Кристин Хана
Алеята на светулките (29)

Глава 28

Тъли трябваше да си отиде право у дома и да се опита да забрави цялата работа, но когато фериботът спря в центъра на Сиатъл, тя се чувстваше като развалина. Вместо да завие наляво по „Аласкан уей“, зави вдясно и натисна педала на газта.

След съвсем кратко време беше в Снохомиш, където бе прекарала детството си. Сега градчето беше туристическа спирка, пълно със скъпи кафе-барове и антикварни магазини.

Това не я засягаше особено, не се интересуваше какво се бе променило, какво бе останало същото… Дори при най-добрите обстоятелства не усещаше кой знае каква връзка с миналото си, а тази вечер бе далеч от най-доброто. Но все пак, когато зави и навлезе в „Алеята на светулките“, се почувства така, сякаш се бе качила на машина на времето и се бе върнала в миналото.

Влезе в павираната алея и стигна до бялата къща. През годините, мисис Малърки беше преобразила неугледния двор в английска градина, пълна с цветя. Сега, късно през есента, цялата градина като че ли блестеше в златисто. Дворът и увисналите кошници бяха изобилие от червен здравец, блеснал на оранжевата светлина, струяща откъм верандата.

Тъли спря колата, отиде до входната врата и натисна звънеца.

Отвори й мистър Малърки и за миг, застанала на верандата и вдигнала поглед към него, Тъли видя целия си живот да минава пред очите й. Той беше остарял, разбира се, почти оплешивял и пуснал коремче, но беше облечен в избелели дънки и бяла тениска и така й напомняше миналото, че тя се почувства отново млада.

— Здравейте, мистър Малърки.

— Дошла си толкова късно. Всичко наред ли е?

— Трябва да говоря с мисис Малърки. Няма да остана дълго.

— Знаеш, че можеш да останеш колкото искаш. — Отстъпи встрани, за да я пусне да влезе, после отиде до подножието на стълбите и извика: — Марджи, слез долу! Има проблем. — Усмихна се така, че накара и нея да се усмихне.

Мисис Малърки слезе бързо, закопчавайки червения халат, който носеше, откакто Тъли я познаваше. Независимо колко скъпи халати и нощници й беше изпратила през годините Тъли, червеният й оставаше любим.

— Тъли — каза тя и свали очилата с огромните бежови рамки, — наред ли е всичко?

Нямаше смисъл да я лъже.

— Не съвсем.

Мисис Малърки отиде право до барчето в дневната — бяха го добавили в края на осемдесетте — и наля вино в две чаши. Подаде едната на Тъли и седна на новия диван, тапициран с материя в леопардови шарки. Стената зад тях беше покрита със семейни снимки. Тези на Исус и Елвис продължаваха да заемат централно място, но около тях имаше дузини снимки на Мара и близнаците, снимки от сватбата на Джони и Кейт и от дипломирането на Шон и няколко на Тъли.

— Добре, какъв е проблемът?

Тъли седна в люлеещия се стол.

— Кейт ми е много ядосана.

— Защо?

— Мара ми се обади миналата седмица, за да ми каже за събирането на моделите в Ню Йорк…

— О, мили Боже!

— Предложих й да й помогна в разговора с родителите й, но в секундата, в която чу, Кейт сякаш полудя. Отказа дори да изслуша Мара.

— Мара е на тринайсет.

— Достатъчно е голяма да…

— Не — каза мисис Малърки твърдо, след което се усмихна нежно: — Знам, че само си се опитала да помогнеш, Тъли, но Кейт е права да иска да защити Мара.

— Мара я мрази.

— Такива изглеждат отношенията между тринайсетгодишните момичета и техните майки. Може би не го знаеш, защото Клод е толкова различна, но отношенията между майки и дъщери невинаги са безоблачни. Децата не стават по-добри, ако им се дава всичко, което поискат.

— Не предлагам да й дават всичко, но тя има истински талант. Мисля, че може да стане супермодел.

— И какво ще се случи, ако наистина е така?

— Ще бъде богата и известна. Може да е милионерка на седемнайсет.

Мисис Малърки се наведе напред.

— Ти си много богата, нали?

— Да.

— А това прави ли те цяла и завършена? Струва ли си успехът това, което Мара ще жертва за него — детството и невинността си, семейството си? Гледах няколко от документалните филми по телевизията за моделите. Около тях има толкова много наркотици и секс.

— Но аз щях да се грижа за нея. Значение има, че е намерила нещо, което обича. То трябва да бъде подхранвано, не пренебрегвано. А се страхувам, че Мара и Кейт никога и за нищо няма да постигнат съгласие. Трябва да чуеш как говори за нея Мара.

— Тревожиш се за Мара — каза мисис Малърки и изгледа Тъли над ръба на очилата. — Но мисля, че грешиш. В момента от теб нужда има Кейт.

— Кейт?

— Проблемът с Мара я изяжда жива. Те трябва да се научат да разговарят, без да крещят или плачат. — Погледна Тъли. — Трябва да бъдеш приятелка първо на Кейт.

