Марк Хименес
Всички екстри (6)

5

Ако шофирате извън града по Ранч Роуд 965, ще забележите как пейзажът се променя от бял към розов — от варовикови скали към гранитни — докато се изкачвате към платото Лано, което представлява подземна гранитна маса, широка сто и двайсет километра. Оголени гранитни скали изпъстрят назъбения терен, гранитни късове се издигат от потоците в низините и гранитни скални блокове лежат разпилени наоколо, сякаш Господ е разбил кухненския си плот на милиони парченца. Най-големият гранитен къс по тези места е Скалата.

— Чак догоре ли ще се катерим?

Точно пред тях се извисяваше сто и трийсет метров купол от розов гранит, който стърчеше от земята като заобления връх на гранитен айсберг. Издатъкът над земята беше с площ 2,5 квадратни километра, а под земята скалата се простираше на 250 квадратни километра. Скалата беше там от един милиард години.

Първият човек се изкачил на тази скала преди единайсет хиляди години. Последвали го и други: испанският изследовател Кабеса де Вака; индианците, първо от племето тонкава, след това и апахите, а накрая и команчите; и след тях тексасците. Известна под името „Омагьосаната скала“, защото индианците вярвали, че пещерите в гранита са обитавани от магически духове, сега скалата е национален парк.

Бек беше на пет години, когато майка му го доведе за пръв път. Скалата беше специално място за нея. Тялото й беше погребано в ранчото, но духът й продължаваше да живее тук. Бяха се изкачвали до върха много пъти, бяха сядали и си бяха говорели, майка и син. Беше му разказвала за живота и любовта и за земята. Бек често я поглеждаше и си мислеше колко е красива; сега знаеше, че тогава е била на двайсет и няколко години. Кожата й беше зачервена от слънцето, косата й беше руса от немските й гени, а ръцете — загрубели от грижите за козите. Но сърцето й беше нежно и меко като топлия летен ветрец.

След смъртта й Бек идваше тук на автостоп. На четиринайсет започна да шофира извън ранчото и идваше веднъж-два пъти седмично. Беше изкачвал скалата повече от двеста пъти, последния — в деня, преди да тръгне за Нотр Дам. Но тогава сърцето му вече беше кораво като гранита. Сега сърцето на сина му също беше закоравяло от живота.

— Това е голяма скала — каза Люк.

Бек обаче зърна в очите на сина си искрица предизвикателство и предложи:

— Да го направим.

Бяха с маратонки, шорти, тениски и шапки с козирки с логото на „Чикаго Къбс“. Всеки носеше бутилка вода. Беше 38 градуса, но тук винаги подухваше свеж ветрец. Откритата площ беше поне петдесет акра, а на всеки човек в Хил Кънтри се падаха по хиляда дървета. Нямаше смог, нямаше бетон, който да отразява горещината, и кафява мъгла, която да се стеле над пътищата от фермите до пазарите, нямаше тежка промишленост, която да замърсява въздуха и която да задържа влагата като одеяло.

Имаше само земя.

Минаха през открита беседка, която някой беше добавил от последното идване на Бек, и продължиха по пътека от натрошен гранит. Камъни от гранит служеха за стъпала нагоре по пътеката, която се виеше през тревите, през кактуси, каучукови и дъбови дървета, а масивни скални късове се извисяваха от двете й страни като гранитна преграда. Бек посочи жълтите цветове на кактусите.

— Бодлива круша.

Майката на Бек му беше разкрила екосистемата на Скалата. Той можеше да различи вечнозелен дъб от бял дъб; тексаска слива от див касис; фестука от обикновена трева; скални катерици от лисичи катерици. Пред тях по пътеката Бек забеляза някакво сиво същество, което се стрелна под храсталака.

— Виж, Люк, броненосец.

Не след дълго стигнаха до гъбената скала, гранитен къс с форма на гигантска гъба. Тя бележеше основата на Скалата, където дърветата свършваха и куполът ставаше гол като темето на плешив старец. Заобиколиха гъбената скала и започнаха изкачването. Наклонът беше стръмен и те се приведоха напред за равновесие; вятърът се усили. Бек обърна шапката с козирката назад, за да не я запрати вятърът в синьото небе, където кръжаха два черни лешояда, дебнейки за някой тлъст гризач или паднал катерач.

