Марк Хименес
Всички екстри (5)

4

О, Бек, обичам те… Обичам това, което правиш с мен… Боже, колко съм мокра… Толкова сме мокри…

— Мокри сме.

Бек се събуди. Ани я нямаше. Отново.

— Какво?

— Мокри сме.

Меги стоеше до леглото му с куклата в ръка. Миришеше на прясна урина. Пак се беше напишкала.

— Няма нищо, миличка.

Бек вече държеше влажна кърпа и комплект чисти дрехи до леглото си. Преоблече я и тя се мушна при него.

* * *

Слънчевите лъчи, проникващи през щорите, разбудиха Бек.

Погледна часовника си. Шест и половина. Стана тихо, за да не събуди Меги, и тръгна по коридора към стаята на Люк, който още спеше. Свали мокрите чаршафи от леглото на Меги и ги занесе в пералното помещение. В кухнята намери прясно кафе и бележка от Джей Би: В града съм, после в избата. Доведи децата след закуска. Тесто за палачинки — боровинки — рецептата на Ани — в хладилника. На плота имаше прибори и сироп. Слънцето едва изгряваше, но Джей Би Хардин никога не беше пропилял и един слънчев миг в живота си.

Бек си сипа кафе и излезе на задната веранда. Обу чифт гумени ботуши на Джей Би и тръгна да се разтъпче. Беше по шортите от пижамата си, но в радиус от три-четири километра нямаше съседи. Преди години Пеги Дехерт била съседското момиче, макар да ги делели два километра. Когато с Джей Би се бяха оженили, и те, и земите им бяха станали едно цяло.

Бек се възхити на земята. Осемте хиляди акра отдавна бяха разчистени от храстите и хвойновите дръвчета, които тексасци наричаха кедри; Бек беше сякъл и изкоренявал кедрови дръвчета от изгрев до залез-слънце дни наред. Джей Би Хардин мразеше кедрите както мразеше чумата, защото за почвата те бяха като чума с дълбоките си корени, които изпиваха подпочвените води като жадно хлапе, което пие сода през сламка. Водата в Тексас винаги е била по-оскъдна от петрола, а сега беше още по-ценна. Кедровите дървета бяха крадци на вода.

Когато навремето козите спокойно пасяха по тези земи, те изгризваха тревата, растенията и храсталаците до гола земя и дори издънките на кедровите и дъбовите дръвчета на височина до два метра — „линията на козите“. Сега козите ги нямаше и тревите отново избуяваха. Земята изглеждаше добре.

През нощта беше преваляло, не достатъчно, за да сложи край на сушата, но ето че тревата бе щръкнала — зелени стъбълца надежда. Капките дъжд върху стръкчетата блещукаха като диаманти на първите слънчеви лъчи над източните хълмове. По обяд слънцето щеше да изгори росата и цялата надежда, но сега Бек го приветстваше.

Не сънуваше Ани, докато беше буден.

Отпи от кафето и вдъхна сутрешния въздух. Птичките вече чуруликаха, а зад къщата младите еленчета стояха на несигурните си крачета и тършуваха за храна. Бек тръгна по поляната надолу и прекоси дървения мост над пресъхналата Снейк Крийк. Кипариси и плачещи върби обточваха бреговете й; отсрещната страна беше стръмна скала от бял варовик, висока близо двайсет метра. Като дете тук беше задният му двор, в тези земи и край тази река.

Река Педерналес — наречена „Река от кремък“, защото испанските пътешественици открили кремъчни остриета на стрели по бреговете й — събираше водите на изворите от областта на запад и течеше на изток на сто и петдесет километра до езерото Травис. Реката беше около двайсет и пет метра широка, но тук не беше по-дълбока от петдесетина сантиметра. Прозрачните й води плавно се спускаха между огромните плоски камъни по цялото протежение, които образуваха нещо като естествен мост. От камък на камък Бек стигна до средата на реката, където често ходеше като момче.

Вятърът още не се беше усилил и водната повърхност беше гладка като стъкло. Бек се наведе и взе един малък плосък камък. Претегли го в ръката си. Хвана камъка между палеца и показалеца си, както Джей Би го беше учил като малък, и го хвърли странично. Камъкът полетя ниско над водата и удари повърхността й четири пъти, преди да изчезне от погледа му. Бек се загледа в кръгообразните вълнички, докато повърхността отново стана гладка, все едно камъчето никога не е било част от живота на реката.

Поне за известно време животът тук му се струваше идеален и след време отново беше намерил идеалния живот в Чикаго. Тринайсет години тук, дванайсет години там; вероятно един мъж не можеше да очаква повече от двайсет и четири години идилия в живота си. Затова той се чувстваше самотен и изплашен, но не и измамен. За разлика от децата си.

