Марк Хименес
Всички екстри (12)

11

Две седмици по-късно играта почти беше приключила. В предварителните избори окръжният прокурор водеше пред Бек с едно към пет. Джоди беше измолила Мейвис Муни да й каже последните резултати и изобщо не беше доволна. Бек засенчи очите си от залязващото слънце. На осми септември все още беше горещо, но към пет часа слънцето вече не прежуряше така силно. Горещината беше неприятна за хората, но беше полезна за гроздето.

— Не обичам да губя.

— Колко мача си загубил? — попита Джоди.

— Няколко.

— А дела?

— Николко.

— Е, значи ще спечелиш първите си избори след една седмица… освен ако…

Бек се обърна към нея.

— Освен ако какво?

— Повечето хора в града се женят на осемнайсет и на деветнайсет вече имат деца. Няма какво друго да се прави в малък град. Окръжният прокурор е на трийсет и две и още е ерген.

— Да не мислиш, че е гей?

— Не. Има дете.

— Но не е женен.

— Това не е изискване.

— Обясни ми.

— Има дете в Остин. Вече е на седем години. Учил е в Юридическия факултет в Тексаския университет; майката била в колежа. Праща й пари.

— Откъде знаеш?

— От Мейвис. Стуц й казал, според нея, защото бил пиян. Стуц знае всичко за всички.

Бек сви рамене.

— Половината звезди в Холивуд имат извънбрачни деца.

— Тя е мексиканка. Майката. Това означава, че е лицемер.

— Повечето политици в Тексас са лицемери.

— Да, но старите немци никога не биха избрали съдия с дете от мексиканка.

— И ти искаш да го използвам, за да спечеля?

— Да.

— Никога не съм печелил по този начин.

— Мислех, че си адвокат.

— О, играех кораво, но никога мръсно.

— Бек, не си живял тук последните десет години и не знаеш как стоят нещата. Уморих се да живея в град, където хората се страхуват. Ако станеш съдия, можеш да промениш това. Можеш да промениш целия град.

— Джоди, очакваш от мен прекалено много. Може да се окажеш разочарована.

Тя се обърна и го погледна.

— Не мисля, че ще ме разочароваш, Бек Хардин.

Стояха сред лозето и наблюдаваха Меги и Джозефина, понесли кошница с грозде към контейнерите, за които се грижеха Люк и Дани, дванайсетгодишният син на Джанел. Люк изсипа гроздовете в един сандък върху ремарке. Момичетата върнаха кошницата до мястото, където беряха и където ги чакаше Буч. Козлето на Меги вървеше след тях като патенце след майка си. Беше последната беритба във винарна „Краят на пътя“.

— Много са сладки — каза Джоди.

— Кръстила го е Франк.

— Странно име за козле.

— Особено ако е женско.

— Меги още ли се напишква?

— Да. Прочетох книгите, но нищо не помага.

Джей Би мина покрай тях със зеления гейтър. Спря при ремаркето на Люк и го закачи.

— Дръжте се, момчета. — И подкара трактора с пълна скорост.

Хектор беше в избата и ръководеше мачкането на гроздето, а жена му беше в къщата, заета с приготовленията за празненството. Хората от избата помагаха на Хектор, а семействата им се бяха пръснали из лозето. Обри береше заедно с Джанел; предишната вечер „Гоутс“ бяха спечелили първия си мач в Сан Антонио с 56 на 0. Слейд Маккуейд беше хвърлил за пет тъчдауна.

Бек и Джоди беряха заедно.

— Смятала е, че няма да мога да отгледам децата сам. Според нея аз съм адвокат, а не баща.

— Ани ли?

Бек кимна.

— Да, пише го в мейлите до Джей Би.

— Бек, тя…

— … е била права.

Докато напълниха кошниците си, Джей Би вече се връщаше с ремаркето и момчетата. Бек занесе кошниците до контейнера и чу Дани да казва:

— Баща ми ни напусна.

— Но поне е още жив — отвърна Люк.

— Не и за мен.

Момчетата го видяха и млъкнаха като заподозрени, съветвали се с адвокат.

— Добре се справяш, Люк.

