Кристин Хана
Алеята на светулките (6)

Глава 5

През следващите три години двете си пишеха редовно писма. Това се превърна в традиция. Всяка неделя вечер Тъли сядаше зад бялото бюро в стаята си, която все още беше декорирана в лавандулово и розово, както когато беше малка, и изливаше мислите, мечтите си, тревогите и разочарованията си върху листовете. Понякога пишеше за неща, които нямаха значение — как се е подстригала или каква рокля е носила в определен случай — но друг път споделяше с Кейт, че не може да спи или сънува, че майка й се връща и казва, че се гордее с нея. Почина дядо й, но Тъли се разплака едва когато Кейт й се обади и каза: „О, Тъли, толкова съжалявам.“ За първи път в живота си Тъли беше просто себе си и това бе достатъчно за Кейт.

Беше лятото на 1977 година. А днес бе денят, за който Тъли работеше от месеци. Най-после щеше да стъпи на пътя, който й бе показала мисис Малърки преди толкова много години.

Щеше да стане следващата Джийн Енърсен.

Името на Енърсен се бе превърнало за нея в мантра, в таен код, в който се съдържаше величието на мечтата й — име, което я правеше възможна. Семената, засадени толкова отдавна в кухнята на къщата в Снохомиш, бяха пораснали и бяха пуснали корени дълбоко в сърцето й. Не беше осъзнавала колко много има нужда от мечта, а ето че тя я беше преобразила, беше я превърнала от бедното момиче без майка в Тъли, готова да завладее света. Целта правеше миналото й без значение, даваше й нещо, към което да се стреми. И мисис Малърки се гордееше с нея — знаеше го от писмата, които си разменяха с Кейт. Знаеше също, че Кейт споделя мечтата й. Двете щяха да бъдат репортери, да издирват интересни случаи и да пишат за тях. Щяха да бъдат екип.

Стоеше на тротоара и гледаше втренчено сградата пред себе си. Чувстваше се като крадец, готов да ограби банка.

Изненадващо, филиалът на „АВС“, въпреки влиянието и славата си, се помещаваше в малка сграда в квартал „Дени Регрейд“. Гледката не беше кой знае каква, нямаше впечатляващи редици прозорци, нито красиво фоайе, пълно с предмети на изкуството. Имаше бюро във формата на буквата L, красива секретарка и три пластмасови стола с цвят на горчица.

Тъли си пое дълбоко дъх, изправи рамене и влезе. Каза името си на секретарката, после седна близо до стената. Застави се да остане неподвижно и да не потропва с крак по време на дългото чакане за интервюто.

Никога не знаеш кой те наблюдава.

— Мис Харт? — каза най-после секретарката и вдигна поглед. — Той ще ви приеме сега.

Тъли я дари с ослепителна усмивка и се изправи.

— Благодаря.

Последва секретарката през вратите до друга чакалня. И там се изправи лице в лице с мъжа, на когото пишеше всяка седмица в продължение почти на година.

— Здравейте, мистър Рорбах. — Ръкуваха се. — Радвам се най-после да ви видя.

Той изглеждаше уморен и по-стар, отколкото тя очакваше. Беше почти напълно плешив и нито един от няколкото останали му косъма не беше на мястото си. Носеше светлосин костюм, украсен с бели кантове на ръкавите.

— Влезте в офиса ми, мис Харт.

— Госпожа Харт — каза тя. Винаги е добре да бъдеш точен и взискателен от самото начало. Глория Щайнем твърди, че никога не получаваш уважение, ако не го поискаш.

Мистър Рорбах премигна.

— Моля?

— Ще отговарям на госпожа Харт, ако нямате нищо против, в което съм сигурна. Как е възможно някой с научна степен по английска литература от университета в Джорджтаун да устои на промените? Сигурна съм, че познавате отлично социалното съзнание на хората. Виждам го в очите ви. Очилата ви ми харесват, между другото.

Той я гледаше втренчено, а устата му остана отворена малко по-дълго, отколкото беше прилично.