— Да не би да казваш, че вината е моя?

— Разбира се, че не. Казвам, че Кейт има нужда най-добрата й приятелка да е до нея. Вие двете винаги сте били броня и меч една за друга. Знам, че Мара те е превърнала в свой идол. Знам още колко обичаш да бъдеш идол. — Усмихна се. — Но не можеш да вземаш страна в това, освен ако не е страната на Кейт.

— Просто исках да…

— Тя не е твоя дъщеря.

Така беше. До този момент Тъли не беше осъзнала какво я караше да се замесва толкова. Обичаше Мара, разбира се, но сигурно имаше и нещо повече, нали? И мисис Малърки го бе прозряла. Мара бе идеалното дете за Тъли — красива, амбициозна и малко егоистка. И най-доброто от всичко бе, че смяташе Тъли за безупречна.

— И какво да кажа на Мара?

— Че целият живот е пред нея. Ако е така добра и талантлива, както вярваш, ще успее. И тогава успехът ще е дошъл във възраст, когато ще може да се справи с него.

Тъли се облегна назад и въздъхна.

— Как мислиш, колко дълго Кейт ще ми е така ядосана?

Мисис Малърки се засмя.

— При вас отношенията непрекъснато се променят. Всичко ще бъде наред. Просто престани да се опитваш да бъдеш най-добрата приятелка на Мара и бъди такава на Кейт.

 

 

Кейт обичаше гледката, която се разкриваше от задната веранда. Тази вечер в късния октомври небето над Сиатъл беше безкрайно и абсолютно черно. На разкошната лунна светлина всеки небостъргач изглеждаше ясно очертан — до такава степен, че лесно можеше да си представиш, че различаваш стъклото, гранита и стоманата.

Тук, до водата, звуците бяха по-ясни. Листата на дърветата сменяха цвета си и падаха, издавайки шум като от забързани стъпки, катеричките скачаха от клон на клон и събираха храна за времето, когато щеше да стане студено. Чуваше се и шумът от прилива, чийто ритъм бе свързан с далечната луна. Тук, на задната веранда, се променяха само сезоните и всеки придаваше на пейзажа нов и удивителен оттенък.

Само на няколко крачки зад нея, отвъд старата дървена врата, промените ставаха толкова бързо, че те оставяха бездиханен. Дъщеря й разцъфваше като дърво и всеки ден се превръщаше в нова вариация на онова, в което накрая щеше да се превърне. Настроенията й се сменяха непрекъснато и понякога тя приличаше на момиче, което приливът току-що е изхвърлил на брега и не може да си спомни нито кое е, нито какво иска да стане.

Момчетата също растяха. Те започнаха да си създават собствени приятели, избираха сами дрехите си и отговаряха само на онези въпроси, на които искаха. Докато мигнеш, и те щяха да навлязат в пубертета, да забождат плакати на стените в спалнята си и да искат лично пространство.

Толкова бързо…

Остана на верандата още няколко минути — небето стана стоманеносиво и звездите се показаха над далечния град после влезе вътре и заключи вратата след себе си.

Къщата беше смълчана, нямаше никого на долния етаж. Докато минаваше през дневната, вдигна няколко играчки, разпилени пред телевизора.

Качи се горе и завъртя тихо топката на вратата, отвори я и надникна в стаята на момчетата, очаквайки да ги види заспали. Но вместо това видя, че чаршафите оформят палатка над леглото на Уилям и издайническата светлина на джобно фенерче, смесваща се с червените и сини светлини на „Междузвездни войни“.

— Познавам две малки момчетата, които трябва да спят.

Откъм импровизираната палатка се разнесе смях.

Лукас се показа първи.

— Здравей, мамо.

— Лукас — изсъска Уилям изпод чаршафите, — престори се на заспал.

Кейт отиде до леглото и леко отметна чаршафите.

Уилям втренчи поглед в нея с джобното фенерче в ръка.

— Упс! — каза, после се засмя.

Кейт разтвори ръце.

— Прегърни мама.

Хвърлиха се в прегръдките й, ентусиазирани както винаги. Тя ги притисна към себе си и вдъхна познатата миризма на детски шампоан.

— Имате ли нужда от още една приказка?

— Прочети ни за Макс, мамо — каза Лукас.

Кейт протегна ръка към книгата и зае обичайното си положение — с гръб, опрян в таблата, и протегнати напред крака, а момчетата от двете й страни. После отвори книгата и започна да чете. Макс беше насред поредното приключение, когато те заспаха.

Тя зави Уилям, целуна го по бузата и занесе Лукас в неговото легло.

— Лека нощ, мамо — прошепна той, докато го оставяше.

— Лека нощ. — Изгаси джобното фенерче, излезе от стаята и затвори тихо вратата след себе си.

Вратата на Мара беше затворена, но под нея се процеждаше светлина.