Люк подаде празната кошница на Бек и едва забележимо се усмихна.

Час по-късно беритбата беше приключила и всички се събраха във вътрешния двор, за да мачкат гроздето. Джей Би беше изсипал гроздове в десетина срязани наполовина бъчви и децата сега се смееха и мачкаха зърната на каша, която оцветяваше крачетата им в лилаво. При наличието на преса тъпченето с крака беше просто за забавление.

Джоди скочи в бъчвата до Бек. На главата си беше сложила венец от червено грозде и зелени листа и беше облечена в традиционния костюм за гроздобер, състоящ се от пъстра риза и дълга пола, която тя вдигна високо на бедрата си. Мускулестите й крака скоро станаха лилави от гроздовия сок. Залязващото слънце хвърляше отблясъци по лицето й точно както върху лицето на Ани на онзи хавайски плаж. Красива жена. Тя се наведе и Бек зърна черните й бикини и усети в него да се раздвижва нещо, което смяташе, че е умряло заедно с Ани. Нещо, за което не беше мислил от доста време. Вдигна поглед към лицето й и видя, че тя също го гледа. Усети, че се изчервява, и извърна поглед.

Господи, колко си жалък. Жена ти почина преди осем месеца, а ти гледаш по този начин една лесбийка.

— Страхотна е, нали? — Обри седна до Бек с бира в ръка. — На колко, мислиш, е, на трийсет и пет?

— Не знам.

Обри отпи от бирата.

— Срамота е такава хубава жена като нея да се похаби.

— Недей да говориш, сякаш е мъртва сърна край пътя, Обри. Двете с Джанел сигурно са щастливи по свой начин.

— Е, явно просто ревнувам. Двете имат нещо, което ние нямаме.

— И какво е то?

— Жена. — Обри отново отпи от бирата и попита: — Е, какво крие Грейди от мен?

Етиката задължава всеки адвокат да предостави на своя клиент цялата информация, която получава, докато го представлява. Бек Хардин винаги беше изпълнявал това задължение. Но никога досега не беше научавал, че дъщерята на клиента му е правила секс с двама мъже в една и съща нощ. Затова не отговори, а попита:

— Хайди имаше ли мобилен телефон?

Обри поклати глава.

— Не й позволявах да си купи. Значи нищо не си разбрал. Бек, имаме само три месеца и двайсет и два дни, за да открием онзи тип.

— Обри, изборите са след една седмица. Нещата не изглеждат добре.

— Никога не съм смятал, че ще спечелиш. Мамка му, онези момчета от Сан Антонио имаха по-добър шанс срещу Слейд — играеше като мъж сред хлапета. По дяволите, та той наистина е мъж сред момчета. — Обри се изхили. — Но ти още си мой адвокат, Бек. Ще намеря начин да ти платя.

— Не ти искам парите.

Един върлинест чернокож мъж на средна възраст се приближи към тях с бира в ръка. Бек се протегна и се ръкува с него.

— Мистър Джонсън, как сте?

Мъжът се ръкува с Обри и седна.

— Бек, смятам, че вече си достатъчно голям, за да ми казваш Джил. Естествено, по това време другата седмица ще трябва да ти викам „господин съдия“.

— Съмнявам се. Джил, все още правиш най-добрите зидове, които съм виждал.

Вътрешният двор беше оформен като игрище. Задната стена на винарната служеше за отправна точка, другите страни представляваха високи метър и половина стени, също от варовикови скали, и се съединяваха в камина, зидана от речни камъни. Джей Би беше напалил огън, който напълно подхождаше на топлата септемврийска вечер. Над двора се издигаше покрив от кедрови греди, поддържани от дебели трупи, забити в камъка. Подът беше от залят с бетон камък. Всеки камък тук беше поставен лично от Джил Джонсън.

— Благодаря ти, Бек. Всъщност гордея се с този двор. — Джил Джонсън поклати глава. — Гадна работа, нали? Събота вечер, а никой от нас няма жена. Трябва да отидем до тръжната палата да си купим по една. В момента върви есенната разпродажба на женски животни. А ние, момчета, определено имаме нужда от някоя женска.

