Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момичетата от Алеята на светулките (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firefly Lane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Кристин Хана

Заглавие: Алеята на светулките

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-.17-0288-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8398

История

  1. — Добавяне

Глава 17

— Не знам кой пише тези указания, но не мисля, че говори английски.

Бяха в спалнята на долния етаж, която подготвяха за детска стая. Кейт се усмихна и заслиза внимателно по стълбата, когато Тъли захвърли отвертката по току-що боядисаната стена.

— Дай да погледна.

Тъли, застанала сред празните кофи боя, четките и отвертките, вдигна смачкания лист хартия.

— Ето.

Кейт започна да изучава смешно усложнените указания.

— Ще започнем с ето тази дълга дъска тук. Тя се съединява с това парче тук, виждаш ли? После…

През следващите два часа те успяха да сглобят най-сложното детско креватче в света.

Когато то беше готово и сложено на мястото си до жълтата като слънчевата светлина стена, застанаха в средата на стаята и започнаха да му се любуват.

— Какво щях да правя без теб, Тъли?

Тъли я прегърна.

— За щастие, никога няма да ти се наложи да разбереш. Хайде, ще направя коктейли „Маргарита“.

— Не мога да пия. Знаеш го.

Тъли й се усмихна.

— Моите най-дълбоки извинения, но след работата по сглобяването на това креватче — работа, която, мога да добавя, си беше изцяло за Джони — заслужавам „Маргарита“. А ти можеш да пиеш нещо безалкохолно.

Хванати за ръка, отидоха в кухнята и си приготвиха питиета. После влязоха в дневната, застанаха пред огъня и започнаха да разговарят. За дребни неща предимно.

— Какво е да си омъжена? — запита Тъли, когато Кейт отиде да сложи дърва в огъня.

— Е, минаха само три месеца, затова едва ли съм експерт, но засега е страхотно. — Седна на дивана и вдигна крака на масичката за кафе, подпряла ръка на едва забележимо издутия си корем. — Ще ме помислиш за луда, но ми харесва всекидневието, да закусваме заедно, като всеки чете нещо, харесва ми той да е първият човек, когото виждам сутрин, и това, че ме целува за лека нощ. — Усмихна се на Тъли. — Но ми липсва деленето на банята с теб. Той непрекъснато мести нещата ми, а после забравя къде ги е сложил. А ти, Тъли? Какъв е животът в стария ни апартамент?

— Самотен — каза Тъли, сви рамене и се усмихна така, все едно нямаше значение. — Започвам да свиквам.

— Можеш да ми се обаждаш по всяко време, знаеш го.

— Да. И се обаждам. — Тъли се засмя и си наля втора „Маргарита“. — Планирали ли сте живота си, след като се роди моят кръщелник? Ще ти дадат ли няколко седмици отпуск?

Кейт се опитваше да избягва тази тема. Знаеше какво иска от мига, в който Джони се бе оженил за нея, но нямаше смелост да каже на Тъли. Пое си дълбоко дъх.

— Ще напусна.

— Какво? Защо? Имаш добра кариера, а и двамата с Джони изкарвате добри пари. Сега е 1987 година, за Бога! Не се налага да напуснеш, за да бъдеш майка. Можеш да наемеш гувернантка.

— Не искам някой друг да отгледа детето ми. Не и докато не стане на възраст за детска градина.

— Детска градина? Какво ще рече това, осем години?

Кейт се усмихна.

— Пет.

— Но…

— Без „но“. За мен е важно да бъда добра майка. Ти най-добре знаеш колко е важно това за едно дете.

И двете знаеха, че Тъли няма какво да отговори, защото още носеше белезите, оставени от лошата й майка.

— Жените могат да имат и двете. Не живеем в петдесетте.

— Майка ми идваше с мен на всяко училищно пътуване. Помагаше в класната стая всяка година, докато не я помолих да спре да идва. Не пътувах с автобуса, докато не станах в пети клас и все още си спомням как разговарях с майка си на връщане от училище. Искам детето ми да има всичко това. Винаги мога да се върна на работа.

— И мислиш, че това ще е достатъчно за теб?

— Ако не е, ще намеря нещо друго. Хайде, не съм космонавт, нали? — усмихна се. — А сега ми разкажи за работата си. Ще живея чрез теб, така че пиши добри истории.

