Кристин Хана
Алеята на светулките (28)

Глава 27

„Часът на момичетата с Тъли Харт“ беше успех от първия ден, в който бе излъчено. Изведнъж Тъли се превърна в нещо повече от журналистка и домакин на утринно предаване, тя беше истинска звезда. Всичко в шоуто бе така замислено, че да демонстрира силните й страни и да подчертава таланта й.

Това, което винаги бе правила добре, беше да разговаря с хората.

И още, тя осъществяваше връзка не само с камерата, но и с гостите си, публиката в студиото и зрителите си. Още през първите две седмици, тя стана сензация. Снимката й беше на кориците на „Пийпъл“, „Ентъртейнмънт Уийкли“, „Гууд Хаускийпинг“, „Ин Стайл“. „Синдиуърлд“ имаше проблеми да отговаря на всички изисквания — толкова бързо предаването й се превръщаше в нов пазар.

И най-хубавото от всичко беше, че тя го притежаваше. Разбира се, собственици бяха и „Синдиуърлд“, семейство Райън също имаха малък дял, но тя беше основният собственик. Както знаеха всички, ако едно предаване постигнеше наполовина успеха на Опра, то беше дяволски успешно.

Сега тя седеше в офиса си и преглеждаше бележките по предаването. Вдигна поглед — оставаха двайсет и пет минути.

Днес щеше да бъде едно от предаванията, в които канеше знаменитости. И щеше да проведе интервю, в което основната тема щеше да бъде: „Нима ние всички не се обичаме…“ За да бъдем честни, у Тъли бе останало достатъчно от журналистката, за да настръхва при тези интервюта, но деловата жена надделяваше. Обществеността просто не можеше да се наслади на звездите си. Джони се бе примирил с тези предавания в замяна на възможностите, които получаваше.

На вратата се почука, после се чу почтителното:

— Госпожо Харт?

Тя се завъртя на стола си.

— Да?

— Кръщелницата ви е тук. За онзи отрязък, в който се говори за това да заведеш дъщеря си на работното си място.

— Страхотно! — Тъли скочи на крака. — Нека влезе.

Вратата се отвори широко и на прага застана Джони, облечен в избелели дънки и син кашмирен пуловер.

— Здравей — каза.

— Здравей.

Мара, застанала до него, като че ли не можеше да стои спокойна — толкова беше развълнувана.

— Здравей, лельо Тъли. Татко каза, че мога да прекарам целия ден с теб.

Тъли отиде при тях.

— Не бих могла да моля за по-добра дъщеря. Искаш ли да видиш какво е да излъчиш предаване?

— Нямам търпение.

Тъли се обърна към Джони, осъзнала със секунда закъснение, че е прекалено близо до него. Виждаше миниатюрното петно до ухото му, до което бръсначът не бе стигнал.

— Ще бъда в офиса си, ако имаш нужда от мен. Не й купувай кола или кон, докато е тук.

— А нещо малко?

— Обикновено не бих имал нищо против, но твоето малко може да се окаже диамант.

— Мислех за специалната дизайнерска чанта с надпис „Часът на момичетата“.

— Съвършено.

Тъли му се усмихна.

— Ти си мой режисьор. Трябва да казваш, че съм съвършена.

Той я погледна.

— Целият свят мисли, че си съвършена.

Между тях изведнъж застана всичко през изминалите години: разговори, моменти и пропуснати възможности. Поне тя мислеше за това — вече не го познаваше толкова добре, че да разчита изражението му. Макар че работеха заедно всеки ден, винаги бяха заобиколени от хора и фокусирани върху работата. През уикендите, когато гостуваше в къщата му, той беше съпругът на Кейт и Тъли стоеше на разстояние.

Сега той не помръдна.

Тъли се усмихна и отстъпи назад с надеждата, че изглежда искрена.

— Хайде, Мара, да играем на майка и дъщеря. На гости ми е Линдзи Лоухън. Можеш да я запиташ как е започнала кариерата си.

 

 

В една слънчева сряда в първата пълна седмица на септември Кейт стоеше на тротоара пред началното училище „Ордуей Паркингът“, който само допреди малко бе пълен с автобуси и коли — предимно джипове и минивани — сега бе празен и смълчан. Звънецът бе ударил и директорът се бе върнал в кабинета си, за да започне деня. Точно над главата й две знамена се развяваха на есенния бриз.

— Още ли плачеш? — опита се да я успокои Тъли, но в думите й се усещаше и лека насмешка.

— Да — каза Кейт със сподавен глас.

— Хайде, ще те заведа у дома.

