Кристин Хана
Алеята на светулките (20)

Глава 19

Първите дванайсет месеца от майчинството бяха прилив от тъмни води, които много често засмукваха Кейт под повърхността.

Беше смущаващо колко малко подготвена се оказа за тази благословия, своята тайна момичешка мечта. Толкова смущаващо, всъщност, че не сподели с никого колко уморена се чувства понякога. Когато я питаха, се усмихваше лъчезарно и отговаряше, че майчинството е най-хубавото, което й се е случвало. И това беше вярно.

Но понякога не беше.

Истината беше, че великолепната й дъщеричка със светлата си кожа, черна коса и тъмнокафяви очи беше нещо, с което невинаги можеше да се справи. Мара боледуваше от деня, в който се прибраха у дома. Ушните инфекции следваха една след друга. Коликите я караха да плаче неутешимо часове наред. Кейт вече не знаеше колко пъти се е озовавала в дневната посред нощ с дъщеря си в ръце, която със зачервено лице крещи от болка, докато самата тя плаче тихо.

След три месеца Мара щеше да навърши годинка, а продължаваше да не спи нощем. До този момент четири часа непрекъснат сън бяха нейният рекорд. Което означаваше, че Кейт не се бе наспивала през последните дванайсет месеца. Джони винаги й предлагаше понякога да става и той. В началото дори стигаше дотам да отмята завивките, но Кейт винаги го спираше. Не защото искаше да играе ролята на мъченица, макар понякога да се чувстваше такава.

Джони работеше. А Кейт се беше отказала от кариерата си, за да бъде майка. Да става посред нощ, беше нейната работа. В началото го правеше с радост, после поне с усмивка. Но напоследък, когато Мара започнеше да хленчи в единайсет, Кейт се молеше на Бог да й даде сили.

Имаше и други проблеми. Първо, изглеждаше ужасно. Беше сигурна, че това е още една вълничка от басейна на недоспиването. Не помагаше никакъв грим, нито хидратантен крем. Кожата й, която винаги беше бледа, напоследък бе почти бяла, а под очите й имаше кафяви сенки. Килограмите, които беше натрупала по време на бременността, се стопиха, ако не се брояха последните пет килограма, което при нейния ръст означаваше два размера по-големи дрехи. Не беше обличала нищо, освен анцузи, от почти година.

Трябваше да започне да прави упражнения. Миналата седмица откри старите си видеозаписи с гимнастиката на Джейн Фонда. Сега трябваше само да намери време и настроение да играе.

— Днес е денят — каза на глас, след като сложи дъщеря си обратно в леглото и нежно я зави със скъпото кашмирено одеяло на бели и розови ивици, подарък от Тъли. Блажено меко, то беше изборът на Мара, която плачеше, ако я завият с нещо друго. Независимо какви одеяла и играчки й подаваше Кейт, тя настояваше за подаръка на Тъли. — Опитай се да спиш до седем часа. Времето е необходимо на мама.

Кейт се прозина и се върна в леглото. Сгуши се в Джони. Той я целуна по устните — като че ли искаше да започне любовна игра — после прошепна:

— Толкова си красива.

Тя отвори очи и го погледна недоумяващо.

— Добре, коя е тя? Чувството за вина е единствената причина да кажеш, че съм красива, в този час.

— Шегуваш ли се? Настроението ти се променя така често напоследък, та ми се струва, че имам три съпруги. Последното, което искам, е още една жена.

— Но сексът е хубаво нещо.

— Да. Странно е, че повдигаш този въпрос.

— Странно, ха-ха. Или е странно това, че не мога да си спомня кога за последен път сме правили любов?

— Този уикенд ще имаш късмет.

— Да? И как така?

— Вече говорих с майка ти. Тя ще вземе Мара след партито по случай рождения й ден, а двамата с теб ще прекараме романтична вечер в центъра на Сиатъл.

— А ако не мога да се побера в нито една от красивите ми дрехи?

— Повярвай ми, нямам проблеми с голотата. Можем да поръчаме храна вкъщи, вместо да ходим на ресторант. Макар че ти си единствената, която си мисли, че не е отслабнала. Пробвай нещо. Мисля, че ще бъдеш изненадана.

— Нищо чудно, че те обичам толкова много.

— Аз съм Бог. В това няма никакво съмнение.

Тя се усмихна, прегърна го и го целуна нежно.

Тъкмо бяха затворили очи, когато звънна телефонът.

Кейт седна бавно в леглото и погледна часовника. 05:47. Вдигна на второто позвъняване и каза:

— Здравей, Тъли.