Тъли веднага започна щастливо да разказва за последната си задача. Кейт се облегна назад, затвори очи и заслуша.

— Кейт? Кейт?

Беше така потънала в мисли, че й трябваше момент да осъзнае, че Тъли говори на нея. Засмя се.

— Съжалявам. Какво казваше?

— Но ти заспа насред разказа ми. Разказвах ти за мъжа, който ме покани на среща.

— Не спях — побърза да я увери Кейт, но наистина се чувстваше сънена и като че ли леко й се виеше свят. — Мисля, че имам нужда от чаша чай. — Изправи се и се олюля леко. Протегна ръка към облегалката на дивана. — О, това е… — Насред изречението, погледна Тъли и смръщи вежди. — Тъли?

Тъли се изправи толкова бързо, че преобърна чашата си с коктейла. Прегърна Кейт през раменете, даде й опора.

— Тук съм.

Нещо не беше наред. Зави й се свят — толкова силно, че залитна.

— Дръж се, скъпа — каза Тъли и я поведе към вратата. — Трябва да стигнем до телефон.

Телефон? Кейт поклати объркано глава, зрението й се замъгли.

— Не знам какво става — измърмори. — Това ме изненадва.

После погледна дивана, където седеше.

Видя тъмна кръв по възглавничката и локва, която се събираше в краката й.

— О, не! — прошепна и докосна корема си. Искаше да каже още нещо, да се помоли на Бог за помощ, но докато търсеше думите, светът се завъртя и тя изгуби съзнание.

 

 

Тъли настоя да й позволят да остане в линейката. Седна до Кейт и каза:

— Тук съм. — Повтаряше го отново и отново.

Кейт беше в съзнание. Но едва се крепеше. Кожата й беше бледа и дори зелените й очи, обикновено толкова ярки, бяха мътни. По слепоочията й се стичаха сълзи.

Линейката спря пред болницата. Тъли бе изблъскана встрани, тъй като бързаха да вкарат Кейт вътре. Тя стоеше на вратата и гледаше как отнасят най-добрата й приятелка, и изведнъж усети цялата тежест на онова, което ставаше.

Жените, претърпели спонтанен аборт, можеше да умрат от загуба на кръв.

— Моля те, Господи — прошепна и за първи път й се прииска да знаеше как да се моли. — Не позволявай да я изгубя.

Знаеше, че тази е грешната молитва — не онази, която Кейт би искала.

— И се погрижи за бебето й.

Да се моли на този Бог, който никога не чуваше думите й, беше все едно да хвърля диаманти в реката.

— Кейти ходи на църква всяка неделя — напомни Му, просто за всеки случай.

 

 

Кейт спеше в малката боядисана в зелено болнична стая, която гледаше към паркинга. До леглото й, на пластмасов стол, седеше мисис Малърки в ръцете с роман с меки корици. Както винаги, мърдаше устни, докато четеше.

Тъли застана зад нея и я докосна по рамото.

— Донесох ти кафе. — Постави загрижено ръка на рамото на мисис Малърки. Бяха минали почти два часа, откакто Кейт бе изгубила бебето, и макар че се обадиха на Джони, той не можеше да дойде, защото беше в Спокейн, в другия край на щата.

— Предполагам, че е благословия, задето се случи рано — каза Тъли.

— Четири месеца не е рано, Тъли — каза тихо мисис Малърки. — Но жените, които не са имали спонтанен аборт, винаги казват така. Това ми каза и Бъд. Два пъти. — Вдигна поглед. — За мен никога не е било благословия. Губех някого, когото обичах. Знаеш за това, нали?

— Благодаря — каза Тъли и стисна рамото на мисис Малърки. — Сега знам какво да не казвам. Иска ми се да знаех какво ще помогне.

Кейт отвори очи и ги видя.

Мисис Малърки се изправи, отиде до леглото и застана рамо до рамо до Тъли.

— Здравейте — прошепна Кейт. — Кога ще дойде Джони… — Като произнесе името на съпруга си, гласът й се пропука като яйце, а тя започна да трепери.

— Някой каза ли името ми?

Тъли се обърна рязко.

Той стоеше на прага с букет цветя в ръце. Всичко у него изглеждаше запуснато — небръснатото му лице, дългата му рошава коса. А в очите му се четеше пълно изтощение. Дънките му бяха износени и мръсни, ризата му в цвят каки имаше повече гънки от неоправено легло. — Наех частен самолет.