Тя спря. Искаше да влезе, но така само щеше да сложи началото на нова кавга. Нищо, което Кейт казваше и правеше, вече не беше правилно, а след спора за отиването в Ню Йорк отношенията им бяха още по-обтегнати. Почука на вратата и каза:

— Изгаси осветлението, Мара. — И зачака дъщеря й да се подчини.

После отиде в собствената си стая.

Джони беше вече в леглото и четеше. Вдигна поглед при влизането й.

— Изглеждаш изтощена.

— Мара — каза само тя. Не беше необходимо да казва нищо повече.

— Мисля, че не е само това.

— Какво искаш да кажеш?

Той свали очилата си, остави ги на нощното шкафче и започна да събира разпръснатите наоколо листове. Каза, без да вдигне поглед:

— Тъли ми каза, че все още си й ядосана.

По гласа и това, че усърдно избягваше да срещне погледа й, тя се досещаше, че от известно време му се иска да повдигне темата. „Мъже“, помисли си. За да се досетиш какво мислят, трябваше да си антрополог и да ги изучаваш внимателно.

— Тя е тази, която не се обажда.

— Но ти си тази, която е сърдита.

Кейт не можеше да отрече.

— Не съм чак толкова ядосана, поведението й само ме подразни. Да застане така зад Мара… Можеше поне да признае, че е сгрешила.

— Тъли да се извини?

Кейт не можа да сдържи усмивката си.

— Знам. Знам. Но защо винаги аз да прощавам? Защо трябва винаги аз да се обаждам първа?

— Просто го направи.

Вярно беше. Винаги беше така. В това отношение приятелствата са като браковете. Правилата и навиците се установяват отрано, а после се втвърдяват като цимент.

Кейт отиде в банята, изми зъбите си и легна до него.

Той изгаси лампата върху нощното шкафче и се обърна с лице към нея. Лунната светлина струеше през прозореца и осветяваше профила му. Протегна ръка, очаквайки тя да се сгуши в него. Тя изпита прилив на любов и се изненада от остротата на чувството, като се имаше предвид от колко години бяха заедно. Познаваше я толкова добре и в това имаше такава утеха.

Нищо чудно, че Тъли имаше толкова много остри ръбове, тя никога не се беше отпускала в прегръдките на любовта, не беше обгърната от нея. Без любовта на децата, съпруга или майката, човек се превръща в егоист. Но Кейт реши да се освободи от гнева си, дори да не получи извинение. Не трябваше да му позволява да кипи толкова дълго в нея. Понякога се чувстваше така, сякаш току-що се бяха скарали. Сега значение имаха не думите, казани или премълчани, а годините приятелство.

— Благодаря — прошепна. Утре щеше да се обади на Тъли и да я покани на вечеря. Както винаги, това щеше да сложи край на скарването. И те пак, без никакво усилие, щяха да стъпят отново на пътя на приятелството.

— За какво?

Тя го целуна нежно и го погали по бузата. От всичките й любими гледки, най-любима беше лицето на този мъж.

— За всичко.

 

 

В сивата и дъждовна ноемврийска утрин Кейт спря на паркинга на училището и погледна вдясно.

Мара седеше свита на предната седалка. Беше мрачна, откакто й отказаха да отиде в Ню Йорк. Кейт осъзна, че ако преди между двете имаше преграда, то сега се издигаше здрава и масивна стена.

Обикновено Кейт трябваше да изглади неравностите по пътя, по който вървеше семейството им. Тя бе тази, която възстановяваше мира, но сега, каквото и да кажеше, нямаше ефект. Мара беше мрачна вече седмици наред и Кейт започваше да се уморява. Не спеше добре. Беше още и ядосана, защото знаеше, че мълчанието на Мара има за цел да я манипулира и пречупи.

— Вълнуваш ли се за празненството? — насили се да запита. Поне имаше какво да каже. Целият осми клас се вълнуваше за зимното тържество и така трябваше да бъде. Родителите, включително Кейт, бяха положили огромни усилия, за да създадат вълшебна нощ за децата си.

— Не особено — каза Мара. Гледаше през прозореца, очевидно търсеше приятели сред тълпата деца. — Няма да дойдеш с мен, нали?

Кейт потисна болката от забележката й. Каза си, че е нормално. Повтаряше си го често напоследък.

— Председател съм на комитета по украсата. Знаеш го. Едва ли се очаква да работя в продължение на два месеца, а после да не видя резултата.

— Значи ще бъдеш там — каза Мара мрачно.

— И двамата с татко ти ще бъдем. Но ти пак ще се забавляваш.

— Както и да е.

— Ето, семейният автобус на Малърки пристигна — каза. Момчетата на задната седалка се засмяха на старата шега.

— Това вече не е забавно — каза Мара и изви очи към тавана на колата.

Кейт се обърна към дъщеря си.

— Довиждане, скъпа. Приятен ден. И късмет на теста по обществени науки.

— Чао — каза Мара и затръшна вратата.

Кейт въздъхна и погледна в страничното огледало. Близнаците играеха на задната седалка с пластмасовите си динозаври.

