Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Perk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
sqnka (2022)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022)

Издание:

Автор: Марк Хименес

Заглавие: Всички екстри

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-180-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17590

История

  1. — Добавяне

Справедливост ли? Справедливост има на оня свят, в този има закони.

Уилям Гадис, „На собствена глава“

Пролог

Тя стоеше до лимузината с още десетина момичета както се скупчваха незаконно пребиваващите мексиканки, които си търсеха работа по улиците на Лос Анджелис.

Шеста улица предлагаше изобилие от екстри.

Той се беше върнал в Тексас за Филмовия фестивал в Остин. Е, не беше Кан или дори Сънданс, но тук безброй изумителни тексаски момичета винаги с готовност влизаха в ролята на фенки за един ден на някоя известна филмова звезда. Господи, тези невероятно красиви студентки се появяваха неочаквано, особено в колежанско градче като Остин, и смятаха, че ако се изчукат с някоя филмова звезда, самите те биха могли да станат известни.

Естествено, оставаха си единствено с чукането.

Той обаче гледаше на фенките както на частните самолети, на личните фитнес инструктори, шведските масажистки и лимузините с шофьори като тази, в която се возеше днес: те всички бяха екстри на занаята. Беше двайсет и девет годишен красавец, чийто последен филм беше отбелязал 250 милиона долара приходи само на вътрешния пазар. Получаваше много екстри.

И току-що беше видял следващата — красива, руса, с тяло на момиче от корица на „Плейбой“.

Беше в навечерието на Нова година и тя носеше бяла блузка, толкова прозрачна, че и слепец можеше да забележи липсата на сутиен; впита черна минипола и черни обувки на висок ток; поклащаше черната си чантичка като хипнотизаторка, полюшваща джобен часовник пред погледа на клиента си, и той се захласна.

Свали затъмненото стъкло на прозореца и я посочи, все едно избираше парче хубаво месо в някой магазин. Тя едва не се гмурна в лимузината през отворения прозорец.

Беше толкова лесно.

Той смръкна още една магистрала от белия прах и го прокара с глътка уиски, докато тя се настаняваше на скъпата кожа срещу него и се оглеждаше като дете в Дисниленд. Нищо не можеше да изтрие усмивката от лицето й.

— Винаги съм искала да се возя в лимузина — каза тя.

— Скъпа, ще получиш много повече от просто едно возене.

— Аз съм Хайди Фей — представи се тя, все едно утре щеше да си спомня името й. — Един ден ще стана голяма звезда.

— Разбира се, миличка. От Тексаския университет ли си?

— Ъъъ, да.

Той потупа мястото до себе си и тя се прехвърли до него. Той зарови лице между гърдите й и плъзна ръка нагоре по гладкото й бедро, достигайки късче от рая. Тя се отдръпна.

— Може ли нещо за пиене?

Играеше си на труднодостъпна, така ли? Е, той имаше лек за това. Извади ръката си изпод полата й и се изправи; тя държеше мобилен телефон.

— Никой няма да ми повярва какво ми се случва.

Мисълта, че току-що го е снимала, изобщо не мина през замаяното му съзнание, защото в момента помътеният му разсъдък можеше да се фокусира само върху едно-единствено нещо.

— О, всеки момент ще ти се случи, скъпа.

Той се пресегна към барчето и извади бутилката с уиски. Когато се обърна, видя, че тя още си играе с мобилния телефон.

— Нали няма да се обаждаш на никого? — Той измъкна телефона от ръката й и го хвърли на седалката срещу тях. След това напълни чашата и й я подаде.

Тя каза:

— Имах предвид нещо като кола.

— Миличка, опитай моята кола. До дъно.

Тя изгълта уискито и едва не се задави. Той отново напълни чашата й, двойна доза, за по-сигурно. След това оформи малка магистрала кокаин върху огледалцето и й подаде една сламка.

— Не вземам наркотици — каза тя.

Да бе, и сигурно си девствена.

— Значи не искаш наистина да станеш звезда. — Той посочи навън със сламката. — Може да направя едно от онези момичета звезда.