— Последвайте ме, госпожо Харт. — Поведе я по коридора, чиито стени бяха боядисани в бяло, към последната врата вляво. Отвори я.

Офисът му беше малък и ъглов, прозорецът му гледаше в циментовата площадка отсреща. Стените бяха абсолютно голи.

Тъли седна на черния стол, пред бюрото.

Мистър Рорбах седна на мястото си и втренчи поглед в нея.

— Сто и дванайсет писма, госпожо Харт. — Потупа дебелия жълт плик на бюрото си.

Пазеше всичките й писма. Това сигурно означаваше нещо. Тъли извади последното си резюме от дипломатическото куфарче и го остави на бюрото.

— Както, сигурна съм, сте забелязали, училищният вестник винаги публикува моите работи на първата си страница. Добавила съм материал за земетресението в Гватемала и сърцераздирателен поглед към последните дни на Фреди Принс. Те със сигурност показват възможностите ми.

— Ти си на седемнайсет.

— Да.

— Следващия месец ще започнеш последната си година в гимназията.

Писмата й си бяха свършили работата. Той знаеше всичко за нея.

— Точно така. Мисля, че това ще придаде интересна перспектива на материалите ми. Можем всеки месец да пишем за това, какво всъщност се случва зад вратите на местната гимназия. Сигурна съм, че…

— Госпожо Харт. — Той допря върховете на пръстите си и подпря брадичка на тях. Погледна я. Тя имаше впечатлението, че едва се сдържа да не се засмее.

— Да, мистър Рорбах.

— Това тук е филиалът на „ABC“, за Бога. Не наемаме деца, които са още в гимназията.

— Но имате стажанти.

— От различни колежи. Стажантите ни познават работата в телевизията. Повечето от тях вече са се появявали в предаванията на колежа. Съжалявам, но вие просто не сте готова.

— О!

Гледаха се втренчено.

— Отдавна съм на тази работа, госпожо Харт, и рядко съм виждал хора с амбиция като вашата. — Отново потупа жълтия плик с писмата й. — Продължавайте да ми изпращате работите си. Ще ги преглеждам.

— И ще ме наемете, когато съм готова да бъда репортер?

Той се засмя.

— Просто ми изпращайте статиите си. И получавайте добри оценки, за да отидете в колеж. Тогава ще видим.

Тъли отново се почувства изпълнена с енергия.

— Ще ви изпращам материал веднъж месечно. Някой ден ще ме наемете, мистър Рорбах. Ще видите.

— Ще видим, мис Харт. Но няма да се обзаложа против вас.

Разговаряха още малко, след това мистър Рорбах я изпрати. На път за стълбите спря пред витрината, в която бяха поставени различните грамоти и награди.

— Някой ден ще спечеля наградата „Еми“ — каза тя и докосна стъклото с пръсти. Отказваше да се предаде пред временната пречка, а това тук бе точно такава.

— Знаете ли какво, Талула Харт, вярвам ви. А сега е време да изкарате последната си година в гимназията. Истинският живот идва по-бързо, отколкото очакваме.

Гледката навън бе като пощенска картичка от Сиатъл. Небето беше синьо, безоблачно, денят беше съвършен — от онези, които караха хората от други, не така впечатляващи места, да продават домовете си и да се заселват тук. Само ако знаеха колко редки са тези дни. Тук лятото минаваше бързо.

Притиснала дипломатическото куфарче на дядо си плътно до гърдите си, тя тръгна към автобусната спирка. През целия път до дома си казваше, че това е истинска възможност. Щеше да докаже, че е достойна за колежа, а вече там, щеше да пише още по-добре.

Но независимо как се опитваше да погледне на нещата, чувството за провал не искаше да си отиде. Когато се прибра у дома, се чувстваше някак си смалена, с приведени рамене.

Отключи входната врата, влезе и хвърли куфарчето на кухненската маса.

Баба й беше в дневната, седеше на стария износен диван, вдигнала крака на тапицираната с кадифе табуретка, а в скута й беше недовършената плетка. Спеше и похъркваше тихо.

Тъли не можа да сдържи усмивката си.

