Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момичетата от Алеята на светулките (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firefly Lane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Кристин Хана

Заглавие: Алеята на светулките

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-.17-0288-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8398

История

  1. — Добавяне

Глава 15

От мига, в който Тъли прие новата работа, Кейт започна да наблюдава живота й от разстояние. Минаваха месеци и месеци, а те бяха разделени. Свързваше ги само общият апартамент. В края на следващото лято той вече се беше превърнал в нещо като станция, в която се отбиваха, докато бяха на път. Тъли работеше седем дни в седмицата, по дванайсет часа. Когато не беше на работа, вървеше по дирите на факти и истории, отчаяно опитвайки се да направи нещо — каквото и да е — за да се озове пред камерата.

Без Тъли, животът на Кейт изгуби формата си и както се получава със силно раздърпаните пуловери, никакво сгъване или опъване не можеше отново да му придаде първоначалния вид. Майка й непрекъснато й казваше да излезе от черупката си и да започне да се среща с мъже, да се забавлява, но с кого можеше да излезе на среща, след като не се интересуваше от мъжете, които се интересуваха от нея?

Тъли не страдаше от подобно безпокойство. Макар все още да плачеше за Чад, когато пиеха късно през нощта, нямаше проблеми да се среща с мъже и да ги води у дома. На Кейт все още предстоеше да види от спалнята й два пъти да излезе един и същи мъж. Според Тъли, такъв беше планът. Нямаше, или поне така казваше, намерение да се влюби. В ретроспекция, разбира се, Тъли започваше да вярва, че е обичала отчаяно Чад — толкова много, че нито един друг мъж не би могъл да се мери с него. Но не достатъчно, както Кейт постоянно изтъкваше, за да му се обади или да се премести в Тенеси.

Да кажем истината, Кейт започваше да се уморява от пиянските брътвежи на приятелката си за епическата любов, която е имала с Чад.

Кейт знаеше какво е любовта, как може да те промени или да пресуши сърцето ти. Несподелената любов беше мрачно, ужасно нещо. По цял ден, всеки ден, тя се движеше като по-малка планета, привлечена в орбитата на Джони, наблюдаваше го, желаеше го, копнееше за него в самотна тишина.

След онази дълга нощ в чакалнята на болницата Кейт мислеше, че може би има надежда. Беше почувствала, че между тях се отваря врата, защото бяха разговаряли с лекота, и то за важни неща. Но каквото и да се бе случило в ярко осветената чакалня, то се беше стопило с пукването на зората. Никога нямаше да забрави изражението на лицето му, когато беше научил, че всичко с Тъли е наред. То изразяваше повече от облекчение.

Точно тогава той се беше отдръпнал от нея.

Може би беше време тя да се отдръпне от него. Да се откаже от фантазиите си на малко момиченце, да ги прибере в кутията при другите играчки и да продължи да живее. Той не я обичаше. Всякакви мечти за противното щяха да си останат точно това — мечти.

Това не можеше да продължава повече. Това беше решението, което взе на работа във въпросния ден, докато стоеше на прага на офиса му и го чакаше да забележи присъствието й.

Щом работният ден приключи, тя отиде до сергията за вестници на пазара и си купи всички местни издания. Докато Тъли беше в някой бар с поредния мъж или работеше до късно, Кейт имаше намерение да преначертае живота си.

Седнала до кухненската маса с разпръснатите наоколо опаковки от все още недоизядени храни, тя разтвори „Сиатъл таймс“ и обърна на страницата с обявите. Там видя няколко възможни избора. Протегна ръка към химикала, за да ги огради, когато вратата зад нея се отвори.

Обърна се и видя Тъли на прага, облечена в дрехите, с които обикновено ходеше на среща — блуза, която откриваше едното й рамо, дънки, прибрани в ботушки до глезените, и широк колан. Косата й беше завързана в конска опашка над лявото ухо. Около врата й висеше сложна огърлица от златни кръстове.

С нея, разбира се, имаше мъж.

— Здравей, Кейт — каза тя провлечено, което подсказваше, че вече е изпила поне три „Маргарити“. — Виж на кого се натъкнах.

Мъжът пристъпи напред.

Джони.

— Здравей, Малърки — каза той и се усмихна. — Тъли иска да дойдеш да танцуваш с нас.

