Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момичетата от Алеята на светулките (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firefly Lane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Кристин Хана

Заглавие: Алеята на светулките

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-.17-0288-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8398

История

  1. — Добавяне

Част 3
Деветдесетте
Аз мога да бъда всяка жена

Всичко е в мен

Глава 18

— Ще припадна… Ако не ми дадат болкоуспокояващи, вземи бейзболна бухалка и ме удари. Номерът с дишането е просто глупости — ааа! — Болката разкъсваше вътрешностите й.

Джони, застанал до нея, казваше:

— Хайде… дишай… ще се справиш. Дишай… ето така. Помниш ли уроците? Фокусирай се. Дишай. Искаш ли онази статуя…

Тя го сграбчи за яката и го дръпна към себе си.

— Помогни ми! Господи, ако споменеш още веднъж дишането, ще те поваля на земята. Искам болкоуспокояващи…

Болката се върна, разкъсваща, режеща, непоносима. През първите шест часа беше добре. Беше фокусирана, дишаше, целуваше съпруга си, когато той се навеждаше към нея, и му благодареше, когато притискаше към челото й студена кърпа. През вторите шест часа изгуби естествения си оптимизъм. Несекващата режеща болка беше като ужасно същество, което отхапваше от нея все по-големи и по-големи късове.

Когато настъпи седемнайсетият час, тя беше вече на края на силите си. Ругаеше всички наоколо и дори сестрата бързаше да се отдалечи от нея.

— Хайде, бейби, дишай. Късно е за болкоуспокояващи. Чу лекаря. Няма да трае още дълго.

Забеляза, че дори когато се опитваше да я успокои, Джони не се приближаваше много до нея. Беше като измъчен войник в минно поле, който току-що е видял как най-добрият му приятел хвръква във въздуха. Страхуваше се да помръдне.

— Къде е мама?

— Мисля, че отиде долу, за да се обади отново на Тъли.

Кейт се опита да се концентрира върху дишането си, но това не помогна. Болката отново се надигаше, разкъсваше я. Стисна перилата на леглото с потните си ръце.

— Донеси… ми… ледени… кубчета! — изкрещя думите. Щеше да й е забавно да види как Джони се втурва към вратата, ако не се чувстваше така уморена.

Вратата на стаята й се отвори.

— Чух, че някой тук се държи като кучка!

Кейт се опита да се усмихне, но започваше поредната контракция.

— Не… искам… да търпя… повече.

Болката отново се върна.

— Викай — каза Тъли и я погали по челото.

— Предполага се… че трябва… да дишам.

— Майната му на дишането. Викай.

И тогава тя изкрещя и се почувства по-добре. Когато болката отново утихна, дори се засмя леко.

— Предполагам, че не даваш и пет пари за модерните методи.

— Да. Иначе нямаше да съм така естествена. — Погледна издутия корем на Кейт и потното й лице. — Разбира се, това е най-добрата реклама за ограничаването на раждаемостта, която съм гледала. От сега нататък ще използвам едновременно по три презерватива. — Тъли се усмихна, но в очите й се четеше тревога. — Добре ли си? Да извикам ли лекаря?

Кейт поклати слабо глава.

— Просто ми говори. Разсейвай ме.

— Миналия месец срещнах мъж.

— Как се казва?

— Знаех си, че това ще е първият ти въпрос. Грант. И преди да си започнала да ми задаваш всичките онези въпроси от „Космополитън“ за това, колко добре го познавам, ще ти кажа, че не знам нищо за него, освен че се целува като Бог и се чука като дявол.

Още една контракция. Кейт изви гръб в дъга и отново изкрещя. Чуваше гласа на Тъли някъде отдалеч, усещаше я как гали челото й, но болката бе така раздираща, че не можеше да диша.

— По дяволите! — изруга, когато болката премина. — Следващия път, когато Джони се приближи към мен, ще го ударя с нещо по главата.

— Ти искаше бебе.

— Ще трябва да те сменя за друга най-добра приятелка. Имам нужда от някоя, чиято памет да е по-къса.

— Моята памет е къса. Казах ли ти, че се виждам с някого? Идеален е за мен.