Момичета — прошепна тя на себе си, питайки се защо тийнейджърките винаги трябва да са лоши с майките си. Това очевидно бе нормалното им поведение — беше прекарала достатъчно време с приятелките си, за да го знае. Толкова нормално, че вероятно бе част от еволюцията. Може би по някаква скрита причина човешкият вид имаше нужда от момичета, които да се смятат пораснали на тринайсет.

След няколко минути остави момчетата пред училището им — като ги целуна за довиждане — и нейният ден започна. Първо спря в „Бейнбридж Бейкърс“, за да си вземе кафе с мляко, после се отби в библиотеката, за да остави няколко книги, и потегли към Сейфуей. В десет и половина си беше отново у дома и подреждаше покупките в кухнята.

Тъкмо затваряше вратата на хладилника, когато дочу познатата мелодия на предаването „Часът на момичетата“ да долита от дневната и отиде там. Рядко изглеждаше цялото предаване — и как би могла с този напрегнат график? — но винаги го слушаше. Понякога и Джони, и Тъли й задаваха въпроси, за да се уверят, че го е гледала.

Кейт седна удобно на дивана.

Музиката замлъкна и Тъли се появи на екрана. Декорът беше оформен така, че да създава илюзията за обикновена уютна дневна. Както обикновено, Тъли бе много красива. Миналата година бе оставила косата си да порасне до раменете и й беше възстановила естествения червеникавокафяв цвят. Това само подчертаваше високите й скули и шоколадовите й очи. Малко колаген придаваше на устните й съвършени очертания, на които тя слагаше единствено почти безцветен гланц.

— Добре дошли отново в „Часът на момичетата“ — каза, като се опита да надвика аплодисментите. Кейт знаеше, че понякога хората стоят на опашка в продължение на шест часа, за да са част от публиката в студиото. И защо не? „Часът“, както го наричаха феновете и медиите, беше забавно и понякога дори вдъхновяващо предаване. Никой не знаеше какво ще каже или направи Тъли. Това бе част от загадката, която привличаше хората, а Джони се грижеше всичко да работи като добре смазана машина. Вярна на своя свят, Тъли бе направила всички тях богати, а Джони, на свой ред, се грижеше тя да изглежда винаги превъзходно.

Тъли седна на кремавия стол, който бе винаги запазен за нея. Светлият му цвят я правеше по-жизнена и по-ярка. Наведе се напред, за да говори интимно както на публиката, така и на камерата.

Кейт бе веднага погълната от предаването. Докато гледаше как Тъли разкрива пред цяла Америка тайните си за полагането на грима и правенето на косата, животът на Кейт се състоеше в плащане на сметки, чистенето на щори и сгъването на прането. След предаването изключи телевизора и седна отново да работи върху списъка си за Коледа. Бе така погълната от заниманието си, че трябваше да мине известно време преди да осъзнае, че телефонът звъни. Огледа се, видя безжичния телефон на пода под частите от конструктора „Лего“ и отговори:

— Ало?

— Кейт ли е на телефона?

— Да.

— Слава Богу! Аз съм Елън от „Уудуърд“. Обаждам се, защото Мара отсъства от четвъртия час. Ако сте забравили да я освободите…

— Не съм забравила — каза Кейт и осъзна колко остро прозвуча гласът й. — Съжалявам, Елън. Мара трябва да е в час. Нека позная. Емили Алън и Шерил Бъртън също ли отсъстват?

— О, Боже — каза Елън. — Знаете ли къде са?

— Да. Ще ви се обадя, когато ги намеря. Благодаря, Елън.

— Съжалявам, Кейт.

Затвори и погледна часовника. 12:42.

Не беше необходима научна степен, за да се досети къде са момичетата. Днес бе четвъртък — денят, в който отваряше новото кино. И, какво съвпадение, беше излязъл новият филм на „Кралицата на тийнейджърите“.

Кейт грабна чантата си и излезе. Спря пред новото кино доста преди един. Положи усилия да скрие гнева си, разговаря с управителя, мина покрай тъмните редици, намери момичетата и ги изведе във фоайето. Не можеше повече да сдържа гнева си.

Обаче той бе нищо, сравнен с този на дъщеря й.

— Не мога да повярвам, че направи това — каза Мара, когато излязоха на паркинга.

Кейт не обърна внимание на тона й и каза:

— Казах ти, че можеш да отидеш на кино в събота с приятелките си.

— Ако си почистя стаята.

Кейт не си направи труда да отговори.

— Хайде, момичета. Влезте в колата. Чакат ви в училище.

Момичетата седнаха на задната седалка, като шепнеха колко съжаляват.

— А аз не съжалявам — каза Мара, затръшна вратата и закопча колана си. — Пропуснахме само тъпата алгебра.

Кейт запали двигателя, излезе от паркинга, а после и на главното шосе.

— Трябва да си на училище. Точка.

— О! Като че ли никога не си ме освобождавала от час, за да ме заведеш на кино — каза Мара. — Сигурно съм сънувала, че съм гледала Хари Потър в учебен ден.