Заобикаляха пластове гранит, дебели по един метър и дълги петнайсет метра, които някога са се отцепили и са се плъзнали надолу като късове лед по глетчер, докато триенето не ги беше спряло. Стъпваха по малки участъци с кактуси и стръкове нежна папрат, никнещи от пукнатини в гранита, и по масивни блокове, в които лишеите бяха пуснали корени и се надигаха като жълто-оранжев обрив. Младите крачета на Люк се катереха с лекота, оперираните колене на Бек пулсираха при всяка крачка. На осемнайсет беше тичал нагоре по Скалата.

Изкачиха върха, облени в пот, но вятърът на петстотин и петдесет метра надморска височина скоро ги изсуши. Отпиваха от водата и поглъщаха гледката. Люк въртеше глава на всички посоки с блеснали очи; за един кратък момент той отново се превърна в жадно за приключения момче. Посочи на североизток. Двама катерачи стояха на връх Търки с ръце, разперени като Роки Балбоа.

Бек се завъртя в кръг и огледа Хил Кънтри от всички страни. По-ниски гранитни хълмове — Малката скала, планината Фрешман, Ястребовото гнездо, Флаг Поул — изглеждаха като копия на Скалата; през Еко Каньон над Малката скала бяха надвиснали огромни гранитни късове, които сякаш предизвикваха гравитацията да ги привлече надолу. В далечината хребетът на хълма се открояваше на фона на синьото небе. Водите на Мос Лейк проблясваха на слънцето.

Кабинетът на Бек в Чикаго беше на четирийсет и втория етаж, на сто и трийсет метра над улицата. Можеше да застане до прозореца, който се спускаше от тавана до пода, и да гледа към изобретеното от човека — сградите, колите, замърсяването. Сега докъдето стигаше погледът му, той виждаше земята преди човека. Единствено тясната ивица черен асфалт, която представляваше от тази височина Ранч Роуд 965, издаваше човешко присъствие. Земята не се беше променила.

Виждаше това, което бяха виждали команчите; вдишваше същия чист свеж въздух и чувстваше същото слънце по лицето си и същия топъл вятър по тялото си. И изпитваше същото спрямо Скалата: благоговение пред нещо свещено. Усещаше духа на майка си и си помисли за жена си: Ани би се влюбила в това място.

Пролетни вирчета, малки дупки в гранита, където дъждовната вода се беше събирала, и няколко устойчиви растения като кактуси и юка бяха оцелели и изпъстряха билото; дупките бяха пресъхнали, а растенията бяха като изгорели. Един самотен изсъхнал дъб, израснал до цепнатина с вода, се извисяваше като пазач на билото. Вятърът беше загладил кората му, а времето й беше придало сребрист блясък. Плитки улеи се извиваха надолу по скалата, прорязани в гранита от дъждовната вода, която се стичаше по Скалата от милиони години. Седнаха и Бек забеляза как светлината в очите на Люк угасва; досети се, че синът му също мисли за Ани.

— Гадно е — каза Люк.

Бек се протегна и прегърна сина си, мъж в тялото на момче. Смъртта на майката неминуемо кара момчетата да пораснат.

— Люк, когато майка ми умря, идвах тук и тичах нагоре по скалата, за да изгоря гнева в мен. Тичах чак дотук, заставах сам и крещях и ругаех…

Бек се изправи.

— Стани, Люк.

Люк се изправи.

— А сега викай!

Люк поклати глава.

— Хайде, синко, крещи. Сами сме.

Люк отново поклати глава и Бек разпери ръце и изкрещя:

— Ааа!

Люк го гледаше, все едно е полудял. Може и да беше. Изкрещя отново. Почувства се добре, точно както навремето.

— Викай, синко, излей гнева си!

Люк обаче отказа и те отново седнаха.

— Седях точно на това място с часове… — продължи да разказва Бек. — Опитвах се да проумея нещата. Да разбера защо животът е несправедлив. Но сега знам, че не мога да го проумея. Можеш само да се надяваш, че животът на майка ти е имал значение за твоя живот, защото в противен случай животът й е бил похабен. Гледам ви двамата с Меги и виждам нея. Тук горе чувствам духа на майка ми. Тя продължава да живее чрез мен. Люк, духът на майка ти продължава да живее чрез теб. Просто трябва да си позволиш да го почувстваш. Но ако се оставиш на гнева, ще го прогониш. Не го прави, сине. Пази я в себе си. Помни я в добрите дни, преди да се разболее, спомни си как се радваше на мачовете, когато отбелязваше точка. Тя обожаваше да гледа как играеш. Защото ти си спортист, Люк. И тя продължава да те наблюдава. Накарай я отново да се радва за теб, сине.