Тя погледна през прозореца като дете, което напуска дома си за пръв път, след което си пое дълбоко въздух, взе сламката, наведе се и смръкна кокаина. Изправи се и кихна. Два пъти. Може наистина да й беше за пръв път. Може и да беше девствена. Това го възбуди още повече и той натисна главата й за още две дълги линии. Когато се изправи, сините й очи бяха толкова разширени, че изглеждаха черни. Той разкопча блузата й, без да срещне съпротива — така беше по-добре — и зарови лице в меките й гърди. Наведе се към нея и двамата паднаха на седалката. Той пъхна ръка под полата й и свали прашките й, след което се разкопча.

Издържа почти цяла минута.

Отдръпна се от нея и отпи уиски от бутилката. Тя се опита да стане, падна на пода, а след това успя да пропълзи до седалката срещу него. Закрепи се в седнало положение. Изглеждаше ужасно: блузата й висеше разкопчана и голите й гърди го гледаха като близначки, полата й беше омотана около кръста, а черните й дантелени прашки висяха около глезена й. Тя обаче все още се усмихваше сладко и попита заваляно:

— Можеш ли да ми уредиш прослушване в Холивуд?

Всички задаваха този въпрос. Но още преди да получи готовия му отговор — „Миличка, това беше прослушването ти“ — тя подбели очи и падна назад като каскадьорка, която току-що са застреляли.

— О, мамка му.

— Всичко наред ли е при вас? — провикна се Руди, без да извръща глава.

— Тя припадна.

Красавецът я погледна и поклати глава. Какво, по дяволите, щеше да прави с нея сега? Не можеше просто да отвори вратата и да я претърколи на тротоара на Шеста улица, която гъмжеше от агенти, сценаристи, мениджъри, групари, просяци, пияни колежанчета и ченгета. Не можеше обаче и да метне през рамото си една изпаднала в безсъзнание студентка, да влезе през главния вход на петзвездния хотел „Дрискил“ в центъра на Остин, помахвайки на феновете си, и да мине през кордона от папараци до апартамента „Барона на скотовъдците“. Това не би се възприело добре от шефовете на студията, да не говорим за бременната му жена. А не можеше да я остави да се наспи и да се оправи. Ами ако полицаите я откриеха в лимузината? Със сигурност щеше да стане хит новина в шоуто „Вечерни забавления“. Освен това имаше нужда от лимузината, както един рибар имаше нужда от стръв: нощта едва започваше, а рибата кълвеше.

Щеше да я заведе у тях. Спокойно можеше да я захвърли в апартамента й без фанфари и уличаващи снимки. Предположи, че живее близо до кампуса, след като учи в Тексаския университет. Грабна чантата й и започна да търси студентската й карта. Откри я, втренчи се в нея, тръсна глава да проясни поглед и отново се втренчи. Сякаш нещо в него умря.

Хайди не беше студентка. Картата й не беше от Тексаския университет. Не беше на двайсет и една, на двайсет или дори на деветнайсет. Хайди Фей не беше пълното й име — казваше се Хайди Фей Гизел. И Хайди Фей Гизел беше шестнайсетгодишна ученичка!

Последва обичайната реакция, когато се почувстваше притиснат: той полудя. Смръкна още една линия и гаврътна още една чаша, което го поуспокои и отключи мисленето му. Донякъде. И тогава му хрумна един план. Същият план.

Щяха да откарат Хайди в дома й.

Тя обаче не живееше в Остин. Той пропълзя до предната част на колата и подаде ученическата й карта на Руди, който се консултира с картата в жабката на лимузината и откри родния й град — на стотина километра от Остин. Трийсет минути по-късно те внимателно следяха ограничението за скоростта по тъмната магистрала, за да не бъдат спрени от някой Барни Файф, жадуващ за своята петнайсетминутна слава: Шерифът на област Подънк арестува филмова звезда с малолетна ученичка в лимузината.

Не се надявай.

Той се провикна към Руди за пети път:

— Стигнахме ли вече? Още колко остава?

Руди просто поклати обръснатата си глава и сви широките си рамене. Руди Харамильо му беше шофьор и бодигард още от „Трудна нощ“, първия му филм, донесъл 100 милиона долара приходи. Шофьорите/бодигардове също бяха екстри на занаята.

Вече минаваше полунощ и заваля. Далечни светкавици осветяваха нощното небе и полуголата Хайди в колата. Имаше страхотно тяло… страхотно изпаднало в безсъзнание тяло… шестнайсетгодишно тяло.

Мамка му.