— Да. Тогава беше различно — каза Кейт, опитвайки се да не повишава тон.

Мара скръсти ръце на гърди.

— Тъли щеше да ме разбере.

Кейт спря на кръглия площад пред училището.

— Добре, момичета, чакат ви в кабинета на директора.

Емили нададе стон.

— Майка ми ще припадне.

Когато останаха сами в колата, Кейт се обърна към дъщеря си.

— Татко също щеше да ме разбере — каза Мара. — Той знае колко много означават за мен филмите и курсовете за модели.

— Така ли мислиш? — Кейт извади мобилния си телефон, набра Джони и го подаде на Мара. — Кажи му.

— Т-ти му кажи.

— Не аз съм избягала от училище, за да отида на кино.

Мара взе телефона и го приближи до ухото си.

— Татко? — Гласът й веднага омекна и сълзи изпълниха очите й.

Кейт изпита ревност. Как беше успял Джони да запази прекрасни отношения с дъщеря си, докато Кейт се беше превърнала в нейна слугиня?

— Познай какво, татко? Помниш ли филма, за който ти разказах? Онзи, в който момичето открива, че леля му всъщност му е майка? Отидох да го гледам днес и беше… Какво? О! — Гласът й спадна до шепот. — През четвъртия час, но… — Слуша още малко, после въздъхна. — Добре. Чао, татко. — Затвори и подаде телефона обратно на Кейт. И за част от секундата отново се превърна в малко момиченце. — Не мога да гледам филма този уикенд.

Най-много от всичко Кейт искаше да вземе Мара в прегръдките си и да каже: „Обичам те“, но не се осмели. Майчинството беше такова през по-голямата част от времето — трябваше да си като стомана, да не омекваш.

— Може би следващия път ще помислиш за последствията от действията си.

— Някой ден ще бъда велика актриса и ще кажа по телевизията, че въобще не си помогнала за издигането ми. Ще припиша всички заслуги на леля Тъли, която вярва в мен. — Слезе от колата и тръгна.

Кейт я последва и изравни крачка с нея.

— Аз вярвам в теб.

Мара изсумтя.

— Ха! Никога нищо не ми позволяваш. Да знаеш, ще се преместя при Тъли веднага, щом мога.

— Когато адът замръзне — измърмори Кейт под носа си. За щастие, двете нямаха повече възможност да разговарят. Влязоха в училището и видяха, че директорът ги чака.

 

 

Лятото, преди Мара да влезе в гимназията, бе най-лошото в живота на Кейт. Тринайсетгодишна дъщеря в основно училище бе лошо, като се замислеше в ретроспекция, но сега не изглеждаше чак толкова зле. Четиринайсетгодишно момиче, което се готви да влезе в гимназията, беше още по-лошо.

Това, че Джони работеше по шейсет часа на седмица, също не помагаше.

— Няма да носиш в училище дънки, които позволяват да се види цепката на дупето ти — каза Кейт, като с усилие запази гласа си спокоен. Въпреки че бе много заета по това време на годината, беше отделила четири часа, за да купи дрехи за училище на Мара. Бяха в мола от два часа, но не бяха купили нищо. Единственото, което имаха, беше враждебност.

— Но всички носят такива в гимназията.

— Всички, освен теб, в такъв случай. — Кейт притисна пръсти към пулсиращите си слепоочия. Виждаше, че момчетата тичат навсякъде из магазина, но ги остави. Ако имаше късмет, може би щеше да дойде охраната и да я отведе заради това че не може да контролира децата си. В момента да бъде затворена някъде сама й се струваше като рай.

Мара хвърли дънките върху купа и се отдалечи, като тропаше силно.

— Нима вече не знаеш и как да вървиш? — измърмори Кейт, последвала дъщеря си.

Докато свършат с покупките, Кейт вече се чувстваше като Ръсел Кроу в „Гладиатор“ — кървяща, ранена, но жива. Никой не беше щастлив. Момчетата хленчеха за фигурите от „Властелинът на пръстените“, които беше отказала да купи, Мара се сърдеше за дънките и за блузата, която майка й също беше отхвърлила, а Кейт бе ядосана, че обикновеното пазаруване можеше да източи такава голяма част от енергията й. Единствената добра новина беше, че бе защитила позициите си. Кейт не беше спечелила битката напълно, но Мара също не бе удържала победа.

По време на пътуването към дома колата бе разделена на две половини — на задната седалка бе шумно, на предната — тихо. Кейт продължаваше да се опитва да завърже разговор с дъщеря си, но тя не отвръщаше на нито едно нейно изречение. И така, докато колата не навлезе в алеята, а после да паркира в гаража. Тогава Кейт се почувства победена. Това, че беше прекарала ясна граница между майчинството и приятелството, вече не я радваше така.

Момчетата разкопчаха коланите си и слязоха бързо. Кейт знаеше, че който от тях стигне пръв до дневната, ще получи контрол над дистанционното.

— Спокойно — каза и хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.

