Кристин Хана
Алеята на светулките (36)

Глава 35

През следващата седмица Кейт се топлеше на ранното лятно слънце, прекарваше дните си под скъпоценните одеяла от афганска вълна на плажа и пишеше усилено в дневника си или разговаряше със съпруга си, децата си и Тъли. Вечерите преминаваха в разговори, Лукас и Уилям разказваха най-дългите и интересни истории. Накрая всички се смееха. След това възрастните сядаха около огъня. Все по-често и по-често говореха за миналото, когато бяха прекалено млади, за да знаят, че са млади, когато целият свят им се струваше отворен за тях и беше лесно да мечтаят. Най-забавно беше да гледат как Тъли се опитва да изпълнява домакинските задължения. Прегаряше вечерята, ругаеше острова, където не разнасяха храна по домовете, съсипваше прането и непрекъснато получаваше инструкции как да работи с прахосмукачката. Кейт се забавляваше най-много, когато я чуеше да мърмори:

— Къщната работа е трудно нещо. Защо никога досега не си ми казала? Нищо чудно, че изглеждаше вечно уморена.

При всякакви други обстоятелства това щеше да е най-щастливото време в живота на Кейт. Поне веднъж беше център на внимание.

Но независимо колко упорито се опитваха всичко да изглежда нормално, животът им бе като мръсно стъкло, което не може да се почисти. Всичко бе обгърнато от болестта. Както винаги, на Кейт се падаше да бъде засмяната оптимистка. Те всички щяха да са добре, докато тя останеше силна. Само тогава щяха да могат да разговарят и се смеят, да продължат да изпълняват всекидневните си задължения.

Беше изтощително непрекъснато да повдига духа им, но какъв избор имаше? Понякога, когато бремето беше прекалено голямо, тя вземаше болкоуспокояващите, сгушваше се на дивана до Джони и просто заспиваше. Когато се събудеше, винаги беше готова да се усмихне отново.

Неделните утрини бяха особено приятни. Днес всички бяха тук — мама, татко, Шон и приятелката му, Тъли, Джони, Мара и близнаците. Редуваха се да разказват истории, така че разговорът рядко замираше.

Кейт слушаше, кимаше, усмихваше се и се преструваше, че яде, макар да изпитваше болки и да й прилошаваше.

Тъли беше тази, която забеляза състоянието й. Докато подаваше купата със соса, приготвен от мисис Малърки, тя погледна Кейт и каза:

— Изглеждаш ужасно.

Всички се съгласиха.

Кейт се опита да се пошегува, но устата й бе така пресъхнала, че не можеше да говори.

Джони я взе на ръце и я занесе в стаята й.

Когато беше отново в леглото и взела лекарствата си, тя вдигна поглед към съпруга си.

— Как е тя? — запита Тъли, влезе в стаята и застана до Джони.

Кейти ги видя заедно, рамо до рамо, и изпита толкова силна обич, че предизвикваше болка. Както винаги, присъстваше и нотка на ревност, но тя й бе така позната като биенето на сърцето й.

— Надявах се да се почувствам достатъчно добре, че да дойда на покупки с вас — каза Кейт. — Исках да помогна на Мара да избере рокля за бала. Ще трябва да го направиш ти, Тъли. — Опита се да се усмихне. — Но нищо, което да разкрива прекалено много, нали? И особено внимавай за обувките. Мара мисли, че може да носи високи токчета, но аз се тревожа… — Смръщи вежди. — Вие двамата слушате ли ме?

Джони се усмихна на Тъли.

— Ти каза ли нещо?

Тъли сложи ръка на гърди, за да подчертае, че е невинна.

— Аз? Знаеш колко рядко говоря. Хората често казват, че съм прекалено мълчалива.

Кейт изправи леглото си до седнало положение.

— Престанете с тази комедия. Опитвам се да ви кажа нещо важно.

Звънна звънецът на входната врата.

— Кой ли може да бъде? — запита Тъли. — Ще отида да видя.

Мара надникна в стаята.

— Тук са. Тя готова ли е?

— Кой е тук? Дали съм готова за какво? — Едва бе успяла да зададе въпросите и парадът в стаята й започна. Първо влезе мъж, който буташе закачалки на колелца, пълни с дълги до земята рокли. После във вече тясното пространство влязоха Тъли, мама и Мара.

— Никакви момчета, татко — каза Мара.

Джони целуна Кейт по бузата и излезе от стаята.

— Единственото хубаво нещо на богатството и славата — каза Тъли. — Е, има много хубави неща, но едно от най-хубавите е, че можеш да се обадиш в „Нордстром“ и да кажеш да ти изпратят всички подходящи бални рокли в размери от четвърти до шести.

Мара застана до леглото.

— Не бих могла да избера първата си бална рокля без теб, мамо.

Кейт не знаеше дали й се плачеше, или искаше да се смее с цяло гърло. Или и двете.

— Не се тревожи — каза Тъли. — Помолих жената да не носят неподходящи рокли.

При тези думи, всички се засмяха.