— Но… — Кейт погледна прозорците в далечния край на училището. — Някой от тях може да има нужда от мен.

— Те са в детската градина, не им предстои сърдечна операция. А ти имаш работа, която трябва да свършиш.

Кейт въздъхна и изтри очите си.

— Знам, че се държа глупаво.

Тъли стисна ръката й.

— Не е така. Помня първия си ден в училище. Толкова завиждах на децата, които имаха майки и те плачеха.

— Наистина оценявам присъствието ти тук днес. Знам колко ти е трудно да излизаш от студиото.

— Режисьорът ми ми даде свободен ден — каза тя с усмивка. — Мисля, че е влюбен в най-добрата ми приятелка.

Отидоха до паркинга. Кейт седна зад кормилото на новия си син джип и запали двигателя.

Тъли седна до нея и веднага се наведе напред, за да постави диск в уредбата. Гласът на Рик Спрингфийлд изпълни купето.

Кейт се засмя. По пътя спряха, за да изпият по кафе, и когато се прибраха у дома, тя определено се чувстваше по-добре.

Влязоха в дневната, където навсякъде бяха разпръснати играчки, и Кейт се отпусна в любимия стол на Джони, вдигна краката си върху табуретката.

— А сега какво, безстрашна моя водачке? Ще излезем да пазаруваме?

— Имаме някакви си смешни три часа. Няма да ни стигнат. Трябваше да ги запишеш в целодневната детска градина.

Кейт бе чувала това и преди.

— Знам много добре какво е мнението ти. Но обичам децата ми да са край мен.

— Всъщност имам по-добър план. — Тъли се отпусна на дивана. — Ще говорим за писането ти.

Кейт едва не остана с отворена уста.

— М-м-моето писане?

— Твърдеше, че ще започнеш отново да пишеш, когато момчетата тръгнат на детска градина.

— Дай ми малко време, а? Те току-що тръгнаха. Да говорим за предаването ти. Джони ми каза, че…

— Прозирам през зле замаскираната ти тактика. Мислиш, че ще забравя всичко друго, ако заговорим за мен.

— Обикновено е вярно.

— Съкрушена съм. Е, за какво ще пишеш?

Кейт изведнъж се почувства разголена.

— Това е стара мечта, Тъли.

— Е, и ти остаряваш, така че е съвършена.

— Казвал ли ти е някой някога, че си кучка?

— Само мъжете, с които излизам. Хайде, Кейти. Говори ми. Виждам колко уморена си непрекъснато. Знам, че имаш нужда от нещо повече в живота си.

Последното, което Кейт очакваше, бе Тъли, която бе на върха на успеха, да забележи депресията й. Като проумя това, престана да се съпротивлява. Всъщност напоследък се бе уморила и да се преструва.

— Повече от това е. Чувствам се… изгубена. Това, което имам, би трябвало да е достатъчно, но не е. И Мара ме уморява много. Всичко, което правя, е погрешно. Толкова я обичам, а тя се отнася с мен като със стари обувки.

— От възрастта е.

— Това извинение започва да ми омръзва. Може би трябва да й позволя да се запише на курса за модели, за който толкова говори. Но просто не искам да мисля, че може да попадне в този свят.

— Напомням ти, че говорим за теб — каза Тъли. — Виж, Кейти, не знам какво преживяваш, но знам какво е да искаш повече. Понякога трябва да се бориш за нещата, които ще те направят завършен човек.

— Казва го жената, която взема семейството ми назаем, — когато има нужда от такова.

Тъли се усмихна.

— Чудесна двойка сме, нали?

Кейт се усмихна — като че ли за първи път от цяла вечност.

— Винаги сме били. Ще ти кажа едно. Ще помисля за писането, ако ти помислиш да се влюбиш.

Тъли я погледна.

— Може би ще е по-лесно, ако се замислим да прекараме деня на плажа. — Направи пауза. — Не съм се чувала с Грант, откакто се преместих тук.

— Знам — каза Кейт. — Съжалявам. Но не мисля, че той е подходящият за теб. Ако бяхте един за друг, щеше да се влюбиш.

— Така мислят хората като теб — каза Тъли тихо, после засия. — Хайде да си приготвим коктейли „Маргарита“.

— Ето какво измисли сега. Ще се напия в първия ден, в който момчетата тръгнаха на детска градина, и то сутринта. Съвършено.

