Марк Хименес
Всички екстри (23)

22

Феликс Делгадо беше седемдесет и пет годишен, син на мексикански имигранти, и беше изкарал шестнайсет мандата в Конгреса като депутат от окръг Сан Антонио. И му оставаше една година живот.

— Мозъчен тумор — каза той.

Делгадо беше дошъл от Сан Антонио и чакаше Бек в съдебната палата във вторник сутринта.

— Пътят е прекрасен. Навремето карах много бързо. Сега карам много бавно.

— Заради тумора ли?

— Заради времето. Когато не знаеш кога ще умреш, бързаш напред. Но когато смъртта може да те дебне на следващия завой, човек не бърза.

Бек понечи да изрази съчувствието си, но Делгадо го спря.

— Не ме съжалявай, живях дълго.

— Феликс, нали съзнаваш, че ако проблемът не бъде разрешен скоро, те ще повикат СИМК на проверка. Не мисля, че блъфират.

Делгадо въздъхна.

— Окръжният прокурор заплашва, че ще депортира родителите на Хулио, а аз заплашвам, че ще организирам протестни шествия по Мейн стрийт, Стуц пък заплашва с проверка на Службата за имиграционен и митнически контрол. Като Студената война, увеличаваме заплахите, докато не стигнем до… до ядрена война. — Той поклати глава. — Всеки път, като чуя Джордж Буш да казва по телевизията „ядрена бомба“, седмици наред заеквам.

— Часовниковият механизъм е задействан, Феликс. Испанският квартал ще бъде сринат със земята.

— Битката не е равностойна, когато човек като Маккуейд има парите да пречупи федералното правителство.

— Той ще спечели тази битка. А Хулио и родителите му ще загубят.

— Да, така е.

— Искаш ли да одобря споразумението и да отхвърля обвиненията срещу Слейд? Това ли е справедливостта, която искаш за Хулио?

Делгадо въздъхна.

— Що за име е Слейд?

— Име на футболист.

— Ааа. Футбол. Добър ли е?

— Много.

— Значи ще отиде в колежа безплатно?

— Да.

— А Хулио ще трябва да си плати. Странно, нали? Хулио иска да строи ракети в НАСА, но трябва да си плати образованието. Слейд иска да играе футбол и не трябва да плаща.

— Хулио е умно дете. Не може ли да получи от стипендиите за малцинствата?

— Не иска да е задължен на американците.

— Значи няма да приеме безплатно образование? Но това е фалшива гордост.

— Не е вярно, знам го от опит. Аз отидох в Конгреса, готов да се боря за моите хора, но направих компромис с принципите си заради услуги и власт. Обичах властта и не исках да я изгубя. Затова не можех да кажа в какво наистина вярвах. Не можех да постъпя правилно. Както ти се опитваш сега.

— Просто не мога да разбера кое е правилно.

— Когато напуснах Конгреса, се освободих от онези дългове. Отново започнах да търся справедливост за латиносите в Тексас. Борих се срещу тази имиграционна истерия, която залива страната, борих се срещу расизма, борих се срещу огражденията по границата. Провалих се. И занижих изискванията си. Сега търся справедливост за всеки латинос поотделно.

— И каква е справедливостта за Хулио Еспиноса?

— Аз съм, както казват по телевизията, в противоречие.

— Но аз съм съдията, Феликс. И трябва да реша това противоречие.

— Хулио иска споразумението.

— Говорим за гражданско споразумение, Феликс. А делото е криминално. Ако пусна Слейд, той няма да бъде наказан и няма да му попречим да нарани някой друг. А това не е справедливост.

— Справедливо ли е да принуждават латиносите да живеят в отделен квартал? Да трябва да работят във фабриката за пуйки срещу мексиканска надница? Ходил ли си в испанския квартал, виждал ли си къде живее Хулио?

— Не.

— Тогава отиди в дома на Хулио, седни на канапето, както направих аз, и му кажи, че семейството му винаги ще трябва да живее в испанския квартал. Кажи му, че родителите му ще трябва да работят във фабриката за пуйки до края на живота си. Кажи му, че не може да постъпи в колеж. Кажи му, че не може да работи за НАСА. Кажи му, че и той ще трябва цял живот да работи във фабриката за пуйки. Кажи му, че това е справедливостта за него. — Делгадо въздъхна. — Той ми каза така: „Сеньор Делгадо, искам да съм «видимият Хулио».“

— Какво означава това?

— Че тук никой не го признава за човешко същество само заради цвета кожата. Все едно американците не го виждат. Казва, че ако скоро не напусне този град, ще експлодира.

Бек кимна.

— Чувствах се по същия начин, когато бях на неговата възраст, но по различни причини.

— И напусна ли града?

— Да.

— Как?

— С футболна стипендия за „Нотр Дам“.

— А, да, „Файтинг Айриш“. Добри католици. И беше ли добър?

— Не много добър католик, но добър футболист.

— Но се върна в родния си град?

Бек кимна.

— Преди три месеца.

— Какво те доведе отново тук?

— Съпругата ми почина.

— О, не.

— Да.

— На колко години беше?

— На трийсет и седем.

Делгадо поклати глава.

