Кристин Хана
Алеята на светулките (21)

Глава 20

Цели шестнайсет часа Кейт се люшка между надеждата и отчаянието. Първо се съсредоточи върху подробностите — да се обади на родителите си, да опакова нещата на Мара, да попълни документите. Това, че бе заета, отвличаше вниманието й от основното и я спасяваше, намаляваше тревогата й. По време на полета взе приспивателно за първи път в живота си и макар че сънят й беше неспокоен, пак беше по-добре, отколкото ако бе останала будна.

Сега я придружаваха до болницата. Като наближи входа, видя събраните отпред репортери. Някой от тълпата сигурно я беше разпознал, защото всички се обърнаха едновременно и се втурнаха към нея като внезапно събудил се звяр.

— Мисис Райън, какво знаете за състоянието му?

— В главата ли е ранен?

— Проговорил ли е…?

— Отворил ли е очите си…?

Тя не забави крачка. Беше съпруга на режисьор на новините и знаеше как да си пробива път през журналистите. Те все пак проявяваха уважение. Макар че Джони бе един от тях и знаеха, че това можеше да се случи на всекиго, новината си беше новина.

— Без коментар. — Проби си път през тълпата и влезе в болницата. Тя беше като всички болници — голи стени, лесен за почистване под и облечени в униформи хора по широките коридори.

Очевидно бяха уведомени за пристигането й, защото към нея тръгна жена с едро телосложение в бяла униформа и колосана шапка на медицинска сестра. Усмихваше се съчувствено.

— Вие трябва да сте мисис Райън — каза тя на английски с тежък акцент.

— Да.

— Ще ви заведа в стаята на съпруга ви. След малко ще дойде лекарят, за да говори с вас.

Кейт кимна.

Беше благодарна на жената, че мълчеше, докато пътуваха нагоре с асансьора. Слязоха на третия етаж, минаха покрай стаята на сестрите и влязоха в неговата.

Той изглеждаше крехък, като дете в леглото на родителите си. Тя се закова на мястото си, осъзнала прекалено късно, че си е представяла тяхното щастливо събиране и не е очаквала тази реалност. Този мъж приличаше съвсем слабо на нейния жизнен и красив съпруг.

Главата му беше омотана в бинтове. Лявата половина на лицето му беше подута, а кожата — безцветна. Имаше превръзки на очите. Около него бибипкаха апарати, във вената му беше забита игла.

Сестрата я потупа по рамото и я побутна леко към леглото.

— Жив е — каза. — Това трябва да виждате, когато го гледате.

Кейт направи най-трудната крачка в живота си. До този момент дори не осъзнаваше, че е спряла и стои на едно място.

— Той обикновено е толкова силен.

— Сега вие трябва да бъдете силна.

Точно от тези думи имаше нужда Кейт. Сега трябваше да се бори за живота му, времето за чувствата щеше да дойде по-късно — когато останеше сама.

— Благодаря — каза на сестрата и тръгна към леглото.

Вратата зад нея се затвори тихо и тя разбра, че сега са сами — тя и мъжът, който едновременно беше и не беше нейният Джони.

— Не такава беше сделката ни — каза. — Обеща, че ще бъдеш добре. Предполагах, че ще удържиш обещанието си. — Избърса сълзите си, наведе се и целуна подутата му буза. — Мама и татко ти изпращат молитвите си. Мара е при тях. А Тъли лети насам, за да бъде с нас, и знаеш колко ще бъде ядосана, ако не й посветиш цялото си внимание. По-добре се събуди веднага, за да не я разгневиш. — Едва не рухна, но успя да запази духа си с последно усилие на волята. — Чуваш ли ме, Джон Райън? Дай ми знак, че си тук. — Взе ръката му в своята — стисни ръката ми, бейби. Можеш да го направиш. — После: — Кажи нещо, по дяволите! Дори няма да ти се разкрещя, че си ме уплашил. Е, поне не веднага.

— Мисис Райън?