— Здравей, Кейти — каза Тъли. — Как разбра, че съм аз?

— Предположих. — Кейт потърка основата на носа си, защото усещаше наченките на главоболие. Джони измърмори нещо за хора, които не познават часовника.

— Днес е денят, помниш ли? Репортажът ми за Буш. Първата ми важна новина.

— О! Точно така.

— Не звучиш много развълнувана, Кейти.

— Пет и половина сутринта е.

— О! Мислех, че ще искаш да гледаш предаването. Съжалявам, че те обезпокоих. Чао.

— Тъли, чакай…

Но беше прекалено късно. Чуваше само сигнала.

Кейт изруга тихо и затвори. Напоследък като че ли не правеше нищо както трябва. Двете с Тъли имаха толкова малко общо, че нямаха за какво да си говорят. Тъли не искаше да слуша безкрайни истории за майчинството, а на Кейт й бе дошло до гуша да чува анекдоти, за това, колко страхотни са животът и кариерата ми. Пощенските картички и обажданията от далечни и екзотични места започваха леко да я дразнят.

— Ще говори на живо в „Новини по изгрев-слънце“, помниш ли? — каза Кейт. — Искаше да ни напомни.

Джони отметна завивките и включи телевизора. Седнаха един до друг и заслушаха репортажа на Норвил за нарастването на враждебността в Ирак и отговора на президента на създалата се ситуация.

После, изведнъж, в ефир беше Тъли. Стоеше пред някаква порутена бетонна сграда и разговаряше с млад мъж с червена, гъста, ниско подстригана коса и лунички. Изглеждаше наистина невъзможно млад.

Но Тъли беше тази, която привличаше вниманието. Беше елегантна, изглеждаше професионално и красива. Косата й беше прибрана в изискан кок на тила, а гримът бе толкова, колкото да подчертае очите й.

— Уоу! — прошепна Кейт. Кога ли се бе случила тази промяна? Не виждаше вече претенциозната Талула, детето на осемдесетте. Пред нея стоеше Талула Харт, красива като Полина Поризкова и професионалистка като Даян Сойър.

— Точно така — каза Джони. — Изглежда великолепно.

Изгледаха и останалата част от предаването. После Джони целуна Кейт по бузата и тръгна към банята. Само след секунди тя чу водата от душа да тече.

— Изглежда великолепно — измърмори Кейт, обърна се на една страна и протегна ръка към телефонната слушалка.

Набра номера на Тъли. Отговори й секретарката на NBC и каза, че трябва да остави съобщение.

Което означаваше, че Тъли е ядосана.

— Кажете й, че се е обаждала Кейти, за да каже, че репортажът беше страхотен.

Тъли вероятно беше там, до телефона, облечена в скъпите си дизайнерски пола и блуза, и ровеше из дизайнерската си чанта, докато гледаше как лампичката на телефона мига в червено.

Кейт стана от леглото и отиде в банята. Нямаше смисъл да се опитва да заспи. Мара щеше да се събуди всяка минута. Съпругът й стоеше под струята на душа и пееше някаква своя версия на песен на „Ролинг Стоунс“.

Макар да знаеше, че не бива, погледна в огледалото. Парата замъгляваше отражението й, но не го променяше.

Косата й беше отпусната и прекалено дълга. По-тъмните корени показваха колко време е минало от последното изсветляване на кичурите. Под очите й имаше торбички.

Нищо чудно, че странеше от огледалата. Въздъхна и протегна ръка към пастата за зъби. Преди да е свършила с миенето, усети, че Мара се е събудила.

Спря водата и отвори вратата.

Разбира се, Мара пищеше.

Денят на Кейт бе започнал.

 

 

Когато изгря въпросният ден, Кейт се зачуди защо, по дяволите, е планирала такова смешно парти за рождения ден на дъщеря си. Сутринта, след поредната безсънна нощ, стана и започна приготовленията. Довърши глазурата на розовата торта и опакова и последните подаръци. В момент на очевидна лудост беше поканила всички деца от класа „Мама и аз“, както и две от бившите си състудентки, чиито деца бяха почти на същата възраст, и родителите си.

Дори Джони бе сметнал това за малко екстравагантно. Когато всички пристигнаха с подаръци в ръце, Кейт веднага получи главоболие, а Мара избра точно този момент да започне отново да пищи.

Но партито продължаваше. Жените се бяха събрали в дневната, а децата играеха на пода, като вдигаха невъобразим шум.