— Хей, бабо — каза тихо, наведе се и я докосна леко по ръката. След това седна до нея.

Баба й бавно изплува от прегръдките на съня. Погледът й зад тежките очила, в началото объркан и неразбиращ, също така бавно се проясни.

— Как мина?

— Помощник-директорът на новините каза, че съм прекалено квалифицирана, можеш ли да повярваш? Каза, че позицията не е за някой с моите умения.

Баба й стисна ръката й.

— Прекалено си млада, нали?

Сълзите, които през цялото време едва сдържаше, сега изпълниха очите й. Смутена, тя ги избърса.

— Знам, че ще ми предложат работа веднага щом вляза в колежа. Ще видиш. Ще се гордееш с мен.

Баба й я изгледа с поглед, който сякаш казваше: „Бедната Тъли“.

— Аз вече се гордея с теб. Но ти искаш да впечатлиш Дороти.

Тъли се облегна на слабото рамо на баба си и позволи да бъде прегърната. Знаеше, че болката отново ще изчезне само след няколко секунди, ще оздравее като изгоряла от слънцето кожа и ще я направи малко по-силна.

— Имам теб, бабо, така че няма значение.

Баба й въздъхна уморено.

— Защо не се обадиш на Кейти сега? Но не говори прекалено много. Телефонните услуги са скъпи.

Само мисълта за разговор с Кейти повдигна духа на Тъли. Рядко се обаждаха една на друга заради цената на разговорите.

— Благодаря, бабо, ще го направя.

 

 

Следващата седмица Тъли получи работа в „Куин Ан Бий“, седмичника, който излизаше в квартала. Задълженията й отговаряха на мизерната й заплата, но тя пет пари не даваше. Беше в бизнеса. Почти всеки час от лятото на 1977 година прекарваше в малкия претъпкан офис и попиваше знанията. Когато не наблюдаваше внимателно репортерите, не правеше копия на копирната машина и не носеше кафе, си беше у дома и понякога играеше с баба си на някоя игра като домино. Всяка неделя вечер, като по часовник, пишеше на Кейт и споделяше с нея и най-малката подробност от седмицата си.

Сега седеше зад бюрото си в спалнята и препрочиташе дългото осем страници писмо. Като го прочете, се подписа с: „Най-добра приятелка завинаги, Тъли“ и го сгъна внимателно.

На бюрото й беше последната пощенска картичка от Кейт, която беше на ежегодното екскурзионно на семейство Малърки. Кейт го наричаше „адска седмица с много насекоми“, но Тъли й завиждаше за всеки миг. Искаше й се и тя да ходи на такива ваканции и отказът на поканите им да бъде там с тях беше най-трудното нещо за нея. Но всъщност нямаше избор заради лятната си работа и влошаващото се здраве на баба си.

Сведе поглед към написаното от приятелката си и прочете отново думите, които почти знаеше наизуст. „Печем гъби около огъня вечер, плуваме в леденостуденото езеро…“

Застави се да извърне поглед от картичката. Не е добре за човека да копнее за онова, което не може да има. Клод със сигурност я беше научила поне на този урок.

Постави писмото си в плик, адресира го, после слезе долу да провери какво прави баба й, която вече спеше.

Седна пред телевизора да гледа любимите си вечерни неделни предавания — „Всички в семейството“, „Алис“ и „Коджак“ — после заключи вратите и си легна. Последната й мисъл, докато потъваше бавно в съня, беше: „Какво ли правят сега семейство Малърки?“

На следващата сутрин се събуди в обичайното време, шест часа, и се облече за работа. Понякога, ако отидеше достатъчно рано в офиса, някой от репортерите й позволяваше да му помогне с новината за деня.

Забърза по коридора и почука на последната врата. Макар че мразеше да буди баба си, това беше домашно правило. Не тръгваше, без да си кажат „довиждане“.

— Бабо?

Почука пак и отвори бавно вратата. Отново извика:

— Бабо… Тръгвам за работа.