После се обърна към Мара.

— Днес получи някои наистина прекрасни неща.

Мара сви рамене.

— Да.

— Знаеш ли, Мара, животът е пълен с… — Спря насред изречението и едва не се засмя. Канеше се да изрече една от речите си.

— Какво?

— Компромиси. Човек може да се фокусира върху това, което е получил, а може и върху онова, което не е. Изборът, който правиш, накрая ще се окаже решаващ за това в каква жена ще се превърнеш.

— Аз просто искам да се впиша в средата — каза Мара едва чуто, нещо, което Кейт не очакваше. Това й напомни колко е млада дъщеря й и колко се страхуваше от първия си ден в гимназията.

Протегна ръка и нежно затъкна кичур коса зад ухото й.

— Повярвай ми, помня това чувство. Трябваше да нося евтини дрехи втора употреба, когато бях на твоята възраст. Децата непрекъснато ми се подиграваха.

— Значи знаеш какво имам предвид.

— Да, но не можеш да получиш всичко, което искаш. Това е. Толкова е просто.

— Но това са само чифт дънки, мамо. Не световен мир.

Кейт погледна дъщеря си. Поне веднъж тя не се мръщеше и не извръщаше глава.

— Съжалявам, че толкова често се препираме.

— Да.

— Може би ще можем да те запишем отново на курс за модели, все пак. За такъв, който се провежда в Сиатъл.

Мара се нахвърли като гладно куче.

— Най-накрая ще ми позволиш да изляза извън острова? Следващата сесия започва във вторник. Проверих. Тъли каза, че може да ме взема от ферибота. — Усмихна се глупаво. — Говорихме за това.

— О, да, нали?

— Татко каза, че всичко ще бъде наред, ако оценките ми са добри.

— Той също знае? И никой не е разговарял с мен? Коя съм аз, злата вещица?

— Напоследък много лесно се ядосваш.

— И чия е вината?

— Мога ли да ходя на курсовете?

Всъщност Кейт нямаше избор.

— Добре. Но ако оценките ти…

Мара се хвърли в прегръдките на Кейт. А тя я прегърна здраво, наслаждавайки се на момента. Не можеше да си спомни кога Мара я бе прегърнала за последен път.

Кейт продължи да стои до колата дълго след като Мара бе изтичала в къщата, и да се пита дали курсовете за модели бяха добра идея.

Не защото не искаше Мара да учи за модел. Просто не искаше тя да поеме по този труден път толкова млада. Отхвърляния, корупция, красота, която не отива по-дълбоко от кожата, наркотици и анорексия. Всичко, което се криеше под повърхността на модния свят. Самоуважението и имиджът са нещо съвсем крехко в тийнейджърските години. Господ знаеше, че момичетата могат лесно да се отклонят от правия път и без да бъдат обременени с това, че са избягвани от съучениците си, защото са грозни.

Накратко, Кейт не се страхуваше, че красивата й дъщеря няма да успее в света на модния подиум. По-скоро се страхуваше, че ще успее и ще изгуби детството си.

Най-после влезе вътре, като си мърмореше:

— Трябваше да остана твърда.

Съдбата на майката. Опитваше се да измисли как да се откаже от думите си — нещо, което беше вече невъзможно — когато звънна телефонът. Кейт дори не си направи труда да отговори. През тези последни седмици на лятото беше научила, че тийнейджърките живеят за и чрез телефона.

— Мамо! Баба е. За теб — извика Мара. — Но не говори много, защото Габ ще ми се обади.

Взе слушалката и чу как майка й издиша дима в другия край на жицата. Усмихна се, остави подреждането на продуктите и се отпусна на дивана.

— Здравей, мамо.

— Звучиш ужасно.

— Можеш да го кажеш, след като си чула само дишането ми?

— Имаш дъщеря тийнейджърка, нали?

— Повярвай ми, аз никога не съм била толкова лоша.

Майка й се засмя.

— Предполагам, не помниш колко пъти ми казваше да не се бъркам в живота ти, а после затръшваше вратата в лицето ми.

Споменът бе неясен, но не чак толкова трудно уловим.

— Съжалявам, мамо.

Настъпи пауза, после майка й каза:

— Трийсет години.

— Трийсет години какво?

— Толкова ще минат, докато и ти не получиш извинение, но знаеш ли кое е страхотно?

Кейт изстена.

— Че може да не доживея?

— Ще знаеш, че тя съжалява дълго преди самата да го е узнала. — Майка й се засмя. — А когато има нужда от теб да гледаш детето й, наистина ще те обича.

 

 

Кейт почука на вратата на Мара и чу приглушено:

— Влез! — и влезе.

Тя пристъпи, като се опита да не обръща внимание на разхвърляните навсякъде дрехи и книги, и отиде до леглото, където Мара седеше с колене, опрени в брадичката, и говореше по телефона:

— Може ли да поговоря с теб за минутка?

Мара изви очи към тавана.

— Трябва да затварям, Габ. Майка ми иска да говори с мен. До по-късно. — А на Кейт каза: — Какво?