Той се вторачи в тъмния тексаски пейзаж отвън и въздъхна. Нощта му беше провалена и той започваше да се отегчава, а не можеше дълго да понася подобно състояние. Извади мобилния си телефон и с изненада установи, че има покритие. Набра номера на мениджъра си в Лос Анджелис; на запад беше два часа по-рано, но той се беше обаждал на Били и в 3 посред нощ, когато имаше нужда. Били отговори на третото позвъняване.

— Как е Тексас, момчето ми?

Били винаги му казваше „момчето ми“, което го вбесяваше.

— Правя се на каубой пред местните селяндури.

— А ти си толкова добър в това.

— Аз съм актьор, Били. — Той си пое дълбоко въздух и попита: — Какви са клюките?

— Клуни — въздъхна от другата страна Били.

Кръвното му мигновено се вдигна.

Клуни? Бъзикаш ли ме? Че той на колко е, четирийсет!?

— Всъщност на четирийсет и две.

— Четирийсет и две? Прекалено стар е, за да е най-сексапилният мъж. Аз съм най-сексапилният мъж на планетата!

— Естествено, че си ти, момчето ми. Абсолютно! Не е справедливо. Изобщо не е справедливо.

Веднага реши, че мениджърът му е виновен; Клуни имаше по-добър мениджър и затова беше спечелил! Щом се върнеше в Лос Анджелис, щеше да уволни Били и да си наеме по-добър мениджър. Може би дори мениджъра на Клуни. Или поне някой, който няма да го нарича „момчето ми“.

Когато кръвното му се нормализира, той се съсредоточи върху разговора; мениджърът му, когото скоро щеше да уволни, се беше впуснал в дълъг монолог за несправедливостите в живота, привеждайки за пример съдийството на олимпийския шампионат по фигурно пързаляне — фигурно пързаляне? — а той вече прехвърляше наум имената на потенциалния му заместник.

Когато приключи разговора с Били, той се обади на бременната си жена, за да разбере колко пари беше похарчила този ден за бебешки дрешки. Терминът й беше след един месец. Гола изглеждаше отвратително, същински изхвърлен от морето кит. За разлика от Хайди.

Слава богу, че му се предлагаха екстри.

Той облегна глава назад и затвори очи.

— Пристигнахме.

Той се помъчи да отвори очи.

— Къде?

— Пред дома на момичето — отвърна Руди.

Хайди все още спеше.

— Колко е часът?

— Почти един.

Явно беше задрямал. Чувстваше се гроги. Опря лице в мокрия прозорец, докато навлизаха в малък град. Спряха на един светофар. Светна зелено и точно когато минаваха кръстовището, една светкавица отдясно освети огромен кораб, който все едно щеше да бутне тъпата лимузина. Той отново се сви на седалката.

Мамка му!

Друга светкавица му разкри, че корабът е просто сграда, чийто втори етаж имаше формата на кораб. Що за тъпа шега?

Колата съвсем намали; Руди несъмнено внимаваше да не се натъкне на местни полицаи с неговото досие и изпадналото в безсъзнание малолетно момиче на задната седалка. Минаха по безлюдната главна улица — табелата гласеше, че това е Хауптщрасе — под голям плакат с надпис ДОБРЕ ДОШЛИ — WELCOME — WILLKOMMEN — BIEN VENIDOS и навес от коледни лампички. Той се вгледа през прозореца, очаквайки да види типичната тексаска главна улица с редуващи се универсални магазини, заведения за бързо хранене, магазин за алкохол, клуб на ветераните, паркинг за употребявани автомобили и евентуално супермаркет от веригата „Пигли Уигли“. Той видя обаче мотел в стил баварска хижа, немска пивоварна и сгради в стила на стара Европа, обточени с проблясващи лампички, с балкони на вторите етажи. Пъстроцветни навеси хвърляха сянка върху художествени галерии и кокетни антикварни магазинчета, модерни бутици за дрехи и магазини, предлагащи ръчна керамика и дърворезба, кувертюри и бижута, и един за… за хавайски ризи?

Сгради с формата на кораби и каубои с хавайски ризи. Къде, по дяволите, съм попаднал?

Дори в тази дъждовна вечер той все едно гледаше пощенска картичка, а не някой от познатите му градове в Тексас. Боже, добре че жена му не беше с него, и не само заради проснатата в колата Хайди; а защото това беше точно нагласеното като за коледна снимка градче, по което жена му щеше да ахка и охка и да се възторгва колко е сладко и уютно, че няма как да не пожелае да го купи цялото, и то с неговите пари!