— Защо? — запита Кейт, задъхваща се.

— Живее в Лондон. Виждаме се само през уикендите. За страхотен секс, бих могла да добавя.

— Затова ли не отговори, когато мама ти се обади?

— Бяхме по средата на секса, но веднага щом свършихме, започнах да си опаковам багажа.

— Радвам се да видя, че имаш — о, по дяволите — приоритети. — Кейт бе по средата на поредната контракция, когато вратата на стаята й отново се отвори. Влезе първо сестрата, следвана от майка й и Джони. Тъли се отдръпна от леглото и позволи на всички да се приближат. По някое време сестрата провери разкритието на Кейт и извика лекаря. Той влезе забързано в стаята, усмихнат така, сякаш се бяха срещнали в някой магазин, и си сложи ръкавици. Очевидно беше време, защото се появиха и стремената.

— Напъвай — каза лекарят със спокоен глас, който накара Кейт да поиска да му издере очите.

Тя извика и напъна и продължи да крещи, докато агонията не свърши.

— Съвършено малко момиченце — каза лекарят. — Бащата иска ли да пререже пъпната връв?

Кейт се опита да се надигне, но беше прекалено слаба. След няколко секунди Джони беше до нея и й подаваше някакъв розов пакет. Тя пое новородената си дъщеря в ръцете си и загледа сърцевидното й личице. Бебето имаше черни къдри, много светлата кожа на майка си и най-съвършените устни, които Кейт някога беше виждала. Любовта, която я изпълни, бе толкова силна, че бе невъзможно да се опише.

— Здравей, Мара Роуз — прошепна и хвана юмручето на дъщеря си. — Добре дошла у дома.

Вдигна поглед към Джони и видя, че той плаче. Наведе се и я целуна толкова леко, че едва усети устните му.

— Обичам те, Кейти.

Никога през живота й светът й не бе бил така съвършен и тя го знаеше. Каквото и да се случеше, каквото и да криеше животът за нея, винаги щеше да си спомня за този момент като за божествено докосване.

 

 

Тъли помоли за два допълнителни свободни дни, за да помогне на Кейт да се настани в дома си. Когато се обаждаше, смяташе, че това е жизнено необходимо и без съмнение трябва да го направи.

Но сега, само няколко часа след като Кейт и Мара бяха изписани от болницата, прозря истината. Беше безполезна като счупен микрофон. Мисис Малърки беше като робот. Нахрани Кейт, преди дори да е споменала, че е гладна, смени памперса на бебето като магьосник и научи Кейт как да кърми дъщеря си. Очевидно кърменето не беше нещо инстинктивно, както си мислеше Тъли.

А с какво допринасяше тя? Ако имаше късмет, разсмиваше Кейт. Но по-често най-добрата й приятелка просто въздишаше, загледана с любов в бебето си и напълно изтощена. Сега Кейт лежеше в леглото и държеше ръчичките на момиченцето.

— Не е ли красива?

Тъли сведе поглед към малката.

— Разбира се.

Кейт погали детето по бузката и му се усмихна.

— Трябва да се прибереш у дома си, Тъли. Наистина. Върни се, когато мога да ставам от леглото.

Тъли се опита да не покаже облекчението си.

— Наистина вече трябва да съм в студиото. Без мен там сигурно цари истински хаос.

Кейт се усмихна.

— Нямаше да се справя без теб, знаеш, нали?

— Наистина ли?

— Наистина. Сега целуни кръщелницата си и се връщай на работа.

— Ще се върна за кръщенето й. — Тъли се наведе и целуна кадифената бузка на Мара, а после целуна Кейт по челото. Като стигна до вратата, изглеждаше, че Кейт съвсем е забравила за нея.

Слезе на долния етаж и завари Джони отпуснал се на стола пред камината. Косата му беше объркана, беше облякъл ризата си наопаки и беше обул два различни чорапа. Пиеше бира в единайсет часа сутринта.

— Изглеждаш ужасно — каза тя и седна до него.

— Тя се събуждаше на всеки час снощи. Спях по-добре в Салвадор. — Отпи. — Но е красива, нали?

— Великолепна е.

