не… Ваша Светлост.

— Съдът смята — заяви Бек, — че обискът на автомобила на мистър Перес е незаконен поради невалидно съгласие и следователно кокаинът, намерен в него, не може да бъде приет за доказателство.

— Но той направи самопризнания — възрази окръжният прокурор.

— На испански ли? Съдът също така смята самопризнанията за недопустими поради неадекватно разяснение от страна на защитата. Самопризнанията му са недопустими. Обвинението за притежание на забранени вещества се анулира.

— Благодаря, Ваша Светлост — каза Полк.

— Няма защо. Мейвис, кога е следващата възможна дата за разглеждане на обвинението в шофиране без шофьорска книжка?

Мейвис се обърна да погледне календара, но рязко спря, когато чу окръжният прокурор да казва:

— Ваша Светлост, щатът оттегля всички обвинения.

Сега Бек изгледа свирепо окръжния прокурор.

— Искахте да осъдя обвиняемия на две години затвор, а сега оттегляте всички обвинения.

— Не си струва разноските да го съдим по другото обвинение, Ваша Светлост. Освен това пак ще го хванем. Винаги става така.

Бек поклати глава.

— Делото е прекратено. И, мистър Айхман, не ми представяйте случаи, основани на обиск на превозни средства на латиноси, които уж са дали съгласие, а всъщност не знаят английски.

— Благодаря, господин съдия, разпореждането ви покрива целия списък с висящи дела. Тъкмо ще отида да поиграя голф.

Окръжният прокурор поклати глава; двамата с адвокат Полк отидоха до прокурорската маса. Игнасио остана сам пред съдията, а лицето му беше като на човек, който всеки момент ще бъде разстрелян. Той леко се отдръпна, когато заместник-шериф Клинт се приближи към него, но широко се усмихна, когато той му каза нещо на испански и отключи белезниците му. Игнасио Перес плачеше, когато се обърна към Бек.

— Gracias, el jefe. Mucho gracias.

— Късмет, мистър Перес.

Останалите затворници изведнъж се оживиха, все едно току-що бяха станали свидетели на чудо. Те си размениха погледи и развълнувано заприказваха на испански. Бек се зачуди какво беше станало с Мигел Сервантес.

Мейвис извика следващия случай, но мислите на Бек още блуждаеха около Мигел. Когато се отърси от тях, окръжният прокурор стоеше пред него заедно с още един мургав обвиняем и същия адвокат.

— Отново вие, мистър Полк?

Мистър Полк сви рамене.

— Страхувам се, че да, Ваша Светлост.

Бек се наведе към Мейвис и прошепна:

— Каква е сделката с Полк, той ли представлява всички испански говорещи обвиняеми?

— Повечето. Защото са бедни, а той взема евтино. Трябва да избират между него и обществения защитник. Ако родителите им притежават земи, могат да наемат добър адвокат, но той ще им вземе земите вместо хонорар. Адвокатите са се сдобили с доста земи по този начин. — Тя вдигна рамене. — Продай земите си или наеми един пияница. Така стават нещата тук, господин съдия.

Бек се обърна към Полк, който каза:

— Но Исус… Хесус… той говори английски доста добре, господин съдия.

— И е подписал писмени самопризнания — добави окръжният прокурор.

Хесус Рамирес беше нисък як мексиканец. Не беше затворник, а беше спретнато облечен в дънки, ботуши и работна риза. Бек отвори червената папка. Хесус беше обвинен в нападение със смъртоносно оръжие. Беше се напил една събота вечер и беше ударил жена си. Смъртоносното оръжие беше бурито.

Бек погледна окръжния прокурор.

— Бурито?

— Било е замразено.

Бек се обърна към обвиняемия.

— Ударили сте жена си със замразено бурито?

— Да, сър. — Той говореше с тежък акцент.

Бек хвърли поглед към адвокат Полк.

— Не съм го ритал, Ваша Светлост, кълна се.

Бек попита обвиняемия:

— И защо?

— Ами Макарена, тя има една уста… Понякога ме прави loco.

— Тя тук ли е?

— Да, сър. — Хесус посочи към една мексиканка, която седеше на пейка, заобиколена от шест малки деца.

— Тези деца ваши ли са?

Хесус се усмихна.

— Да, сър, това са моите niños. — И той посочи с пръст. — Марита, Мануел, Марибел…

Окръжният прокурор въздъхна.

— Ваша Светлост…

Бек вдигна ръка.

— Марко, Мигел и Марвин.

— Марвин?

— На името на хазяина.

— И какво работите, мистър Рамирес?

— На поточната линия във фермата за пуйки. Увесвам птиците за краката и им прерязвам кльощавите шии, за да им изтече кръвта.

— И след това се прибирате вкъщи и се напивате?

— Господин съдия, вече и насън виждам мъртви пуйки… Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, а сега работим и в събота, защото идва Денят на благодарността. По дванайсет часа на ден убивам пуйки. Трябва да пия, за да ги забравя.

— И още работите?

— Разбира се.

— Съпругата ви подаде ли молба за развод?

— Макарена? Не, не е подавала за развод! Тя обича Хесус!