— Гледах Тъли в ранното предаване онази сутрин — каза Мери Кей. — Бях станала заради Дани.

— Аз също бях станала — каза Шарлот и протегна ръка към чашката кафе. — Изглежда страхотно, нали?

— Това е така, защото спи нощем — отбеляза Вики. — И върху дрехите й няма повръщано.

Кейт искаше да се включи в разговора, но не можеше. Главоболието я убиваше, а и я гризеше чувството, че нещо не е наред. Чувството бе така остро, че когато Джони си тръгна от партито малко след един, тя едва не го помоли да остане.

— Много си тиха днес — отбеляза майка й, когато и последният гост си отиде.

— Мара пак не спа снощи.

— Никога не спи през нощта. Защо? Защото…

— Знам. Знам. Трябва да я оставям да се наплаче. — Кейт пусна в мивката и последната мръсна чиния. — Просто не мога.

— Аз те оставях да се наплачеш. Трябваха само три нощи и никога повече не се събуди в малките часове.

— Но очевидно дъщеря ми не е толкова умна.

— Не, очевидно моята дъщеря не е толкова умна. — Майка й я прегърна през раменете и я поведе към дивана.

Седнаха една до друга. Кейт се облегна на майка си, която започна да я гали по косата. Нежното успокояващо докосване я върна няколко десетилетия назад.

— Помниш ли, че исках да стана космонавт? Ти каза, че моето поколение има късмет, защото може да постигне каквото пожелае. Че мога да имам три деца, съпруг и пак да летя до Луната. Какви глупости са това — въздъхна. — Трудно е да бъдеш добра майка.

— Трудно е да бъдеш добър в каквото и да било.

— Амин — каза Кейт. Истината беше, че обичаше дъщеря си с такава любов, която понякога граничеше с болка, но отговорността бе прекалено голяма, а ритъмът — изтощаващ.

— Знам колко си уморена. Ще стане по-добре. Обещавам.

В този момент в стаята влезе баща й. През по-голямата част от партито се беше крил в семейната стая и беше гледал спортни предавания.

— По-добре да тръгваме, Марджи. Не искам да заседна в движението. Приготви Мара.

Кейт изпадна в паника. Беше ли готова да се раздели с дъщеря си за вечер?

— Не знам, мамо.

Майка й докосна нежно ръката й.

— Двамата с баща ти сме отгледали две деца, Кейти. Можем да се грижим за внучката си една нощ. Излез със съпруга си. Забавлявай се. Мара ще бъде добре с нас.

Кейт знаеше, че майка й е права. Знаеше дори, че това ще е добре за нея. Защо тогава стомахът й се свиваше?

— Имаш цял живот да се страхуваш — каза баща й. — Това е да си родител.

Кейт се опита да се усмихне.

— Това е, а? Така ли се чувствахте вие през цялото време?

— Дори още се чувстваме така — каза баща й. Майка й я хвана за ръката. — Да отидем да вземем нещата на Мара. Джони ще се върне след два часа да те вземе.

Кейт приготви дрешките на Мара и се погрижи да не забрави кашмиреното одеяло и любимият й Мечо Пух. След това приготви млякото и шишетата, както и бурканчетата с плодови и зеленчукови пюрета, и написа график за хранене и сън, с който би могъл да се гордее дори контрольор на въздушния трафик.

Когато прегърна Мара и я целуна по меката бузка, Кейт едва сдържа сълзите си. Беше смешно и смущаващо, но неизбежно, защото нямаше значение, че майчинството бе толкова тежко. То също така я беше изпълнило с любов. Чувстваше се половин човек без дъщеря си.

Кейт застана на верандата на новата си къща в Бейнбридж Айлънд дълго след като колата беше изчезнала надолу по алеята.

Прибра се вътре и известно време се разхожда безцелно, защото вече беше отвикнала да е сама.

Опита се отново да се обади на Тъли и остави второ съобщение.

Накрая отвори гардероба и загледа дрехите, които беше носила по време на бременността. Чудеше се коя дреха щеше да бъде секси и да й стане. Тъкмо бе приготвила багажа си, когато чу входната врата да се отваря и затваря, а после и стъпките на съпруга си по твърдия под.

Слезе долу да го посрещне.

— Къде ще отидем, мистър Райън?

— Ще видиш. — Хвана я за ръката, взе от нея чантата и затвори вратата.