Тя затвори вестника с пресилена прецизност.

— Не, благодаря.

— Хайде, Кейти. Ще бъде като в доброто старо време — каза Тъли. — Тримата мускетари.

— Не мисля.

Тъли пусна ръката на Джони и тръгна със залитане към нея.

— Моля те — каза. — Днес имах лош ден, имам нужда от теб.

— Недей… — започна Кейт, но Тъли не искаше да я чуе.

— Ще отидем в „Келс“.

— Хайде, Малърки — каза Джони и също тръгна към нея. — Ще бъде забавно.

Усмивката му правеше отказа невъзможен, макар да знаеше, че идеята да се присъедини към тях не е добра.

— Добре — каза. — Ще се облека.

Отиде в спалнята и облече блестяща синя рокля с подплънки и широк колан. Като се върна, ги завари да се целуват. Гърбът на Тъли опираше в стената, тя беше вдигнала ръце нагоре, а дланите на Джони бяха навсякъде по тялото й.

— Готова съм — каза Кейт мрачно.

Тъли се освободи от ръцете на Джони и й се усмихна.

— Отлично. Да вървим да танцуваме.

Тримата, уловени за ръце, излязоха от апартамента и тръгнаха по безлюдната павирана улица. В ирландския бар „Келс“ намериха малка празна маса до дансинга.

В минутата, в която Джони отиде да донесе питиетата им, Кейт погледна през масата.

— Какво правиш с него?

Тъли се засмя.

— Какво мога да кажа? Срещнахме се случайно след работа и изпихме по няколко питиета. Едно нещо води към друго и… — Погледна остро Кейт. — Имаш ли нещо против да спя с него?

Ето. Въпросът, който имаше значение. Кейт не се съмняваше, че ако оголи душата си и каже истината, тази ужасна нощ ще свърши. Тъли щеше да изхвърли Джони моментално, и то без да му каже защо.

Но какво добро щеше да произлезе от това? Кейт знаеше какво изпитва Джони към Тъли. Той искаше жена, която да е страст и огън, и ако загубеше Тъли, това нямаше да го накара да се обърне към Кейт. Може би беше време за драстични мерки, най-после. Надеждата на Кейт бе издържала много дълго, но това — той да спи с Тъли — щеше да бъде краят.

Вдигна поглед, като се молеше очите й да останат сухи.

— Хайде, Тъли, би трябвало да преценяваш по-добре.

— Сигурна ли си? Искаш ли…

— Не. Но… той има чувства към теб, знаеш го, нали? Можеш да разбиеш сърцето му.

Тъли се засмя.

— Вие, момичетата католички, се тревожите за всекиго, нали?

Преди Кейт да е успяла да отговори, Джони се върна с два коктейла „Маргарита“ и бутилка бира. Остави ги, хвана Тъли за ръката и я дръпна към дансинга. Смесиха се с тълпата, той я взе в прегръдките си и я целуна.

Кейт протегна ръка към питието си. Нямаше представа какво означава тази целувка за Тъли, но знаеше какво означава за Джони и това знание беше като силна отрова.

През следващите два часа тя седя с тях, пиеше и се преструваше, че се забавлява. А през цялото време нещо дълбоко в нея бавно умираше.

По някое време в тази безкрайна и съкрушителна вечер Тъли отиде до тоалетната и остави Джони и Кейт сами. Тя се опита да измисли какво да му каже, но не се осмеляваше да осъществи зрителен контакт с него. С влажната си, къдреща се в краищата си коса, и зачервените бузи, той изглеждаше така дяволски секси, че тя усещаше болка в гърдите си.

— Тя наистина е специална — каза той. Оркестърът тъкмо беше свършил песента и сега разглеждаше листа с песните си в търсене на вдъхновение. — Бях започнал да мисля, че никога няма да се случи… тя и аз — каза и отпи от бирата си. Погледна в посоката, от която трябваше да дойде Тъли, сякаш можеше да я притегли само с усилие на волята.

— Трябва да внимаваш — каза Кейт едва чуто. Знаеше, че предупреждението ще разкрие донякъде чувствата й, но не можа да се сдържи. Джони можеше и да се прави на циник на работното място, но тя беше научила истината в болницата. Той беше всъщност идеалист. А никой не може да бъде наранен така силно, както онзи, който вярва. Тя би трябвало да знае най-добре.