В тъмната нощ плющяха немски знамена в червено, черно и жълто; върху цветните чадъри на откритите ресторанти се виждаха имена като Шпатен и Францисканер и вайсбир и табели с надписи Ауслендер Биргартен, Ферайнскирхе, Алтер Фриц, Дер Линденбаум, Дер Кюхенладен и разни други с дер отпред по цялата главна улица.

Къде, по дяволите, се бяха озовали, в Берлин за европейската премиера на последния му филм ли?

Той затвори очи и разтърка лице; опита се да проясни главата си от уискито и кокаина и когато отново ги отвори, най-накрая забеляза познато име, успокоителен знак, че все още се намираше в Тексас: „Деъри Куин“. Боже, един сандвич с пържено пиле и сладолед с бисквити „Орео“ биха му дошли идеално точно сега, само че беше затворено. Целият град сякаш беше затворен, никъде не се виждаше жива душа. Това беше от онези тексаски градчета, в които тротоарите опустяваха по залез-слънце и в каквото той не беше израснал.

Малко хора освен родителите му знаеха — а останалите бяха подписали договор за конфиденциалност — че истинското му име беше Теодор Бидърман, единствен син на съдов хирург от Хюстън. Беше момче от голям град; беше ходил в частно начално училище и след това в Тексаския университет в Остин, където беше продал изсечената си челюст, къдравата руса коса и тъмносините очи в няколко местни телевизионни реклами, една от които беше привлякла вниманието на холивудски търсач на таланти.

Остин в щата Тексас се превърна в притегателен център за търсачите на таланти, откакто бяха открили Матю Макконъхи и Рене Зелуегър тук. Холивуд го зовеше и Теодор Бидърман нямаше търпение да се измъкне от Тексас. Искаше да стане звезда, а в Тексас звезди ставаха само футболистите, а той не беше от тях. (Не понасяше физическата болка въпреки холивудския си имидж на екшън герой.) Разбира се, за телевизионните си изяви винаги носеше дънки и каубойски ботуши, пушеше големи пури и се правеше на тексасец в шоуто на Лено и Летърман. Поддържаше имидж на добро момче, пробило в Холивуд — „О, за бога, Дейв, аз бях просто едно селско момче, което обичаше да плува голо в рекичката до ранчото“ — макар че не притежаваше ранчо, нито някога беше искал да притежава и дори не беше стъпвал в някое шибано ранчо.

Но на обществени места винаги казваше: „Да, госпожо“ и „Не, госпожо“ и подхвърляше по някоя испанска дума — Muy bonita, señorita, за да звучи като истински тексасец, и дори от време на време пускаше „Ей, богу“, за да звучи като южняк, и номерът действаше. Всичко беше въпрос на имидж, а той го имаше. Имиджът му изискваше да се връща в Остин всяка година за шибания филмов фестивал, за да докаже, че все още е тексасец по душа. Да бе. Върнете ме в Лос Анджелис!

Той се наведе и разтърси Хайди.

— Събуди се, принцесо. Вече си у дома.

Тя не помръдна.

— Хайде, събуди се.

Той я блъсна силно и тя се претърколи на пода. Страх прониза мъглата от уиски и кокаин в съзнанието му. Той застана на колене и леко плесна бузите й. Бяха студени.

— Господи!

— Какво става? — попита Руди през рамо.

— Отбий!

Лимузината спря пред някакъв парк, където цветни коледни украси осветяваха нощта. Руди излезе и заобиколи към задната част. Отвори вратата и се наведе. Изтри дъждовните капки от лицето си, погледна момичето и се ококори.

— Мамка му!

Скочи вътре и започна да натиска гърдите на момичето, да духа в устата й и отново да натиска гърдите й. След няколко минути дишането му се учести. Хайди обаче изобщо не дишаше. Руди се облегна и се втренчи в нея.

— Мъртва е, човече.

— Тя каза, че е студентка… че иска да стане звезда… каза…

— Шефе, каквото и да е казала, не върши работа пред ченгетата. Тя е непълнолетна и е мъртва заради твоята дрога. Ето това има значение за тях.

Цялото му тяло плувна в пот. Сърцето му така силно блъскаше в гърдите, че беше сигурен, че получава удар. Усети настойчивия поглед на Руди.

— Какво искаш да направим, шефе?