Радиото в колата свиреше. Силно, както в доброто старо време. Пееше Брус Спрингстийн. Кейт се засмя. Отново се чувстваше млада. Качиха се на ферибота. Вместо да останат в колата по време на пътуването, както обикновено, облякоха палта, сложиха шапки и застанаха на носа заедно с туристите. Беше пет часът в тази студена януарска вечер, небето бе в лавандулово-розови отблясъци. Сиатъл блестеше в далечината с милиони светлини.

— Ще ми кажеш ли къде отиваме?

— Не, но ще ти кажа какво ще правим.

Тя се засмя.

— Аз знам.

Когато фериботът спря в пристанището, се върнаха в колата. Щом слязоха от ферибота, Джони започна да маневрира през движението, което ту спираше, ту тръгваше, и спря пред хотела на пазара. Вратата им отвори портиер в ливрея и взе чантите от ръцете им.

Джони я хвана за ръката.

— Вече сме запазили стая. — А на пиколото каза: — Стая 416.

Прекосиха смълчания вътрешен двор и влязоха в уютното фоайе в европейски стил. Изкачиха се с асансьора до четвъртия етаж и влязоха в стаята си — ъглов апартамент, от който се разкриваше великолепна гледка към пролива. Бейнбридж Айлънд изглеждаше почти пурпурен, водата бе стоманеносива, а далечните планини бяха окъпани в розово зарево. На масичката до прозореца ги очакваше бутилка шампанско в сребърна кофичка с лед, а до нея — купа с ягоди.

Кейт се усмихна.

— Виждам, че някой няма търпение за секс.

— Не, виждаш мъж, който обича съпругата си. — Взе я в прегръдките си и я целуна.

На вратата се почука и те отскочиха един от друг като тийнейджъри, смеещи се на обхваналата ги страст.

Кейт зачака нетърпеливо пиколото да си тръгне. В секундата, в която той затвори вратата, тя започна да разкопчава блузата си.

— Не бях много сигурна какво да облека.

Когато Джони я погледна — сега не се усмихваше, а изглеждаше така зажаднял за секс, както тя се чувстваше — тя дръпна ципа на панталоните си и ги остави да паднат на пода. За първи път от месеци не се тревожеше за натрупаните килограми. Сега нейно огледало бяха очите му.

Разкопча сутиена си и също го остави да падне на пода.

— Не е честно да започнеш без мен — каза той, съблече ризата си, хвърли я настрани, после разкопча панталоните си.

Любиха се така, сякаш не бяха правили секс от месеци, а не само от седмици, с всяка частица от ума и телата си. Усещанията завладяха Кейт. Когато той влезе в нея с едва сдържания копнеж на прекалено много безстрастни нощи, тя извика от радост и се сля с мъжа, когото обичаше повече от живота си. Когато стигна до върха и потрепери силно, притиснала го към потното си тяло, тя вече беше напълно изтощена.

Той я притисна в себе си. Голи, задъхани, лежаха, преплели тела, омотани в скъпите хотелски чаршафи.

— Знаеш колко те обичам, нали? — запита той тихо. Беше казвал тези думи стотици пъти, толкова често, че тя вече знаеше как ще прозвучат.

Тя се обърна на една страна, разтревожена.

— Какво искаш да кажеш?

Той стана, отиде до масичката и наля две чаши шампанско.

— Искаш ли ягоди?

— Погледни ме, Джони.

Бавно — прекалено бавно — той се обърна, но не срещна погледа й.

— Плашиш ме.

Той отиде до прозореца и загледа навън. Профилът му беше остър, далечен. Мократа му от пот рошава коса скриваше бузата. Не можеше да каже дали се усмихва.

— Да не подхващаме този разговор сега, Кейти. Утре ще имаме цял ден и цяла нощ да говорим. Нека сега…

— Кажи ми.

Той остави чашата с шампанско на перваза на прозореца и се обърна към нея. Погледът му срещна нейния и тя видя в сините му очи тъга, която накара дъха й да заседне в гърлото. Той отиде до леглото, коленичи и очите му се озоваха на едно ниво с нейните.

— Знаеш какво става в Средния Изток.

Думите му бяха така неочаквани, че тя просто го гледаше втренчено.

— Какво?

— Ще има война, Кейти. Знаеш го. Целият свят го знае.

Война.

Петте букви се смесиха в нещо така голямо и черно като буреносен облак. Знаеше за какво говори той.

— Трябва да замина. — Каза го тихо, но на нея й прозвуча по-силно от вик.

— Каза, че вече си изгубил желанието и куража си.

— В това е иронията. Уморих се да се чувствам така, сякаш съм се провалил, Кейти. Трябва да докажа на себе си, че мога.