Джони се наведе към нея.

— Какво беше това, Малърки?

Тя поклати глава. Нямаше начин да го каже отново, а и освен това Тъли се беше върнала.

Много по-късно, когато лежеше в самотната си спалня, заслушана в звуците на секса, които долитаха от другата стая, тя най-после заплака.

 

 

Кейт не беше единствената, която забеляза промяната в Джони след онази нощ в „Келс“. Есента се настани над града, а настроението в офиса беше мрачно. Цареше тишина. Мат се беше затворил в себе си, почистваше и подреждаше оборудването си. Карол, която се бе върнала на работа след заминаването на Тъли, стоеше в офиса си със затворена врата и едва проговаряше на когото и да било.

Никой не казваше нищо за външния вид на Джони, но на всички правеше впечатление, че той като че ли сутрин се измъква от леглото и идва на работа. Косата му беше прекалено дълга и започваше да се къдри по всякакви странни начини. Не беше се бръснал от дни, брадата му бе набола по хлътналите бузи, а дрехите му често не бяха подходящи.

Първия път, когато той дойде така на работа, колегите му се скупчиха около него и изразиха тревогата си. Мълчаливо, но твърдо, той затвори вратата на офиса си и каза, че всичко е наред. Мат измърмори под носа си и завърши с:

— Както и да е, човече, тук съм, ако искаш да поговорим.

Карол се беше опитала по свой начин да преплува невидимия ров, който Джони бе издигнал около себе си, но опитите й пропаднаха, както и тези на Мат.

Единствената, която не се опита да достигне до Джони, беше Кейт. Тя беше и единствената, която знаеше какъв е проблемът.

Тъли.

Тази сутрин, докато закусваха, Тъли беше казала:

— Джони продължава да ми се обажда. Да изляза ли отново с него?

За щастие на Кейт, въпросът се оказа риторичен. Тъли си отговори сама.

— Няма начин. Искам връзка с него толкова, колкото и смъртоносна инжекция. Мислех, че го знае.

Сега Кейт седеше зад бюрото си и уж попълваше информацията за новата им застраховка.

Двамата с Джони бяха сами в офиса за първи път от дни. Карол и Мат бяха някъде по задачи.

Тя стана бавно и отиде до затворената врата на стаята му. Нямаше смисъл да отива при него заради себе си, той в никакъв случай не би се обърнал към нея, но изпитваше болка, а това тя не можеше да понесе. След дълга минута, почука.

— Влез.

Тя отвори вратата.

Той седеше зад бюрото си и усилено записваше нещо в бележника си. Косата му беше паднала над очите, той раздразнено я затъкна зад ушите си и вдигна поглед.

— Да, Малърки?

Тя отиде до хладилника в ъгъла и извади две бири „Денри Вейнхард“. Отвори ги, подаде му едната и седна в края на затрупаното бюро.

— Приличаш на удавник — каза простичко.

Той пое бирата.

— Личи ли ми, а?

— Да.

Той погледна към вратата.

— Сами ли сме?

— Мат и Карол тръгнаха преди десет минути.

Джони отпи дълга глътка от бирата си и се облегна назад.

— Тя няма да отговори на телефонните ми обаждания.

— Знам.

— Не разбирам. Онази нощ, нашата нощ заедно, мислех…

— Искаш ли истината?

— Знам я.

Седяха дълго и мълчаливо и всеки отпиваше от бирата си.

— Ужасно е да искаш някого, когото не можеш да имаш.

След тези няколко думи Кейт разбра, че никога не е имала шанс с него.

— Да, така е. — Направи пауза и сведе поглед към него. Време беше — отдавна всъщност — да се откаже от тази мечта и да продължи напред. — Съжалявам, Джони — каза накрая и се изправи.

— За какво съжаляваш?

Искаше й се да има смелост да му отговори, да му каже как се чувства, но беше по-добре някои неща да останат неизречени.

 

 

Седнала на неудобния стол в непознатия офис, Кейт гледаше втренчено през прозореца голите дървета и сивото небе. Запита се кога ли бе паднал и последният кафяво-червен лист.

— Е, мис Малърки, имате впечатляващо резюме за човек на вашата възраст. Мога ли да запитам защо искате да смените кариерата си и да влезете в света на рекламата?