— Но вие сте я ударили със замразено бурито.

Хесус разтвори ръце с дланите нагоре.

— Аз бях пил, тя крещеше, niños пищяха. Гледах футбол по сателита, Мексико и Бразилия… хвърлям буритото, но не искал да я удари. Тя вика полиция.

Макарена Рамирес се надигна.

— Сеньор съдия, аз обичам Хесус!

— Мистър Рамирес, вие обичате ли Макарена?

— О, да, mucho.

Окръжният прокурор се намеси:

— Какво е това, съдебна зала или сапунен сериал?

Бек не му обърна внимание.

— Мистър Рамирес, обещавате ли пред този съд, че ще спрете да пиете?

— О, да, повече никакво пиене за Хесус.

— И няма да хвърляте замразени храни по жена си?

— Не, вече няма да правя така.

— Добре, мистър Рамирес. — Бек се обърна към адвоката. — Имате ли да кажете нещо от името на клиента си, мистър Полк?

Адвокат Полк сви рамене.

— Не, сър.

Бек изгледа за момент адвокат Полк, поклати глава и се обърна към окръжния прокурор.

— Мистър Айхман, обвиняемият е единственият източник на доходи в семейството. Ако го вкарам в затвора за шест месеца, той ще изгуби работата си. Какво ще се случи с жена му и децата им?

— Ваша Светлост, това не е проблем на щата Тексас.

— Щатът поддържа ли обвинението?

— Не и ако отказвате да ги пратите в затвора.

— Засега не виждам основание, мистър Айхман. Значи щатът Тексас оттегля обвиненията срещу мистър Рамирес?

Окръжният прокурор сви рамене.

— Защо не? Той ще я набие някоя друга събота вечер.

Два часа по-късно Бек беше осъдил осемте латиноси и трите жени, обвинени в притежание на малки количества марихуана, амфетамини и кокаин и други нарушения на гаранциите, на глоби, изпитателен срок и общественополезен труд. Не виждаше смисъл да праща в затвора бедни хора за престъпления, лишени от жестокост. Окръжният прокурор гледаше на кръв.

Бек трябваше да вкара все някой в затвора.

Последният обвиняем за деня беше двайсетгодишна жена на име Ди Ди Бърк. Беше наследничка на богата и стара немска фамилия. Животът й беше предоставил всичко и тя го беше продала за наркотици. Когато семейството й беше спряло парите, тя беше започнала да краде за наркотици. Това беше шестото й пътуване през системата. При последния случай била осъдена на две години, но Стуц се беше произнесъл за условна присъда. Ди Ди Бърк я беше нарушила: беше обрала собствената си майка, насочвайки пистолет срещу нея. Имаше нужда от пари за метамфетамини. На следващата сутрин щеше да се качи на автобуса за Хънтсвил.

Беше ниска и слаба, косата й беше кестенява и сплъстена. Лицето й беше съсипано от петгодишна употреба на метамфетамини и тя изглеждаше двойно по-възрастна. Бек погледна към възрастната бяла двойка на първия ред. Жената плачеше.

Мейвис се наведе и прошепна:

— Родителите й.

Ди Ди беше опряла пистолет в главата на майка си, но тя плачеше, когато я осъждаха. Майчина любов.

— Мис Бърк — каза Бек, — обвинена сте в нарушаване на условната си присъда, разбирате ли това?

— Мдааа.

— Виновна или невинна пледирате?

— Мдааа.

— Признавате се за виновна?

— Мдааа.

— Разбирате ли, че с нарушаването на условната ви присъда съм принуден да наложа първоначално определеното ви наказание?

— Дааа.

— Което е две години в щатския затвор.

— Дааа.

Бек се облегна в стола си и се загледа в тази млада жена. Тя седеше спокойно. Не плачеше и не се молеше за милост, не показваше никакви емоции. Щеше да влезе в затвора за цели две години и просто си седеше! Какво й се беше случило? Ами ако това беше Меги след петнайсет години? Ами ако Меги обърка живота си заради наркотиците? Сърцето на Бек се късаше само като си го помислеше, както се късаше и че трябваше да прати тази млада жена в затвора. Въздъхна.

— Мис Бърк, условната ви присъда е отменена. Връщаме ви в затвора под опеката на Поправителния отдел на щата Тексас за период от две години съгласно първоначалната ви присъда. Пожелавам ви късмет.

Ди Ди Бърк широко се ухили, обърна се и помаха на родителите си, все едно току-що я бяха оставили на летен лагер. Заместник-шериф Клинт я придружи до вратата. Бек я проследи с поглед, докато излезе от залата.

Тя се смееше!

Мейвис плачеше.

— Какво има, Мейвис?

— Нищо.

— Защо плачеш?

— Винаги плача на сватби, погребения и присъди.

— А защо Ди Ди Бърк се смееше?

Мейвис избърса очите си.

— Защото е минавала през системата. Знае, че Тексаският поправителен отдел не може да си позволи да я държи в затвора за целия период на присъдата й, и знае, че престоят й в областния затвор ще се зачете. Също така знае много добре, че няма да прекара там повече от шейсет дни. Направила си е сметката.