По первазите на прозорците се бяха спуснали студени лилави сенки. Баба й лежеше в леглото. Дори от мястото си до вратата Тъли виждаше формата на тялото й под одеялото, навитата й в кок бяла коса, гънките на нощницата й… и неподвижността на гърдите й.

— Бабо?

Спусна се към нея, докосна сбръчканата буза. Кожата й беше студена като лед. От устните й не излизаше дихание.

Целият свят на Тъли се сгромоляса. Трябваше да извика на помощ всичките си сили, за да остане там, втренчена в безжизненото лице на баба си.

Сълзите бавно изпълниха очите й и сякаш всяка беше направена от кръв и прекалено гъста, за да се търкулне по бузата й. Спомените й се завъртяха като калейдоскоп. Баба й, която сплита косата й за партито по случай седмия й рожден ден, баба й, която й казва, че майка й може да дойде, ако се моли горещо, а после, години по-късно, признаваща, че Бог понякога не чува молитвите на малките момиченца, нито на възрастните жени. Спомни си и как двете играеха карти миналата седмица и как нежно я целуваше баба й за лека нощ.

Нямаше представа колко дълго е стояла там, но когато се наведе и целуна баба си по бузата, слънчевата светлина се процеждаше през завесите и изпълваше стаята. Яркостта й изненада Тъли. Струваше й се, че сега, когато баба я нямаше, в стаята трябва да цари мрак.

— Хайде, Тъли — каза си.

Знаеше, че имаше неща, които трябваше да свърши сега. Двете с баба й бяха разговаряли за този момент, но Тъли чувстваше, че никакви думи не биха могли да я подготвят за случилото се.

Отиде до нощното шкафче на баба, където под снимката на дядо имаше красива кутия, а до нея — цяла армия лекарства.

Вдигна капака — чувстваше се като крадец — но баба очакваше това от нея. „Когато си отида у дома, казваше винаги баба й, ще ти оставя нещо в кутията, подарена ми от дядо ти.“

Вътре, върху евтините бижута, които Тъли почти не помнеше баба й да е слагала, лежеше сгънат лист розова хартия, а на нея беше написано името на Тъли.

Тя протегна бавно ръка, взе писмото и го отвори.

„Моя мила Тъли,

Толкова съжалявам. Знам колко се страхуваш да бъдеш сама. Но Бог има своите планове за всички нас. Щях да остана с теб по-дълго, ако можех. Двамата с дядо ти винаги ще те гледаме от небето. Никога няма да бъдеш сама, ако повярваш в това.

Ти беше най-голямата радост в живота ми.

С обич, баба“

Беше.

Баба вече я нямаше.

 

 

Тъли стоеше пред църквата и гледаше тълпата стари хора, които се нижеха край нея. Някои от приятелите на баба й я познаха и й поднесоха съболезнованията си.

„Съжалявам, мила…

… но тя е на по-добро място…

… с любимия си Уинстън…

… поплачи си…“

Понасяше всичко стоически, защото знаеше, че баба би искала да е така, но в единайсет часа вече беше готова да крещи. Нима никой от онези, които уж й желаеха доброто, не виждаше, не проумяваше, че Тъли е едва седемнайсетгодишно момиче, облечено в черно и само на света?

Ако само Кейти и семейство Малърки бяха тук! Нямаше представа как да се свърже с тях, защото бяха в Канада, и тъй като щяха да се приберат в дома си едва след два дни, трябваше да преживее всичко това сама. Може би щеше да понесе по-леко службата, ако бяха до нея и й дадяха усещане за семейство.

Без тях просто не можеше да се справи. Вместо да продължи да черпи сили от спомените за баба, тя стана насред погребението и излезе.

Навън, на горещата августовска слънчева светлина, можеше отново да диша, макар че сълзите заплашваха да потекат по бузите й, а на устните й все беше безполезният въпрос: „Как можа да ме оставиш сама?“

Заобиколена от прашни стари автомобили, тя се опитваше да не заплаче. И най-вече се опитваше да не си спомня нищо и да не се тревожи за бъдещето.

Чу прекършването на клонка наблизо и вдигна поглед. Отначало виждаше само безразборно паркираните автомобили.