Кейт седна в края на леглото и изведнъж си спомни колко пъти тази сцена се бе разигравала по време на нейното детство. Споменът я накара да се усмихне.

— Какво?

— Знам, че напоследък рядко постигаме съгласие, и съжалявам. Повечето пъти е така, защото те обичам и искам най-доброто за теб.

— А през другата част от времето защо, тогава?

— Защото наистина ме ядосваш.

Мара се усмихна леко и се отмести встрани, за да й направи място — точно както някога постъпваше с майка си.

Тя седна и колебливо протегна ръка към дланта на дъщеря си. Имаше много неща, които можеше да каже в този момент, но вместо това просто седеше и държеше дъщеря си за ръката. Този бе първият тих миг, който имаха от години, и той я изпълни с надежда.

— Обичам те, Мара — каза накрая. — Ти, повече от всички други, ми показа какво може да бъде любовта. Когато те сложиха в ръцете ми за първи път… — Направи пауза, защото усети как гърлото й се стяга. Любовта към детето й беше огромна и всепобеждаваща. Понякога, улисана в противоречията, го забравяше. Усмихна се. — Както и да е. Реших, че трябва да направим нещо специално заедно.

— Какво например?

— Като например тържество, по случай годишнината от предаването на баща ти.

— Наистина? — Мара я молеше за това от седмици. Кейт все й повтаряше, че е прекалено малка.

— Можем да напазаруваме заедно, да си направим косите, да се облечем красиво…

— Обичам те — каза Мара и я прегърна.

Тя я притисна към себе си, наслаждавайки се на мига.

— Мога ли да кажа на Емили?

Преди Кейт да е казала: „Разбира се“, Мара протягаше ръка към телефона и набираше номера. След като излезе и затвори вратата, чу Мара да казва:

— Няма да повярваш, Ем. Познай къде ще отида в събота…

Кейт се върна в стаята си, като мислеше за това, колко бързо се променят нещата при децата. В единия миг те отхвърлят, в следващия си техният герой. От тези промени можеше да ти се завие свят понякога и единственият начин да оцелееш бе да се наслаждаваш на хубавите моменти и да не размишляваш прекалено върху лошите.

— Усмихваш се — каза Джони, когато тя влезе в стаята. Седеше на леглото и носеше очилата, които беше купил след толкова много мърморене.

— Толкова ли е забележимо?

— Да.

Тя се засмя.

— Предполагам, че е. С Мара имахме лоша седмица. Поканиха я на парти с преспиване и момчета — все още не мога да повярвам — и аз й забраних да отиде.

— Защо се усмихваш, тогава?

— Поканих я на партито по случай годишнината. Ще прекараме деня заедно, по момичешки. Ще пазаруваме, ще си направим косите и маникюра. Ще трябва да наемем апартамент в хотела.

— Аз ще бъда най-щастливият там — каза той.

Кейт му се усмихна. Не помнеше откога не беше се чувствала така изпълнена с надежда. Двете с Мара щяха да прекарат чудесно. И това може би щеше най-после да събори стената между тях.

 

 

Тъли сигурно бе най-щастливият човек на земята. Тази вечер бе партито по случай годишнината от предаването. Много добри професионалисти работеха дълги месеци, за да го направят събитието на годината в Сиатъл. Местните хора не само се очакваше да присъстват, но и да се радват на знаменитостите. Накратко, всички, които бяха някой, щяха да бъдат тук, и то в нейна чест. Щяха да аплодират феноменалния й успех.

Огледа бляскавата огромна зала в хотел „Олимпик“. Всъщност мислеше, че хотелът се нарича някак другояче напоследък — хотелските вериги непрекъснато продаваха и придобиваха собственост — но за нея той щеше да си остане „Олимпик“ завинаги.

Залата бе пълна с нейни колеги, партньори и почитатели, гости знаменитости и няколко от ключовите й работодатели. Всички, които виждаше, вдигаха чаши в наздравици. Всички я обичаха.

И нито един от тях всъщност не я познаваше.

Една не можа да дойде, а Грант дори не бе отговорил на обаждането й. Напоследък бе прочела в таблоидите, че ще се жени за някаква старлетка, и макар че новината не трябваше да я тревожи, не беше така. Караше я да се чувства стара и самотна, особено тази вечер. Как бе успяла да достигне тази възраст и да остане сама? Без специален човек в живота си, с когото да сподели този миг?

Край нея мина сервитьор и тя го потупа по рамото. Взе втора чаша шампанско от подноса.

— Благодаря — каза и се усмихна с присъщата си усмивка, след което огледа залата в търсене на семейство Райън. Все още не бяха дошли. Носеше се сред море от познати.

Пресуши шампанското на един дъх и отиде да търси друго питие.

 

 

Денят на разкрасяването с дъщеря й беше всичко, на което Кейт се бе надявала. За първи път от векове не се препираха. Мара дори изслушваше мнението й за различни неща. След като избраха роклите си — от черна коприна и с едно голо рамо за Кейт и красив розов шифон без презрамки за Мара — отидоха в спа центъра на Хуарес, където им направиха маникюр и педикюр, прически и ги гримираха.