— Срамота, че не е така лесно като да си купиш телица — отбеляза Обри.

— Животът е по-хубав, ако имаш жена — каза Джил. И добави с по-мек тон. — Навремето бях женен.

— Не съм знаел — рече Бек.

— Казваше се Дорис. Умря при раждането. Бебето тръгна с крачетата напред и акушерката не можа да го обърне. Изгубих и двамата. И нея, и бебето. Момче беше.

— Съжалявам, Джил.

— Аз също съжалявам за жена ти, Бек. Но те са на по-хубаво място. Ние сме тези, дето страдаме. Не знам защо добрият Господ още ме държи тук. — Той допи бирата. — Виж как се размекнах в събота вечер. Я да отида да помогна на Лилиана.

Жената на Хектор току-що беше дошла с черния пикап на Джей Би. Всички седяха на масите за пикник в двора и ядяха енчиладас, такос, гуакамоле, ориз, боб и домашни тортили. Хектор взе китарата и запя мексикански балади. Джей Би сграбчи Джоди и я завъртя в танц. Джил и Джанел станаха след тях, а Либи задърпа намусения Люк. Бек вдигна Меги и затанцува с нея на ръце. Обри почукваше с бастуна по бетонния под. Работниците във винарната, заедно с жените и децата им, се включиха и всички танцуваха, докато ръцете на Хектор отмаляха.

 

 

Хулио Еспиноса беше невидим.

Стоеше там, но никой не го виждаше. Беше като филмов плакат на стената: неодушевен предмет. Често се беше замислял дали да не скочи на бара и да се съблече гол само за да накара някой да забележи съществуването му. Но така и не го беше направил, за да не навлече неприятности на семейството си.

Родителите му бяха нелегални. Преди деветнайсет години бяха дошли от Пиедрас Неграс във Фредериксбърг, за да работят във фабриката за пуйки. Такъв щеше да бъде и неговият живот: дванайсет часа на ден убиване и изкормване на пуйки за мексиканската надница. Но Хулио искаше нещо повече от живота, който му бе отреден, живота, който светът го заставяше да приеме като свой. Хулио беше на седемнайсет и щеше да бъде първият с името Еспиноса, завършил гимназия; първият, който ще постъпи в колеж.

Той искаше да строи ракети в НАСА.

Беше в последния клас на гимназията и имаше само отлични оценки, беше изкарал 2350 точки на изпита CAT и беше приет в Тексаския университет в Остин с пълна стипендия — но само защото беше латинос. И защото служеше на целите им: „Ето, вижте, намерихме умен латинос. Дайте да му помогнем и да покажем на света какви добри американци сме“. Искаха да го показват като рядък екземпляр, все едно изнамирането на умен латинос в Тексас беше нещо като велико антропологично откритие — като например намирането на кости от динозавър!

Училищният съветник му беше казал: „Хулио, дава ти се безплатен билет, възползвай се. Те, естествено, ти подаряват безплатно образование само защото си латинос, но така постъпват и с всички тъпи спортисти само защото могат да играят футбол“. Но за Хулио нещата бяха по-различни. Струваше му се неправилно да получи стипендия само защото кожата му е мургава, точно както му се струваше неправилно да се разхожда по Мейн стрийт и всички да настръхват, все едно ги заплашваше с престъпление само защото беше с тъмна кожа.

Хулио не искаше помощта на американците. Не искаше да постъпи в колеж с техните пари. Не искаше да живее живота си по техните условия. Искаше да отиде в колеж и да живее живота си според собствените си правила и със собствените си пари.

Но той нямаше пари.

Затова през почивните дни вечер работеше в киното, а денем с баща си. Рафаел Еспиноса работеше във фабриката за пуйки през седмицата и строеше нови домове за богатите американци през почивните дни. Ръцете на Хулио го боляха от днешната работа. Баща му беше от старата школа; вкъщи говореше само на испански и често казваше на родния си език: „Хулио няма да строи ракети, ще строи зидове!“. Но майка му Мария винаги отговаряше с острия си мексикански език: „Не, Рафаел, животът му няма да премине в строеж на зидове! Хулио трябва да получи образование, за да има по-добър живот и да помогне на братята и сестрите си да имат по-добър живот!“. Рафаел Еспиноса беше hombre в семейството, но не и в присъствието на Мария Еспиноса.