Кейт дори не беше чула вратата да се отваря. Обърна се и видя мъж, застанал на не повече от три метра от нея.

— Аз съм доктор Карл Шмид. Грижа се за съпруга ви.

Учтивостта изискваше да стисне ръката на доктор.

Шмид. През целия си живот Кейт беше правила това, което се изискваше от нея, но сега не можеше да помръдне, не можеше да се престори, че е добре.

— И? — бе всичко, което каза.

— Главата му е пострадала сериозно. В момента е силно упоен, затова не можем да направим подходящите изследвания на мозъчните функции. Получил е отлични медицински грижи в Багдад. Лекарите там са отстранили част от черепа му…

— Какво?

— Отстранили са част от черепа му, за да позволят на мозъка да се подуе. Не се тревожете. Това е рутинно действие при подобни наранявания.

Тя искаше да отговори, че отстраняването на апендикса е рутинно действие, но не се осмели.

— Защо има превръзка на очите?

— Все още не знаем дали…

Вратата зад тях се отвори, в стаята нахлу Тъли — няма друга дума за това — и се закова на мястото си. Дишаше тежко, а лицето й бе подозрително зачервено.

— Съжалявам, че се забавих толкова, Кейти. Никой не искаше да ми каже къде си.

— Съжалявам — каза лекарят. — Тук се допускат само членове на семейството.

— Тя е от семейството — каза Кейт и хвана ръката на Тъли. Прегърнаха се и заплакаха, докато накрая Кейт не се отдръпна и не изтри сълзите си.

Лекарят каза:

— Все още не знаем дали няма да ослепее. Това е едно от нещата, които ще разберем, когато дойде в съзнание.

— Когато се събуди — каза Тъли с треперещ глас.

— В следващите четирийсет и осем часа — каза спокойно лекарят, сякаш не беше прекъснат.

Четирийсет и осем часа. Равносилно на цял живот.

— Продължавайте да му говорите — каза докторът. — Това може да му помогне.

Кейт кимна и отстъпи встрани, а лекарят се доближи до леглото и провери какво е състоянието на Джони. Записа нещо в дневника и излезе.

В минутата, в която вратата се затвори, Тъли хвана Кейт за раменете и леко я разтърси.

— Няма да вярваме на никакви лоши новини. Господин докторът не познава Джони Райън. А ние го познаваме. Той обеща да се върне у дома при теб и Мара, а е човек, който спазва обещанията си.

Присъствието на Тъли ободри Кейт. Силите, които толкова бързо я бяха напуснали, се върнаха.

— По-добре я чуй, Джони. Знаеш каква кучка може да бъде, когато сгреши.

През следващите шест часа останаха там, край леглото. Кейт говореше, докато устата й не пресъхнеше, а после започваше да плаче. Тогава напред пристъпваше Тъли и започваше да говори.

Някъде посред нощ — Кейт нямаше представа за времето — слязоха в безлюдното кафене, взеха храна от автоматите и седнаха на маса до прозореца.

Втренчиха поглед една в друга.

— Какво ще правиш с пресата?

Кейт вдигна поглед.

— Какво искаш да кажеш?

Тъли сви рамене и отпи от кафето си.

— Видяла си репортерите отпред. Това е голяма новина, Кейти.

— Сестрата ми каза, че са се опитали да го снимат, докато са вкарвали носилката вътре. Един от репортерите дори се опитал да подкупи санитарите, за да снима превързаното му лице. Хлебарки. Не се обиждай.

— Не се обиждам. И не сме такива, Кейти. Невинаги.

— Той не би искал те да знаят.

— Шегуваш ли се? Той е журналист. Със сигурност ще предостави новината поне на един от колегите си.

— Мислиш, че той иска светът да знае, че може да остане сляп или с увреждане на мозъка? Как ще получи отново работа? Няма начин. Новината ще остане тайна, докато не разбера как е.

— Казали са, че може да има мозъчно увреждане?

— Отстранили са част от черепа му. Ти как мислиш? — Кейт потрепери. — Не е работа на света да наднича под превръзките му.