 

 

До карнавала по случай Деня на Вси светии в „Ордуей“ оставаха само седем дни, а Кейт бе проявила глупостта да направи снимките и да подреди таблото. Трябваше да купи материалите, да боядиса таблото с подходящ фон и да построи къщичката на духовете от картон. Беше вече уморена. Като се прибавят и отговорностите й да кара Мара на курсовете за модел, по-точно беше да се каже, че е изтощена.

Но се предполагаше, че трябва да пише книгата си. Джони, Тъли и майка й го очакваха от нея. Тя го очакваше от себе си. Беше сигурна, че ще намери време, щом веднъж момчетата тръгнат на детска градина.

Но тя ги оставяше там само до обяд. Едва беше ги завела, а ето че вече бе време да ги вземе. А Джони, който винаги й бе помагал много, сега прекарваше повече време в студиото, отколкото у дома.

И Кейт направи това, което винаги бе правила — продължи да живее и да изпълнява задълженията си с надеждата, че никой няма да забележи, че вече не се усмихва както някога, нито че не спи добре нощем.

Тази сутрин, в шест часа, събуди Джони с целувка, после отиде да събуди Мара. И от този миг бе уловена във водовъртежа на нуждите на другите. Напазарува и се срещна с комитета по украсяването.

Беше така погълната от работа, че едва не закъсня да вземе момчетата. Изтича до джипа си и го подкара като бясна из острова. Спря на паркинга, когато повечето коли потегляха. Натисна клаксона и махна на момчетата.

Телефонът й звънна.

— Ало? — каза тя и протегна ръка да отключи задната врата.

— Мамо? — каза Мара.

— Какво има?

Мара се засмя, но смехът й очевидно бе фалшив.

— Нищо. Не искам да те преуморявам, но свиквам семейна среща в седем тази вечер.

— Какво?

— Семейна среща.

— Е, нещо такова. Не искам Уилям и Лукас да са там.

— Нека изясним — искаш да се срещнеш с мен и баща ти в седем.

— И с Тъли.

— В какво си се забъркала?

— Винаги предполагаш най-лошото. Просто искам да поговорим.

Тринайсетгодишно момиче да иска да разговаря с родителите си? И особено Мара да иска да разговаря с Кейт? Все едно да вали сняг през юли.

— Добре — каза Кейт бавно. — Сигурна ли си, че не си се забъркала в нищо?

— Сигурна съм. Ще се видим. Чао.

Кей гледаше телефона в ръката си.

— Какво ли има? — запита се на глас. Но преди някакъв отговор да е успял да се оформи в главата й, задната врата се отвори и момчетата се покатериха на седалката. И Кейт още веднъж бе захвърлена във водовъртежа на всекидневието.

Трябваше да напазарува, да сготви, а в три трябваше да отиде да вземе Мара.

— Сигурна ли си, че не искаш да поговорим сега? — запита.

Мара седеше свита на предната седалка, лицето й бе сведено и косата й скриваше по-голямата част от него. Както обикновено, дънки с ниска талия, сандали, макар че валеше, къса тениска и кисело изражение. Изражението й беше като аксесоар, който никога не оставяше в дома си.

— Ако можех да говоря сега, нямаше да поискам семейна среща в седем. Сети се, мамо.

Кейт знаеше, че не бива да позволява на дъщеря си да й говори така, и обикновено не й позволяваше, но днес никак не й се искаше да влиза в препирни.

Като се прибраха у дома, Кейт отиде в банята, взе два аспирина и облече анцуга си. Без да обърне внимание на главоболието, настани момчетата край масата с книжките им за оцветяване и започна да приготвя вечерята.

Преди да се усети, стана шест часът и Джони отвори вратата.

— Здравей — каза и въведе Тъли в къщата. — Виж кой е дошъл с мен за голямата семейна среща.

Кейт вдигна поглед.

— Здравейте и двамата. — Покри тигана и намали газта на котлона, после отиде при тях. — Не знаете какво става, нали?

— Аз? Едва ли знам нещо — каза Тъли.

След това й се струваше, че времето едновременно се влачи и лети. Докато вечеряха наблюдаваше дъщеря си, опитвайки се да предугади какво ще последва, но накрая не беше по-близо до отговора, отколкото през целия следобед.

— Добре — каза най-после Мара почти точно в седем, след като чиниите бяха измити, а момчетата бяха горе и гледаха филм. Стоеше до камината и изглеждаше едновременно нервна и невъзможно млада. — Леля Тъли мисли, че аз трябва да…

— Тъли знае за какво става въпрос? — запита Кейт.

— Ъ-ъ, не — побърза да отрече Мара. — Просто, като цяло, тя мисли, че не трябва да ти отговарям, че трябва да проявявам уважение.