Хвърли цветята на стола и отиде до съпругата си.

— Здравей, бейби — прошепна. — Съжалявам, че се забавих толкова.

— Беше момче — каза Кейт, избухна в сълзи и се притисна в него.

Тъли и Джони заплакаха едновременно. Мисис Малърки се приближи до Тъли и я прегърна през кръста.

— Той я обича — каза Тъли тихо. Нощта, прекарана с Джони, я беше направила сляпа, беше я хванала като насекомо в капана на забравеното време. Беше мислила, че Кейт е вторият му избор, но това… не беше втори избор.

Мисис Малърки я отведе по-далеч от леглото.

— Разбира се, че я обича. Хайде, да ги оставим сами.

Взеха чашките си с кафе и излязоха в коридора, където на неудобен стол седеше мистър Малърки. Вдигна поглед и видяха, че очите му са прорязани от червени жилки.

— Как е тя?

— Джони е с нея сега — каза мисис Малърки и го докосна нежно по рамото.

За първи път от години Тъли се почувства като външен човек в това семейство.

— Трябва да съм с нея.

— Не се тревожи, Тъли — каза мисис Малърки, която я наблюдаваше внимателно. — Тя винаги ще има нужда от теб.

— Но сега нещата са различни.

— Разбира се. Кейти е омъжена. Поели сте всяка по своята пътека, но винаги ще бъдете най-добри приятелки.

Всяка по своята пътека.

Ето кое е трябвало да види, но някак си го бе пропуснала.

 

 

Редуваха се да остават при Кейт в следващите няколко дни. В четвъртък беше редът на Тъли. Обади се в работата с лъжата, че е болна, и прекара деня с Кейт. Играха на карти, гледаха телевизия и разговаряха. През по-голямата част от времето, за да бъдем честни, Тъли слушаше. Като дойдеше нейният ред да отговори, се опитваше да каже правилното нещо, но беше повече от сигурна, че невинаги успява. Приятелката й беше тъжна, а тъгата й бе така чужда, че на Тъли се струваше, че е с някоя непозната. Нищо, което кажеше, не можеше да бъде правилно.

Накрая, около осем часа, Кейт каза:

— Знам, ще ме помислиш за луда, но си лягам. Джони ще си бъде у дома след час. А ти можеш да си отидеш у дома. И прави див секс с Тед.

— Тод. А и не съм в настроение за секс. Но пък… — Усмихна се и помогна на Кейт да изкачи стълбите и да се настани в леглото. После я погледна. — Не знаеш колко искам да кажа онова, подходящото, което ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Но ти го казваш. Благодаря. — Кейт затвори очи.

Тъли остана още миг. Чувстваше се неспособна — нещо, което не бе характерно за нея. Въздъхна, върна се долу и започна да мие чиниите. Подсушаваше последната чаша, когато вратата се отвори тихо, после се затвори.

Там стоеше Джони с букет розови рози в ръце. Изглеждаше на двайсет години с наскоро подстриганата си коса, тесните дънки и маратонките „Адидас“. Познаваше го от толкова години, а никога не бе изглеждал така тъжен и съсипан.

— Здравей — каза и остави цветята на масичката за кафе.

— Изглеждаш така, сякаш едно питие ще ти се отрази добре.

— Да изпием по едно. — Опита се да се усмихне. — Тя заспа ли?

— Да. — Тъли грабна бутилката скоч от плота и му приготви питие, после си наля чаша вино и отиде при него.

— Да седнем на верандата — каза той и взе чашата от нея. — Не искам да я будя.

Тъли взе палтото си и го последва навън. Седнаха един до друг на верандата, сякаш бяха деца, и провесиха крака над черните води на езерото Юниън.

Цареше спокойствие. На небето висеше пълната луна, а образът й се отразяваше в тъмните прозорци. Чуваше се далечното движение на автомобилите по моста и шумът от разбиването на водата в кея.

— Как се чувстваш? — запита Тъли.

— Тревожа се за Кейти.

— Знам — отговори тя. — Но питах за теб.

— Бил съм и по-добре. — Отпи от питието си.

Тъли се облегна на него.