Домът на семейството се намираше в испанския квартал на „Саут Милам“, само на пет пресечки от Мейн стрийт, но в онази част от града, която оставаше невидима за туристите. Туристите караха на юг по „Милам“, пресичаха Барънс Крийк и завиваха надясно по Уитни стрийт, за да вечерят в „Хърб Фарм“ специалитета „Филе с панировка от билки и кафеени зърна, гарнирано с картофено пюре с розмарин и чесън и аспержи на грил с лимонов сос холандез“. Хулио беше чел за това във вестниците. След вечеря отиваха да си купят ароматни соли за вана от магазина за подаръци. Не продължаваха още една пресечка на юг по „Милам“ в испанския квартал, за да вечерят кабрито, приготвено на открит огън, и да пият техате под звуците на тежано, а след вечеря да си купят марихуана, кокаин и амфетамини от ел гато, кварталния дилър.

Хулио живееше в испанския квартал, но се надяваше един ден да опита филето с панировка от билки и кафеени зърна.

Домът му беше casa pequeña: всекидневна, кухня, спалня и баня. Баща му работеше нощни смени, така че майка му спеше заедно с бебето Хуан и двегодишната Росита. Маргарита спеше на дивана, а Жилберто и Хорхе спяха на матраци на пода във всекидневната. Хулио спеше във ваната. Всяка вечер подсушаваше ваната с кърпа и слагаше вътре дюшек и възглавница. Понякога се будеше със схванат врат. Но поне имаше лампа и можеше да затвори вратата и да си чете, докато другите спяха. Беше прочел много книги във ваната.

Но Хулио не се оплакваше. В други къщи в испанския квартал живееха по три-четири семейства, често по двайсетина души. Всичките мексиканци. И всички нелегални. Всички невидими. Внимаваха да стоят в сенките, за да не навлекат неприятности на семействата си. Когато намериха онова мъртво момиче в канавката, американците обвиниха мексиканците и мексиканците се страхуваха от отмъщение. Само едно телефонно обаждане можеше да доведе хората от Службата за имиграционен и митнически контрол в квартала им, имиграционни агенти със сини якета и насочени пистолети, които товареха всички в автобуси за незабавно депортиране до Нуево Ларедо. Страхът от нападение никога не напускаше латиносите; те носеха страха в себе си винаги, както американците носеха мобилните си телефони.

Ако в испанския квартал възникнеха проблеми, те щяха да сполетят и семейство Еспиноса. Хулио, братята и сестрите му бяха родени в Америка и бяха американски граждани. Но ако родителите им бъдеха депортирани, те трябваше да се върнат Мексико с тях. А в Нуево Ларедо нямаше университети, имаше само narcotraficantes.

Затова Хулио избягваше неприятностите.

Не се мотаеше из покрития двор с другите мексиканци през обедната почивка в училище. Ръцете и вратовете им бяха увити в бели бинтове, за да скриват татуировките им; училищният правилник забраняваше татуировки, затова трябваше да ги прикриват с дълги ръкави или превръзки. През топлите дни, когато момчетата носеха къси ръкави и бинтове, дворът, определен за латиносите, заприличваше на отделението за изгаряния на някоя болница.

Естествено, Хулио не се събираше и със скейтбордистите, богаташите, футболистите или бедните земеделци с техните стикери „Да живее Джон Уейн“ по новите им пикапи. Нямаше скейтборд, не беше богат, не играеше футбол и не беше немец.

Беше незабележим.

Хулио беше незабележим в града, в училище и тук, на работа. Беше просто мургавото момче, което продаваше закуски на американците, незабележим като другите мургави мъже, които правеха покривите на американците, и мургавите жени, които миеха чинии в американските ресторанти. Беше незабележим за тях като горещия вятър по лицата им и далеч по-маловажен.

Хулио не искаше цял живот да остане незабележим.