— Гладни сме.

Меги стоеше на един голям камък на брега на реката по бяла нощница и с куклата под мишница.

 

 

Избата „Краят на пътя“ беше точно каквато Бек беше очаквал от баща си: изпипана до най-малката подробност. Предната и задната част на сградата бяха на един етаж, построени от варовик и разположени под четирийсет и пет градусов ъгъл, за да се съединят с двуетажната централна част, изцяло от кедрово дърво, точно под редица прозорци, простиращи се по дължината на сградата под зеления ламаринен покрив.

Откриха Джей Би зад дълъг дървен бар, който изглеждаше като изваден от някоя каубойска кръчма; едно огледало на задната стена се простираше по дължината на бара. Под огледалото имаше спретнати редици винени чаши, а на бара стояха десетина бутилки вино.

— Деца, харесаха ли ви палачинките? — попита Джей Би.

— Харесаха ни — отвърна Меги, която носеше куклата.

Подът беше от чам, през помещението минаваха кедрови греди. Стените от варовик оформяха камина в единия ъгъл, пред която бяха строени канапе и столове. Върху дървени рафтове имаше тениски, фланелки с дълъг ръкав и шапки във всевъзможни цветове с логото Винарна „Краят на пътя“, Фредериксбърг, Тексас на джобчето.

— Не си спомням някога да си пил вино, Джей Би.

— Не близвам от него.

— Не пиеш вино?

Той поклати глава.

— Не ми харесва.

— Притежаваш изба, но не обичаш вино?

— Притежавам изба, защото харесвам винарския бизнес. Харесва ми ритъмът, редът, идеалните редове лози. Харесва ми да садя нови лози и да се грижа за тях. Харесвам беритбата, мачкането и изстискването на гроздето, ферментацията, узряването, бутилирането — всичко това си има свой ритъм. Харесвам хората, които харесват вино. Самото вино не харесвам.

— Ти си голяма работа, Джей Би.

Една врата до бара се отвори и ето че се появи латинос на средна възраст точно в момента, когато Джей Би добави:

— Освен това харесвам Хектор.

Мъжът спря, вирна глава и се усмихна.

— Аз също те харесвам, Джей Би — каза той.

— Хектор — каза Джей Би, — запознай се със сина ми Бек. Адвокатът.

Хектор се обърна към Бек.

— Казва го, все едно има и друг син, който е „лекарят“. — Той подаде ръка на Бек. — Аз съм Хектор Аурелио… винарят.

Хектор беше нисък мъж с приятно лице. Беше облечен в зелено-кафяви къси панталони, мексикански сандали на босо и жълта риза с надпис „Краят на пътя“. Миришеше на вино.

— Джей Би казва, че вие правите виното.

Хектор отново се усмихна.

— Моят род първоначално дошли на север от Матаморос да берат праскови и останали да берат грозде. Открих, че имам вкус към виното, и затова сега правя вино. Но продължавам да бера грозде. — Той погледна към Меги. — А коя е тази красива малка сеньорита?

— Дъщеря ми Меги.

— Сеньорита Меги, може би бихте искали да се запознаете с Джозефина… моята дъщеря. Тя е на шест.

— Може ли да си играе с нас?

— С вас? — Хектор изглеждаше объркан, но после се досети. — А, куклата. Да, Джей Би спомена, че може да имате нужда от приятелче в игрите.

Меги вдигна поглед към Бек.

— Може, миличка.

Хектор се обърна към Люк.

— А ти сигурно си Люк. Значи искаш да се научиш да правиш вино?

Сега Люк вдигна поглед към Бек.

— Джей Би смята, че може да ти хареса да работиш тук и да понаучиш едно-друго.

Люк сви рамене. Хектор погледна Бек и кимна, след което подаде ръка на Меги.

— Ела да намерим Джозефина. Тя е някъде в лозята с Буч.

Хектор, Меги и куклата тръгнаха, хванати за ръце.

Джей Би излезе иззад бара. Беше облякъл сиво-синя хавайска риза с червени, жълти и оранжеви тропически цветя.

— Колко такива ризи имаш, Джей Би? — попита Бек.

— По една за всеки ден от седмицата и няколко резервни. Това е залата ни за дегустации — посочи той. — В края на другия месец имаме фестивал „Пътя на винената реколта“, което е голямо събитие тук. Туристите обикалят от изба на изба и дегустират виното като в онзи филм отпреди няколко години. В Хил Кънтри вече има десетина изби. Казват, че сме следващата Напа Вали.

— Санта Фе.

— И това.