— Това е новина, Кейт — каза Тъли тихо. — Ако ми дадеш ексклузивно интервю, бих могла да те защитя.

— Ако не бяха проклетите новини, той нямаше да се бори за живота си сега.

— Не съм единствената, която вярва в новините.

Това бе директно напомняне за онова, което споделяха Джони и Тъли. И то изключваше Кейт. Тя искаше да направи някоя умна забележка, но беше прекалено уморена. Не беше спала добре от седмици и цялото тяло я болеше.

Тъли покри дланта на Кейт със своята.

— Остави ме да се оправя с медиите вместо теб. Така няма дори да ти се наложи да мислиш за това.

Кейт се усмихна за пръв път в последните двайсет и четири часа.

— Какво щях да правя без теб, Тъли?

 

 

— Шегуваш ли се? От три дни чакам обаждането ти, а когато най-после си даваш труд да се обадиш, ми казваш, че имаш нужда от още време?

Тъли се наведе по-близо към телефонния автомат в опит да си осигури поне малко уединение.

— Семейството още не е готово за публичността, Мъри. Лекарите уважават техните желания. Сигурна съм, че можеш да проявиш разбиране.

— Разбиране? Кой дава и пет пари за разбирането? Това е световна новина, Тъли, а не някаква си проклета клюка. CNN излъчиха, че е получил травма на главата…

— Това не е официално потвърдено.

— По дяволите, Тъли. Поставяш ме в неудобно положение. Шефовете са силно разгневени. Тази сутрин говореха, че ще ти отнемат задачата. Дик иска да изпрати…

— Ще ви дам нещо.

— Дай ми новината днес и ще си в големите новини другата седмица.

На Тъли за миг й се стори, че не е чула добре.

— Наистина?

— Имаш двайсет и четири часа, Тъли. В края на посочения срок можеш да бъдеш героиня или нула. Зависи от теб.

Тъли го чу как трясна слушалката. През прозорците на безлюдното фоайе виждаше репортерите, скупчени на тротоара. Цели три дни вече чакаха официално съобщение за състоянието на Джони. А междувременно предаваха познатите факти — събитията, довели до бомбардировката, и онова, което знаеха за случилото се с него в Централна Америка. Използваха възможността да говорят и за свързани със събитията теми — опасността, която дебне журналистите, предаващи информация за военни действия; предизвикателствата на Пустинната буря и нараняванията, които могат да се получат при бомбардировка.

Стоеше и се чудеше как, по дяволите, ще изпълни задачата. Всичко трябваше да бъде направено по най-добрия начин, а Мъри и Кейт трябваше да получат каквото искаха. Резултатът зависеше от Тъли и ако се справеше добре, това можеше да промени бъдещето й. По-скоро щеше да умре, отколкото да разочарова Една, и както беше казала Една, Тъли можеше да си свърши работата и пак да защити Кейт. Щеше да предаде новината, но от нея зависеше как щеше да го направи.

Внимателно. Тактично. Без да споменава възможно мозъчно увреждане или слепота. Така всички щяха да получат каквото искат.

Големите новини.

Цял живот беше мечтала за тази работа, беше мислила за нея като за началото на всичко. Не можеше да пропусне възможността. Сигурна беше, че Кейт ще разбере колко е важно за нея.

Разбира се.

Усмихна се и тръгна да търси оператора. Щяха да започнат с предварителни снимки — болницата отвътре и отвън, такива неща. Да крият камерата. За щастие, всички, които имаха значение, знаеха, че Кейт е дала на Тъли пълен достъп до Джони.

Излезе навън, в студения сив следобед. Операторът й стоеше встрани от групата репортери. При дадения от нея сигнал, скри камерата под широкото си яке и тръгна към нея.

 

 

Кейт седеше в кабинета на доктор Шмид и слушаше.

— Значи подутината не спада — каза, опитвайки се да не кърши потни длани. Беше така уморена, че се бореше, за да държи очите си отворени.