— И искаш благословията ми — каза тя мрачно.

— Имам нужда от нея.

— Ще отидеш, независимо какво ще кажа аз, защо тогава си правиш този труд?

Той взе лицето й в дланите си. Тя се опита да се отдръпне, но той не я пускаше.

— Имат нужда от мен. Имам опит.

— Аз също имам нужда от теб. Мара има нужда от теб, но това няма значение, нали?

— Има.

Тя усети как горещите сълзи напират в очите й. Замъгляваха зрението й.

— Ако кажеш „не“, няма да замина.

— Добре, не. Не можеш да отидеш. Няма да ти позволя. Обичам те, Джони. Можеш да намериш смъртта си там.

Той я пусна, седна на петите си и втренчи поглед в нея.

— Това ли е отговорът ти?

Сълзите закапаха. Тя ги изтри ядосано. Искаше да каже: „Да. Да, по дяволите. Това е отговорът ми.“

Но как можеше да му откаже? Не само защото той искаше това, а и защото някъде дълбоко се криеше онзи грозен страх, който понякога излизаше на повърхността и й напомняше, че той беше обикнал първо Тъли. Затова Кейт се страхуваше да му отказва каквото и да било. Отново изтри сълзите си.

— Обещай ми, че няма да умреш, Джони.

Той легна в леглото и я взе в прегръдките си. Тя го прегърна здраво, но вече не се чувстваше в безопасност. Струваше й се, че той се разтваря в прегръдката й, изчезва малко по малко.

— Обещавам, няма да умра.

Това бяха празни думи и още по-лоши, защото бяха произнесени с ожесточение.

Тя не можеше да престане да мисли за сутринта, когато се беше събудила с чувството, че нещо ще се обърка съвсем в този ден.

— Говоря сериозно, Джони. Ако умреш там, ще те намразя завинаги. Кълна се в Бога, ще те намразя.

— Знаеш, че винаги ще ме обичаш.

Думите и победоносният начин, по който ги изрече, едва не я разплакаха. Едва много по-късно, след романтичната вечеря в стаята и секса, когато се бяха сгушили в прегръдките си, тя се замисли какво му беше казала, и осъзна ужаса на заплахата си, ръкавицата, с която беше предизвикала Бога.

 

 

Тъли се откъсна от голото тяло на Грант и се отпусна на леглото, като все още дишаше тежко.

— Уоу! — каза и затвори очи. — Беше страхотно.

— Наистина.

— Толкова се радвам, че беше в града този уикенд. Точно от това имах нужда.

— И двамата имахме нужда, любов моя.

Обожаваше акцента му и усещането за голото му тяло до своето. Това беше миг, който искаше да продължи вечно, още повече, защото знаеше, че неспокойствието й ще се върне веднага, щом той напусне леглото й. Бореше се с него от обаждането на Кейт насам. Нищо не можеше да разруши самоувереността й така, както ядът към най-добрата й приятелка.

Грант седна в леглото.

Тя погали гърба му и се замисли дали да не го помоли да отложи срещата си и да прекарат нощта заедно, но връзката им не беше такава. Бяха приятели, които се срещат за секс и забавления за няколко часа, а после всеки поемаше по пътя си.

Телефонът на нощното шкафче звънна. Той протегна ръка към слушалката.

— Не вдигай. Не искам да говоря с никого.

— Дадох този номер в офиса. — Вдигна слушалката и отговори: — Ало?… Грант — каза. — А вие коя сте? О, разбирам. — Млъкна, смръщил вежди, после се засмя. — Да, това мога да направя. — Притисна слушалката към голите си гърди и се обърна към Тъли. — Най-добрата ти приятелка завинаги казва — цитирам — че трябва да вдигнеш белия си задник от леглото и да отидеш до проклетия телефон. И още, че ако не го направиш, ще те бие, докато не започнеш да молиш за милост. — Отново се засмя. — Говори сериозно или поне на мен така ми се струва.

— Ще приема обаждането.

Грант й подаде слушалката и тръгна към банята. След като той затвори вратата, Тъли доближи слушалката до ухото си и каза:

— Кой е?

— Много забавно.

— Някога имах най-добра приятелка завинаги, но тя се държа с мен като истинска кучка, затова реших…

— Виж, Тъли, обикновено умирам за още час сън и имам много работа и тревоги. Днес нямам време за този ритуал. Съжалявам. Обаждането ти дойде в неподходящ момент. О’кей?

— Какво има?

— Джони заминава за Багдад утре.