Джей Би ги поведе към двуетажната част на сградата. Масивните подпорни греди над главите им се крепяха на издигащи се от пода до тавана грубо изсечени трупи, одялани в основите. Слънцето грееше през прозорците от всяка страна на горната стена. Шест резервоара от неръждаема стомана бяха подредени в две редици, а над тях имаше тясна пътека. В другия край на стаята имаше врати към хамбара.

— Всеки побира по шест хиляди литра.

— Това е много вино.

— За което е нужно много грозде. Точно тук се прави виното. Хектор ще ти покаже целия процес, Люк. Той е като химически експеримент. Харесваш ли химията?

Люк не отговори, но Бек зърна искрица интерес в очите му. Момчето имаше шестици по химия.

— Елате да ви покажа бъчвите.

Последваха Джей Би по няколко стъпала към мазето, изкопано във варовиковата скала. Стотици дървени бъчви, поставени върху метални стойки, изпълваха хладната пещера.

— Тук поддържаме температура петнайсет градуса — обясни Джей Би, — докато виното узрее.

— Как разбирате, че е готово?

— Чакаме Хектор да каже. Производството на вино е отчасти химия, отчасти изкуство. Няма устройство, нито компютърна програма, която да ти каже кога е готово. Нужен е винар с добър вкус. И в това е изкуството.

Джей Би ги поведе отново на горния етаж в друга стая, в средата на която имаше приспособление от неръждаема стомана.

— Помещението за бутилиране. Всяка бъчва събира двеста и шестнайсет литра. Стандартната бутилка е от седемстотин и петдесет милилитра. Това означава двайсет и четири каси на бъчва. Всяка каса съдържа дванайсет бутилки, което прави двеста осемдесет и осем бутилки от бъчва. Тази година ще имаме двайсет хиляди.

— Бутилки?

— Каси.

— Каси? Та това са…

— Двеста и четирийсет хиляди бутилки.

— Това е много вино, Джей Би.

— Ами. Големите винари тук правят двойно повече, което е нищо в сравнение с Калифорния.

— Джей Би, направил си голямо предприятие.

— Двамата с Хектор изминахме дълъг път през последните десет години.

Последваха Джей Би нагоре по други стълби към втория етаж на сградата. По стените висяха древни инструменти. Джей Би спря и откачи един чук от куката му.

— Чук за канелката. Двукилограмова чугунена глава. Навремето пъхали в края парче кожа, за да не счупи дървената канелка. Сега използваме силиконови канелки.

Джей Би върна чука на мястото му и ги заведе в друго помещение със стена от прозорци към лозята и реката зад тях.

— Това е кабинетът ми.

Бек погледна през прозореца към стройните редове гъсти зелени лозя. Меги и Джозефина си играеха под сянката на лозята. Белият лабрадор лежеше наблизо.

— Сега Буч ще трябва да наглежда две момиченца — отбеляза Джей Би. — Така се чувства полезен. — Той посочи лозята. — Петдесет акра, десет различни сорта грозде. Тук гроздоберът е малко по-късно и захарното съдържание на гроздето е по-високо. Тексасците обичат жените и гроздето им да са сладки. Първата беритба ще бъде след няколко седмици, последната е първата седмица от септември. Организираме голямо празненство. Идват доста хора, берем грозде до залез-слънце, след това ядем мексиканска храна, а Хектор свири на китарата и всички танцуват. На децата ще им хареса.

По стените в кабинета висяха картини в стила на американския югозапад с подпис „Джанел Джоунс“, до една от стените имаше кожено канапе, столът зад голямото дървено бюро също беше кожен. Върху бюрото имаше купчини фактури, няколко неотворени бутилки вино, счетоводна книга, снимка в рамка на семейство Хардин от Чикаго и компютър. Бек се втренчи в компютъра: Дали имейлите на Ани още бяха в този компютър? Той вдигна очи и срещна погледа на Джей Би.

 

 

Бек обърна навигатора на север и влезе в града. Люк седеше на мястото до шофьора и зяпаше през прозореца; цяла сутрин не беше казал нито дума. Бек спря на червен светофар на кръстовището пред гимназията. Инстинктивно погледна към близкия футболен стадион. Беше едва пети юли, но отборът вече тренираше за предстоящия сезон.

— Искаш ли да погледаме как момчетата тренират?