В този момент за части от секундата през съзнанието му преминаха различни варианти за края на този филм на ужасите, в който се озова в главна роля, и то така истински, като че ли участваше в пробните снимки. В първия вариант неговият герой завеждаше Хайди в най-близката болница и казваше на лекарите в спешното отделение, че е пила уиски — неговото уиски! — и е смъркала кокаин — неговия кокаин! — и че са правили секс — секс с шестнайсетгодишна още ли се смяташе за изнасилване в Тексас? — и след това е припаднала. Лекарите отчаяно щяха да се опитват да я съживят — щяха да инжектират епинефрин в сърцето й; щяха да й правят изкуствено дишане и масаж на сърцето, докато им изтръпнат ръцете; щяха да зареждат дефибрилатора толкова пъти, че той щеше да усети мириса на изгорялата й нежна плът, но тази нощ нямаше да има медицински чудеса. В крайна сметка лекарите щяха да вдигнат поглед от безжизненото й тяло, проснато на носилката, щяха бавно да се обърнат към камерите и да му кажат:

— Тя е мъртва.

Знаеше всичко това, защото беше играл ролята на екшън герой — лекар в спешно отделение, агент на ЦРУ — в „Доктор Оп“ (с приходи 175 милиона долара). Знаеше и следващата сцена от този сценарий: местната полиция щеше да пристигне в болницата. След нея и националните медии. Филмова звезда дава уиски и наркотици на шестнайсетгодишна ученичка; момичето умира от свръхдоза. А може би и по-лошо: обвинение… процес… присъда… затвор. Охолният му живот на знаменитост щеше да се сгромоляса. Кариерата му щеше да приключи. Парите и славата му щяха да изчезнат. Както и екстрите. Когато тръгнаха финалните надписи на въображаемия му сценарий — на фона на кадри с арестуващия го полицай, окръжния прокурор, съдията, съдебните заседатели — той незабавно избра да промени този завършек на филма.

— Да я изхвърлим и да се махаме!

Руди изтича, седна на шофьорското място, изви рязко волана и направи обратен завой на широката улица. Погледна през прозореца точно когато една светкавица освети тъмното небе и сградата, пред която завиваха — Областен съд окръг Гилеспи — и той изведнъж усети хлад. Натисна газта и скоро излязоха от града. Когато стигнаха един безлюден участък от пътя, Руди отби лимузината и отново мина отзад. Пъхна ръце под безжизненото тяло, но изведнъж спря.

— Използва ли гума?

— Какво?

— С нея, използва ли презерватив?

— Не. Да не мислиш, че има СПИН?

— Не бе, човече, твоето ДНК е в нея. Не си ли гледал „От местопрестъплението“?

Паниката сграбчи замъгленото му съзнание. Той се огледа и взе една кърпа от бара. Пъхна я под прашките й и я забърса.

Руди поклати мократа си плешива глава.

— Няма да можеш да избършеш всичко.

Той седна и се опита да мисли трезво. След малко погледна Руди и се усмихна.

— Имат ДНК-то ми, но нямат мен. Никой не ни е виждал заедно… няма как да свържат това ДНК с мен… а аз съм адски сигурен, че никога повече няма да се върна в това шибано място.

Доволен от това решение, той вдигна едната черна обувка на Хайди и започна да я нахлузва на крака й, но Руди протегна ръка.

— Дай ми ги… и кърпата. Ще ги хвърля по пътя за Остин в онази река, която минахме.

— Защо?

— Защото могат да свалят отпечатъците ти от тази гладка кожа, а по нишките от кърпата ще открият лимузината.

— Сериозно ли?

Руди отново поклати глава.

— Човече, ти не гледаш ли телевизия?

Руди излезе от колата и провери дали идват автомобили; след това отново се наведе, хвана краката на Хайди и двамата я извлякоха от лимузината. Дъждът закапа по лицето й, спиралата се разтече по бузите й, все едно плачеше с черни сълзи. Двамата внимателно я положиха на земята. Изправиха се и се спогледаха, сякаш всеки чакаше другият да каже молитва както винаги ставаше в уестърните. Никой обаче не каза нищо. Руди сви рамене и леко побутна Хайди с ботуша. Тялото й се претърколи в една плитка канавка под табела, на която пишеше: ФРЕДЕРИКСБЪРГ, ТЕКСАС, население 8911.