Кейт се опита да изглежда отпусната и спокойна. Беше се облякла грижливо в семпъл черен вълнено габардинен костюм, бяла блуза и копринена вратовръзка. Надяваше се да е постигнала външния вид, който се нарича професионален.

— През годините, когато бях в телевизионните новини, научих някои неща за себе си и за света. Новините са свят, в който непрекъснато трябва да си в движение. И винаги да се движиш с най-висока скорост, да научиш фактите и да продължиш напред. А аз повече се интересувах от онова, което се крие зад историята. Мисля, че съм по-добра в дългосрочното мислене и планиране. Интересуват ме по-скоро подробностите, отколкото общата картина. И съм добър писател. Бих искала да развия тази своя дарба, но това няма да стане, ако пиша материали, които трябва да се излъчат за десет секунди.

— Очевидно е, че много сте мислили.

— Така е.

Жената от другата страна на бюрото се облегна назад и загледа Кейт през скъпите си очила. Изглежда, хареса онова, което виждаше.

— Добре, мис Малърки, ще обсъдя въпроса с партньорите си и ще се свържем с вас. Кога бихте могли да започнете работа?

— Трябва да уведомя шефовете си две седмици по-рано и ще съм свободна.

— Отлично. — Жената се изправи. — Имате ли нужда от ваучер за паркинг?

— Не, благодаря. — Кейт стисна твърдо ръката на жената и излезе от офиса.

„Пайниър скуеър“ се гушеше под намръщеното тъмносиво небе. Автомобилите изпълваха тясната стара улица, но пешеходците бяха много малко. Дори бездомниците, които обикновено спяха на пейките в парка и просеха цигари и пари от минувачите, се бяха скрили някъде в студения следобед.

Кейт тръгна бързо по „Първо авеню“, закопчавайки старото палто, което носеше още в колежа. Хвана автобуса и слезе на спирката пред офиса точно в 15:57.

Изненадващо, общият голям офис беше празен. Кейт закачи палтото си, остави чантата и куфарчето си, после отиде в офиса на Джони.

— Върнах се.

Той говореше по телефона, но й направи знак да влезе.

— Хайде — каза раздразнено, — как мога да ти помогна? — Мълча известно време, смръщил вежди. После: — Чудесно. Но ми дължиш услуга. — Затвори и се усмихна на Кейт, но усмивката му не беше някогашната — онази, която спираше дъха й. Не беше я виждала от онази нощ, която той бе прекарал с Тъли.

— Облечена си в костюм — каза той. — Не бях забелязал. Тук това означава само две неща и тъй като знам, че не си водеща на новините…

„Могелгард и съдружници“.

— Рекламната агенция? За коя позиция кандидатства.

— Връзки с обществеността.

— Ще си добра в тази работа.

— Благодаря, но все още не съм я получила.

— Ще я получиш.

Тя искаше да й каже още нещо, но Джони само я гледаше втренчено, като че ли нещо го тревожеше. Без съмнение, тя му напомняше за нощта, прекарана с Тъли.

— Е, по-добре да се захващам за работа.

— Чакай. Работя по репортажа за Майк Хърт. Имам нужда от помощ.

— Разбира се.

През следващите няколко часа седяха близо един до друг зад бюрото му. Пишеха и преработваха написаното. Кейт се опитваше да се държи на разстояние от него и се стараеше да не среща погледа му. И двете й намерения не успяха. Когато спряха да работят, нощта се бе спуснала и смълчаните външни офиси тънеха в сенки.

— Дължа ти вечеря — каза Джони и отмести листовете встрани. — Почти осем часът е.

— Не ми дължиш нищо — отговори тя. — Просто си вършех работата.

Той я погледна.

— Как въобще бих могъл да се разбера с теб?

Преди месеци, когато все още таеше надежда, тя щеше да се изчерви в подобен момент. Може би дори преди седмица.

— Ще ти помогна да наемеш някого на работа.

— Мислиш, че ще бъде лесно някой да те замени?

Тя нямаше отговор на този въпрос.

— Сега ще…

— Дължа ти вечеря. Хайде, вземи палтото си. Моля те.

— Добре.

Слязоха долу и се качиха в колата му. Само след минути спряха пред красива лодка от кедрово дърво до езерото Юниън.