Люк положи глава на гърдите на Бек и заплака; сълзите на момчето намокриха ризата му. Бек се беше опитал да намери покой тук, на Скалата, но не беше успял; надяваше се синът му да успее. Изправиха се да си вървят и тогава Люк изненада Бек. Изкрещя:

— Мразя те, Господи!

— Люк, ако мразиш Бог, нещата няма да се оправят. Знам го със сигурност.

 

 

Един хубав пролетен ден през април 1842 година великият вожд на команчите Бъфало Хъмп застанал на върха на Свещената скала и огледал славните земи, които се простирали пред него. Бъфало Хъмп и смелите му воини били избили липан, източните апахи, след това мъжете, жените и децата от мисията „Санта Крус де Сан Саба“ и накрая заблудените испанци, бродещи из земите в търсене на легендарните изгубени сребърни мини на Керо дел Алмагре, завладели алчното въображение на белите.

Впоследствие тексасците също бяха дошли с мечтите си за сребро и той беше избил и тях. Дори Джим Бауи, дал името на дългия нож, беше дошъл да търси сребро; Бъфало Хъмп го беше харесал и не го беше убил. Убиха го мексиканците при Аламо.

Смелостта на Бъфало Хъмп му даваше правото да стои на върха на Свещената скала по-близо до баща си, слънцето, и да се къпе в блясъка му. Бъфало Хъмп се гордееше, защото това беше видението му и то се беше сбъднало: докъдето стигаше погледът му, земите принадлежаха на команчите. Знаеше, че това ще бъде завинаги.

Но нямаше как да знае, че на един океан разстояние Фридрих, кайзер на Прусия, и още двайсет германски благородници се съвещавали в един замък в Бибрих на Рейн и точно в този момент организирали „Обществото“, официално познато като Германска емиграционна компания, с намерението да създадат нов германски щат в Република Тексас чрез масова емиграция. Щатът щял да се казва „Германия“.

Кайзерът бил чел за Тексас — за обширните незаселени земи, за природните ресурси, за Омагьосаната скала и, разбира се, за изгубените сребърни мини — и подобно на мнозина преди и след него, Тексас пленил въображението му. Кайзерът и благородниците му бързо се превърнали в първите чуждоземци, измамени от тексаски спекулант: германците платили 9000 долара на Хенри Франсис Фишър за дял от земите на Фишър-Милър с площ 3,4 милиона акра, разположени на север от Скалата между реките Лано и Колорадо — терен, който не били виждали. Разчитали единствено на думата на Фишър. Фишър обрисувал терена като рай на земята — вода, гори, диви животни, плодородна почва, сребърни мини — но пропуснал да спомене един малък недостатък: земята била точно по средата на територията на команчите. А в интерес на истината Фишър дори не притежавал земята; Република Тексас я предоставяла безвъзмездно на всеки с достатъчно кураж и безразсъдство да се засели в тези враждебни земи.

Германците платили парите и дошли в Тексас. Създали селища в Ню Берлин, Солмс, Нокенът и Ню Браунфелс по река Комал на изток от Сан Антонио. Но така и не стигнали до отпуснатите земи на Фишър-Милър. Затова през 1846 година принцът изпратил барон Отфрид Ханс Фрайер фон Мойзебах до Тексас с изричната заповед да се засели в купените от него земи. Баронът пристигнал в Галвестън и пропътувал до Ню Браунфелс. Оттам, заедно със сто и двайсет германски заселници, се отправил към парцела Фишър-Милър. Шестнайсет дни по-късно и сто километра по-нататък те пристигнали в долината на река Педерналес, на половината път до дестинацията им. Заселниците били болни, затова баронът се установил там на площ от десет акра, разположени на мястото, където два потока се вливали в реката. Нарекъл новия град Фредериксбърг.