— Ти си късметлия — каза. — Тя те обича, а когато Малърки се влюби, то е за цял живот. — В мига, в който каза това, отново изпита онова странно чувство на самота. Самотата беше като нещо, което още не виждаше, но то се приближаваше към нея. За първи път се запита какъв ли щеше да бъде животът й, ако беше като Кейт и беше избрала любовта. Дали тогава щеше да знае какво е да принадлежиш някъде, на някого? Загледа над водата.

— Какво има, Тъли?

— Предполагам, че ви завиждам. На теб и Кейт.

— Но ти не искаш такъв живот.

— А какъв искам?

Той я прегърна.

— Винаги си знаела отговора. Искаш да станеш известна водеща.

— Това прави ли ме предсказуема?

Той се засмя.

— Едва ли трябва да питаш мен. Знаеш ли какво, ще започна да се обаждам тук-там. Рано или късно ще ти намерим работа като водеща.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се. Но ще трябва да бъдеш търпелива. Тези неща отнемат време.

Тя се обърна към него, прегърна го и прошепна:

— Благодаря, Джони. — Познаваше я толкова добре. Някак си знаеше онова, което бе открила току-що — време беше тя да продължи напред.

 

 

Макар да бе уморена, Кейт не можеше да заспи. Лежеше в леглото, гледаше тавана и чакаше съпруга си.

Тази нейна тревога беше сърцевината на връзката им. Когато нещата се влошаваха, тя си спомняше, че бе неговият втори избор, и независимо колко често си казваше, че това не е вярно, част от нея го вярваше и се тревожеше.

Това бе деструктивна невроза. Като надигащата се река Пилчък, тя подриваше всичко наоколо и срутваше дори големи буци пръст.

Чу шум долу.

Той се беше върнал.

— Слава Богу.

Слезе от леглото — нещо, което й причини болка — и отиде на долния етаж.

Осветлението бе загасено. Огънят бе почти загаснал, беше останало само оранжево зарево. Отначало помисли, че е сгрешила, че той не си е у дома, после забеляза сенките на верандата. Двама души, седнали един до друг. Раменете им се допираха. Лунната светлина придаваше сребрист оттенък на очертанията им и те изпъкваха на фона на черната вода. Прекоси тихо къщата, отвори вратата и излезе в нощта. Лекият бриз разроши косата й и развя нощницата й.

Тъли се обърна, прегърна Джони и прошепна нещо в ухото му. Отговорът му бе заглушен от шума на плискащата се вода. Може и да се беше засмял, Кейт не беше сигурна.

— Забавлявате се без мен? — Чу тъжната нотка в гласа си и си пое рязко дъх, за да я прикрие. В сърцето си знаеше, че Джони не се беше обърнал да целуне Тъли, но онази нейна ревнива част не беше така сигурна. Грозната отровна мисъл бе по-малка и от капка кръв, но пак отрови целия поток.

Джони застана до нея за части от секундата. Взе я в прегръдките си и я целуна. Когато той се отдръпна, тя се огледа за Тъли, но бяха сами на верандата.

За първи път в живота си й се прииска да го обичаше по-малко. Тези нейни чувства бяха опасни, тя беше като голо бебе, изложено на природните стихии. Уязвима и безкрайно уплашена. Той щеше да я съсипе някой ден. Не се съмняваше в това.

 

 

Тъли се опита — докато месеците се нижеха и накрая започна новата година — да бъде търпелива и да вярва в най-доброто, но в края на май почти беше изгубила надежда. 1988 година не се очертаваше като добра година за нея. Беше рано в горещия пролетен ден, а тя упорито се стараеше да се радва на положението си на заместник водеща новините. Когато предаването свърши, тръгна обратно към офиса си.

Тъкмо сядаше зад бюрото си, когато чу:

— Втора линия, Тъли.

Вдигна слушалката на телефона, после натисна белия квадратен бутон за втора линия и каза:

— Талула Харт.

— Здравейте, госпожо Харт. На телефона е Дик Емерсън. Отговарям за програмата на NBC в Ню Йорк. Разбрах, че искате да работите в големите мрежи.

Тъли си пое рязко дъх.

— Така е.

— Имаме място за репортер в ранното утринно предаване.

— Наистина?

— Ще трябва да се срещна с около петдесет кандидати следващата седмица. Съревнованието ще бъде ожесточено, госпожо Харт.

