Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момичетата от Алеята на светулките (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firefly Lane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Кристин Хана

Заглавие: Алеята на светулките

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-.17-0288-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8398

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Кейт лежа будна дълго след като Тъли си бе отишла. Накрая отметна завивките и стана от леглото.

Слезе долу и намери онова, от което имаше нужда: малка статуя на Дева Мария, свещ, поставена в червен стъклен свещник, кибрит и старата броеница на баба си. Занесе всичко в стаята си, стъкми олтар върху гардероба и запали свещта.

— Отче наш, дето си в небесата — подхвана молитва с наведена глава и събрани длани, — моля те, помогни на Тъли Харт в този труден момент. И също така, моля те, излекувай болестта на майка й. Ти можеш да им помогнеш. Амин. — После се върна в леглото.

Цяла нощ се въртя и мята, сънува срещата си с Тъли. Питаше се какво ще стане на сутринта. Дали трябваше да разговаря с Тъли в училище, да й се усмихне? Или от нея се очакваше да се преструва, че нищо не се е случило? Популярността имаше свои собствени правила, таен код, написан с невидимо мастило, който само момичета като Тъли можеха да четат. Кейт знаеше само, че не иска да направи грешка и да се изложи. Знаеше, че популярните момичета са тайни приятелки с непопулярните; например поздравяваха се и се усмихваха една на друга извън училище, а понякога родителите им бяха приятели. Може би такива щяха да са отношенията й с Тъли.

Накрая се отказа от опитите да заспи и стана. Облече халата си и слезе долу. Когато влезе в дневната, баща й вдигна поглед от вестника и й се усмихна.

— Станала си много рано, Кейти Скарлет. Ела да прегърнеш баща си.

Тя се отпусна в скута му и притисна буза към грубата материя на вълнената му риза.

Той постави един непокорен кичур зад ухото й. Изглеждаше много уморен, работеше здравата, караше двойни смени, за да могат да си позволят ежегодната семейна ваканция.

— Как върви училището?

Винаги задаваше този въпрос. Веднъж, отдавна, тя беше отговорила искрено: „Не толкова добре, татко.“ После зачака съвета му, утеха или нещо подобно, но той не каза нищо. Беше чул, каквото искаше да чуе, а не онова, което тя бе казала. Майка й казваше, че е така заради дългите часове, в които работеше.

Кейт можеше и да се обиди от разсеяността му, но, странно, тя само я караше да го обича още повече. Той никога не й крещеше, никога не й натякваше, че сама е отговорна за щастието си. Тези думи бяха присъщи на майка й, баща й просто продължаваше ненатрапчиво да я обича, независимо от всичко.

— Страхотно — отговори тя и се усмихна, за да подсили лъжата.

— И как би могло да е другояче? — запита той и я целуна по слепоочието. — Ти си най-хубавото момиче в града. А майка ти те кръсти на една от най-великите литературни героини на всички времена.

— Да, като че ли Скарлет О’Хара и аз имаме много общо.

— Ще видим — каза той и се засмя. — Животът е още пред теб.

Тя го погледна.

— Мислиш ли, че ще бъда красива, когато порасна?

— Но, Кейти — каза той, — ти си рядко красива и сега.

Тя взе думите и ги прибра в джоба си като скъпоценни камъни и докато се приготвяше за училище, понякога опипваше джоба си и си играеше с тях.

Когато се облече и беше готова да тръгне, къщата беше празна. Беше така нервна, че пристигна рано на автобусната спирка. Всяка секунда й се струваше като вечност, но все още нямаше и следа от Тъли, когато училищният автобус се появи.

Кейт сведе глава и седна на първата седалка.

Тъли не се появи цялата сутрин. По обяд Кейт забърза покрай децата, които обикновено пререждаха другите на опашката за храна и сядаха на дългата маса в самия край на трапезарията, където се смееха, разговаряха и се бутаха едно друго, а тези, които сядаха в средата, бяха тъжни и тихи. Кейт, също като останалите, рядко вдигаше поглед.

Това беше умение за оцеляване, на което по-свитите деца се научаваха рано. Гимназията беше като джунглите на Виетнам, най-добре беше да пълзиш близо до земята и да не вдигаш шум. Тя бе погълната от обяда си, че когато някой се изправи до нея и каза:

— Здравей! — тя подскочи.

Тъли.

Дори в този хладен майски ден, тя носеше къса пола, бели ботуши до коленете, черен клин и пуловер. Няколко огърлици подскачаха на гърдите й. Косата й блестеше на светлината. На рамото й беше преметната огромна плетена чанта.

— Каза ли на някого за снощи?

— Не. Разбира се, че не.

— Значи сме приятелки, нали?

Кейт не знаеше кое я изненада повече — въпросът или уязвимостта в очите на Тъли.

— Приятелки сме.

— Отлично. — Тъли извади пакет „Туинкис“ от чантата си, после седна до Кейт. — А сега да поговорим за гримове. Имаш нужда от помощ, а аз не искам повече да бъда кучка. Наистина. Просто знам много за модата. Това е талант. Мога ли да изпия млякото ти? Добре. Благодаря. Ще ядеш ли този банан? Мога да дойда у вас след училище…

 

 

Кейт стоеше пред магазина и оглеждаше улицата за някого, който познава майка й.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

Всъщност отговорът не беше голяма утеха. Те вече официално бяха приятелки. Кейт бе научила едно за Тъли — тя беше момиче, което правеше планове.

И днешният план беше да направи Кейт красива.

— Нямаш ли ми доверие?

Ето го големия въпрос. Трябваше да има доверие на новата си приятелка.

— Разбира се, че имам. Но на мен не ми позволяват да слагам грим.

— Повярвай ми, аз съм такъв експерт, че майка ти дори няма да разбере. Хайде.

Тъли вървеше смело из магазина. Избра сенки за очи и пудра, които бяха точните за Кейт, а после — удивително — плати за всичко. Когато Кейт понечи да каже нещо, тя весело отговори:

— Приятелки сме, нали?