После я видя.

Застанала на границата на парка, където се извисяваха яворите, Клод пушеше дълга тънка цигара. Облечена в износени кадифени панталони с разширяващи се крачоли и мръсна блуза, тя беше измъчена и много слаба.

Тъли не можа да потисне радостното биене на сърцето си. Най-после не беше сама. Клод може и да не беше идеалната майка, но ето че се бе върнала в труден момент. Тъли затича към нея с усмивка на устни. Щеше да прости на майка си отсъствието през всичките тези години, щеше да й прости, че толкова пъти я беше изоставяла. Имаше значение само, че е тук сега, когато Тъли имаше най-голяма нужда от нея.

— Слава Богу, че си тук — каза. — Знаела си, че имам нужда от теб.

Майка й се спусна към нея и се смя така, че едва не падна на земята.

— Имаш красива душа, Тъли. Имаш нужда само от въздух и да бъдеш свободна.

Стомахът на Тъли се сви.

— Не отново — каза тя, молейки за помощ с очи. — Моля те…

— Винаги. — В гласа на Клод се усещаше остра нотка, която бе в хармония със странния й стъклен поглед.

— Аз съм твоя плът и кръв и имам нужда от теб сега. Иначе ще бъда сама. — Тъли знаеше, че шепне, но не можеше да говори по-високо.

Клод направи крачка напред и се препъна. В очите й имаше тъга, но Тъли не даваше пет пари. Псевдочувствата на майка й идваха и си отиваха като слънцето над Сиатъл.

— Погледни ме, Тъли.

— Гледам те.

— Не. Погледни ме. Аз не мога да ти помогна.

— Но аз имам нужда от теб.

— В това е и трагедията — каза майка й, дръпна силно от цигарата и издиша дима след няколко секунди.

— Защо? — запита Тъли. Канеше се да добави: „Не ме ли обичаш?“, но преди да е успяла да изрече болезнените думи, погребението свърши и облечени в черно хора изпълниха паркинга. Тъли погледна встрани и секундата стигна сълзите й да засъхнат по бузите. Когато обърна глава, майка й я нямаше.

 

 

Жената от Социалните служби беше суха като вейка. Стараеше се да говори подходящи неща, но Тъли забеляза, че непрекъснато поглежда часовника си, застанала в коридора пред спалнята й.

— Все още не разбирам защо трябва да си опаковам багажа. Почти на осемнайсет съм. Къщата не е ипотекирана — знам, защото платих вноските тази година. Достатъчно голяма съм да живея сама.

— Адвокатът ни очаква — беше единственият отговор на жената. — Готова ли си?

Тя сложи писмата на Кейт в куфара си, затвори капака и го заключи. Тъй като думите: „Готова съм“ не искаха да излязат от устните й, просто взе куфара и преметна плетената чанта през рамо.

— Предполагам.

— Добре — каза жената, обърна се рязко и тръгна към стълбите.

Тъли огледа спалнята си и забеляза за първи път неща, които бяха там от години — лавандуловите ленени чаршафи и бялото легло, редицата пластмасови кончета, вече прашни, на перваза на прозореца, куклата върху шкафа и кутията с бижута с розовата балерина върху нея.

Баба й бе обзавела стаята за малкото момиченце, изоставено тук преди толкова много години. Всичко бе избрано изключително грижливо, но сега беше старо и смешно и трябваше да си отиде заедно със спомените. Тъли се чудеше колко ли време трябва да мине, за да мисли за баба си, без да заплаче.

Затвори вратата и последва жената през смълчаната къща. Излязоха на улицата, където бе паркиран очукан „Форд Пинто“.

— Сложи куфара си отзад.

Тъли се подчини и седна на предната седалка.

Когато жената запали двигателя, веднага се включи стереото и музиката загърмя. Жената мигновено намали звука и каза:

— Съжалявам.

Тъли просто гледаше през прозореца.

— Съжалявам за баба ти, ако още не съм ти казала.