— Аз съм твърдо решена, мистър Емерсън.

— Точно за такава амбиция искам да чуя. — Чу прошумоляването на листата върху бюрото му. — Ще накарам секретарката си да ви изпрати пропуск. Тя ще ви запази стая в някой от хотелите и ще уреди дата за интервюто ви. Това ли е работата, която търсите?

— Да. Чудесно. Благодаря, сър. Няма да сте разочаровани от мен.

— Добре. Защото мразя да си губя времето. — Направи пауза. — И поздравете Джони Райън от мен.

Тъли затвори и набра номера в дома на Джони и Кейт.

Кейт отговори веднага.

— Ало?

— Влюбена съм в съпруга ти.

Пауза от около секунда.

— О, нима?

— Уреди ми интервю в NBC.

— Следващата седмица, нали?

— Знаела си?

Кейт се засмя.

— Разбира се. От дълго време работи по въпроса.

— С всичко, за което трябваше да мислите, сте помислили и за мен? — каза Тъли, изпълнена с благоговение.

— Аз и ти срещу света, Тъли. Някои неща никога не се променят.

— Този път наистина ще подпаля света — каза тя и се засмя. — Най-после имам кибрит.

 

 

Ню Йорк сити беше всичко, за което Тъли бе мечтала. През първата си седмица тук, стиснала пропуските за сградата на NBC в ръка, тя вървеше по оживените улици като Алиса в страната на чудесата и непрекъснато вдигната нагоре глава. Безкрайните небостъргачи я удивляваха, както и ресторантите, които никога не затваряха, теглените от коне файтони, строени в редица в парка, и тълпата от облечени в черно хора, които изпълваха улиците.

Цели две седмици изследва града, избра квартал, намери апартамент и се научи да ползва метрото. Можеше да бъде и самотна, защото, все пак, кой се наслаждава на чудесата на Ню Йорк сити сам? Но истината беше, че бе така развълнувана заради новата си работа, че дори самотата не я тревожеше. Освен това, никога не можеш да бъдеш истински сам в града, който никога не спеше. По улиците винаги имаше хора, дори в най-тъмните часове на нощта.

А после, имаше и работата си. От мига, в който влезе в сградата на NBC като репортер, тя беше очарована и много заета. Всяка сутрин се събуждаше в два и половина, за да бъде в студиото в четири часа. Макар че всъщност нямаше нужда да отива толкова рано, обичаше да виси там и да помага. Изучаваше всяко движение и маниерите на Джейн Поли.

Тъли беше наета като общ репортер, което означаваше, че й възлагат части от историите на другите репортери. Някога, ако имаше късмет, щеше да й се падне новина, с която големите кореспонденти не биха се заели за нищо на света. А тя можеше да чака. Когато най-после пробиеше, щеше да им покаже на какво е способна. Истината беше, че като гледаше хората като Поли и Брайън Гъмбъл, разбираше колко още път имаше да измине. В нейните очи те бяха богове и тя прекарваше всяка свободна минута да наблюдава как си вършат работата. Когато се прибереше у дома си, анализираше предаванията, записваше всяко едно на видеолента и го гледаше безброй пъти.

Когато настъпи есента на 1989 година, тя вече гледаше на себе си като на млада жена, призвана да постигне успех. Миналия месец беше получила първата си самостоятелна задача — беше летяла до Арканзас, за да направи репортаж за спечелило награда прасе. Той така и не беше излъчен в ефир, но тя си бе свършила работата, и то добре, а и научи много по време на пътуването.

Беше сигурна, че щеше да научи повече в студиото, ако утринното предаване не беше подготвяно за толкова кратко време. Миналата седмица се бе вдигнала обществена врява заради една снимка. Появяваха се статия след статия и всички твърдяха, че Норвил ще уволни Поли.

Тъли държеше главата си наведена и странеше от клюките. Не искаше те да провалят шансовете й за успех. Вместо да се занимава с мълвата, тя се фокусира върху работата си. Ако работеше по-упорито от всички, може би щяха да я изпратят да замени някого и така да стане титуляр в „Новини при изгрев-слънце“ на NBC. А после, от това място, беше сигурна, че ще пробие до „Новините днес“, а оттам нататък светът щеше да я чака на тепсия.