На излизане от магазина Тъли вървеше рамо до рамо с нея. Стигнаха до реката и продължиха покрай брега. През цялото време разговаряха за дрехи, музика и училище. Накрая свиха по стария път и тръгнаха по алеята пред къщата на Тъли.

— Баба ми ще полудее, ако види това място — каза Тъли. Изглеждаше смутена. От двете страни на къщата се издигаха рододендрони с размерите на балони, пълни с горещ въздух. — Къщата е нейна.

— Идва ли ви на гости?

— Не. По-лесно й е да чака.

— Какво?

— Майка ми отново да забрави за мен. — Тъли прекрачи купа вестници и заобиколи трите кофи за боклук, после отвори вратата. Димът в стаята беше плътен.

Майката на Тъли беше в дневната, лежеше на дивана с полузатворени очи.

— З-здравейте, мисис Харт — каза Кейт. — Аз съм Кейт, съседското момиче.

Мисис Харт се опита да седне, но очевидно беше прекалено слаба и не успя.

— Здравей, съседско момиче.

Тъли сграбчи Кейт за ръката и я задърпа към дневната, а после я заведе в спалнята си и затръшна силно вратата. И веднага отиде до колекцията си от плочи, издърпа „Сбогом, «Йелоу Брик Роуд»« и я сложи на грамофона. Когато музиката се разнесе из стаята, хвърли »Тайгър Бийт“ на Кейт, издърпа стол и го постави пред огледалото.

— Готова ли си?

Нервността на Кейт се върна. Знаеше, че ще има проблеми с това, но как щяха да я забележат в училище, ако не поемеше риска?

— Готова съм.

— Добре. Седни. Първо ще направим косата ти. Има нужда от кичури: точно онова, което използва Морийн Маккормик.

Погледът на Кейт срещна този на Тъли в огледалото.

— Откъде знаеш?

— Прочетох в броя от миналия месец на „Тийн“.

— Но предполагам, че тя ходи при професионалисти. — Кейт отвори „Тайгър Бийт“ и се опита да се концентрира върху статията „Мечтаната красавица, това може да си ти“.

— Прочетох инструкциите два пъти.

— Има ли опасност да оплешивея?

— Едва ли. А сега стой мирно. Ще прочета инструкциите отново.

Тъли раздели косата на Кейт на кичури и започна да впръсква „Сан Ин“ на определени места. Беше й необходим почти час, за да свърши работата така, че да е доволна.

— Ще изглеждаш като Марша Брейди, когато свърша.

— Какво е чувството да си популярна? — Кейт не искаше да зададе този въпрос, той просто се изплъзна от устата й.

— Ще видиш. Но ще останеш моя приятелка, нали?

Кейт се засмя.

— Много забавно. Хей, това нещо пари.

— Така ли? Не е на добре. Няколко кичура от косата ти паднаха.

Кейт се сдържа да не направи гримаса на разочарование. Ако оплешивяването беше цената за приятелството на Тъли, тя щеше да я плати.

Тъли протегна ръка към сешоара и го включи, след това започна да затопля косата на Кейт.

— Месечният ми цикъл дойде — извика Тъли. — Така че онзи задник поне не ме е оплодил.

Кейт долови веселата нотка в гласа на приятелката си, видя я и в очите й.

— Молих се за теб.

— Така ли? — запита Тъли. — О! Благодаря.

Кейт не знаеше какво да отговори. За нея, да се молиш, беше, като да миеш зъбите си преди лягане — просто нещо, което правиш.

Тъли изключи сешоара и се усмихна, но после отново придоби разтревожен вид. Може би заради мириса на изгорена коса.

— Добре. Вземи душ и го измий.

Кейт се подчини. След няколко минути излезе от банята, подсуши косата си и отново се облече.

Тъли веднага я сграбчи за ръката и я заведе обратно до стола.

— Пада ли косата ти?

— Малко — призна тя.

— Ако оплешивееш, ще си обръсна главата. Обещавам.

Тъли вчеса и подсуши косата на Кейт.

Кейт не смееше да погледне. Затвори очи и остави гласа на Тъли да се смеси с шума от сешоара.

— Отвори очи.

Кейт бавно се подчини. Нямаше нужда от очилата си на такова разстояние, но силата на навика я накара да се наведе напред. Момичето от огледалото имаше права руса коса на кичури, разделена прецизно и идеално подсушена. Изглеждаше мека и красива вместо тънка и отпусната. По-светлите кичури подчертаваха зелените й очи и розовината на устните й. Изглеждаше почти красива.

— О! — възкликна тя. Изпитваше такава благодарност, че не можеше да каже нито дума повече.

— Почакай да видиш какво могат да направят спиралата за мигли и ружът — каза Тъли. — И стикът за пъпките на челото ти.

— Винаги ще бъда твоя приятелка — каза Кейт с мисълта, че е прошепнала обещанието, но когато Тъли се усмихна, разбра, че я е чула.

— Добре. А сега да положим грима. Виждала ли си бръснарското ми ножче?

— За какво ти е бръснарско ножче?

— За веждите ти, глупаче. Затвори очи.

Кейт не се замисли нито за секунда.

— Добре.

 

 

Кейт дори не се опита да скрие лицето си, когато се прибра у дома. Толкова уверена се чувстваше. За първи път беше сигурна, че е красива.

Баща й беше в дневната. Вдигна поглед при влизането на Кейт.

— Мили Боже! — възкликна и остави чашата с питието си на провинциалната масичка за кафе. — Марджи!

Майка й дотича от кухнята, като бършеше ръце в престилката. Беше облечена както обикновено — полиестерна блуза на райета, кадифени панталони тип чарлстон, а на престилката й пишеше: „Мястото на жената е в къщата… и в сената.“ Като видя Кейт, се закова на място. Бавно развърза престилката и я хвърли на масата.