— Кейти иска да се преместим в предградията. Едва сега е осъзнала, че къщата е заобиколена от вода. — Направи гримаса. — Можеш ли да си представиш мен в Белвю или Къркланд с всичките онези хипита?

Можеше.

— А работата ти?

— Ще се върна на работа в KILO. Ще режисирам политически и международни новини.

— Не звучи така, сякаш е подходящо за теб.

Той изглеждаше изненадан. Погледна я и тя видя в очите му спомена за тяхното минало, което обясняваше защо го познава така добре.

— На трийсет и пет съм, Тъл. Имам съпруга и дъщеря. Сега други неща ще ме правят щастлив.

Тя отбеляза употребата на бъдеще време.

— И двамата знаем, че човек не може да зареже любимите си неща завинаги.

— Само си мислиш, че ме познаваш, Тъли. Не сме си разменяли тайни.

Изведнъж тя си спомни онова, което се предполагаше, че трябва да забрави.

— Ти се опита.

— Опитах — съгласи се той.

— Кейти иска да си щастлив. Ще сриташ задника на CNN.

— В Атланта? — Засмя се. — Някой ден ще разбереш.

— Искаш да кажеш, когато се омъжа и имам деца?

— Имам предвид, когато се влюбиш. Любовта те променя.

— Като че ли е променила теб? Някой ден ще имам дете и ще искам да пиша истории за „Куин Ан Бий“, това ли искаш да кажеш?

— Първо трябва да се влюбиш, нали? — Погледът, който й хвърли, беше пълен с разбиране. Не беше единствената, спомнила си миналото.

Изправи се.

— Трябва да се върна в Манхатън. Познаваш света на новините. Там никога никой не спи.

Джони остави бирата си, стана и тръгна към нея.

— Направи го заради мен, Тъли. Подпали света.

Каза го някак тъжно. Не беше сигурна дали е изразил съжаление към себе си, или тъга към нея. Застави се да се усмихне.

— Ще го направя.

 

 

Две седмици след като Тъли се прибра от Сиатъл, Манхатън бе сполетян от буря и засипан със сняг. И градът заспа. Поне за няколко часа. Движението по улиците спря почти незабавно, девствен бял сняг покриваше всичко и превърна Сентръл Парк във вълшебна зимна приказка.

Тъли пак успя да отиде на работа в четири сутринта. В апартамента й беше студено, прозорците бяха заледени. Облече дебел клин, черни велурени панталони, високи до коляното ботуши и два пуловера. Отгоре облече синьото си вълнено палто, на ръцете си сложи сивите ръкавици и излезе да предизвика стихиите. Преви тяло, за да посрещне вятъра, и тръгна по улицата. Снегът й пречеше да вижда ясно и щипеше бузите й. Но тя не даваше и пет пари, обичаше работата си толкова много, че бе готова на всичко, за да пристигне там рано.

Влезе във фоайето, изтръска снега от ботушите си, подписа се и се качи горе. И веднага разбра, че повечето от екипа са се обадили, че са болни. Съставът бе драстично намален.

Седна зад бюрото си и веднага започна да работи върху репортажа, който й бе поръчан вчера. Правеше проучване за бухалите в Нортуест. Твърдо решена да придаде на новината местен колорит, прочете всичко, до което успя да се добере — доклади на Сената, статистиката, описания на околната среда, материали за горите.

— Работиш упорито.

Тъли вдигна рязко глава. Беше така погълната от четенето, че не беше чула Една Габър да се приближава към бюрото й.

Една Габър не беше коя да е.

Беше облечена в габардинен костюм с панталон, стоеше, издала леко напред единия си хълбок, и пушеше цигара. Проницателните й сиви очи гледаха изпод правия черен бретон. Една бе много известна в света на новините, една от онези жени, изкатерили се със зъби и нокти до върха във време, когато другите от нейния пол не бяха допускани дори до входната врата, ако нямаха поне секретарски умения. За Една се говореше — винаги я наричаха на малко име — че има бележник, в който са записани домашните телефонни номера на всички от Фидел Кастро до Клинт Истууд. Нямаше интервю, което да не може да спечели, и беше готова да обиколи света, за да намери търсеното от нея.