Бъфало Хъмп се разярил при гледката на бели мъже по земите на команчите и верен на строгата си антиимигрантска политика, бързо ги нападнал и избил много от заселниците (холерата и команчите са две от най-честите причини за смърт сред германците). След като отбивал атаките на команчите цяла година, баронът повел експедиция, за да се срещне с Бъфало Хъмп и другите вождове на команчите; по правило команчите биха убили и скалпирали барона, но те били запленени от червената му коса и брада. Нарекли го Червеното слънце. Баронът предложил мирен договор; в замяна на незабавното прекратяване на военните набези германците щели да дадат на команчите дарове в размер на 3000 долара във Фредериксбърг. Бъфало Хъмп може да бил дивак, но не бил глупав; подписал договора и взел подаръците. Команчите станали първите туристи във Фредериксбърг.

Седем хиляди германци емигрирали в Хил Кънтри, Тексас; повече от половината измрели през първата година. Никога не се заселили в парцела Фишър-Милър. „Обществото“ фалирало. Мечтата на кайзер Фридрих за германски щат в Тексас не се сбъднала. И за да посипят сол в раната, Тексаското законодателно тяло отхвърлило молбата на германците да нарекат новата си област Германия; тя била наречена Гилеспи, в памет на един войник, загинал в Мексиканско-американската война. Но град Фредериксбърг оцелял като сплотено общество от германци, изолирани в средата на Тексас.

Днес градът не беше същият.

Преди двайсет и четири години, когато Бек си беше тръгнал, Мейн стрийт беше една провинциална улица, пълна с германски магазини и заведения, пред които спираха пикапи и микробуси. Днес Мейн стрийт беше толкова провинциална и германска, колкото лексусите покрай бордюрите и елегантните граждани, които се разхождаха по тротоарите. Ако Остин беше като приятеля от гимназията, който беше надебелял, Фредериксбърг беше грозното патенце, което беше претърпяло пълна промяна — от провинциално южняшко градче се беше превърнал в бомбастичен капан за туристи.

Бяха спрели в града на връщане от Скалата за обяд и сега бяха попаднали в невероятен трафик по тротоарите. Очевидно туристите бяха дошли за парада и бяха решили да останат и за почивните дни. Сега, докато отново се разхождаше сред татуировките и прашките по Мейн стрийт, най-големият страх на Бек като самотен баща отново се надигна като повтарящ се кошмар: беше ли достатъчно подготвен да замести майката на Меги и да я отгледа сам? Не се притесняваше да възпитава сина си сам: Люк беше мъж, той беше мъж, следователно можеше да го възпитава (или поне така се надяваше). Но Обри беше прав: нямаше ни най-малка представа как да възпитава едно момиче.

Преди Ани да се разболее, те бяха ходили на няколко футболни мача на гимназията в Уинетка. Шокира се, когато видя богати тийнейджърки, облечени като скъпоплатени проститутки — гърди и задници, бедра, талии и прашки, разголени на показ пред света; но тогава изобщо не се беше притеснил, че Меги може да се облича така като порасне, защото това не беше негов проблем. Беше проблем на Ани. Възпитанието на едно момиче беше задължение на майката.

Но сега Ани беше мъртва и задължението се падаше на него. Сега проблемът беше негов. И така, Бек Хардин щеше да направи каквото беше правил през последните двайсет и четири години, когато имаше нужда от отговори: щеше да се зарови в книгите. Щеше да прочете как се отглеждат деца. И щеше да научи всичко за момичетата.

Покрай пивоварната те завиха надолу по тесен каменист път между две сгради. След двайсетина крачки пътят се разширяваше и се вливаше в затревен двор с фонтан и столове и метална пейка за двама под сенчести дървета, където няколко души седяха и четяха до стар каменен кладенец, който сега беше кладенец за желания. Шумът от Мейн стрийт беше едва доловим.

Магазинът „Каубойска еклектика“ представляваше източната стена на двора, а западната стена беше задната част на пивоварната. В южния край се намираше реставрирана двуетажна къща от варовик с остъклени врати и табела, на която пишеше: Няма свободни места и Кафе бар. Навсякъде по верандите имаше масички и столове; външна стълба водеше до веранда на втория етаж. През прозорците на първия етаж се виждаха книги. Влязоха вътре. Люк се насочи към списанията, а Бек отиде до касата/кафе-бар. На бара имаше три „смъртни известия“, некролози на местни жители, които бяха починали предишната седмица. Когато Бек беше малък, смъртните известия се разнасяха на ръка по офисите на Мейн стрийт.