Внезапната тишина доведе Шон и кучето в стаята. Те дотичаха един през друг.

— Кейт изглежда като скункс — каза Шон. — Опа-ла-ла.

— Отиди да измиеш ръцете си за вечеря — каза майка им остро. — Веднага — добави, когато той не се помръдна.

Шон нададе стон и се втурна нагоре по стълбите.

— Ти ли й разреши да направи това с косата си, Марджи? — запита баща й от дневната.

— Аз ще се оправя, Бъд — каза майка й, смръщи вежди и прекоси стаята. — Момичето от отсрещната къща, нали?

Кейт кимна и се опита да задържи мисълта, че е красива.

— Харесва ли ти?

— Да.

— Е, на мен също. Помня, когато леля ти Джорджия боядиса косата ми червена. Дядо ти позеленя. — Усмихна се. — Но трябваше да ме питаш. Още си малка, Катлийн, независимо какво ви се иска да вярвате. Какво си направила с веждите си?

— Тъли ги обръсна само за да им придаде форма.

Майка й се опита да потисне усмивката си.

— Разбирам. Е, по-добре е да се скубят. Вече трябваше да съм те научила на това, но мислех, че си прекалено малка. — Огледа се за цигарите си. Откри ги на масата, взе една и запали. — След вечеря ще ти покажа как. Предполагам, че лек блясък за устни и малко спирала за мигли са подходящи за училище. Ще ти покажа как да изглеждаш по-естествена с тях.

Кейт прегърна майка си.

— Обичам те.

— Аз също те обичам. И се радвам, че имаш приятелка, но повече няма да нарушаваш правилата, о’кей? Точно така малките момиченца попадат в беда.

Кейт веднага си помисли за партито на горните класове, на което Тъли бе отишла.

— Добре, мамо.

 

 

Само след седмица всички в училище забелязаха промяната у Кейт. Децата се дивяха на новия й външен вид и не извръщаха глави, когато я срещнеха в коридора. Щом беше приятелка на Тъли Харт, те също щяха да я приемат.

Дори родителите й забелязаха разликата. На вечеря Кейт не мълчеше, вглъбена в себе си, както обикновено.

Разказваше история след история. Кой с кого излизаше, кой спечелил баскетболния мач, кой бил наказан с няколко часа изключване, защото отишъл на училище с тениска, чийто надпис гласял: „Правете любов, а не война“, къде се подстригала Тъли (в центъра на Сиатъл при фризьора Жене Хуарес) и колко страхотно било това, какъв филм давали в откритото кино тази седмица. Продължаваше да говори за Тъли и след вечеря, докато двете с майка й миеха чиниите.

— Нямам търпение да се запознаеш с нея. Тя наистина е страхотна. Всички я харесват, дори онези, които пушат трева.

— О! — Майка й взе тигана от ръцете й и го подсуши. — Аз… разпитах за това момиче, Кейт. Опитва се да купува цигари от Алма в супермаркета.

— Вероятно ги купува за майка си.

Майка й остави подсушения тиган на плота.

— Направи ми услуга, Кейт. Внимавай с Тъли Харт. Не искам да попаднеш в беда.

Кейт потопи гъбата в сапунената вода.

— Не мога да повярвам. А какво стана с речта ти, че трябва да поемам рискове? От години ми казваш да се сприятеля с някого, но в секундата, когато откривам приятелка, я наричаш курва.

— Едва ли съм я нарекла така…

Кейт излезе от кухнята с гръм и трясък. На всяка крачка очакваше майка й да я повика обратно, но драматичното й излизане бе последвано единствено от мълчание.

Качи се горе, влезе в стаята си и затръшна вратата, за да подсили ефекта. След това седна на леглото си и зачака. Майка й щеше да съжалява, когато влезеше, защото — поне веднъж — Кейт щеше да бъде силна.

Но майка й не отиде при нея и в десет часа Кейт започна да се чувства зле. Дали не беше наранила чувствата на майка си? Стана и закрачи из малката стая.

На вратата се почука.

Тя се втурна към леглото и седна, опитвайки се да придаде на лицето си отегчен вид.

— Да?

Вратата се отвори бавно. На прага застана майка й, облечена в дългия до пода червен кадифен пеньоар, който й бяха подарили миналата Коледа.

— Може ли да вляза?

— Като че ли мога да те спра.

— Можеш — каза майка й тихо. — Може ли да вляза?

Кейт сви рамене, но се отмести вляво, за да направи място за майка си.

— Знаеш ли, Кейт, животът е…

Кейт не можа да сдържи стона си. Не искаше отново да слуша за живота.

Майка й я изненада. Засмя се.

— Добре, без повече речи. Може би си прекалено голяма за това. — Спря пред олтара върху гардероба. — Не си правила олтар, откакто Джорджия беше подложена на химиотерапия. Кой има нужда от молитвите ни?

— Майката на Тъли има рак, а тя беше из… — Затвори уста, ужасена от онова, което щеше да разкрие. През по-голямата част от живота си беше споделяла всичко с майка си, а сега имаше най-добра приятелка, затова трябваше да бъде изключително внимателна.

Майка й седна на леглото до нея — както правеха след всяка кавга.

— Рак? Товарът е прекалено голям за момиче на твоята възраст.

— Тъли като че ли се справя.

— Така ли?

— Тя, изглежда, се справя с всичко — каза Кейт, неспособна да сдържи нотката на гордост в гласа си.

— Как така?

— Няма да разбереш.

— Прекалено съм стара, а?

— Не съм казала това.

Майка й приглади косата й назад от челото. Жестът и беше толкова привичен, колкото и дишането. Кейт винаги се чувстваше петгодишна, когато майка й правеше така.

— Съжалявам, задето помисли, че съдя приятелката ти.

— И така трябва.

— А ти съжаляваш, че беше груба с мен, нали?

Кейт не можа да сдържи усмивката си.

— Да.