Родителите му отдавна се бяха примирили; това беше цената, която всеки мексиканец трябваше да плати за един по-добър живот в Америка. Един незабележим по-добър живот. Но Хулио беше американски гражданин. Не би трябвало да плаща тази цена. Не би трябвало да го принуждават да живее като невидим.

Но тук винаги щеше да бъде така.

Често се чудеше какво в мургавото лице предизвикваше яростта на белите. Но така и не беше открил отговор, докато не се роди Хуан. Хулио беше отишъл в болницата и беше влязъл в детското отделение да види Хуан, който лежеше в кошчето, увит като пашкул. Хулио погледна другите новородени бебета; всички бяха с мургави личица. Погледът му срещна този на американската сестра и в очите й прочете, че с всяко мургаво бебе, което се раждаше в нейното отделение, светът й се променяше.

Светът на белите се променяше.

Сега, когато Хулио ходеше в центъра и белите го гледаха с презрение, той просто се усмихваше, защото вече разбираше; мургавото му лице не ги ядосваше, а ги караше да се страхуват. Те не го мразеха, а се страхуваха от него. Страхуваха се от бъдещето. Защото мургавото му лице беше тяхното бъдеще. Защото промяната се извършваше пред очите им.

Промяна, която щеше да застраши начина им на живот.

Но Хулио Еспиноса не заплашваше американците. Той всъщност не заплашваше никого: беше висок едва метър и седемдесет и тежеше само шейсетина кила с мокри дрехи. Не движеше с някоя банда, не рисуваше графити по сградите на училището и нямаше татуировки по целия гръб и ръцете. Не предизвикваше неприятности. Беше „добър мексиканец“. И затова американците го толерираха, докато си стоеше на мястото. И си гледаше работата. И не говореше с хубавите бели момичета. Едрите немски футболисти винаги му хвърляха свирепи погледи, ако го хванеха да говори с някое бяло момиче след допълнителните часове, но той не отвръщаше на погледите им и не им викаше coños, нито пък им показваше жеста на бандата, както правеха яките латиноси.

Хулио Еспиноса си знаеше мястото.

Мястото му тази събота вечер беше зад бара за закуски в кино „Стейджкоуч“ на юг от града, където работеше вечерите през почивните дни, сервирайки на белите сода, пуканки в масло и бонбони преди филма в осем часа.

— Благодаря, Хулио.

Той подаде голямата кутия пуканки на Ники и се опита да не я зяпа. Ники беше в последния клас като Хулио, беше умна като него и ходеше на всички допълнителни часове като него. Но тя не беше като Хулио; беше руса и красива и беше немкиня. Беше главна мажоретка и най-харесваното момиче в училището. Хулио обичаше Ники Ърнст още от първи клас.

— Хулио — каза Ники, а бялата й усмивка го заслепи, — след филма всички ще ходим у нас да поплуваме. Искаш ли да дойдеш? Не се притеснявай, Слейд няма да идва.

Ники беше гадже на Слейд Маккуейд.

Хулио често си беше представял Ники по бански; като я видеше в униформата на мажоретките в училище по време на мачове, едва не припадаше. Но филмът на Ники щеше да свърши в десет, а в събота Хулио приключваше работа в полунощ, след последния филм. Не че наистина щяха да го приемат на купон на белите — може и да беше добър мексиканец, но все пак беше мексиканец. Хулио не искаше и да си представя реакцията на родителите й, ако видеха мексиканец в басейна си: „Сложи повече хлор, Хилда!“. Ники беше мила, но ужасно наивна.

— Не мога. Ще работя до полунощ.

Тя остави пуканките на бара, пъхна ръка в портмонето си и извади петдоларова банкнота. Хулио взе парите и й върна шепа монети. Ники хвана ръката му, обърна я и сложи портмонето си под нея, за да изсипе монетите. Все едно се държаха за ръце, нещо, за което Хулио често си беше мечтал. Само допирът на гладката й кожа сякаш съживи цялото му тяло; той вдъхна аромата й в опиянение. Последното, което си спомняше от този невероятен момент, беше как той свърши: две огромни ръце го сграбчиха за ризата, вдигнаха го от пода и Слейд Маккуейд го извлачи през бара.