Тъли трябваше да се сети, че това ще се случи. Цялото студио говореше за Средния Изток. Всички в студиото, а и по целия свят, се опитваха да предвидят кога президентът Буш ще пусне първата бомба.

— Много журналисти ще заминат за там, Кейти. Всичко ще бъде наред с него.

— Страх ме е, Тъли. Ами ако…

— Не си го помисляй дори — каза Тъли остро. — Ще го следя от студиото. Много от новините ние получаваме първи. Ще го наблюдавам заради теб.

— И ще ми кажеш истината, независимо какво ще се случи?

Тъли въздъхна. Обичайното обещание, което си даваха, сега не звучеше така весело и изпълнено с надежда както обикновено. Сега се долавяха мрачни и зловещи нотки и тя трябваше да положи усилия, за да не им обърне внимание.

— Независимо какво ще се случи, Кейти. Не трябва да се тревожиш. Войната няма да трае дълго. Ще се върне още преди Мара да е проходила.

— Моля се да си права.

— Винаги съм права. Знаеш го.

Тъли затвори, заслушана в звуците, които долитаха от банята. Тананикането на Грант под душа, което обикновено я караше да се усмихва, сега нямаше този ефект върху нея. За първи път от много време насам тя се страхуваше.

Джони в Багдад.

 

 

Кейт получи първото съобщение от Джони два дни след заминаването му. Докато то не дойде, тя ходеше като замаяна из къщата и не се отдалечаваше от новия телефон/факс, който блестеше на кухненския плот. Докато вършеше работата си за деня — да смени памперсите на Мара, да й чете приказки и да я гледа как пълзи между мебелите — си мислеше: „Добре, Джони, кажи ми, че си жив и си добре.“ Каза й, че телефонните обаждания ще бъдат само в крайна нужда, но че не само е възможно, но и сравнително лесно да се изпращат факсове.

И тя чакаше.

Когато телефонът звънна в четири сутринта, тя отметна бързо одеялото, скочи от дивана и се запрепъва към кухнята в очакване съобщението да се разгърне.

Преди да е прочела и дума, започна да плаче. Дори само буквите я караха да усеща остро липсата му.

Мила Кейти,

Тук цари истинска лудост. Не знаем с точност какво става — в момента играта е на изчакване. Всички журналисти са настанени в хотел „Ал Рашид“ в центъра на Багдад и имаме лесен достъп и до двете страни. Предаванията за тази война ще променят всичко. Утре за първи път ще излезем от града. Не се тревожи. Ще внимавам.

Трябва да бягам. Целуни Мара от мен.

 

С любов,

Джони

След този първи факс, съобщенията обикновено пристигаха по едно на седмица. Което за нея не бе достатъчно често.

Мила Кейти,

Бомбардировките започнаха снощи. Или би трябвало да кажа тази сутрин? От хотела всичко се разкрива пред нас като на длан. Гледката беше едновременно ужасяваща и удивителна. Нощта в Багдад бе великолепна и обсипана със звезди, а бомбите превърнаха града в ад. Висока сграда с офиси експлодира близо до хотела и горещината беше като от фурна.

Внимавам.

 

С любов,

Джони

Мила Кейти,

Седемнайсет часа бомбардировки и все още продължават. От града няма да остане нищо, когато най-после спрат. Връщам се на работа.

Мила Кейти,

Съжалявам, че мина толкова много време от последното писмо. Непрекъснато сме навън и сме заети, нямам и пет минути за себе си. Но съм добре. И уморен. По дяволите, дори повече — изтощен. Вчера бяха пленени първите американски войници и трябва да кажа, че това беше сериозен удар за всички ни. Надявам се някой ден да мога да ти разкажа как се чувства човек, като види всичко това, но сега не мога да мисля по този начин, не и ако искам да спя. Както и да е, говори се, че иракчаните ще подпалят нефтените кладенци в Кувейт и ще трябва да излъчим материали. Целувки за Мара и още повече за теб.

Кейт гледаше втренчено последното съобщение. То датираше от 21 февруари 1991 година. Беше минала почти седмица.

Седна в дневната и загледа предаванията за войната по телевизията. Последните шест седмици бяха най-дългите и най-трудните в живота й. Чакаше, непрекъснато чакаше, телефонното му обаждане, че се връща у дома, или специален репортаж, който да огласи края на войната. Предаваха, че последната атака на съюзниците ще се състои всеки момент. Земна атака. Това извикваше у нея силен страх, защото познаваше своя Джони. Той непременно щеше да се озове в някой танк, за да излъчи новина като никой друг.