— Знаеш ли какво? Защо не поканиш Тъли на вечеря в петък?

— Ще я харесаш. Знам, че ще я харесаш!

— И аз съм сигурна — каза майка й и я целуна по челото. — Лека нощ.

— Лека нощ, мамо.

Дълго след като майка й излезе и къщата притихна, Кейт лежеше, прекалено разтревожена, за да заспи. Нямаше търпение да покани Тъли на вечеря. После можеха да гледат „Мечтая за Жанин“ или да играят на нещо, или пък да се упражняват да се гримират. Може би Тъли дори щеше да пожелае да нощува у тях. Можеха…

Чук.

… да говорят за момчетата и целувките и…

Чук.

Кейт седна. Не беше птичка на покрива или мишка в стените.

Чук.

Бяха камъчета по прозореца!

Дръпна завесите, забърза към прозореца и го отвори.

Тъли беше в задния им двор, подпряла колелото си на хълбок.

— Слез — каза прекалено високо и помаха с ръка.

— Искаш да се прокрадна вън?

— Аха. Да.

Кейт никога не беше правила нещо подобно, но сега не можеше да се държи по стария начин. Страхотните деца нарушаваха правилата и се прокрадваха вън от къщи. Всички го знаеха. Всички знаеха също, че можеха да си създадат проблеми. Точно за това говореше майка й.

„Внимавай с Тъли Харт.“

Кейт не даваше и пет пари за съвета. Значение имаше само Тъли.

— Идвам. — Затвори прозореца и се огледа за дрехи. За щастие, дънковият й гащеризон беше в ъгъла, сгънат грижливо и пъхнат под черния суичър. Съблече старата си пижама и бързо се облече, после се прокрадна тихо по коридора. Сърцето й биеше толкова силно, когато мина покрай спалнята на родителите си, че й се виеше свят. Стълбите скърцаха зловещо при всяка нейна стъпка, но накрая успя да се измъкне.

Спря до задната врата, колкото да помисли: „Мога да имам проблеми заради това“, после я отвори.

Тъли беше там, чакаше я. До нея беше най-удивителният велосипед, който Кейт бе виждала. Имаше извити дръжки, малка седалка във формата на бъбрек и много жици.

— Уоу! — възкликна тя. Трябваха много пари, за да купиш такъв велосипед.

— Има десет скорости — каза Тъли. — Баба ми го подари миналата Коледа. Искаш ли да покараш?

— Няма начин. — Кейт затвори тихо вратата след себе си. Извади от навеса старото си колело с дръжките във формата на буквата „U“, неудобната седалка и белия багажник. Беше грозно, колело за малко момиченце.

Тъли като че ли не забеляза. Възседнаха ги и се спуснаха по мократа и неравна алея до шосето. Там завиха наляво и продължиха да въртят педалите. Като стигнаха хълма, Тъли каза:

— Внимавай. Прави, каквото правя аз.

Започнаха да се изкачват, сякаш имаха криле. Косата на Кейт се вееше зад нея, очите й сълзяха. Черните дървета около тях сякаш шепнеха, раздвижвани от лекия ветрец. На черното небе блестяха звезди. Когато стигнаха билото, започнаха да се спускат.

Тъли се облегна назад и разпери ръце. Засмя се и погледна Кейт.

— Опитай.

— Не мога. Движим се прекалено бързо.

— Точно в това е смисълът.

— Опасно е.

— Хайде. Направи го, Кейти. Господ мрази страхливците. — После тихо добави: — Имай ми доверие.

Сега вече Кейт нямаше избор. Доверието бе част от приятелството, а и Тъли не искаше да има страхливка за приятелка.

— Хайде — каза си тя строго.

Пое си дълбоко дъх, каза молитва и пусна кормилото.

Летеше, плаваше по нощното небе, надолу по хълма. Въздухът бе изпълнен с мирис от близките конюшни, миришеше на коне и сладко сено. Чу Тъли да се смее до нея, но преди да е успяла дори да се усмихне, нещо се обърка. Предната й гума се удари в камък, колелото й се изви настрани, Тъли изпищя, протегна ръка към ръчната спирачка, но беше прекалено късно. Кейт беше във въздуха и този път наистина летеше. Шосето сякаш се издигна към нея, тя се удари силно в него, плъзна се и се спря в калната канавка.

Тъли се търкулна по асфалта и се удари в нея. Велосипедите паднаха с трясък на земята.

Замаяна, Кейт гледаше нощното небе. Всяка част на тялото я болеше. Левият й глезен беше подут. При удара беше ожулила кожата си на няколко места.

— Това беше невероятно — каза Тъли със смях.

— Шегуваш ли се? Можеше да се убием.

— Точно затова.

Кейт трепна от болка и се опита да стане.

— Трябва да се махнем от канавката. Може да дойде кола…

— Но не беше ли страхотно? Чакай само да разкажем на децата в училище.

Децата в училище. Това щеше да бъде истинска история и Кейт щеше да е една от звездите в нея. Щяха да ги слушат с възторг, да ахкат и охкат и да казват неща като: „Прокраднали сте се навън? Спуснали сте се по хълма, без да държите кормилото? Трябва да е лъжа…“

И изведнъж Кейт откри, че също се смее.

Помогнаха си една на друга и се изправиха, после отидоха при велосипедите си. Докато прекосят шосето, Кейт вече не обръщаше внимание на болката. Изведнъж се почувства съвсем друго момиче — по-смело, готово да опитва нови неща. И какво, ако след нощ като тази идваха проблеми? Какво беше изкълченият глезен или ожуленото коляно, сравнено с подобно приключение? През последните две години беше спазвала всички правила, беше си оставала у дома дори през уикендите. Но вече — не.

Оставиха велосипедите до пътя и закуцукаха към реката. На лунната светлина всичко изглеждаше сребристо и красиво — вълничките, назъбените скали покрай брега.