Сега бяха в спалнята на Мара в апартамента в хотел „Олимпик“. Стояха рамо до рамо пред огледалото в банята.

Кейт знаеше, че никога няма да забрави тази гледка — високата й дъщеря с изящното лице, усмихната толкова широко, че очите й се бяха затворили, прегърнала Кейт през раменете.

— Ще ги разбием — каза Мара.

Кейт се усмихна.

— Напълно.

Мара я целуна импулсивно по бузата и каза:

— Благодаря, мамо. — Тръгна към вратата, като пътем взе обсипаната си с мъниста чанта. — Идвам, татко — каза, отвори я и пристъпи в дневната.

— Мара! — чу го Кейт да възкликва и да подсвирва. — Великолепна си.

Кейт последва дъщеря си в стаята. Знаеше, че тялото й не е във форма, както някога, но в тази рокля, с диамантената огърлица около врата, се чувстваше красива. А като видя как съпругът й се усмихва, се почувства също и секси.

— Уоу! — възкликна той и тръгна към нея. Наведе се и я целуна. — Изглеждаш фантастично, мисис Райън.

— Ти също, мистър Райън.

Като се смееха щастливо, тримата излязоха от стаята и слязоха в балната зала, където стотици хора вече празнуваха.

— Виж, мамо — прошепна Мара, като се притисна леко в нея. — Това са Брад и Дженифър. А онова там е Кристина. Уоу! Нямам търпение да се обадя на Емили.

Джони хвана Кейт за ръката и я поведе през тълпата към бара. Взеха питиета и пепси-кола за Мара.

После се смесиха с тълпата, отпивайки от питиетата си.

Дори в зала като тази, Тъли изпъкваше в копринената си рокля с цвят на смарагд. Тръгна към тях, като им махаше с ръка.

— Изглеждате страхотно — каза и се засмя.

Кейт не можеше да не забележи, че вече не стои така твърдо на краката си.

— Добре ли си?

— Не бих могла да бъда по-добре. Джони, след вечеря ще трябва да произнесем реч. После ще танцуваме. Дансингът трябва да е пълен.

— Нямаш ли кавалер? — запита Джони.

Усмивката на Тъли стана колеблива.

— Мара може да ми бъде компания. Няма да имаш нищо против да я взема назаем, нали, Кейт?

— Ами…

— И защо да има? — каза Мара, като гледаше Тъли с обожание. — Тя ме вижда всеки ден.

Тъли се наведе към Мара.

— Аштън е тук. Искаш ли да се срещнеш с него?

Мара не можеше да повярва.

— Шегуваш ли се?

Кейт ги гледаше как се отдалечават, хванати за ръка, наклонили глава една към друга като две стари приятелки.

След това вечерта загуби от блясъка си за Кейт. Като отпиваше от шампанското си, тя следваше съпруга си из залата. Смееше се, когато трябваше, усмихваше се, когато беше необходимо, и казваше: „Домакиня съм“, когато я питаха. И забелязваше как тези думи — с които тя много се гордееше — могат да сложат край на всеки разговор.

И през цялото време гледаше как Тъли се преструва, че Мара е нейна дъщеря и я представя на знаменитост след знаменитост, като й позволява да отпива от шампанското й.

Когато най-после дойде време за вечеря, Кейт зае мястото си начело на масата. От едната й страна седеше Джони, а от другата — президентът на „Синдиуърлд“. Тъли привличаше вниманието. Беше оживена, забавна и всички около нея — и особено Мара — бяха подвластни на магията й.

Кейт си наложи нищо от това да не помрачава настроението й. На няколко пъти дори се опита да привлече вниманието на дъщеря си, но беше невъзможно да се състезава с Тъли.

Накрая не можеше да търпи повече. Извини се на Джони и тръгна към тоалетната. Като че ли всички жени, които бяха събрани там, говореха за Тъли и най-вече колко великолепно изглежда.

— А видя ли момичето, с което е…

— Мисля, че е нейна дъщеря.

— Нищо чудно, че изглеждат толкова близки.

— Иска ми се дъщеря ми да се отнася така с мен.

— И на мен — измърмори Кейт толкова тихо, че никой не я чу. Гледаше отражението си в огледалото и виждаше жена, която се беше постарала да изглежда красива заради мъжа и дъщеря си, но бледнееща пред блясъка на най-добрата си приятелка. Знаеше, че е смешно да се чувства така наранена и далеч от всичко. Нощта не беше нейна все пак. Но… Беше хранила такива надежди!

В това беше грешката й.

Щастието й зависеше от сърцето на една тийнейджърка. Идиотка. Осъзнаването на този факт я накара почти да се усмихне. Със сигурност беше по-мъдра, отколкото показваше. Чувстваше се вече по-добре, контролираше глупавите си емоции и можеше да се върне на партито.