— Котка ли ти отхапа езика? — запита и издиша дима.

Тъли скочи на крака.

— Съжалявам, Една. Госпожо Габър. Мадам.

— Не ми харесва да ме наричат мадам. Кара ме да се чувствам стара. Мислиш ли, че съм стара?

— Не, м…

— Добре. Как дойде? Такситата и автобусите не се движат днес.

— Пеша.

— Име?

— Тъли Харт. Талула.

Една присви очи. Огледа Тъли от главата до петите.

— Последвай ме. — Завъртя се на пети и тръгна по коридора към офиса в ъгъла на сградата.

Сърцето на Тъли биеше силно. Никога досега не беше канена в този офис, никога не се беше срещала с Мори Щайн, голямата звезда на сутрешното предаване.

Офисът беше огромен, с два реда прозорци. Снегът бе придал на всичко отвън сив или бял цвят. Като погледна навън, на Тъли й се стори, че е застанала в средата на снежен глобус.

— Това момиче ще свърши работата — каза Една и посочи с глава към Тъли.

Мори едва вдигна поглед от работата си и кимна.

— Чудесно.

Една излезе от офиса.

Тъли остана на мястото си, смутена. После чу Една да казва:

— Ти да не си епилептичка?

Тъли я последва в коридора.

— Имаш ли лист и химикал?

— Да.

— Нямам нужда от отговор, просто прави, каквото ти казвам, и то бързо.

Тъли затършува в джоба си за химикал, а лист намери на близкото бюро.

— Готова съм.

— Първо искам подробен доклад за предстоящите избори в Никарагуа. Знаеш ли какво става там?

— Разбира се — излъга тя.

— Искам да знам всичко за Сандинистас, политиката на Буш в Никарагуа, блокадата и хората, които живеят там. Искам да знам дори кога Виолета Каморо е изгубила девствеността си. Имаш дванайсет дни на разположение.

— Да… — Спря навреме, преди да е произнесла „мадам“.

Една застана пред бюрото на Тъли.

— Имаш ли паспорт?

— Да. Накараха ме да си направя, когато ме наеха тук.

— Разбира се. Ще тръгнем на шестнайсети. Преди да…

— Ние?

— Защо, по дяволите, мислиш, че разговарям с теб? Имаш ли проблем с това?

— Не. Няма проблем. Благодаря. Аз наистина…

— Ще имаме нужда от имунизации. Доведи тук лекар, който да се погрижи за нас и състава. После можеш да започнеш да уреждаш предварителните интервюта. Схвана ли? — Погледна часовника си. — Един часът е. Ще ме информираш в петък, да кажем, в пет сутринта?

— Ще започна веднага. И ти благодаря, Една.

— Не ми благодари, Харт. Просто си върши работата, и то по-добре от всеки друг.

— Да. — Тъли се върна до бюрото си и вдигна слушалката на телефона. Още преди да е приключила с набирането на номера, Една вече я нямаше.

— Ало? — каза Кейт сънено.

Тъли погледна часовника. Беше девет часът. Това означаваше, че е шест в Сиатъл.

— Упс! Отново сбърках. Съжалявам.

— Кръщелницата ти не спи. Мога ли да ти се обадя след няколко часа?

— Всъщност се обаждам, за да говоря с Джони.

— Джони? — В тишината, която предшестваше въпроса, Тъли чу бебешки плач.

— Една Габър ме изпраща в Никарагуа. Искам да му задам някои въпроси.

— Секунда. — Чу се шумолене, нещо като шепот, после чу гласа на Джони.

— Здравей, Тъли, браво на теб. Една е легенда.

— Това е моят шанс за пробив, Джони, и не искам да го пропусна. Мислех да започна с извличането на информацията от твоя мозък.

— Не съм спал от месец, затова не знам колко ще мога да ти помогна, но ще направя, каквото мога. — Пауза. — Знаеш, че там долу е опасно. Умират хора.

— Изглеждаш разтревожен за мен.

— Разбира се, че съм разтревожен. Да започнем с историята. През 1960 или 1961 година бил основан Националният фронт за освобождение Сандиниста…

Тъли записваше възможно най-бързо.