Бек прие поредното свиване на раменете за положителен отговор и спря на паркинга пред стадиона на гимназията на окръг Гилеспи. Слязоха и минаха през главния вход покрай табела, която гласеше: УЧИЛИЩНА ЗОНА БЕЗ НАРКОТИЦИ, БЕЗ ОРЪЖИЕ, БЕЗ ЦИГАРИ И АЛКОХОЛ. НА НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ НАЛАГАНИ СТРОГИ ФЕДЕРАЛНИ, ЩАТСКИ И МЕСТНИ НАКАЗАНИЯ. Продължиха нататък покрай павилиона и стъпиха на осемлентовата писта за бягане, която обикаляше игрището. Сушата беше оцветила Хил Кънтри в кафяво, но футболното игрище беше зелено като доларова банкнота и носеше същата надежда. Преди двайсет и четири лета Бек Хардин беше тренирал, играл и мечтал на това игрище. Сега това време му се струваше като нечий друг живот.

Едри бели момчета с черни шорти и без тениски хвърляха, хващаха и ритаха футболни топки; момчетата тичаха, топките летяха. Вятърът беше стихнал, въздухът беше влажен; а над стадиона се носеше плътната миризма на пот и тестостерон.

Бек забеляза куотърбека в далечния край на игрището. Височко хлапе. То извика гърлено и центърът му върна топката. Петима рисивъри се втурнаха към южния край, където стояха Бек и Люк. Куотърбекът отброи до три, после дясната му ръка рязко се стрелна напред и топката полетя като изстреляна от оръдие. Описа перфектно оформена спирала по протежение на дъгата и падна право в протегнатите ръце на един от рисивърите, който тичаше бясно по страничната линия — и той я изпусна. Някъде отгоре прогърмя глас като гласа на Господ — „Хвани тъпата топка!“ — само дето Господ не псуваше като футболен треньор. Момчетата като един обърнаха глави към самотната фигура, застанала на най-горния ред пейки под сянката на малката ложа за медиите под черен плакат: ЗЕМЯ НА ГОУТС. ГАЛОПИРАЩИТЕ КОЗИ. Мъжът се стори познат на Бек.

— Това да не е… Ела, Люк.

Минаха по пистата до бетонните пейки и се изкачиха по дванайсетте реда до най-горния. Мъжът беше облечен с черни шорти, бяла фланелка и черна шапка върху късата руса коса. Беше се облегнал на ложата за медиите, а краката му бяха протегнати над пейката пред него; дебелите му ръце бяха скръстени пред гърдите и той наблюдаваше играчите си толкова съсредоточено, че не забеляза приближаването им, докато Бек не му извика.

— Обри!

Мъжът извърна глава към тях; лявата му буза беше подута, все едно имаше тумор с размера на топка за голф. За миг лицето му остана безизразно и след това се разтегна в усмивка. Не се изправи, а изплю кафява струйка тютюнев сок в другата посока и протегна голямата си ръка на Бек. Здрависаха се.

— Бек Хардин. Чух, че най-накрая си се опомнил и си докарал задника си тук, където му е мястото.

— Мълвата се разпространява бързо.

— Не всеки ден местният герой се завръща у дома.

Бек Хардин беше звездата сред куотърбековете, а Обри Гизел беше любимият му рисивър; бяха най-добрите играчи и най-добрите приятели. През последната им година в гимназията те бяха спечелили щатския шампионат за пръв и последен път в историята на училището.

— Наистина съжалявам за жена ти, Бек.

Люк тръгна надолу по пейките и застана до перилата с лице към игрището.

— Да не сбърках нещо? — попита Обри.

— На Люк му е много тежко. На всички ни е тежко.

Бек седна до приятеля си от гимназията. От десетина метра над игрището те виждаха маранята, но имаха ясна гледка към хълмовете в далечината, откроили се на фона на синьото небе. Бек виждаше високия екран на старото автокино на магистрала 87, където двамата с Мери Джо се бяха натискали в пикапа му.

Обри се обърна и плю, след което отпи глътка бира от кутията. Под пейката, на която седеше, имаше четири празни кутии.

— На табелата пише, че това е зона, освободена от тютюн и алкохол — отбеляза Бек.

— Бирата и дъвченето на тютюн не са свободни — отвърна Обри и се усмихна. — Аз съм треньорът… а освен това официално не съм тук.

— Главен треньор на „Галопин Гоутс“?

Обри кимна.

— Вече десет години.

— Рано си започнал тренировките.

— Официално нямаме право да тренираме до първи август, но момчетата работят самостоятелно, а аз ги гледам отдалеч и псувам. Всъщност никога не спираме да тренираме. В Тексас има само два спортни сезона, Бек, футболния сезон и извън футболен сезон.

— Момчетата тук не играят ли вече европейски футбол?

Обри се изплю.

— Само мексиканците.

— Люк играеше в Чикаго, както и всички момчета. Тук няма ли интерес?