— Къде отиваме? — запита Кейт.

— У дома. Не се тревожи, няма аз да ти приготвя вечеря. Просто искам да се преоблека. Ти си издокарана, а аз…

Кейт се опитваше с всички сили да заглуши чувствата, нашепвани от сърцето й. Нямаше да се поддаде. Прекалено дълго се беше оставяла на мечтите за щастлив край. Последва го по дока и влезе в къща, която бе изненадващо просторна.

Джони веднага отиде до камината, в която огънят бе вече стъкнат. Наведе се, подпали вестниците и огънят оживя. После се обърна към нея.

— Искаш ли питие?

— Ром и пепси-кола?

— Чудесно. — Отиде в кухнята, наля две питиета и се върна. — Ето. Ще се върна веднага.

Тя стоеше несигурна какво трябва да направи. Огледа се из дневната и забеляза колко малко снимки има, всъщност само една върху телевизора — на двойка на средна възраст, облечени в ярки дрехи, клекнали на място сред джунглата, а около тях бяха скупчени деца.

— Родителите ми — каза Джони, приближил се до нея. — Мирна и Уилям.

Тя се обърна. Чувстваше се така, сякаш я бяха уловили да наднича.

— Къде живеят? — запита, отиде до дивана и седна. Имаше нужда от разстояние между тях.

— Бяха мисионери. Бяха убити в Уганда от отрядите на Амин.

— А ти къде беше тогава?

— Изпратиха ме да уча в Ню Йорк, когато бях на шестнайсет. Тогава ги видях за последен път.

— Значи те също са били идеалисти.

— Какво искаш да кажеш с това „също“?

Тя не виждаше смисъл да облече в думи онова, което беше научила за него през годините.

— Няма значение. Имал си късмет да бъдеш отгледан от хора, които са вярвали в нещо.

Той я гледаше втренчено, смръщил вежди.

— Затова ли стана военен кореспондент? За да се бориш по свой собствен начин?

Той въздъхна и поклати глава, после отиде до дивана и седна до нея. Погледна я така, сякаш очертанията й се размиваха или той не можеше да фокусира поглед, и сърцето й заби по-бързо.

— Как така успя?

— Какво?

— Да ме опознаеш.

Тя се усмихна.

— Дълго време работихме заедно.

Мина доста време, преди той да каже:

— Защо напускаш всъщност, Малърки?

Тя се облегна назад.

— Помниш ли, ти самият каза, че е ужасно да искаш нещо, което не можеш да имаш? Никога няма да бъда известен репортер, нито добър режисьор. Не живея и не дишам с новините. Уморена съм от това да не бъда достатъчно добра.

— Казах, че е ужасно да искаш някого, когото не можеш да имаш.

— Е… все едно е.

— Така ли? — Той остави питието си на масичката за кафе.

Тя се обърна с лице към него.

— Знам също какво е да искаш някого.

Той не изглеждаше убеден. Без съмнение, мислеше за многото пъти, когато беше му казвала да не я подкача за това, че не излиза на срещи.

— Кой е?

Знаеше, че трябва да излъже или да подмине въпроса, но точно сега, когато той бе толкова близо до нея, изпитваше непреодолим копнеж. Господи, вратата отново й се струваше отворена. Макар да знаеше, че не е, макар да знаеше, че всичко е илюзия, каза:

— Ти.

Той се отдръпна. Беше очевидно, че никога не си го е помислял.

— Но ти никога…

— Как бих могла? Знам какви са чувствата ти към Тъли.

Чакаше той да каже нещо, но той просто я гледаше.

Цареше мълчание. Не беше казал „не“, не беше й се присмял. Може би това означаваше нещо.

Години наред бе сдържала копнежа си — макар и трудно, беше се научила на това — но сега, когато той бе толкова близо, не можеше. Тази беше последната й възможност.

— Целуни ме, Джони. Покажи ми, че е грешно да те искам.

— Не искам да те нараня. Ти си добро момиче, а аз не търся…

— А ако ми причинява болка това, че не ме целуваш?

— Кейти…

Поне веднъж не се бе обърнал към нея с фамилното й име. Наведе се към него.

— Кой се страхува сега? Целуни ме, Джони.

Точно преди устните й да докоснат неговите, й се стори, че той каза: „Това е лоша идея“, но преди да е успяла да го увери в противното, той я целуна.