Тъли седна до един покрит с мъх дънер, тревата беше гъста и дебела като персийски килим. Кейт седна до нея — толкова близо, че коленете им почти се докосваха. Загледаха обсипаното със звезди небе. Песента на реката галеше слуха им, подобна на смеха на момиче. В този миг светът се смълча и застина, дори лекият ветрец затихна и ги остави само двете на място, което дотогава беше просто още един завой на реката, която прииждаше всяка есен.

— Чудя се кой е дал името на нашата улица — каза Тъли. — Не съм виждала светулки.

Кейт сви рамене.

— Улицата зад стария мост се казва „Мисури“. Може би някой от първите заселници е копнял за дома си.

— А може би е магия. Може би улицата ни е вълшебна. — Тъли се обърна към нея.

— Може да означава, че е трябвало да станем приятелки.

Кейт потрепери при силата на думите й.

— Преди да се преместиш тук, мислех, че е просто път, който не води доникъде.

— Сега е нашият път.

— Можем да отидем къде ли не, когато пораснем.

— Местата нямат значение — каза Тъли.

Кейт долови в гласа й тъга, която не разбираше. Обърна се настрани. Тъли беше вдигнала поглед към небето.

— За майка си ли мислиш? — запита Кейт колебливо.

— Опитвам се да не мисля за нея. — Настъпи дълга пауза в разговора, после тя бръкна в джоба си за цигара „Вирджиния Слимс“ и запали.

Кейт много внимаваше да не направи неодобрителна гримаса.

— Искаш ли да си дръпнеш?

Кейт знаеше, че няма избор.

— Хм. Разбира се.

— Ако майка ми беше нормална — искам да кажа, ако не беше болна — можех да й разкажа какво ми се случи на партито.

Кейт дръпна леко, закашля се силно и каза:

— Много ли мислиш за случилото се?

Тъли се облегна на дънера и отново дръпна от цигарата. След дълга пауза каза:

— Имам кошмари.

На Кейт й се искаше да знае какво да каже.

— А баща ти? Можеш ли да говориш с него?

Тъли избягваше погледа й.

— Не мисля, че майка ми знае кой е баща ми. — Гласът й заглъхна. — Или е избягал, когато е научил за мен.

— Лошо.

— Животът е такъв. Освен това, нямам нужда от тях. Имам теб, Кейти. Ти ми помогна да преживея случилото се.

Кейт се усмихна. Димът от цигарата изпълваше въздуха между тях, пареше в очите й, но тя пет пари не даваше. Имаше значение само това, че е тук, с най-добрата си приятелка.

— За това са приятелите.

 

 

На следващия ден Тъли четеше последната глава на „Неудачници“, когато чу майка си да вика:

— Тъли! Отвори проклетата врата.

Тя затвори книгата и отиде в дневната, където майка й седеше на дивана, пушеше трева и гледаше „Щастливи дни“.

— Но ти си почти до вратата.

Майка й сви рамене.

— И какво от това?

— Скрий цигарата си.

Клод въздъхна театрално, наведе се и остави цигарата си под масичката до дивана. Само слепец не би я забелязал, но Клод нямаше да направи нищо повече.

Тъли приглади косата си назад от лицето и отвори вратата.

На прага стоеше дребна тъмнокоса жена и държеше тава, покрита с фолио. Електриковосини сенки за очи подчертаваха кафявите й очи, а щедро положеният руж създаваше илюзия за високи скули на иначе кръглото й лице.

— Ти трябва да си Тъли — каза жената по-високо от очакваното. Гласът беше момичешки, пълен с ентусиазъм, и отговаряше на искрите в очите й. — Аз съм майката на Кейт. Извинявам се, че дойдох, без да се обадя, но телефонът ви даваше непрекъснато заето.

Тъли си представи телефона до леглото на майка си, който тя вероятно беше оставила отворен.

— О!

— Донесох ви ястие с риба тон за вечеря. Предполагам, че майка ти не е достатъчно добре, за да готви. Сестра ми имаше рак преди няколко години, така че знам какво изпитание е за всички. — Усмихваше се и продължаваше да стои на прага. Накрая усмивката й се стопи. — Ще ме поканиш ли?

Тъли замръзна. „Това не е на добре“, помисли си.

— Хм… разбира се.

— Благодаря. — Мисис Малърки мина покрай нея и влезе в къщата.

Клод лежеше на дивана с разперени ръце и купчинка марихуана на корема. Усмихна се и се опита да се изправи до седнало положение, но не успя. Неуспехът й я накара да изругае и после да се засмее. Цялата къща миришеше на марихуана.

Мисис Малърки се закова на място. Сбърчи чело от смущение.

— Аз съм съседката Марджи — каза.

— Аз съм Клод — каза майката на Тъли и отново се опита да седне. — Страхотно е да се запознаем.

— Да.

За един ужасен неловък миг двете просто стояха и се гледаха втренчено. Тъли въобще не се съмняваше, че острият поглед на мисис Малърки е забелязал всичко — цигарата под масата и опаковката от храна на пода, преобърнатата празна чаша от вино и кутията от пица на масата.

— Дойдох също така да кажа, че съм у дома през повечето дни и ще бъда щастлива да те карам на лекар и да изпълнявам различни поръчки. Знам как се чувства човек, който е на химиотерапия.

Клод смръщи вежди.

— Кой има рак?

Мисис Малърки се обърна и изгледа Тъли, на която й се прииска да умре.

— Тъли, покажи на страхотната ни съседка с храната къде е кухнята.

Тъли буквално се втурна към кухнята. В този розов ад пакетираната храна покриваше масата, в мивката мръсни чинии и пълните пепелници бяха навсякъде — още тъжни подробности, които майката на най-добрата й приятелка трябваше да види.

Мисис Малърки мина покрай нея, наведе се над печката, остави тавата, затвори вратата с хълбок и се обърна към Тъли.

— Моята Кейти е добро момиче — каза най-после.

„Ето, започва се.“

— Да, госпожо.