— Не толкова бързо, колкото бихме искали. Ако скоро не настъпи подобрение, мисля отново да оперираме.

Тя кимна.

— Не се тревожете още, мисис Райън. Съпругът ви е много силен. Виждаме, че упорито се бори.

— Откъде знаете?

— Нали още е жив. По-слаб човек щеше да е вече мъртъв.

Тя се опита да почерпи сили от думите му, да повярва истински, но й беше трудно да продължи да се надява. С всеки изминал ден надеждата гаснеше, а страхът се усилваше.

Доктор Шмид се изправи.

— Сега трябва да видя един пациент. Ще измина с вас част от пътя до стаята на мистър Райън.

Тя кимна и закрачи до него. За миг, докато го слушаше как спокойно и авторитетно говори, закопня за присъствието на баща си.

— Е, тук трябва да завия в друга посока — каза доктор Шмид и посочи коридора, водещ към рентгенологията.

Кейт кимна. Не се сбогува с него, защото нямаше доверие на гласа си, а последното, което искаше да покаже, беше слабост.

Стоеше в коридора и го гледаше как се отдалечава от нея. В края на коридора, той се смеси с другите облечени в бяло хора и изчезна от погледа й.

Тя въздъхна и тръгна към стаята на Джони. Ако имаше късмет, Тъли щеше да е там. Дори самото присъствие на приятелката й беше огромна помощ за нея. Честно, Кейт не знаеше как щеше да преживее последните дни без Тъли. Играеха карти, разказваха си истории и дори изпяха заедно няколко стари песни с надеждата, че Джон ще се събуди и ще ги помоли да млъкнат. Снощи Тъли беше намерила епизод от „Семейство Партридж“, излъчен на немски. Беше развеселила Кейт с измислен от нея диалог. Сестрите бяха дошли, за да ги помолят да пазят тишина.

Кейт зави зад ъгъла и видя висок и дългокос мъж в синьо яке и скъсани дънки да стои до вратата на стаята на Джони. На рамото му беше подпряна черна камера. Снимаше, както й подсказваше червената светлина на камерата.

Затича по коридора, сграбчи мъжа за рамото и го обърна към себе си.

— Какво правиш, по дяволите? — Бутна го толкова силно, че той се запрепъва назад и едва не падна. Почувства се добре, толкова добре, че й се прииска да го беше ударила в лицето. — Боклук! — изсъска тя и изключи камерата.

Едва тогава видя Тъли. Най-добрата й приятелка стоеше до леглото на Джони, облечена в червен пуловер с V-образно деколте и черни панталони, прическата и гримът й бяха като за пред камерата, а в ръка държеше микрофон.

— О, мили Боже! — прошепна Кейт.

— Не е, каквото си мислиш.

— Докладваш за положението на Джони?

— Да, знаеш, че да, но щях да ти кажа. Да ти обясня всичко. Дойдох да ти искам разрешение…

— И снимате? — каза Кейт и отстъпи назад.

Тъли изтича към нея и започна да се моли:

— Шефът ми се обади. Каза, че ще ме уволнят, ако не предам новината. Знаех, че ще разбереш, ако просто ти кажех истината. Знаеш какъв е светът на новините и колко много означава той за мен. Но въпреки това, никога няма да направя нещо, което ще нарани теб и Джони.

— Как се осмеляваш! Предполага се, че си ми приятелка.

— Приятелка съм ти. — В гласа на Тъли се долавяха нотки на паника. В очите й се четеше толкова непознато за нея чувство, че на Кейт й трябваше миг да разбере какво беше — страх. — Не трябваше да започвам да снимам, признавам, но не мислех, че ще имаш нещо против. Той е репортер, като мен. Каквато беше и ти. Знае, че новината…

Кейт зашлеви силно Тъли през лицето.

— Той не е твоята новина, а мой съпруг. — При последната дума гласът на Кейт се пречупи. — Излез. Върви си. — Тъли не се помръдна и Кейт изкрещя: — Веднага. Изчезвай от стаята. Тук се допускат само членове на семейството.