Не за първи път някой целуваше Кейт, дори не за първи път я целуваше някой, на когото държеше, но, какъв абсурд, тя се разплака.

Той се опита да се отдръпне, когато забеляза сълзите й, но тя не го пускаше. Стори й се, че само след секунда беше на пода пред камината, гола.

Той коленичи до нея, все още с дрехите. Половината му тяло оставаше в сенките, които подчертаваха острите ъгли и вдлъбнатините по лицето му.

— Сигурна ли си?

— Щеше да е добре да беше задал въпроса преди да ме съблечеш. — Тя се усмихна, надигна се и започна да разкопчава ризата му.

Той издаде звук, който бе наполовина на отчаяние, наполовина на отстъпление, и се остави тя да го съблече. После отново я взе в прегръдките си.

Сега целувките му бяха различни — по-дълбоки, по-завладяващи, по-еротични. Тя усети как тялото й отговаря — нещо, което никога досега не се беше случвало. Сякаш се превръщаше във всичко и нищо едновременно, беше просто сноп оголени нерви. Докосванията му бяха мъчение и спасение за нея.

Усещанията станаха всичко — болка, удоволствие, разочарование. Дори дишането й не беше нейно собствено. Задъхваше се, давеше се, викаше му да спре и да не спира.

Усети как тялото й се извива в дъга, сякаш се стремеше към него с цялото си същество, нуждаеше се отчаяно от него — отчаяние, граничещо с болката. А тя дори не познаваше това чувство, не знаеше как да го назове.

А после той беше в нея. Ахна от остротата и внезапността на болката, но не издаде нито звук. Притисна се в него, целуваше се и се движеше в ритъм с него и болката се разнесе. Остана чувството за взаимност и острата нужда от още нещо…

„Обичам те“, помисли си и се надигна към него. Неизказаните думи изпълваха съзнанието й и станаха фон на ритъма на телата им.

— Кейти! — извика той и влезе дълбоко в нея.

Тялото й експлодира като звезда, раздроби се, започна да се носи по непознато течение. Времето спря за миг, после всичко отново, бавно, се върна на мястото си.

— О! — възкликна тя и се отпусна на топлия килим. За първи път в живота си разбра за какво е всичкият този шум.

Той се излегна до нея, притисна в нейното своето потно тяло. Прегърнал я с едната си ръка, гледаше втренчено тавана. Също като нейното, дишането му беше накъсано.

— Беше девствена — каза той. Думите му прозвучаха ужасяващо далечни.

— Да — беше всичко, което тя можеше да каже.

Обърна се на една страна и преметна крак през неговите.

— Винаги ли е така?

Той обърна глава към нея и тя видя в сините му очи нещо, което я смути — страх.

— Не, Кейти — каза след дълго време. — Невинаги.

 

 

Кейт се събуди в прегръдките на Джони. И двамата лежаха по гръб, чаршафите бяха увити около хълбоците им. Тя гледаше гредите на тавана и усещаше непознатата й тежест на ръката му между голите си гърди.

Бледите утринни лъчи проникваха през отворения прозорец и се събираха върху пода. Безкрайният шум от разбиването на вълните в кея беше като ехо на бавния ритъм на сърцето й.

Не знаеше какво се очаква от нея сега, как трябва да се държи. Това беше като вълшебен и неочакван подарък. Бяха правили любов три пъти — последния път само преди няколко часа. Бяха се целували, бяха си приготвили омлети и ги бяха изяли пред огъня, бяха разговаряли за семействата и работата си. Джони дори й беше разказал няколко много глупави шеги.

Онова, за което не бяха разговаряли, беше утрешният ден, а ето че той беше тук — също толкова осезаемо присъствие между тях, каквото бяха и меките чаршафи, и звукът на неговото дишане.

Тя се радваше, че беше изчакала с правенето на любов, макар че в днешно време не беше модерно да се чака да се влюбиш, да чакаш точния за теб човек. Всичко, случило се през изминалата нощ, беше разлюляло света й — точно както пишат поетите.

Но какво, ако Джони не я смяташе за точното за себе си момиче? Не беше казал, че я обича — разбира се, че нямаше да го каже — а без тези думи, как може жената да преживее страстта?