Зад бара стоеше привлекателна жена с тесни очила с черни рамки, черна тениска, прилепнали дънки „Лий Райдър“ и червени каубойски ботуши с черни върхове. Беше дългокрака и червенокоса и носеше бижу от сребро и тюркоази. Лепеше етикетчета с цени на струпани на купчина книги.

— Имам нужда от помощ, моля — каза Бек.

Без да вдига поглед, жената попита:

— Душевна, умствена или физическа?

— Родителска.

Сега тя се обърна към Бек и бързо го огледа. Той кимна към машината за еспресо.

— Имам нужда и от кофеин.

Тя му подаде ръка.

— Съдия Хардин, предполагам.

— Познавате Джей Би?

— Всички познават Джей Би.

— Е, аз съм просто Бек.

— Джоди Лий. — Ръкостискането й беше силно. — Някакви предпочитания? — След това бързо добави: — По отношение на кафето.

— Късо обезмаслено лате.

Тя се обърна към машината.

— Значи вие сте блудният син. — Тя направи гримаса и го погледна. — Прощавайте. Двамата с Джей Би сме си споделяли някои неща, може би прекалено много. Той отвори винарната точно след като ние открихме книжарницата, и купи всички книги, които имах и които успях да поръчам за производството на вино и за отглеждане на лозя.

— А той дори не обича вино.

— За разлика от Хектор. — Бек се опита да не зяпа, когато тя се наведе да вземе мляко от малкия хладилник. Когато отново се изправи, тя отговори на незададения му въпрос: — Събираме се всяка година за празненството по случай последния гроздобер на Джей Би.

— Със семейството ви?

Тя посочи тавана.

— Джанел Джоунс. Партньорката ми, художничката от горния етаж. И децата.

— Навремето когато живеех тук, в града нямаше нито книжарница, нито художествена галерия.

— Сега има една книжарница и шест галерии. Западно, източно, американско, съвременно, югозападно… Известно време дори имаше галерия с африканско изкуство, но това вече беше прекалено.

— Да, вероятно.

— Но имаме писатели, художници, филмови звезди… Томи Лий Джоунс живее на север. Маделин Стоу от „Последният мохикан“ живее в голямо ранчо на юг от града. Линда Обет, филмовият продуцент — тя направи „Безсъници в Сиатъл“ — тя пък живее на запад. Джералд Харви, художникът, живее на Крийк стрийт. Робърт Джеймс Уолър, авторът на „Мостовете на Медисън“…

— Гледал съм филма, с Клинт Истууд.

— Той живее тук.

— Истууд?

— Уолър. Идва при нас и да раздава автографи.

— Дейл Еванс е роден на юг оттук — каза Бек.

— Коя е Дейл Еванс?

— Жената на Рой Роджърс.

— А кой е Рой Роджърс?

— На колко години сте?

— Съжалявам, но не се познаваме достатъчно добре, за да ви кажа. — Тя му подаде кафето през бара. — Първото е за сметка на заведението.

— Благодаря. Градът се е променил за двайсет и четири години.

— Той се промени за десет години. Когато дойдохме тук, можеше да се нахраниш единствено в „Деъри Куин“ и „Винер Шницел“. Сега имаме ресторанти с различни кухни и още три-четири скъпарски заведения. Освен това има ароматерапия, антицелулитен масаж, ексфолиране със соли, вани за крака „Аква-Чи“, рейки, балансиране на чакрите…

— Във Фредериксбърг, щата Тексас?

— Страшно готин е.

Бек се обърна по посока на младежкия глас. Красива тийнейджърка с червена коса се беше приближила към тях и четеше списание.

— Той ще бъде следващият ни съдия — каза Джоди.

Момичето погледна към Джоди, после към Бек. Вдигна списанието.

— Имах предвид Теди Боудман. Той е най-сексапилният мъж на света.

— Е — каза Джоди с лека усмивка, — съдия Хардин също е секси, не мислиш ли?

Бек не беше сигурен дали Джоди флиртува с него, или просто се шегува. Момичето се обърна към Бек, огледа го от горе до долу и сви рамене.