Чакането я беше изтощило. Изгуби осем килограма от теглото си и не беше спала цяла нощ от онази романтична вечер в хотела.

Сгъна последното съобщение на две и го остави върху купа с другите. Всеки ден си казваше, че няма да ги чете отново, и всеки ден се връщаше към тях.

Днес започна няколко неща едновременно и не довърши нито едно от тях. Седеше на дивана и гледаше телевизия. Прекара така повече от два часа.

Мара седеше до масичката за кафе, стиснала с розовите си дебели ръчички крака й, и бърбореше нещо на бебешкия си език. После запълзя далеч от дивана.

— Стой близо до мама — каза автоматично Кейт. По телевизията предаваха как петролните кладенци горят, въздухът над тях представляваше гъст облак от черен дим.

Мара намери нещо в другия край на стаята. Кейт се досети — заради внезапно настъпилата тишина. Скочи и отиде до стола пред камината.

„Столът на Джони. Не мисли за това, той ще се върне вече и отново ще седи тук с вестник в ръка.“

Наведе се и вдигна любопитната си дъщеря, която я погледна с огромните си лъчезарни кафяви очи и започна да бърбори. Кейт не можа да сдържи усмивката си. Мара така упорито се опитваше да общува с нея и както обикновено, очевидната радост на дъщеря й повдигна духа й.

— Хей, малката, какво имаш тук? — Понесе я обратно към дивана и изключи телевизора, когато мина покрай него. Беше й достатъчно. Включи радиото. То беше настроено на канал, където предаваха ретромузика, което винаги я караше да клати глава. За нея седемдесетте не бяха толкова далечно време. Пееха „Ийгълс“.

Кейт се остави музиката да я отнесе към едно по-щастливо време. Притисна дъщеря си към себе си и затанцува из стаята, като си припяваше. Мара се разсмя и заподскача в ръцете й, което накара Кейт да се засмее за първи път от дни. Целуна дъщеря си по пълната бузка, сгуши се в кадифеното й вратле и започна да я гъделичка, докато Мара не запищя щастливо.

Забавляваха се толкова много, че Кейт не регистрира веднага факта, че телефонът звъни. Когато най-после го чу, изтича към радиото, намали звука и отговори.

— Мисис Джон Райън? — Връзката беше лоша. Очевидно далечна. „Само в случай на неотложна нужда.“

Застина и стисна силно Мара, която започна да се върти в ръцете й.

— На телефона.

— Тук е Лени Голихър. Приятел съм на съпруга ви. Тук, в Багдад, съм с него. Съжалявам, че трябва да ви кажа това, мисис Райън, но вчера имаше бомбардировка…

 

 

Управителят заведе Една до обичайната й маса, а Тъли я следваше, като се опитваше да не зяпа с отворена уста всичките влиятелни брокери и знаменитости, събрали се тук за обяд. Очевидно „21“ бе едно от местата в Манхатън, където трябваше да бъдеш видян. Една спираше почти до всяка маса, за да поздрави някого, и представяше всички на Тъли с думите:

— Ето момиче, което трябва да държите под око.

Като седнаха, Тъли се чувстваше така, сякаш плаваше. Нямаше търпение да се обади на Кейт и да й каже, че е срещнала Джон Кенеди-младши.

Знаеше каква е стойността на това, което й се случваше в момента. Една току-що я беше дарила с известност.

— Защо аз? — запита, когато сервитьорът се отдалечи от масата им.

Една запали цигара и се облегна назад. Кимна на някого в другия край на помещението, като че ли не бе чула въпроса й. Тъли се канеше да го зададе отново, когато Една тихо каза:

— Напомняш ми за мен самата. Това те изненадва, виждам.

— Ласкае ме.

— Аз съм от малък град в Оклахома. Когато дойдох в Ню Йорк — със степен по журналистика и работа като секретарка — открих каква е грозната истина за кариерата. Практически всички бяха Някой или свързани с Някого. Когато си никой, трябва да работиш дяволски упорито. Не мисля, че спях повече от пет часа по онова време, не ходех при семейството си през уикенда и като че ли не правех секс цели десетилетия.

Сервитьорът донесе храната им, остави я с почтително кимване и отново изчезна. Със запалена цигара в ръка, Една започна да реже пържолата си.

— Когато те видях, си помислих: „Ето момиче, на което ще помогна.“ Не знам защо, освен че, както казах, ми напомняш мен самата.

— Моят щастлив ден.

Една кимна и се посвети на храната си.