Очакваше ли се от нея да се облече, да си отиде и да се преструва, че нищо не се е случило? Или трябваше да слезе долу и да приготви закуска и да се моли изминалата нощ да е началото, а не краят?

Усети го да се размърдва и се напрегна.

— Добро утро — каза той с дрезгав глас.

Тя не знаеше как да се преструва на срамежлива или безразлична. Беше го обичала прекалено дълго, за да се преструва. Значение сега имаше това, че не станаха и не продължиха всеки по пътя си.

— Кажи ми нещо, което не знам за теб.

Той погали ръката й.

— Хм. Някога ходех редовно на църква.

Беше изненадващо лесно да си го представи — слабичко момченце, с пригладена назад коса, да върви внимателно по пътеката в църквата. Образът я накара да се изкикоти.

— Майка ми щеше да те обожава.

— А сега ми кажи нещо за себе си.

— Аз съм пристрастена към научната фантастика. „Междузвездни войни“, „Стар Трек“, „Дюн“. Обичам ги всичките.

— А аз бях готов да се обзаложа, че четеш любовни романи.

— Това също. А сега ми кажи нещо, което има значение. Защо се отказа да бъдеш репортер?

— Винаги се гмуркаш в най-дълбокото, нали? — Въздъхна. — Мисля, че вече си се досетила. Салвадор. Отидох там като рицар на бял кон, готов да насоча светлината си към истината. А после видях какво се случва около мен…

Тя не каза нищо, само го целуна по голото рамо.

— Родителите ми бяха скрили толкова много неща от мен. Мислех, че съм подготвен, но човек просто не може да е готов за това. Кръв, смърт, части от човешки тела, пръснати наоколо… Мъртви деца по улиците и момчета с автомати. Заловиха ме… — Гласът му заглъхна, той прочисти гърлото си и продължи: — Не знам защо ме оставиха жив, но фактът е, че ми позволиха да живея. Имах късмет. Подвих си опашката и се прибрах у дома.

— Не си направил нищо, от което да се срамуваш.

— Избягах като страхливец. И се провалих. Ето, сега знаеш всичко. Включително защо съм в Сиатъл.

— Мислиш ли, че това променя по някакъв начин чувствата ми?

Мина миг, преди той да каже:

— Трябва да караме бавно напред, Кейт.

— Знам. — Обърна се на една страна и се притисна в него. Опита се да запомни всяка черта на лицето му и това, как изглежда рано сутрин. Видя наболата му брада, израснала в часовете, през които бяха спали, и си помисли: „Вече се е променил.“

Той затъкна косата зад ухото й.

— Не искам да те нараня.

Тя искаше просто да каже: „Недей, тогава“, но сега не беше времето за прости отговори или преструвки. Сега значение имаше откровеността.

— Ще приема риска да бъда наранена — каза спокойно.

Подобие на усмивка повдигна ъгълчетата на устните му, но очите му гледаха сериозно. Всъщност изглеждаше леко разтревожен.

— Знаех, че ще представляваш опасност.

Тя не разбра.

— Аз? Сигурно се шегуваш. Никой никога не ме е мислил за опасна?

— Аз те мисля.

— Защо?

Той не отговори, наведе се напред и я целуна. Тя затвори очи и зачака. Не беше сигурна, но може би точно преди устните му да докоснат нейните, той каза:

— Защото си момиче, в което човек лесно може да се влюби.

И не звучеше особено щастлив.

 

 

Кейт спря пред входната врата. Бяха минали само мигове, откакто се беше къпала в щастието да лежи в прегръдките на Джони, но сега беше отново в реалния свят, в който току-що беше спала с мъжа, с когото първа бе спала най-добрата й приятелка.

Какво щеше да каже Тъли?

Отвори вратата и влезе. В тази сива дъждовна утрин апартаментът бе изненадващо тих. Хвърли чантата си на кухненската маса и си направи чаша чай.

— Къде беше, по дяволите?

Обърна се и трепна.

Там стоеше Тъли, с мокра коса и загърната в хавлия.

— Едва не извиках ченгетата снощи. Къде… облечена си в костюма от вчера. — На лицето й се разля бавна многозначителна усмивка. — Прекарала си нощта с някого? О, мили Боже, така е. Изчерви се. — Тъли се засмя. — А аз мислех, че ще си останеш девица. — Сграбчи Кейт за ръката и я завлече до дивана. — Говори.