— Няма стипендии, само за момичета. Деветата поправка принуди колежите да изравнят броя на стипендиите за момичета и момчета, така че трябваше да резнат от всички мъжки спортове, за да запазят футбола и баскетбола. Чернокожите момчета от градовете получават стипендиите за баскетбол. Ако си бяло момче и искаш пълна стипендия в Тексас, не играеш европейски, а американски футбол. — Той посочи игрището. — Всички тия момчета искат да получат стипендии, точно като нас. Та това е билетът им да заминат.

— Нямате ли чернокожи играчи в отбора?

— Няма чернокожи момчета в училището. Мамка му, дори хлапетата от Катрина не пожелаха да останат, преместиха се в Хюстън. Кисело зеле и наденички, това е голям културен шок след задушените омари. — Вниманието на Обри беше привлечено от ставащото на игрището и той изрева: — Хвани тъпата топка! — Отново се изплю. — В старата ти къща ли си отседнал?

— Джей Би ни прие — кимна Бек.

— Вие с него спогодихте ли се?

— Опитваме се.

— Ще ми се баща ми да беше още жив, та и ние да се опитаме. Непрестанно се дърляхме. Сега бих дал всичко само да мога да се сдърпам с него.

— Не знаех, че е починал.

Обри кимна.

— Преди тринайсет години. И двамата си отидоха. И мама, и татко. — Той плю. — Както и да е, ти отиде в „Нотр Дам“, а аз отидох в Югозападен Тексас, завърших педагогика, така че мога да преподавам. Когато Ото умря…

— Тренерът Ото?

— Сърдечен удар, насред игрището. Момчетата прецакаха един мач, Ото се разфуча… и изведнъж падна като посечен. То и не може цял живот сутрин да се тъпчеш с наденица и яйца и да изкараш до осемдесет. Бях координатор на нападателите, така че училищното настоятелство ме назначи за треньор. Тази година сме фаворити за шампионската титла.

— Момчетата ти са едри, Обри.

— Играта вече е такава, Бек. По-големи, по-силни, по-бързи. В днешни дни момчетата започват да блъскат в залите от десетгодишни, трябва да натрупат маса, за да се издигнат. Предните нападатели са по сто и петдесет килограма. Моите са по около сто и двайсет. И то не само нападателите. Куотърбекът ми е висок сто деветдесет и пет и тежи сто килограма.

Бек проследи как едрото хлапе финтира още един далечен пас.

— Тича по цялото игрище с цялото си снаряжение и може с топката да пробие тухлена стена — продължи Обри. — Най-перспективният младеж в страната. Преди да се обвърже с Тексаския университет, треньори от цялата страна идваха да го гледат как играе. Голяма работа е. Две години в колежа, и ще отиде в професионален отбор. Казва се Слейд Маккуейд.

— Слейд? Кои родители биха кръстили детето си Слейд?

— Такива като неговите. Име като за футболист. Хората си кръщават децата Колт, Чейс, Шейн, Слейд — имена на филмови звезди, които ще звучат страхотно, когато блеснат по националната телевизия.

— Повечето момчета няма да стигнат дотам.

Обри се изплю. На сивия бетон до него се оформяше кафява локвичка.

— До едно ще успеят, Бек. На девети ноември играем срещу Кервил точно тук, за гимназиалното първенство, финансирано от „Найки“. Мачът на седмицата. Ще го дават по националната телевизия.

— Гимназиален футбол по националната телевизия?

— Да. Гимназиалният футбол вече е голяма работа, Бек. Училищата здраво плащат, само и само да спечелят. Колежите вземат само най-добрите играчи, така че бащите също се изръсват, за да бъдат момчетата им най-добрите. Бащата на Слейд, Куентин Маккуейд, казва, че е похарчил половин милион долара по частни треньори.

— Това са много пари.

— Той ги има. Строителен предприемач е. Дойде от Остин преди пет години и купи парцела на Хойерман.

— Започнал е с голям размах.

— Почти три хиляди акра. Чух, че платил двайсет милиона в брой. Построи си имение и сега се е заел с ранчото, превръща го в напудрен затворен голф клуб.

— Затворен? От кого има да се пази?

Обри се изплю.

— От козите, предполагам. Говори се, че е вложил десет милиона за голф игрището и смята да продаде двеста къщи там, за над милион всяка. Налегнала ни е тази гадна суша, няма достатъчно вода за хората и добитъка, камо ли да поливаме някакво претенциозно игрище за голф. — Той пак се изплю. — Но Куентин постла с пари целия път до градския съвет и сега получава каквото поиска. Никой не смее копче да му каже.

— Какво го е довело насам?

— Искал професионално нападение за Слейд. Обиколил гимназиите из целия щат и избрал нас.

— Преместил се е тук заради нападението ви?