Алармата до леглото на Джони започна да пищи. В стаята нахлуха медицински сестри в бели престилки и избутаха встрани Кейт и Тъли. Прехвърлиха го на количка и го изнесоха от стаята.

Кейт стоеше и гледаше втренчено празното легло.

— Кейти…

— Излез — каза тя с равен глас.

Тъли я сграбчи за ръкава.

— Хайде, Кейти, ние сме най-добри приятелки завинаги. Независимо какво ще се случи. Помниш ли? Сега имаш нужда от мен.

— Ти едва ли си приятелката, от която имам нужда. — Освободи се и излезе от стаята.

Едва когато стигна до втория етаж и се озова сама в тоалетната, втренчена в металната зелена врата, тя се разплака.

 

 

Часове по-късно Кейт седеше в чакалнята. Понякога тук влизаха и други хора, които с влажни очи и подкрепяйки се един друг, чакаха новини за любимите си хора. Сега обаче помещението беше празно.

Никога досега времето не беше минавало толкова бавно. Нямаше какво да прави, не можеше да мисли за нищо друго. Опита се да разглежда списания, но нито едно не беше на английски, а снимките не можеха да задържат вниманието й. Дори обаждането от дома не й помогна. Без Тъли, която успяваше да я ободрява, Кейт потъваше в отчаянието.

— Мисис Райън?

Кейт бързо се изправи.

— Здравейте, докторе. Как мина операцията?

— Той е добре. Имаше вътрешен кръвоизлив в мозъка, който вероятно е бил причината за подуването. Спряхме го. Може би това ни дава причина да се надяваме, да. Да ви заведа ли в стаята му?

Беше достатъчно, че е жив.

— Благодаря.

Като минаха покрай стаята на сестрите, лекарят каза:

— Искате ли да се обадите на приятелката си? Сигурно нямате желание да бъдете сама в този момент.

— Не искам да бъда сама, това е вярно — каза Кейт. — Но Талула вече не е добре дошла тук.

— О! Добре. Трябва да вярвате, че той ще дойде в съзнание. Виждал съм толкова така наречени чудеса през многогодишната си практика. И мисля, че вярата често изиграва ролята си.

— Страхувам се да се надявам прекалено — каза тя тихо.

Той спря пред затворената врата на стаята на Джони и сведе поглед към нея.

— Не съм казал, че е лесно да вярваш, а само, че е необходимо. А и вие сте тук, до леглото му, нали? И за това се иска смелост, да? — Потупа я по раменете и я остави пред вратата.

Не беше сигурна колко дълго е стояла там, сама в безупречно чистата болница, но по някое време влезе и седна до леглото му. Затвори очи и му заговори тихо, с треперещ глас. Не помнеше какво е говорила. Знаеше само, че гласът й можеше да се окаже светлината в мрака. А светлината може да играе ролята на пътеводна звезда.

Следващото, което сетивата й отчетоха, беше, че вече е утро. Слънчевата светлина нахлуваше през прозореца и осветяваше бежовия линолеум по пода и белите стени.

Тя стана от стола и се изправи до леглото. Беше се сковала от дългото седене.

— Здравей, красавецо — прошепна, наведе се и целуна Джони по бузата. Бяха свалили превръзките от очите му и сега видя колко наранено и подуто е лявото му око. — На мозъка ти вече не е позволено да кърви, чуваш ли? Когато имаш нужда от внимание, опитай някой от старомодните начини като например да ми се ядосаш или да ме целунеш.

Продължи да говори, докато накрая нямаше какво да каже. Включи телевизора, който бе окачен на стената в ъгъла. Картината беше лоша и черно-бяла.

— Апаратите, които толкова обичаш — каза и докосна леко ръката му. Взе сухите му отпуснати пръсти в своите и остана така. Наведе се и го целуна отново по бузата. Макар че миришеше на болница, дезинфектанти и лекарства, ако се опиташе достатъчно упорито и ако вярваше достатъчно силно, можеше да долови неговата добре позната й миризма. — Телевизорът е включен. Ти си голяма новина.