Кейт гледаше втренчено най-добрата си приятелка. Прииска й се да се бе върнала у дома след излизането на Тъли за работа. Трябваше да помисли, да планира разговора. Тъли можеше да съсипе всичко само с една дума или поглед. „Той е мой“, можеше да каже и какво щеше да прави Кейт тогава?

— Говори — каза отново Тъли и удари рамо в нейното.

Кейт си пое дълбоко дъх.

— Влюбена съм.

— Чакай малко. Любов? След една нощ?

Сега или никога, нямаше смисъл да отлага неизбежното.

— Не — каза. — Обичам го от години.

— Кого?

— Джони.

Нашия Джони?

Кейт не си позволи местоимението да й причини болка.

— Да. Снощи…

— Той спа с мен… кога? Преди няколко месеца, а после не спря да звъни. Като че ли иска да си го върне. Не може да е влюбен в теб.

Кейт се опита да не обърне внимание на израза „да си го върне“, но не можа.

— Знаех, че ще обърнеш разговора към себе си.

— Но… Той е твой шеф, за Бога.

— Напуснах. Ще започна работа в рекламата след две седмици.

— О, страхотно. Сега се отказваш от кариерата си заради мъж.

— И двете знаем, че не съм достатъчно добра да успея в новините. Това е твоята мечта, Тъли. И винаги е била. — Виждаше, че приятелката й иска да оспори твърдението й, но знаеше също, че всеки спор би бил лъжа. — Влюбена съм в него, Тъли — каза накрая. — От години.

— Защо не ми каза?

— Страхувах се.

— От какво?

Кейт не отговори.

Тъли я гледаше втренчено. Тя видя всичко в тъмните й изразителни очи — страх, тревога и ревност.

— Това намирисва на истинска катастрофа.

— И аз нямах доверие в Чад, помниш ли? Но оставих чувствата си настрани. Защото ти имаше нужда и от мен. Можеш ли да се радваш за мен?

Тъли продължаваше да я гледа и макар че накрая се усмихна, усмивката й не беше искрена и двете го знаеха.

— Ще се опитам.

 

 

„Да си го върне.“ Думата, като образа, който представяше, не излизаше от ума на Кейт.

„Той спа с мен… кога? Преди няколко месеца…“

„… не може да е влюбен в теб.“

Веднага щом Тъли излезе, Кейт се обади, че е болна и се пъхна в леглото. Не бяха минали и двайсет минути, когато силно почукване по входната врата я изтръгна от мислите й.

— По дяволите, Тъли — измърмори тя, наметна розовия си халат и обу пухкавите си пантофи. — Не можеш ли да помниш, че трябва да вземаш ключа си? — Отвори вратата.

На прага стоеше Джони.

— Не изглеждаш болна.

— Лъжец. Изглеждам ужасно.

Той протегна ръка, развърза колана и накара халата да се свлече от раменете й. Той падна в краката й като розова локвичка.

— Фланелена нощница. Колко секси. — Затвори вратата след тях.

Тя се опита да не мисли за разговора си с Тъли…

„… да си го върне…“

„… не може да те обича…“

… но думите сякаш бяха заседнали в ума й и понякога се смесваха с неговите „не искам да те нараня“.

Сега изведнъж прозря опасността, която толкова наивно бе приела. Той можеше да разбие сърцето й, а тя нямаше как да се защити.

— Мислех, че ще се радваш да ме видиш — каза той.

— Казах на Тъли за нас.

— О! И имаше ли проблем?

— Мисли, че си го връщаш на мен заради нея.

— Така ли?

Кейт преглътна мъчително.

— Обичаш ли я?

— За това ли е всичко? — Взе я на ръце и я понесе към спалнята, като че ли въобще не тежеше. Вече в леглото, започна да разкопчава нощницата й, като през цялото време я целуваше. — Няма значение — прошепна, долепил устни до голата й кожа. — Тя не ме обича.

Кейт затвори очи и го остави отново да разлюлее света й, но когато свърши и се беше сгушила в него, несигурността се върна. Тя може и да не беше най-опитното момиче на света, но не беше и най-наивното. И беше сигурна в едно — имаше значение дали Джони беше обичал Тъли.

Голямо значение.