— Да. Разпределяме петима, сформираме атака, без блъсканици, хвърляме по петдесет пъти на мач. Наричаме го нападението НАСКАР, защото никога не намаляваме темпото. Миналата година правехме пасове по четиристотин метра на мач. Тази година предполагам, че ще са по петстотин, след като Слейд ще дърпа спусъка. — Обри рязко изкрещя към игрището: — Хвани тъпата топка! — След това се обърна към Бек. — Стига да хванат тъпата топка.

Бек проследи как Слейд направи още няколко паса.

— Има добра ръка.

— Също и рекламен агент — отбеляза Обри.

— Какво?

— Куентин е наел рекламен агент за момчето. Когато обяви, че ще играе в отбора на Тексаския университет, даде пресконференция в Остин. Появили се стотина журналисти, хиляда студенти, мажоретки, треньори… всички спортни канали го излъчиха на живо. Човек ще рече, че е открил лечение за рака.

Обри направи гримаса и погледна Бек.

— Извинявай. — Той се изплю. — Както и да е, спортните журналисти от цялата страна идват тук. Секретарката ми само това прави вече, организира интервютата на Слейд. Ще го снимат на корицата на „Спортс Илюстрейтид“. Другите хлапета го молят за автографи, искат да се снимат с него, все едно е Том Круз. Луда работа.

Обри отново се изплю, сложи ръце пред устата си като фуния и изкрещя към полето:

— Слейд!

Успя да привлече вниманието на момчето, махна му да дойде и каза:

— Вече са го снимали за рекламата на „Гаторейд“.

Момчето се затича през игрището, прекоси пистата за бягане, с едно движение се хвана за парапета пред пейките и го прескочи. Изтича нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж.

Бек стана, за да се запознае със Слейд Маккуейд.

Бек беше метър и осемдесет и осем сантиметра, но момчето се извисяваше над него. Слейд беше по-тежък от него с двайсетина килограма, но изглеждаше два пъти по-едър. Беше с широки рамене и яки ръце с жилести мускули; вените му бяха изскочили като сини въжета. Гърдите му бяха едри и сякаш изсечени като каменна скулптура, а горната част на тялото му рязко се спускаше към тънката му талия. Слейд имаше не шест, а цели дванайсет плочки. Загорялата от слънцето кожа блещукаше от пот и сякаш беше опъната до скъсване от мускулите под нея. Шортите му бяха изпънати от мускулите на бедрата му.

Бек се почувства дребен.

Цялото тяло на Слейд сякаш беше издялано от камък, дори ъгловатото му лице. Акнето беше единственият му недостатък. Слейд Маккуейд беше като статуя на гръцки бог, само дето гръцките богове не носеха огледални спортни слънчеви очила и черна кърпа на главата, нито пък имаха дълга до раменете черна коса, диамантени обици и татуировки с формата на бодлива тел около изпъкналите бицепси.

Бек осъзна, че го зяпа.

Обри се изплю и каза:

— Слейд, запознай се с Бек Хардин. — Обри посочи предната част на ложата за медиите над тях, където фланелката на Бек с номер 8 висеше в рамка от плексиглас; училището беше си върнало фланелката му след последния му сезон. — Това е неговата фланелка.

— След няколко месеца ще трябва да направят място и за моята — рече Слейд и протегна ръка. — Бек.

Не каза „мистър Хардин“.

— С нетърпение очаквам да те видя да играеш, Слейд.

— Както и цял Тексас — за „Лонгхорн“ догодина.

— Първо нека да спечелим щатското тази година, Слейд — обади се Обри.

— Късмет през новия сезон — рече Бек.

Слейд се усмихна.

— Бек, предпочитам да съм едър, силен и бърз, отколкото да имам късмет.

— Накарай ги да спринтират, Слейд — отпрати го Обри и отново се изплю.

Слейд побягна надолу, прескочи отново парапета и изтича на игрището. Бек седна и се облегна; двамата с Обри скръстиха ръце като старци и се загледаха в игрището. Най-накрая Бек каза:

— Готино хлапе.

— Направо мечта — изхили се Обри. — Това сме принудени да търпим тези дни, Бек, шепа мъжки примадони. — Той пак се изплю. — Слейд вече има слоган. Нали се сещаш, като логото на „Найки“: „Просто го направи“. Неговият е: „Той е номер дванайсет на игрището и номер едно в сърцата ви“. Куентин е купил правата или го е регистрирал, или там каквото се прави с един слоган, за да не го крадат.

— Регистрирал е търговска марка.

Обри се изплю.

— Това е идея, Бек. Може на Куентин да му трябва някой голям адвокат от Чикаго като теб самия, за да напредва кариерата на Слейд.

— Предпочитам да бера грозде в лозята на Джей Би.