Никакъв отговор.

Започна безцелно да сменя каналите в търсене на програма на английски.

Лицето на Тъли изпълни екрана.

Стоеше пред болницата с микрофон в ръка. Текстът долу на екрана беше превод на думите й:

„Дни наред светът си задава въпроси и се тревожи за Джон Патрик Райън, телевизионния репортер, който бе сериозно ранен при избухването на бомба близо до хотел «Ал-Рашид». Вчера бе излъчена погребалната служба за Артър Гълдър, другия журналист, пострадал при бомбардировката, но семейството на Райън и болницата в Германия отказаха достъпа на журналисти. И как можем да ги виним? Това е време на дълбока лична трагедия за семейството на Райън. Джон — Джони за приятелите си — е получил сериозна травма на главата при експлозията. Оказана му е отлична медицинска помощ във военната болница в Багдад. Специалистите твърдят, че без тази животоспасяваща операция мистър Райън нямаше да остане сред живите.“

Картината се смени. Сега Тъли стоеше до леглото на Райън. Той лежеше неподвижно върху белите чаршафи, главата и очите му бяха превързани. Макар камерата да се забави само миг, преди отново да се фокусира върху лицето на Тъли, образът беше незабравим.

„Прогнозата за изхода е неясна. Специалистите, с които разговарях, казаха, че трябва да се изчака. Ако отокът на мозъка спадне, той ще има добри шансове да оцелее. Ако не…“

Гласът й заглъхна тъжно, тя заобиколи леглото. И погледна право в камерата.

„В момента всичко по този случай е несигурно, освен едно — това е историята за героите, независимо дали са във военна зона или у дома. Джон Райън искаше да сведе новините до знанието на американците и го познавам достатъчно добре, за да кажа, че знаеше какви са рисковете. Но въпреки това той не би направил друг избор. А докато предаваше новини за войната, съпругата му, Катлийн, беше у дома си с едногодишната им дъщеричка и вярваше, че работата на съпруга й е важна. Като всяка войнишка съпруга, тя направи саможертва, която позволи на Джон Райън да си свърши работата.“

Картината отново се смени и сега Тъли стоеше на стъпалата на болницата.

„Новините от Германия предаде Талула Харт. И мога да кажа, че днес ние се молим за семейството на Райън.“

Кейт остана да гледа втренчено телевизора дълго след края на новините.

— Тя ни изкара герои — каза на празната стая. — Дори мен.

Усети леко докосване по дланта си. Беше толкова леко, че отначало не му обърна никакво внимание. Смръщи вежди и погледна надолу.

Джони отвори бавно очи.

— Джони? — прошепна тя, страхуваща се, че стресът я кара да си представя всичко това. — Виждаш ли ме?

Той стисна ръката й и това я накара да плаче и да се смее едновременно.

Пак така бавно, той затвори очи.

Тя го целуна по бузата, по челото, по сухите напукани устни.

— Знаеш ли къде си? — запита накрая, отдръпна се от него и натисна бутона за сестрите.

Долови объркването му и се изплаши.

— А аз? Знаеш ли коя съм аз?

Той вдигна поглед към нея и преглътна мъчително. Отвори бавно уста и каза:

— Моята… Кейти.

— Да — каза тя и избухна в сълзи. — Аз съм твоята Кейти.

 

 

Следващите седемдесет и два часа бяха вихрушка от срещи, процедури и изследвания. Кейт придружаваше Джони на консултациите с психиатрите, рехабилитаторите и, разбира се, доктор Шмид. Като че ли всички трябваше да установят писмено възстановяването на Джони, за да могат да го прехвърлят в рехабилитационен център близо до дома.

— Късметлия е, че има вас — каза доктор Шмид в края на срещата с него.

Кейт се усмихна.

— Аз съм късметлийка, че имам него.

— Да. А сега предлагам да отидете в кафе-бара и да хапнете нещо. Изгубихте прекалено от теглото си през тази седмица.

— Така ли?