Тъли продължаваше да гледа през прозореца. Отражението й беше смешно и изкривено и подобно на негатив — безцветно и нереално. Така и се чувстваше.

— Тя очевидно е била изключителна жена.

Тъли не отговори. Гласът й не излизаше от гърлото. От срещата с майка си насам беше като изсъхнала отвътре. Празна.

— Е, да тръгваме.

 

 

Паркираха пред грижливо поддържана викторианска сграда в центъра. Табелата беше написана на ръка и гласеше: „БЕЙКЪР И МОНТГОМЪРИ, АДВОКАТИ“.

Като слезе от колата, Тъли се изправи пред нежната съчувствена усмивка на жената.

— Няма нужда да вземаш куфара си.

— Бих искала да го взема, благодаря. — Ако Тъли въобще разбираше нещо, то бе колко е важно да вземеш нещата си със себе си.

Жената кимна и я поведе по алеята към бялата входна врата. Вътре бе тихо. Тъли седна във фоайето, близо до бюрото, зад което нямаше никого. Красиви рисунки на деца с огромни очи украсяваха покритите с тапети стени. Точно в четири часа дойде да ги вземе пълен мъж с почти напълно плешива глава и очила с рогови рамки.

— Здравей, Талула. Аз съм Елмър Бейкър, адвокатът на баба ти.

Тъли го последва в малката стая на горния етаж, където имаше два твърди стола и антично махагоново бюро, отрупано с документи и папки. В ъгъла имаше вентилатор, който бръмчеше и бавно се въртеше, изпращайки към вратата струя топъл въздух. Социалният работник седна до прозореца.

— Тук. Тук. Седни, моля те — каза той и седна зад елегантното бюро.

— А сега, Талула…

— Тъли — каза тя тихо.

— Точно така. Спомням си, Айма каза, че предпочиташ да те наричат Тъли. — Подпря лакти на бюрото и се наведе напред. — Както знаеш, майка ти отказа да поеме попечителството над теб.

Трябваха й всичките й сили, за да кимне, макар че предната вечер бе изрецитирала цял монолог за това, че трябва да й позволят да живее сама у дома си. А ето че тук се чувстваше дребна и много млада.

— Съжалявам — каза той тихо, но въпреки това Тъли трепна. Беше започнала да ненавижда глупавите, безполезни чувства.

— Да — каза и сви ръцете си в юмруци.

— Мис Гълиган е намерила прекрасно семейство за теб. Ще бъдеш една от няколкото тийнейджъри, за които те се грижат. Добрата новина е, че ще продължиш да учиш в същото училище. Сигурен съм, че това те прави щастлива.

— Да. Точно така.

Мистър Бейкър веднага доби озадачен вид.

— Разбира се. Сега. Що се отнася до наследството ти, Айма е оставила всичко, което притежава — двете къщи, колата, банковата сметка и недвижимото си имущество — на теб. Но е оставила и инструкция да изпращаш всеки месец издръжката на дъщеря й Дороти. Баба ти вярваше, че само така ще знае къде е тя. Дороти е доказала, че поддържа контакта, когато й се изпращат пари. — Прочисти гърлото си. — Сега… ако продадем двете къщи, няма да ти се наложи да се тревожиш за пари известно време. Можем да се погрижим…

— Но тогава няма да имам дом.

— Съжалявам, но Айма бе много точна в молбата си. Искаше да отидеш в колеж. — Вдигна поглед. — Някой ден ще спечелиш наградата „Пулицър“. Или поне тя ми каза така.

Тъли не можеше да повярва, че отново ще се разплаче, и то пред тези хора. Скочи на крака.

— Трябва да отида до тоалетната.

Мистър Бейкър сбърчи чело.

— О! Разбира се. На долния етаж. Първата врата вляво от входа.

Тъли грабна куфара си и колебливо тръгна към вратата. Затвори след себе си и се облегна на стената, опитвайки се с всички сили да задържи сълзите.

Животът в приемно семейство не можеше да бъде нейното бъдеще.

Погледна датата, изписана на циферблата на часовника й.

Семейство Малърки щяха да се приберат на следващия ден.