— Да, за възрастен мъж. — След това каза на Бек: — Не съм го направила.

— Не си направила какво?

— Онова, за което си говорите с майка ми.

— Нощно напикаване.

Момичето смутено примига.

— О, значи наистина не съм го направила.

— Това е дъщеря ми Либи — каза Джоди и след това на Либи: — Избърса ли праха по всички рафтове, мила?

— Да, мамо.

Либи се отдалечи и Джоди поясни:

— Тя е на тринайсет.

— Аз също имам дъщеря. И син Люк, ето го там. — Той кимна към стелажа със списанията. — Всички ли сте оттук?

Джоди поклати глава.

— От Остин сме. Двете с Джанел бяхме омъжени за адвокати от една и съща кантора. Те работеха заедно, а ние прекарвахме времето си заедно. Оказа се, че и двамата са чукали една и съща секретарка. — Тя сви рамене. — Но на нас и бездруго повече ни харесваше да сме заедно, отколкото със съпрузите си. Затова се разведохме. Взехме нашия дял от общата собственост, преместихме се тук и отворихме това място. Книги, изкуство и кафе. Изкарваме пари от кафето.

Бек вдигна чашката си.

— Значи съм ви ощетил. Но защо избрахте Фредериксбърг?

— Решихме, че е време да напуснем Остин, когато момичетата от прогимназията сформираха Рейнбоу Клъб. Преценихме, че е по-добре да отгледаме децата си в по-малък град.

— Какво е Рейнбоу Клъб?

— На колко години е дъщеря ви?

— На пет.

— Значи не ви трябва да знаете. — Тя пъхна ръце в джобовете на дънките си и каза: — И така, съдия Хардин, откога се напикавате?

— Дъщеря ми Меги. Откакто съпругата ми почина.

— Съжалявам. Джей Би спомена, че жена ви му е писала имейли, за да го подготви за идването ви с децата. Невероятно.

— Той ви е разказал?

— Тайна ли е било?

— Очевидно само за мен.

— О!

— Меги се напишква, а Люк уста не отваря. Имате ли книга, която да ме научи как да възпитам сам две деца?

— Може и да имам.

Джоди написа нещо на компютъра и отведе Бек навътре в магазина. Петнайсет минути по-късно носеше пълна чанта с книги, като беше поръчал и още.

— Ще се видим на последния гроздобер — каза Бек.

Тя му махна и отвърна:

— О, ще се видим по-рано.

 

 

— Малката има нужда от домашен любимец — отбеляза Джей Би.

Меги и Люк бяха в леглата; Бек и Джей Би седяха на задната веранда. Джей Би четеше снощния вестник, а Бек — книга за родители.

— Домашен любимец?

— Нали се сещаш, животинче, за което да се грижи.

— Знам какво е домашен любимец, Джей Би. Какво имаш предвид, коте ли?

— Козле.

— Козле?

— Мога да заведа малката в тръжната палата да си избере.

— Мислиш, че ако се грижи за животинче, ще се откаже от куклата?

— Така мисля. Как мина разходката с Люк?

— Казва, че мрази Господ.

— Изпитвал съм това чувство.

— Ходих в книжарницата — каза Бек. — Купих си няколко книги за отглеждане на деца.

— Запозна ли се с Джоди?

— Да.

— Готино момиче, нали?

— Да.

— Лесбийка е.

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко. Двете с художничката от горния етаж са градските лесбийки.

— Джоди каза, че са партньорки, и реших, че става дума за бизнес. Не ми прилича на лесбийка.

— А ти как си ги представяш?

— Не като нея.

— Нали видя червената й грива? Повярвай ми, не е случайно. Страшна кибритлийка е, все за нещо се кара с германците в градския съвет.

— Лесбийка… Джей Би, сигурен ли си?

— Е, не съм я питал направо, но всички така казват. Живеят в къщата зад книжарницата.

— Останах с впечатлението, че флиртува с мен.

Джей Би се изхили.

— Не си неин тип.

— Сигурно са предизвикали оживление с появата си.