— Госпожо Габър? — Беше управителят. Носеше телефон. — Спешно обаждане за вас.

Тя взе телефона и каза:

— Говори. — После дълго слуша. — Как се казват? Как? Бомби? — Започна да си води бележки. — Репортер от Сиатъл е убит, а режисьор е ранен.

Тъли не чу нищо след „режисьор“. Гласът на Една се превърна просто в шум. Наведе се напред.

— Кой е той?

Една притисна слушалката към гърдите си.

— Двама мъже от клон в Сиатъл са пострадали при бомбардировка. Репортерът е загинал. Режисьорът, Джон Райън, е в критично състояние. — Заговори отново в телефона: — Какво е името на репортера?

Тъли си пое рязко дъх. Единственото, за което можеше да мисли, беше: „Джони“. Затвори очи, но това не помогна, защото мракът извика болезнени спомени — как седяха на верандата на къщата му и разговаряха за бъдещето й… как танцуваха в нощния клуб преди всичките онези години… как го видя да гледа Мара за първи път… И очите й се напълниха със сълзи.

— О, мили Боже! — каза тя и стана. — Трябва да вървя.

Една я погледна и оформи с уста:

— Какво има?

Не можеше да говори, думите сякаш изгаряха устните й.

— Джони Райън е съпругът на най-добрата ми приятелка.

— Така ли? — Една я погледна, после каза в слушалката: — Мъри, дай новината на Тъли. Тя ще има поглед отвътре. Ще ти се обадя. — И затвори. — Седни, Тъли.

Тя безмълвно се подчини. Краката й и бездруго не я слушаха. Спомените продължаваха да прииждат.

— Трябва да помогна на Кейти — прошепна.

— Това е голяма новина, Тъли — каза Една.

Тъли махна раздразнено с ръка.

— Пет пари не давам за това. Тя е най-добрата ми приятелка.

— Пет пари не даваш? — каза Една остро. — О, даваш! Всички искат тази задача, но ти си вътре в нещата. Знаеш ли какво означава това?

Тъли смръщи вежди и се опита да потисне тревогата си. Струваше й се нередно да направи това за кариерата си.

— Не знам.

— Тогава не си жената, за която те помислих. Защо да не можеш да приемеш задачата и да утешиш приятелката си?

Тъли се замисли.

— Когато поставяш въпроса така…

— Какъв друг начин има? Можеш да вземеш интервю, което никой друг не може. Нещо като това ще те постави на картата. Ще влезеш в света на големите новини.

Тъли не можеше да не бъде съблазнена. Големите новини означаваха бюро в сутрешния блок, откъдето се покриваха всички важни новини за деня. Известността беше жестока. Светът щеше да я вижда всеки ден.

— И ще мога да защитя Кейт от всичко, докато съм там.

— Точно така. — Една вдигна слушалката и набра номер. — Харт ще вземе ексклузивно интервю, Мъри. Смятай го за направено. Гласувам за нея. — Когато затвори, погледът на Една беше стоманен. — Не ме разочаровай.

През целия път от ресторанта обратно до офиса Тъли се мъчеше да се убеди, че е постъпила правилно. Хвърли палтото си на облегалката на стола, седна зад бюрото и се обади на Кейти. Телефонът звънеше и звънеше. Накрая се включи секретарят.

„Свързахте се с дома на семейство Райън. В момента нито Джони, нито Кейт могат да отговорят, но ако оставите съобщение, ще се свържат с вас веднага, щом могат.“

Като чу сигнала, Тъли каза:

— Здравей, Кейт, аз съм. Току-що научих…

Кейт вдигна слушалката и изключи секретаря.

— Здравей — каза. Звучеше като човек, който съвсем не знае какво ще прави. — Съжалявам, че оставих секретаря да се включи. Проклетите репортери не ме оставят на мира.

— Кейти, как…

— Той е в болница в Германия. Ще се кача на военен самолет след два часа. Ще ти се обадя, когато кацна.

— Не. Ще те чакам в болницата.

— В Германия?

— Разбира се. Няма да те оставя да преживееш всичко това сама. Мара е при майка ти, нали?

— Да. Сериозно ли говориш, Тъли? — В гласа на Кейт се долавяше надежда.

— Най-добри приятелки завинаги, нали?

— Независимо какво ще се случи. — Гласът на Кейт се пречупи. — Благодаря, Тъли.

Тъли искаше да каже: „За това са приятелите“, но думите заседнаха в гърлото й. Можеше да мисли единствено за ексклузивното интервю, което беше обещала на Една.