— Точно в това е въпросът, Бек, ти винаги си имал избор. Аз мога да бъда само треньор, така че ще трябва да търпя Слейд.

— Направи го резерва.

Обри се засмя.

— Тоест да се откажа от работата си като треньор? Защото, ако сложа Слейд на скамейката, точно това ще се случи. Този град не е участвал в щатски шампионат от двайсет и пет години, Бек, и хората ужасно много го искат. А Слейд е нашият билет. — Той плю. — По-лесно е да си намерят друг главен треньор, отколкото куотърбек като него.

— Може да го скъсат.

— По какво? По физическо ли? Та той е петокурсник. На трети септември става на деветнайсет, така че отговаря на критериите, и се е записал в един курс по физическо, за да се води гимназист.

— След два месеца навършва деветнайсет?

— Да. Куентин се е погрижил да повтори забавачката и след това отново и седми клас, за да има още две години, за да наедрее. Много бащи вече правят така. Щом сезонът приключи, ще се запише в Тексаския университет.

— По средата на годината?

Обри се изплю.

— Всички големи фабрики за футбол записват новите си куотърбекове за пролетния семестър, за да са налице за пролетните тренировки.

— Ами детството им? Екскурзията през последната година в гимназията, абитуриентският бал?

— Това е нищо, ако си се прицелил в професионалната лига.

— Не ми звучи много забавно.

— И не би трябвало. Ако Слейд е пръв в списъка, ще получи шейсет милиона и десет милиона бонус при подписването. Ти как би се чувствал на двайсет и една, с десет милиона долара в джоба? Футболът не е за забавление, а за правене на пари.

Бек поклати глава.

— Гимназиалният футбол е станал доста по-сложен.

— И това не е всичко. — Обри се загледа към игрището, където момчетата спринтираха по дължината му; Слейд водеше с около двайсет метра. Обри плю. — Но ако спечелим щатския шампионат, ще се откажа. Предполагам, че мога да се преборя за място в някой университет и дори да използвам Слейд да ми осигури място на помощник-треньор в Тексаския. Парите ще са повече и може и да си върна Ранди.

— Ранди Барнс?

Бек и Мери Джо, Обри и Ранди излизаха на срещи заедно през цялата гимназия. Ранди беше две години по-малка от тях.

Обри кимна.

— Бяхме гаджета, докато тя завърши, и се оженихме същото лято. Но нали я познаваш Ранди, винаги е искала нещо повече. Заряза ме преди няколко години и се премести в Остин. Не съм я виждал оттогава.

— Имате ли деца?

Обри отскочи, все едно Бек го беше ударил.

— Джей Би не ти ли каза?

— Какво да ми каже?

Обри сведе поглед и се втренчи в земята, сякаш се чудеше откъде се е взела кафявата локва тютюн. Изплю се.

— Имахме дъщеря. Тя почина… преди четири години, шест месеца и пет дни. В навечерието на Нова година. Беше само на шестнайсет.

— Господи, Обри, съжалявам.

Мускулите на челюстта на Обри трепкаха, сякаш предъвкваше миналото.

— Беше убита, Бек.

— Убита? От кого?

— Не знам. Дал й е кокаин и тя умряла от свръхдоза.

— Откъде знаеш, че той й го е дал.

— Тя не вземаше наркотици, Бек. Беше добро момиче.

— Не, исках да кажа, откъде знаеш, че е бил мъж?

— Откриха мъжка ДНК.

— От какво?

Обри изглеждаше, сякаш ще се разплаче.

— От сперма.

— Изнасилена ли е била?

— Има ли значение, след като я е надрусал така. Не е знаела какво върши, иначе не би го направила. Но няма значение — тя беше на шестнайсет и това е незаконно. — Обри се стегна. — Имаме неговата ДНК, Бек, но нищо друго. И само пет месеца и двайсет и шест дни да го хванем! Отбелязвам си в календара.

— Какво искаш да кажеш?

— Отмятам всеки ден, откакто умря…

— А тия пет месеца и двайсет и шест дни?

— Постановлението за петгодишна давност на изнасилванията. Изтича в полунощ на Нова година.

— Обри, не съм се занимавал с криминално право, но ако той е дал кокаин на малолетна и тя е умряла, това е предумишлено убийство или поне непредумишлено. А за тях няма давност.

Обри поклати глава.

— Точно в това е проблемът. Трябва да докажа, че той й е дал наркотиците. Той просто ще отрича и кой може да докаже обратното? Окръжният прокурор твърди, че не може да го осъди дори за непредумишлено убийство.

Той плю.