— Молеше се майка ти да се възстанови от рака. Дори направи олтар в стаята си.

Тъли гледаше в пода. Срамуваше се силно. Как можеше да обясни защо беше излъгала? Нито един отговор нямаше да е достатъчно добър, не и за майка като мисис Малърки, която обичаше децата си. При тази мисъл беше завладяна и от завист. Може би ако Тъли имаше майка, която я обичаше, нямаше да й е толкова лесно — и така необходимо — да лъже. А сега щеше да изгуби единственото, което имаше значение за нея — Кейти.

— Мислиш ли, че е правилно да лъжеш приятелката си?

— Не, госпожо. — Така упорито гледаше в пода, че беше изненадана от лекото докосване под брадичката, което я застави да вдигне поглед.

— Ще бъдеш ли добра с Кейти? Или ще бъдеш от онези, които въвличат приятелите си в беди?

— Никога няма да навредя на Кейти. — Тъли искаше да каже още много неща, може би да падне на колене и да се закълне, че ще спази обещанието си, но беше така близо до сълзите, че не смееше да помръдне. Погледна в тъмните очи на мисис Малърки и видя нещо, което не очакваше — разбиране.

Клод отиде с препъване до телевизора и смени канала. Тъли виждаше екрана — Джийн Енърсен предаваше новините за деня.

— Ти правиш всичко, нали? — каза тихо мисис Малърки, като че ли се страхуваше, че Клод подслушва. — Плащаш сметките, пазаруваш, чистиш къщата. Кой плаща?

Тъли преглътна мъчително. Никой досега не беше виждал живота й така ясно.

— Баба изпраща чек всяка седмица.

— Дядо ми беше пропаднал пияница и целият град знаеше — каза мисис Малърки с тъга, равна на тази в очите й.

— Унижаваше сестра ми Джорджия, която в петък и събота вечер отиваше до кръчмата, за да го довлече до дома му, а той през цялото време я удряше и обиждаше. Тя беше като клоуните от родеото, които трябва винаги да пристъпват между бика и каубоя. Когато завърших гимназия, вече ми беше ясно защо тя пуши трева и пие прекалено много.

— Не е искала хората да я съжаляват.

Мисис Малърки кимна.

— Да. Но хората нямат значение. Това научих. Поведението на майка ти не трябва да ти влияе. Ти можеш сама да направиш избора си. И няма от какво да се срамуваш. Но трябва да имаш големи мечти, Тъли. — Погледна през отворената врата към дневната. — Като тази на Джийн Енърсен по телевизията. Жена, която е стигнала дотам, знае как да преследва целите си.

— А как да разбера какво искам?

— Дръж очите си отворени и прави каквото трябва. Отиди в колеж. И вярвай на приятелите си.

— Вярвам на Кейт.

— Значи ще й кажеш истината?

— А какво, ако обещая…

— Една от нас ще й каже, Тъли. Трябва да го направиш ти.

Тъли си пое дълбоко дъх и бавно издиша. Макар никак да не й се искаше да признае истината, нямаше избор. Искаше мисис Малърки да се гордее с нея.

— Добре.

— Хубаво. Ще се видим утре вечер. Пет часът. Ще бъде твоят шанс да започнеш всичко отначало.

 

 

На следващата вечер Тъли се преоблече поне четири пъти в опит да открие подходящите дрехи. Когато беше готова, беше толкова закъсняла, че трябваше да тича до отсрещната къща.

Вратата й отвори майката на Кейт. Беше облечена в лилави габардинени панталони и пуловер на райета с V-образно деколте и широки ръкави. Усмихна й се и каза:

— Предупреждавам те, тук е истинска лудница.

— Обичам лудниците — каза Тъли.

— Тогава ще ти е приятно. — Мисис Малърки я прегърна през раменете и я поведе към дневната с бежовите стени и тъмнозеления мокет, яркочервения диван и черния люлеещ се стол. Единствените украшения бяха малките, поставени в рамка, снимки на Исус и Елвис, но на лавицата над телевизора имаше дузини семейни снимки. Тъли не можеше да не помисли за телевизора в тяхната къща, който бе покрит с пълни пепелници и празни кутии от цигари. У тях нямаше семейни снимки.

— Бъд? — каза мисис Малърки на едрия и пълен тъмнокос мъж, седнал в люлеещия се стол. — Това е съседското момиче, Тъли Харт.

Мистър Малърки й се усмихна и остави питието си.

— Е, е, значи ти си тази, за която слушаме непрекъснато. Хубаво е, че си тук, Тъли.

— И на мен ми е хубаво.

Мисис Малърки я потупа по рамото.

— Вечерята няма да бъде сервирана преди шест. Кейт е горе, в стаята си, точно до стълбите. Сигурна съм, че двете имате много да си говорите.

Тъли разбра и кимна, неспособна да изтръгне и дума от гърлото си. Сега, когато беше тук, в тази уютна къща, в която се носеше ароматът на сготвена храна, застанала до най-съвършената майка на света, не можеше да си представи, че би могла да изгуби всичко, да бъде нежелана тук.

— Никога вече няма да я лъжа — обеща.

— Добре. А сега върви. — Мисис Малърки й се усмихна за последен път и отиде в дневната.

Мистър Малърки прегърна съпругата си през раменете и я дръпна в скута си. Допряха глави.

Тъли изпита толкова остър и неочакван копнеж, че не можеше да помръдне. Всичко щеше да е различно за нея, ако имаше семейство като това. Помисли си, че не искаше да ги изгуби.

— Новините ли гледате?

Мистър Малърки вдигна поглед.

— Никога не ги пропускаме.

Мисис Малърки се усмихна.

— Джийн Енърсен променя света. Тя е една от първите жени, осъществила високо информативна програма.

— Ще стана репортер — заяви неочаквано Тъли.

— Това е чудесно — отбеляза мистър Малърки.