— Така беше. Всички неженени скотовъдци в областта изведнъж станаха запалени читатели. Джоди трябваше да ги гони с пръчка, дори Джанел имаше ухажори. Естествено, скотовъдците си търсят най-вече добра готвачка, а хубостта на Джоди се смяташе за допълнителен бонус, като две в едно. Но щом плъзна мълвата, че са лесбийки, скотовъдците бързо-бързо се отказаха от четенето.

— Защо си й разказал за Ани?

— Защото Джоди е единственият човек, с когото мога да говоря за всичко.

— И за блудния син?

Джей Би вдигна поглед от вестника.

— Тя ли ти каза?

— Да.

Джей Би поклати глава.

— А аз мислех, че лесбийките могат да пазят тайна.

— Джей Би, как така реши, че точно лесбийка… Както и да е. Истина ли е това за галерията за африканско изкуство?

— Да. Когато чух, специално отидох в града да стисна ръката на онзи мъж. Реших, че човек с достатъчно чувство за хумор, за да отвори галерия за африканско изкуство насред Тексас, си струва да се познава. Така се и оказа. — Джей Би сведе очи към вестника и добави: — Естествено, нямаше никакъв бизнес нюх. Кой тук, по дяволите, щеше да купува тези неща? — Той поклати глава и накрая подсвирна: — „Продавам булдозер «Джон Диър», шестстепенен хидравличен бръснач, инструмент за сваляне на керемиди, въжета за предпазване от падащи клони и от ожулване“…

— Трябвало е само да пусне обява във вестника, и ти си щял да му купиш нещата.

— Чии неща?

— На онзи с африканското изкуство.

— За какво ми е притрябвало африканско изкуство?

— А за какво ти е булдозер?

— Точно в това е работата, Бек, не можеш да знаеш, докато не си го купиш.

— Джей Би, защо по цяла седмица четеш един вестник?

— Защото излиза веднъж седмично. Затова му викат седмичник, Бек. Ако беше всекидневник, щях да го чета за един ден.

— Джей Би, в това няма никаква логика.

Но баща му вече четеше следващата обява.

— Какво е личен катерач? Някой се катери да ти сваля разни неща ли?

— Уред за упражнения. Като „Стеърмастър“.

— Какво, по дяволите, е стеърмастър?

— Уред, все едно изкачваш стълби. Нали се сещаш как тичах по стъпалата между пейките на стадиона?

— Катериш се по стълби, но не стигаш доникъде?

— Да, като застопорено колело.

— Караш колело на едно място ли?

— Но влизаш във форма.

— В случай че ти се наложи да се изкачваш по истински стълби или да караш истинско колело ли?

Бек знаеше, че този разговор доникъде няма да доведе, точно както и един стеърмастър или стационарно колело. Затова смени темата.

— Днес срещнах Обри на стадиона. Дъщеря му била убита.

— Ах, мамка му. — Джей Би въздъхна. — Не исках да ти казвам още първия ден, но щях да те предупредя. Не смятах, че ще се видите още днес.

— Да изгубиш дъщеря си по този начин… може да накара човек да се пропие. Доста си пийваше на стадиона.

— И аз така чувам.

— Какво знаеш за нея?

— За дъщеря му ли? Само онова, което писаха по вестниците. Хубаво момиче, забъркало се с наркотици, свършило в канавката. След това онази негова вятърничава жена го напусна.

— Той каза, че живее в Остин.

— Така си мисли.

— Защо?

— В Остин няма пари.

— И?

— Винаги съм смятал, че тя преследва парите. И че някой ден ще ги намери.

— Нае ме за адвокат, да проуча случая.

— Плаща ли ти?

— Предложи ми, но аз отказах.

— Често ли работеше безплатно в Чикаго?

Бек се засмя.

— Безплатните услуги не са предвидени в тарифата на корпоративните адвокатски кантори.

— Значи си му длъжник?

— Може би.

Джей Би изсумтя.

— Той каза нещо, което ме накара да се замисля — продължи Бек.

— И какво е то?

— Каза, че не знае защо дъщеря му е свършила в канавката, но да направя всичко възможно да разбера какво е станало с момичето му, за да не се случи същото с моето. Наведе ме на мисълта, че може би отговорите, които търся, не са в книгите за родители. Може би са в онази канавка.

— Може би. И какво смяташ да направиш?

Бек сви рамене.

— Мога единствено да поразпитам наоколо.

— Когато станеш съдия, можеш да направиш много повече.