Работеше по осемнайсет часа на ден и не й оставаше време за личен живот, но пак имаше Кейти, макар да ги разделяха мили. Разговаряха поне два пъти в седмицата, а всяка неделя Тъли се обаждаше на мисис и мистър Малърки. Споделяше с тях всичко — говореше за историите си, за натиска, за стреса, за знаменитостите и за живота в Манхатън, а те й говореха за новата къща, която Джони и Кейт купили, за пътуването, което те двамата планираха за пролетта, и, най-вече, за новата бременност на Кейт и че се надяват този път всичко да бъде наред.

Дните минаваха неусетно, толкова бързо, че понякога бяха просто неясно петно от звуци и гледки. Но тя беше поела по пътя си. Знаеше го и това знание я подтикваше да продължава напред.

Днес, леденостуден ден в края на декември, точно както и във всеки друг от безкрайните дни преди него, тя прекара четиринайсет часа в студиото, а после, уморена, пое към дома си.

Излезе на улицата и веднага попадна под магията на центъра „Рокфелер“ по време на празниците. Дори в сивотата на вечерта хората бяха навсякъде — пазаруваха, правеха снимки на огромната коледна елха, пързаляха се с кънки, веселяха се.

Канеше се да закрачи към дома си, когато видя знака за Стаята на дъгата, и си помисли: „Какво пък, по дяволите?“ Беше в Ню Йорк вече повече от година и макар че имаше много познати, още не беше излизала на среща.

Може би заради коледната украса или заради начина, по който шефът й се бе засмял, когато тя бе заговорила за отпуск по празниците, не беше сигурна. Знаеше само, че е петък вечер, че до Коледа остават само няколко дни и че никак не й се иска да се прибере в тихия си апартамент. CNN можеше да почака.

Изгледът от Стаята на дъгата беше великолепен, както бе чувала, и дори надминаваше очакванията й. Все едно че стоеше на мост или на огромен кораб майка от бъдещето и кръжеше над многоцветното великолепие на нощния Манхатън.

Беше все още рано и имаше доста свободни места в баровете. Тя избра маса до прозореца, седна и си поръча коктейл „Маргарита“.

Канеше се да поръча втори, когато барът започна да се пълни. Мъже и жени от „Уолстрийт“ и от Мидтаун се събираха на групички, смесваха се с неподходящо облечените туристи и се редяха на опашка пред бара.

— Имате ли нещо против да седна при вас?

Тъли вдигна поглед.

Привлекателният русокос мъж в скъп костюм й се усмихваше.

— Уморих се да си пробивам път с лакти между хипитата, за да получа питие.

Английски акцент. Разпознаваше го веднага.

— Не искам да останете жаден. — Тя ритна срещуположния стол и той можеше да седне вече.

— Слава Богу. — Направи знак на един от сервитьорите, поръча скоч с лед за себе си и „Маргарита“ за нея, после се отпусна на стола. — Пазарите тук са претъпкани, нали. Аз съм Грант, между другото.

Усмивката му й харесваше, затова се усмихна и тя.

— Тъли.

— Без фамилии. Страхотно. Това означава, че не е задължително да си разменяме отегчителните истории за живота си. Можем просто да се забавляваме.

Сервитьорът донесе питиетата им и ги остави отново сами.

— Наздраве — каза той и наклони чашата си към нейната. — Гледката оттук е по-добра, отколкото ми се вярваше. — Наведе се към нея. — Красива сте, но мисля, че го знаете.

Беше чувала тези думи през целия си живот. Обикновено не означаваха нищо за нея и отскачаха като дъждовни капки от ламаринен покрив, но по някаква причина, сега и тук, с наближаващия празник, имаше нужда да чуе точно този комплимент.

— Колко ще останете в града?

— Около седмица. Работя за „Върджин Ентъртейнмънт“.

— Вие ли ръководите компанията?

— Не. Една от компаниите на Ричард Брансън. Проучваме възможни места в Съединените щати за „Върджин Мегастор“.

— Потръпвам, като си помисля какво продавате.

— Много мило. Това ще бъде музикален магазин.

Тя отпи от питието си, погледна го над ръба на чашата си и му се усмихна. Кейт непрекъснато й казваше да излиза повече и да се среща с хора. В този момент съветът й се струваше дяволски добър.

— Хотелът ви наблизо ли е?