Кейт погледна Джони, който в отговор изви очи към тавана.

— И ето какво — каза Мара, като кършеше ръце. — През ноември в Ню Йорк ще се състои конференция, на която просто трябва да отида. Ще се съберат агенти и фотографи, търсещи модели. Тъли мисли, че Айлийн Форд ще ме избере почти със сигурност. А водещият курса лично ме покани.

Кейт седеше, прекалено изумена, за да каже нещо. „Ню Йорк… Тъли мисли… ме покани лично.“ Коя стрела трябваше да извади първо?

— Предполагам, че това струва пари — каза Джони.

— О! Точно така — кимна Мара. — Три хиляди долара, но си струва парите. Всички важни хора ще бъдат там.

— А датите?

— От четиринайсети до двайсет и първи ноември.

— По време на училище? — запита остро Кейт.

— Само седмица е… — поде Мара, но Кейт я прекъсна.

— Само седмица? Шегуваш ли се?

Мара хвърли нервен поглед на Тъли.

— Мога да си пиша домашните в самолета и нощем, но ако ме открият като модел, и бездруго няма да ми се наложи да завърша гимназия. Ще имам частни учители.

— Колко от децата в твоя курс са поканени да участват? — запита Джони. Изглеждаше съвсем спокоен и разумен.

— Всички — отговори Мара.

— Всички? — изправи се Кейт. — Всички? Тогава това не е нещо специално, а някакъв рекет, възможност да ни измъкнат пари. Ти всъщност мислиш…

— Кейт — каза Джони и я изгледа с онзи поглед.

Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Не исках да кажа това, Мара. Просто… не можеш да пропуснеш седмица от училищните занятия, а три хиляди долара са много пари.

— Аз ще платя — каза Тъли.

На Кейт никога не й се бе искало повече да зашлеви най-добрата си приятелка.

— Не може да отсъства от училище.

— Бих могла…

Кейт вдигна ръка за тишина.

— Не казвай нищо повече — нареди на Тъли.

Мара избухна в сълзи.

— Виждаш ли? — извика на Тъли. — Мисли ме за бебе и нищо не ми позволява.

Джони стана.

— Мара, хайде, та ти си само на тринайсет.

— Брук Шийлдс и Кейт Мос са били милионерки на четиринайсет, защото майките им са ги обичали, нали, Тъли? — Избърса очите си и погледна Джони. — Моля те, татко.

Той поклати глава.

— Съжалявам, скъпа.

Мара се завъртя на пети и изтича горе. Чуваха я да плаче, докато не затръшна вратата на стаята си.

— Ще отида да поговоря с нея — каза Джони, въздъхна и тръгна към стълбите.

Кейт се обърна към най-добрата си приятелка.

— Ти луда ли си?

— Но това е само училище за модели, нищо лошо.

— По дяволите, Тъли, тя няма нужда да бъде в онзи откачен свят. Казвала съм ти го и преди. Опасно е.

— Аз ще й помагам. Ще отида с нея.

Кейт беше така ядосана, че едва си поемаше дъх. За пореден път Тъли я бе накарала да изглежда лоша пред Мара, а честно, тя нямаше нужда от помощ, за да развали отношенията си с дъщеря си.

— Ти не си нейна майка. Аз съм. Ти можеш да я глезиш колкото искаш. Но аз трябва да се грижа тя да е добре и в безопасност.

— Безопасността не е всичко — каза Тъли. — Понякога човек трябва да поема рискове. Ако не си смел, нищо няма да постигнеш.

— Тъли, не знаеш за какво говориш. Моята тринайсетгодишна дъщеря няма да замине за Ню Йорк и ти със сигурност няма да я придружаваш. Темата е приключена.

— Чудесно — каза Тъли. — Просто се опитвах да помогна.

Кейт долови, че приятелката й е наранена, но беше много уморена, а това беше прекалено важно, за да отстъпи.

— Добре. И следващия път, когато дъщеря ми дойде при теб с план да отсъства от училище или такъв, който да включва пътуване като модел, ще ти бъда благодарна, ако ми позволиш да го обсъдя с нея.

— Но ти няма да го обсъдиш. Вие двете само си крещите. Дори Джони казва…

— Говорила си с Джони за това?

— Той се тревожи за отношенията ти с Мара. Казва, че в някои нощи тук е като Втората световна война.

Това беше третият удар за тази вечер и я заболя толкова много, че само каза:

— По-добре си тръгни, Тъли. Това са семейни въпроси.

— Но… Мислех, че съм от семейството.

— Лека нощ — каза тихо Кейт, после излезе от стаята.