— Ето те и теб — чу изведнъж гласа на Кейт, застанала до нея. — Колко хубаво е, че си тук — изрече тя високо.

— Тъкмо казвах на майка ти и баща ти, че ще стана репортер — погледна я Тъли.

Мисис Малърки й се усмихна лъчезарно. В усмивката й Тъли видя всичко, което липсваше в нейния живот.

— Това не е ли страхотна мечта, Кейти?

Кейт остана смутена за миг. След това хвана Тъли за ръката и я поведе нагоре по стълбите. Като влязоха в малката й стая, Кейт отиде право при грамофона и започна да преглежда малката си колекция от плочи. Докато избере една — на Карол Кинг — Тъли стоеше до прозореца и гледаше в полуздрача.

Притокът на адреналин, изпълнил вените й, когато бе направила съобщението си, започна да утихва и остави след себе си тъга. Знаеше какво трябва да направи сега, но от тази мисъл й прилошаваше.

„Кажи й истината.“

„Ако не й кажеш, ще го направи мисис Малърки.“

— Имам новите броеве на „Седемнайсет“ и „Тайгър Бийт“ — каза Кейт и се излегна на синия мокет. — Искаш ли да ги прочетеш? Или да направим теста „Можеш ли да бъдеш гаджето на Тони де Франко“?

Тъли легна до нея.

— Разбира се.

— Жан-Майкъл Винсънт е страхотен — каза Кейт и отгърна на снимката на актьора.

— Чух, че лъжел приятелката си — каза Тъли и се осмели да й хвърли кос поглед.

— Мразя лъжците. — Кейт обърна страницата. — Наистина ли ще станеш репортер? Не си ми казвала.

— Да — Тъли за първи път си позволи да мечтае. Може би щеше да стане известна. И тогава всички ще й се възхищават. — Ти също трябва да станеш такава, защото правим всичко заедно.

— Аз?

— Ще бъдем екип като Уудуърд и Бърнстейн, само че по-добре облечени. И по-красиви.

— Не знам…

Тъли я удари шеговито.

— Да, знаеш. Мисис Рамсдейл каза на целия клас, че пишеш увлекателно.

Кейт се засмя.

— Вярно е. Добре. И аз ще стана репортер.

— Когато станем известни, ще кажем на Майк Уолъс, че не можем една без друга.

След това замълчаха и започнаха да разгръщат списанията. Тъли на два пъти се опита да повдигне въпроса за майка си, но Кейт я прекъсна и двата пъти, а после чуха вика:

— Вечеря.

И шансът на Тъли да каже истината се изплъзна.

Никога не беше хапвала по-вкусна храна, но лъжата й тежеше през цялото време. Докато раздигнат масата, измият и подсушат чиниите, тя вече беше напрегната до краен предел. Дори мечтата да стане известен репортер не можеше да отпусне опънатите й нерви.

— Хей, мамо — каза Кейт, като прибра и последната чиния. — Двете с Тъли ще отидем с велосипедите си в парка. Не възразяваш, нали?

— Осем — обади се баща й от дневната.

Кейт погледна Тъли.

— Отнасят се с мен така, сякаш съм бебе.

— Не знаеш какъв късмет имаш. Хайде, да вземем велосипедите си.

Спуснаха се с главоломна скорост по неравното шосе, като се смееха. Вече на хълма, Тъли разпери ръце и Кейт я последва.

Стигнаха в парка до реката, захвърлиха велосипедите сред дърветата и легнаха на тревата, една до друга, загледани в небето и заслушани в ромоленето на реката.

— Трябва да ти кажа нещо — започна Тъли.

— Какво?

— Майка ми не е болна от рак. Друса се.

— Майка ти пуши марихуана. Да, добре.

— Вярно е. Винаги е надрусана.

Кейт се обърна към нея.

— Наистина ли?

— Да.

Излъгала си ме?

Тъли не можеше да понесе да я гледа в очите, толкова се срамуваше.

— Не исках.

— Хората не лъжат случайно. Не е, като да се препънеш, докато вървиш по тротоара.

— Не знаеш какво е да се срамуваш от майка си.

— Шегуваш ли се? Трябваше да видиш как се беше облякла за вечеря майка ми миналата…

— Не — каза Тъли. — Не знаеш.

— Разкажи ми.

Тъли знаеше за какво я моли Кейт — искаше да чуе истината. Но Тъли не знаеше дали може да й каже, да излее в думи цялата си болка. Цял живот беше пазила тази тайна. Щеше да бъде непоносимо да сподели с Кейт, а после да я изгуби като приятелка.

Но ако не й кажеше истината, със сигурност щеше да изгуби доверието й.

— Бях на две години — каза най-после, — когато майка ми ме изостави за първи път в къщата на баба. Отиде за мляко и се върна, когато бях на четири. После се появи отново, когато бях на десет и аз мислех, че ме обича. Този път ме изостави сред тълпата. Следващия път, когато я видях, бях на четиринайсет. Баба ни позволявала да живеем в тази къща и ни изпраща пари всяка седмица. Това ще трае, докато майка ми си тръгне отново — нещо, което тя непременно ще направи.

— Не разбирам.

— Естествено, че не разбираш. Майка ми не е като твоята. Това е най-дългият период от време, който съм прекарвала с нея. Рано или късно тя ще се отегчи и ще замине без мен.

— Как е възможно майка да постъпи така?

Тъли сви рамене.

— Мисля, че нещо с мен не е наред.

— Всичко ти е наред. Тя е неудачницата. Но все още не разбирам защо ме излъга.

Тъли най-после я погледна.

— Исках да ме харесваш.

— Тревожила си се за мен? — Кейт избухна в смях. Тъли се канеше да я запита какво е толкова смешно, когато тя млъкна и каза: — Без повече лъжи, нали?

— Абсолютно.

— Ще бъдем най-добри приятелки завинаги — каза Кейт искрено. — Нали?

— Искаш да кажеш, че винаги ще ми помагаш?