 

 

За по-малко от две седмици Тъли не си позволи никаква почивка. По осемнайсет и дори двайсет часа на ден четеше, пишеше, говореше по телефона, уреждаше срещи. В редките часове, когато не работеше и не се опитваше да спи, ходеше в магазините, в които никога преди не беше влизала — за лагерни и военни стоки и други подобни. Купи си джобни ножчета, шапки за сафари и ботуши за катерене. Всичко, за което успя да се сети. Ако бяха насред джунглата и Една поискаше палка за убиване на мухи, Тъли щеше да й я осигури.

Когато дойде време да тръгнат, тя вече беше много нервна. На летището Една, облечена в старателно изгладени ленени панталони и бяла памучна блуза, хвърли само един поглед на панталоните цвят каки с многото джобове на Тъли и избухна в смях.

По време на безкрайните полети през Далас и Мексико сити, откъдето се качиха на малък самолет за Манагуа, Една задаваше въпроси на Тъли.

Самолетът се приземи в нещо, което приличаше на Тъли на заден двор. Мъже — момчета всъщност — в камуфлажно облекло и пушки в ръце се виждаха навсякъде в периметъра. От джунглата наизскачаха деца, за да играят в прахта, вдигната от витлата. Тъли знаеше, че завинаги ще запомни несъответствието на различните образи, които видя тук, но от мига, в който слезе от самолета, до качването на полета за дома пет дни по-късно, имаше много малко време да се тревожи за това.

Една беше от хората, които са винаги в движение.

Пътуваха през джунглата, в която се криеха гуерилите, слушаха крясъците на маймуните, биеха комари и плаваха по реки, пълни с алигатори. Понякога слагаха превръзка на очите им, друг път — не. Дълбоко в джунглата, докато Една вземаше интервю от генерала, Тъли разговаряше с войниците.

Пътуването отвори очите й за непознат свят и дори нещо повече — разкри й коя е тя. Страхът, притокът на адреналин, новината — всичко това й въздействаше разтърсващо.

По-късно, когато репортажът беше готов и двете с Една бяха в хотел в Мексико сити, седнали на терасата пред стаята на Една с чаши текила в ръце, Тъли каза:

— Не мога да ти благодаря достатъчно, Една.

Една отпи от текилата си и се облегна назад. Нощта беше тиха и спокойна. За първи път от дни насам не чуваха стрелба.

— Справи се добре, дете.

Гордостта на Тъли стигна почти болезнени размери.

— Благодаря. През последните седмици научих от теб повече, отколкото за четири години в колежа.

— Това означава ли, че си готова да приемеш и следващата ми задача?

— Където кажеш и по всяко време.

— Ще интервюирам Нелсън Мандела.

— Разчитай на мен.

Една се обърна към нея. На оранжевата светлина на голата крушка бръчките й изпъкваха и торбичките под очите й се виждаха ясно. Изглеждаше десет години по-стара, уморена и може би леко пияна.

— Имаш ли приятел?

— С моя работен график? — Тъли се засмя и си наля още текила. — Едва ли.

— Да — каза Една. — Историята на моя живот.

— Съжаляваш ли? — запита Тъли. Ако не пиеха, никога нямаше да зададе такъв личен въпрос, но текилата беше размила границите. Тъли можеше да се преструва, че са колеги, а не легенда и току-що проходил репортер.

— Всяко нещо си има цена, това е сигурно. За моето поколение поне не беше възможно с тази работа и да си омъжена. Можеш да се омъжиш — аз имам три брака — но не можеш да останеш омъжена. И забрави за деца. Когато изникне новина, трябва да съм там, точка. Дори да е сватбата на детето ми, трябва да замина. Затова живея сама. — Погледна Тъли. — И обожавам този живот. Всяка проклета секунда. Ако трябва, ще умра в някой старчески дом, на кого му пука? Била съм там, където искам, във всяка секунда от живота си и съм правила нещо, което има значение.

Тъли се чувстваше така, сякаш беше кръстена в религия, в която винаги е вярвала.

— Амин.

— Е, какво знаеш за Южна Африка?