— Да. А сега вървете. Аз ще върна съпруга ви в стаята, когато приключат изследванията.

Кейт се изправи.

— Благодаря ви, доктор Шмид. За всичко.

Той махна с ръка, сякаш искаше да каже, че няма защо.

— Това ми е работата.

Усмихната, тя тръгна към вратата. Беше почти стигнала, когато той извика името й. Тя се обърна.

— Да?

— Не останаха много репортери, но съгласна ли сте да огласим състоянието на съпруга ви? Защото много бихме искали да си тръгнат.

— Ще си помисля.

— Отлично.

Кейт излезе от кабинета му и тръгна към асансьора в края на коридора.

Кафе-барът бе почти празен в този късен следобед. Имаше няколко души от персонала на болницата и няколко семейства, които си поръчваха храна. Лекарите и сестрите разговаряха и се смееха, докато притеснените роднини на болните се хранеха мълчаливо, свели поглед към чиниите си.

Кейт започна да се провира през масите, за да стигне до прозореца. Небето бе тъмно, стоманеносиво и всеки момент щеше да завали дъжд или сняг.

Отражението й в стъклото показваше колко е уморена.

Беше странно, но й беше по-трудно да бъде сама с облекчението, отколкото с отчаянието. Тогава беше доволна просто да седи тихо и да се надява на най-доброто. А сега искаше да се смее с някого, да вдигне чаша за наздравица и да каже, че през цялото време е знаела, че ще свърши така.

Не. Не с някого.

А с Тъли.

През целия си живот се беше обръщала в радостта си първо към нея и тя винаги беше откликвала. Щеше да вдигне тост дори за безопасното прекосяване на улицата, ако Кейт поискаше.

Извърна се от прозореца, отиде до една маса и седна.

— Изглеждаш така, сякаш едно питие ще ти дойде добре.

Кейт вдигна поглед. Там стоеше Тъли, облечена в черни дънки и бял пуловер от ангорска вълна. Прическата и гримът й бяха съвършени, но изглеждаше уморена. И нервна.

— Още ли си тук?

— Мислеше, че ще те изоставя? — Тъли се опита да се усмихне, но усмивката й не бе онази, истинската. — Донесох ти чаша чай.

Кейт гледаше втренчено пластмасовата чаша в ръцете на Тъли. Знаеше, че е любимият й — „Ърл Грей“ — с точното количество захар.

Тъли не знаеше как по друг начин да се извини за онова, което беше направила. Ако Кейт приемеше чашата, щеше да е знак, че случилото се трябваше да бъде забравено — предателството и плесницата щяха да изчезнат в нищото и те щяха отново да са приятелки. Без разкаяние и без лоши чувства. Щяха отново да бъдат Тъли и Кейт или поне толкова близо до това, колкото могат да бъдат две вече зрели жени.

— Репортажът беше добър — каза Кейт.

Очите на Тъли молеха за прошка и разбиране, но тя каза:

— Следващата седмица ще бъда в големите новини. Ще замествам, но и това е начало.

Кейт си помисли: „Значи за това си ме предала“, но знаеше, че не може да изрече мисълта си на глас. Вместо това каза:

— Поздравления.

Тъли й подаде чашата чай.

— Вземи я, Кейти. Моля те.

Кейт дълго гледа приятелката си. Искаше да чуе, че съжалява, но знаеше, че Тъли няма да изрази разкаянието си с думи. Не знаеше защо Тъли не умееше да се извинява, но подозираше, че има нещо общо с Клод. В детството си приятелката й беше получила рани, които никога нямаше да заздравеят, и винаги щеше да носи белезите. Най-после протегна ръка към чашата и каза:

— Благодаря.

Тъли се усмихна и седна до нея. Още преди да е седнала, започна да говори.

Скоро Тъли и Кейт се смееха. Най-добрите приятелки, също като сестрите и майките, могат да те ядосат, да те разплачат и да сломят сърцето ти, но накрая пак са до теб и могат да те накарат да се смееш и в най-трудните моменти.