— Но не може да отрече наличието на ДНК. Ако е бил три години по-голям от нея, не може да пледира, че не я е изнасилил, дори да му е позволила. Отива в затвора, ако го открием навреме. Окръжният прокурор казва, че ако не го обвиним до полунощ на Нова година, е свободен завинаги. — Обри се втренчи в игрището. След малко каза тъжно: — Захвърлил я в една канавка, Бек. На магистрала 290 до табелата за влизане в града.

— Белият кръст.

Обри кимна.

— Ами разследването? Полицията продължава ли да го търси?

Обри поклати глава.

— Шерифът казва, че няма какво повече да направи, защото е била от другата страна на граничната линия. Взеха ДНК проби от всички мъже в областта над петнайсет години. Няма съвпадение.

— Стуц ли нареди това?

— Не. Шерифът помоли и всички дойдоха по собствено желание, дори мексиканците. Поне легалните. Бащите водеха синовете си. Никой не искаше да е заподозрян.

— Това не може да се случи в Чикаго.

— Градът е малък, Бек. Всички ще разберат, ако някой откаже.

— Значи този тип не е тукашен? Или е незаконно пребиваващ?

— Мексиканците много добре знаят, че не трябва да приближават германските момичета. От другаде е дошъл. Сигурен съм.

Обри се загледа в играчите си за известно време. След това се изплю и се обърна към Бек.

— Ще ми направиш ли една услуга, Бек? Заради доброто старо време?

Каква услуга?

— Запознай се със случая. Умен адвокат като теб може да открие нещо, което шерифът е пропуснал.

— Обри, аз съм адвокат по граждански дела. В момента не съм дори и това. Не знам какво бих могъл да направя.

— Можеш да направиш всичко, когато станеш съдия. Из града се носи слух, че ще се кандидатираш.

— Носи се слух? — Тогава Бек си спомни. — Джей Би е бил в града сутринта.

— Чух го в ранчо „Джава“. Кафенето на главната. Целият град говори.

— Още не съм решил.

— Е, това вече е проблем.

— Защо?

— Защото казах на всички, че ще гласувам за теб.

— Обри, всички адвокати в града ще се кандидатират.

— Не всички адвокати в града са печелили щатския шампионат.

Обри погледна небето. Бек също вдигна поглед: един червеноопашат ястреб кръжеше в далечината като хвърчило на въже.

— Ти си единствената й надежда, Бек.

— Надежда за какво?

— За справедливост.

Ето я тази дума. Бек Хардин знаеше смисъла на думата „справедливост“. В „Нотр Дам“ студентът Бек беше разпитвал за справедливостта и един стар професор му беше казал: „Справедливост? Мистър Хардин, справедливостта е владението на Господ. Нашето владение е законът. Добрият адвокат никога не бърка двете неща“. И така адвокатът Бек не очакваше справедливост. Бек човекът очакваше, но научи, че в този живот няма справедливост, не и за жена му или за майка му… нито за дъщерята на Обри. Но в очите на Обри той зърна същата надежда, която беше виждал в очите на Ани и на други пациенти в залата за химиотерапия, отчаяната надежда, че в живота все още има справедливост. Същата отчаяна надежда, която сега виждаше в собствените си очи всяка сутрин, докато се бръснеше.

— Обри, дори да спечеля, докато заема поста, ще имаме само три месеца до изтичане на давността.

— Колко вземаш като адвокат?

— Осемстотин долара на час.

Обри се изплю.

— Мога да те наема за шест часа.

— Обри, няма да ми плащаш.

— Шерифът крие нещо от мен, Бек, не ми казва всичко, което знае. Може на теб да каже.

— Но защо би задържал информация?

— Не знам. Ти си ми адвокат — питай го.

Обри се протегна и взе кутията с бира. Изправи се с усилие. Белези от операции се спускаха по двете страни на десния му крак, който беше видимо по-слаб от левия.

— Ти си мой адвокат, нали, Бек?

Бек издиша и откъсна очи от белезите. Погледна стария си приятел и кимна.

— Да, Обри, аз съм твой адвокат.

— Благодаря ти, Бек. Ще ти плащам, докато станеш съдия.

— Не ти искам парите, Обри.

Бек се изправи и двамата отново се здрависаха. Обри кимна към Люк.

— Това единственото ти хлапе ли е?

— Имам и момиченце, Меги. На пет годинки е.

— И нямаш никаква представа как се възпитават момичета, нали?

— Не.

— Нито пък аз. Моето умря в една канавка, и не знам защо. — Обри избърса очи. — Разбери какво е станало с момичето ми, Бек, за да не свърши и твоето в някоя канавка.

Бек тръгна надолу по пейките. Люк го последва, но Бек спря и се обърна.

— Как се казва твоето момиче?

Обри се изплю и извика в отговор:

— Хайди.