— Животът не е справедлив. Ти си млад мъж, прекалено млад, за да живееш без жена. Аз самият казах на жена си да си намери друг, когато си отида. Животът е прекалено кратък, за да бъдем самотни.

— Няма ли да се чувстваш предаден?

Делгадо се засмя.

— Няма да чувствам нищо. Ще бъда мъртъв. Но тя ще бъде жива. Животът е за живите, Бек, и единственото нещо, което искам, е тя да бъде щастлива. Никой не бива да остава сам.

— Феликс, мога ли да те попитам нещо лично?

— Питай.

— Каква част от парите на Маккуейд ще влязат в твоя джоб?

— Никаква.

— Не ти ли плащат?

— Какво са парите за един умиращ човек? Имам пари, Бек. Нямам време. Ако поема сетния си дъх със знанието, че съм помогнал на Хулио да отиде в колеж и на семейството му да се измъкне от испанския квартал, ще умра щастлив. Няма да съм попарил надеждите им.

— Ами ако Слейд нарани някого другиго? Тогава отговорността ще бъде моя.

— Ами ако от Службата за имиграционен и митнически контрол направят проверка на фабриката за пуйки и на испанския квартал? Отговорността също ще бъде твоя.

 

 

Той беше съдия в малък тексаски окръг; работата би трябвало да е лесна. Но не беше.

Бек седеше в стол на балкона пред съдебната зала на втория етаж. Беше подпрял краката си върху ниския парапет. Мислеше за Хулио Еспиноса и Хайди Гизел: как можеше да получи справедливост за тях?

Не знаеше какво решение да вземе по случая с Хулио, затова се замисли върху убийството на Хайди. Беше сигурен, че Ким Краузе го е излъгала, но Клод Краузе се беше заклел, че дъщеря му си е била вкъщи през онази нощ. Значи не е била с Хайди. Не го беше излъгала, но може би го лъжеше, че не знае къде е била Хайди и с кого.

Папката на Хайди лежеше в скута му. Прелисти страниците и стигна до показанията на Обри. Обри твърдеше, че е гледал футбол през целия ден. Хайди излязла с Ким на полувремето на финала между колежите, някъде по обяд. Била облечена с блуза, дънки и маратонки. Ранди Гизел потвърждаваше, че Хайди е напуснала дома по това време и че е била облечена по този начин. Беше казала, че не се е притеснила, когато Хайди не се върнала до десет часа, когато самата тя си легнала. Предположила, че Хайди е останала да спи при Ким, както често се случвало.

На Бек това му се стори странно. Когато работеше до късно в града, ако не се обадеше на Ани до осем часа, тя му се обаждаше, макар той да работеше до късно всяка вечер. Беше четирийсет и четири годишен адвокат и все пак съпругата му се тревожеше за него. Хайди беше шестнайсетгодишна тийнейджърка, не трябваше ли майка й да провери къде е? Не беше ли в реда на нещата да се притеснява за нея?

Налагаше се да говори с Ранди.

Слезе до кабинета на Мейвис. Тя си беше тръгнала, но той намери телефонния указател на Остин. Прелисти страниците, търсейки името Гизел, Ранди. Не го откри. Отиде в кабинета си и включи компютъра. Зареди страницата на Травис Каунти, където се пазеха данъчните декларации за всички недвижими имоти в района. В Остин беше областната управа.

Той написа „търсене на собственици“ и след това „Гизел, Ранди“. На нейно име нямаше никаква собственост. Помисли за момент и написа „Барнс, Ранди“. Излезе един недвижим имот: къща на Лейкшор Драйв в Остин на стойност 3,25 милиона долара. Записа си адреса. Дали беше същата Ранди Барнс?

 

 

— Кучка.

Бек беше чул изстрела и изтича навън. От люлеещия стол на верандата Джей Би беше видял един койот, който дебнеше козлето Франк на последната дневна светлина. Зареди пушката си и уцели койота от петдесетина метра. След което отиде и срита животното.

— Да, наистина е кучка.

На ловджийски език младите койоти се наричат вълчета, мъжкарите са кучета, а женските кучки. Тази беше женска.

— При това едра — каза Джей Би. — Вероятно около трийсетина килограма.

Животното приличаше на голямо куче с пухкава опашка. Козината й беше гъста и сива, червеникава около ушите и по-бледо сива по корема й. Койотите не бяха едри като вълците, но бяха силни за големината си и жестоки месоядни животни.

— Често ли се срещат наоколо?

— Реката съвсем се е смалила надолу по течението заради сушата — отвърна Джей Би — и те идват нагоре за вода. Тази е пила вода от реката, надушила е Франк и е решила да го хапне за вечеря. Ако беше убила Франк, щеше да има голяма олелия. Май не трябваше да позволявам на малката да пуска Франк в стаята си.

— Меги е пуснала Франк в стаята си?

— Да. Каза, че и златната рибка е била в нейната стая.

— И ти какво й каза?

— Че златната рибка не ака по пода. — Джей Би се разсмя. — Казах й, че козичката би предпочела да живее на двора и че не е правилно да я затваряме вътре. Само дето за малко не я изгубихме.

Джей Би огледа околността.

— Отваряй си очите на четири, Бек, заради децата.