— Винаги — отговори Кейт. — Независимо какво ще се случи.

Тъли усети как чувствата разцъфват в нея като екзотично цвете. За първи път в живота си се чувстваше напълно защитена от някого.

— Завинаги — обеща тя. — Независимо какво ще се случи.

 

 

Кейт щеше винаги да помни лятото след осми клас като едно от най-хубавото време в живота си. Всеки уикенд изпълняваше сутрешните си задължения, без да се оплаква, грижеше се за брат си до три часа, когато се връщаше майка й, и участваше доброволно в различни младежки програми за развитие. След това беше свободна. А през уикендите разполагаше с цялото си време.

Двете с Тъли караха велосипедите си из цялата долина и прекарваха дълги часове до реката Пилчък. През късните следобеди лягаха върху малките си хавлии, облечени в неонови бански костюми, мажеха кожата си с бебешко тоалетно мляко, слушаха класацията „Топ 40“ по транзистора, който никога не оставяха. Разговаряха за всичко — мода, музика, филми, момчета, войната и какво става по различните части на света, какво ще бъде да станат репортери и да работят заедно. Нямаше ограничения в общуването им, нямаше неудобни въпроси. Сега беше краят на август и двете бяха в спалнята на Кейт. Вземаха гримовете си, за да отидат на панаира. Както обикновено, Кейт трябваше да се преоблече и да се гримира, след като излезе от къщи, ако искаше да изглежда страхотно. Майка й все още мислеше, че е прекалено малка за всичко това.

— Взе ли ружа?

— Да.

Като се усмихваха на собствения си брилянтен план, слязоха долу, където баща й седеше на дивана и гледаше телевизия.

— Отиваме на панаира — каза Кейт, благодарна, че майка й не е тук, защото тя щеше да забележи чантата, която беше прекалено голяма за случая. Тя като че ли имаше рентгеново зрение и виждаше всичко. Сигурно щеше да види и дрехите, обувките и грима вътре.

— Внимавайте, вие двете — каза баща й, без да вдигне поглед.

Винаги казваше това, откакто в Сиатъл започнаха да изчезват момичета. Сега убиецът беше наричан с името Тед, защото едно от момичетата беше успяло да избяга в парка до езерото до Самамиш и беше дало на полицията описание и първото му име. Момичетата в целия щат бяха ужасени. Винаги, когато видеха жълто VW, мислеха, че е колата на Тед.

— Много ще внимаваме — каза Тъли и се усмихна. Харесваше й, че родителите на Кейт се тревожеха за тях.

Кейт прекоси стаята и целуна баща си за довиждане. Той я прегърна и й подаде банкнота от десет долара. Забавлявайте се.

— Благодаря, татко.

Двете с Тъли тръгнаха по алеята, като размахваха чантите си.

— Мислиш ли, че Кени Марксън ще бъде на панаира? — запита Кейт.

— Мислиш прекалено много за момчета.

Кейт вървеше хълбок до хълбок с приятелката си. Удари я шеговито по рамото.

— Той те харесва.

— Голяма работа. Аз съм по-висока.

Изведнъж Тъли спря.

— Господи, Тъли, едва не се препънах в теб… — възкликна Кейт.

— О, не! — прошепна Тъли.

— Какво има?

После забеляза полицейската кола, паркирана на алеята пред къщата на Тъли.

Тъли сграбчи Кейт за ръката и я повлече през улицата. Спряха пред входната врата, която беше отворена.

В дневната ги чакаше полицай.

Когато ги видя, пълното му лице се набръчка като това на тъжен клоун.

— Здравейте, момичета. Аз съм офицер Дан Майерс.

— Какво е направила този път? — запита Тъли.

— Вчера имаше протест до езерото Куинолт, който излезе извън контрол. Майка ти и още няколко души организираха протестна демонстрация и отказаха да напуснат мястото, докато исканията им не бъдат удовлетворени, което коства цял ден работа на Уйерхозер. И което е най-лошото, някой е изпуснал цигара в гората. — Направи пауза. — Току-що овладяха пожара.

— Нека да позная. Тя отива в затвора.

— Адвокатът й пледира за доброволно лечение от зависимостта от наркотици. Ако има късмет, ще прекара известно време в болницата. Ако не… — Остави изречението недовършено.

— Някой обади ли се на баба ми?

Офицерът кимна.

— Тя те очаква. Имаш ли нужда от помощ при опаковането на багажа?

Кейт не разбираше какво става. Обърна се към приятелката си.

— Тъли?

Кафявите очи на Тъли бяха ужасно празни и Кейт разбра, че проблемът е голям, независимо от естеството си.

— Трябва да се върна в дома на баба — каза Тъли, мина покрай Кейт и влезе в спалнята.

Кейт изтича след нея.

Не можеш да си отидеш.

Тъли извади куфар от гардероба и го отвори.

— Нямам избор.

— Ще накарам майка ти да се върне. Ще й кажа…

Тъли спря насред опаковането и погледна Кейт.

— Не можеш да оправиш това — каза тихо с глас на възрастна, уморена и съкрушена. Като че ли едва сега Кейт осъзна истината за майката на Тъли. Бяха се шегували с Клод и с навика й да пуши марихуана, но не беше забавно. И Тъли знаеше, че това ще се случи.

— Обещай ми — каза Тъли, — че винаги ще бъдем най-добри приятелки.

— Винаги — успя само да каже Кейт.

Тъли свърши с опаковането на нещата си и заключи куфара. Върна се в дневната, без да каже нищо. По радиото излъчваха „Американски пай“ и Кейт се питаше дали някога ще може да слуша тази песен отново, без да си спомни този момент. Последва Тъли навън, на алеята. Притиснаха се една в друга и останаха така, докато офицер Дан не ги раздели.

Кейт не можа дори да й махне за довиждане. Просто стоеше там, на алеята, онемяла, и по бузите й се стичаха сълзи, докато гледаше как си тръгва Тъли.