— Обри каза, че из целия град се носи слух, че ще се кандидатирам. Та на колко души точно си казал?

Джей Би се почеса по брадичката.

— Амиии, може да съм споменал в пощата.

— Само там ли?

— Може да съм казал нещо и в бръснарницата.

— Аха. И не си минавал през „Роудс“, и не си споменавал нищо на редовните посетители.

„Роудс“ беше работилница за заваряване на юг от Мейн стрийт, където най-старите местни жители се събираха всяка сутрин да пият кафе и да клюкарстват. Тъй като в града имаше само седмичен вестник, „Роудс“ беше мястото да узнаеш ежедневните новини.

— Джей Би, всички в града говорят, че ще се кандидатирам.

Джей Би свъси вежди и се обърна към сина си.

— И това е проблем, защото?…

Бек не отговори и Джей Би отново се зачете в обявите. Бек се опитваше да реши защо това е проблем, когато Джей Би възкликна:

— Какво, по дяволите, е футон?

 

 

Бек изключи късните новини. Отиде да нагледа децата. И двамата спяха дълбоко. Знаеше, че Джей Би също спи, защото винаги си лягаше точно в десет. Бек излезе и тръгна по каменистия път; сиянието на пълната луна, отразяваща се от натрошените бели камъни, предоставяше достатъчно светлина. Почувства се както навремето, когато се беше измъквал от къщи, за да се срещне с Мери Джо, само дето тази нощ не беше воден от хормоните.

Трябваше да разбере какво беше казала Ани на баща му.

Влезе в избата през задната врата — тук никой не заключваше вратите — и откри ключа за лампите. Изкачи се по стълбите и влезе в офиса на Джей Би. Светна лампата и седна в стола му.

Загледа се в компютъра.

След един дълъг миг той го включи. Когато се зареди и главната страница се появи на монитора, той кликна върху иконката за имейли. Тук никой не заключваше вратите си и не слагаше парола на пощата си.

Кликна върху входящата поща. Няколко имейла се появиха на екрана. Ани беше починала на 17 януари. Бек плъзна курсора надолу, докато стигна до имейлите от януари. И ето че видя името й: Ани Хардин. Кликна върху него. Имейлът се отвори.

Скъпи Джей Би,

Лежа в леглото, а Бек спи в стола до мен. Държи ръката ми, а главата му е клюмнала на леглото. Винаги съм му казвала, че ще го обичам до последния си ден. И наистина го обичах.

Джули ти пише на лаптопа вместо мен. Джей Би, това ще бъде последният ми имейл. Когато затворя очи, повече няма да ги отворя. Опитвам се да не ги затварям, но съм толкова уморена. Усещам, че животът ме напуска. Днес е рожденият ми ден. Ставам на трийсет и седем.

Когато работех като адвокат, пишех завещания. Клиентите ми толкова много се притесняваха да се разделят с богатствата си. Меги и Люк бяха единственото ми богатство. Те са доказателството, че съм била тук. Кажи им, че ги обичам.

Те ще дойдат при теб това лято. Дотогава Бек ще се опита да се справи сам, след това ще приеме факта, че има нужда от помощ. Ще вземе децата и ще се върне в Тексас. Мястото му е там.

Когато настъпи подходящ момент, кажи на Бек, че искам да съм там с тях. Искам да съм погребана в земята, която той обича. Искам онези метличини върху гроба ми.

Сега затварям очи. Винаги съм се питала дали Бог наистина съществува. Сега ще разбера. И ще ти кажа. Обичам те, Джей Би Хардин.

(Мистър Хардин: Аз съм Джули, медицинската сестра. Ани почина в 3:12 ч. сутринта. Тя беше много смела жена. Освен това беше права за Бек. Той ще има нужда от помощ. Той така и не прие, че тя наистина ще умре. Сега трябва да го събудя и да му съобщя.)

Когато сестрата беше събудила Бек онази нощ, той още държеше ръката на Ани, или тя държеше неговата, но тя беше мъртва.

Бек затвори програмата, загаси компютъра и лампите и излезе навън. Тръгна надолу покрай реката. Седна на същия плосък камък, на който беше седял толкова нощи след смъртта на майка си, и точно както беше плакал тогава, заплака и сега — за мъртвата си съпруга, за децата си, за себе си.