 

 

Седмиците минаваха и Кейт усещаше, че силите й намаляват. Въпреки усилията и оптимизма, тялото отказваше да й служи. Току й се изплъзваше по някоя дума или не можеше да довърши започнатото изречение, пръстите й трепереха. И студът. Винаги й беше студено.

И болката. В края на юли, когато нощите започнаха да стават по-дълги, тя беше удвоила дозата морфин, но никой нямаше нищо против. Както беше казал лекарят й:

— Пристрастяването не е проблем.

Но тя беше добра актриса и никой не забелязваше, че силите й намаляват. О, знаеха, разбира се, че трябва да използва количката, за да отиде до плажа, и че понякога заспива, преди да е започнал вечерният филм, но какво от това? През тези летни месеци в къщата цареше оживление. Тъли се беше заела с всички задачи, свързани с Мара, което даваше възможност на Кейт да работи по дневника си. Напоследък тя се тревожеше, че може би няма да има време да го завърши, и мисълта я плашеше.

Двете с Тъли разговаряха с часове. Но всеки път избягваха мъчителната тема.

— Мамо? — каза тихо Мара, след като отвори вратата.

Кейт се застави да се усмихне.

— Здравей, скъпа. Мислех, че днес няма да отидеш до плажа с бандата.

— Канех се.

— И какво те накара да размислиш?

Мара влезе и пристъпи напред. За миг Кейт беше объркана от вида на дъщеря си — висока почти метър и осемдесет, тя се превръщаше в жена пред очите й.

— Трябва да свърша нещо.

— Добре. Какво е то?

Мара се обърна, погледна в коридора, после отново Кейт.

— Можеш ли да дойдеш в дневната?

Кейт много искаше да каже „не“, но вместо това каза:

— Разбира се. — И стана бавно от леглото.

Мара я хвана за ръката и й помогна да стигне до дневната, където, въпреки че беше топло, гореше огън в камината. Лукас и Уилям, още по пижами, седяха на дивана.

— Здравей, мамо — казаха в хор и се усмихнаха.

Мара помогна на Кейт да седне до момчетата, загърна халата около краката й, после седна от другата й страна.

Кейт се усмихна.

— Прилича на театъра, който разигравахте, когато бяхте малки.

Мара кимна и се сгуши в нея. Но когато я погледна, не се усмихваше.

— Доста отдавна — каза с треперещ глас — ти ми даде една специална книга.

— Дала съм ти много книги.

— Каза, че някой ден ще съм тъжна и объркана и ще имам нужда от нея.

На Кейт изведнъж й се прииска да се отдръпне, да остави разстояние между себе си и другите, но децата й я държаха здраво за ръцете.

— Да — бе всичко, което успя да каже.

— През последните седмици на няколко пъти опитвах да я прочета, но не можах.

— Няма нищо…

— И се досетих защо. Ние всички имаме нужда от нея. — Протегна ръка към масичката и взе изданието с меки корици на „Хобит“, което Кейт й бе дала. Струваше й се, че бе минала цяла вечност, откак й бе подарила книгата — цяла вечност и в същото време един миг.

— Ура! — извика Уилям. — Мара ще ни чете.

Лукас смушка брат си с лакът.

— Млъкни.

Кейт ги прегърна и загледа красивото лице на дъщеря си.

— Добре.

Мара се облегна назад, сгуши се в Кейт и отвори книгата. Гласът й трепереше малко в началото, но когато историята я завладя, откри в себе си нови сили.

— „Някога, в дупка в земята, живял един хобит…“

 

 

Август свърши бързо и дойде мързеливият септември. Кейт се опитваше да се наслаждава на всеки миг от всеки ден.

Стисна ръката на Джони и се концентрира върху това да мести единия си крак пред другия. Беше така уморена от седенето в количката, че искаше да върви. Той й помогна да седне на любимия си стол зад бюрото и я зави с одеялото.

— Сигурна ли си, че ще си добре, докато ни няма?

— Разбира се. Мара трябва да отиде на репетиция, а момчетата — на тренировка. А и Тъли ще дойде всеки момент.

Джони се засмя.

— Не знам. Мога да режисирам цял филм за времето, което й е необходимо да напазарува.

Кейт също се усмихна.

— Тя се учи на много нови неща.

Той замина и в къщата се настани необичайна тишина. Кейт гледаше залива и града от другата му страна и изведнъж си спомни времето, когато живееше близо до пазара — младо момиче, отдадено на кариерата си, с подплънки на раменете и високи ботуши. Тогава се срещна с Джони и веднага се влюби. Помнеше толкова много от хубавите мигове с него — първата му целувка, как я бе нарекъл Кейти и как твърдеше, че не иска да я нарани.

Бръкна в чантата, преметната на стола, и извади дневника, погалвайки нежно корицата. Беше почти свършила.

Беше записала всичко, цялата история на живота си и това й бе помогнало толкова много, колкото, надяваше се, някой ден щеше да помогне на децата й.

Отвори на последната страница и продължи да пише:

Ето кое е най-забавното, когато се опитваш да напишеш историята на живота си. Започваш да се опитваш да си спомниш дати, места и имена. Мислиш, че става въпрос за факти, че когато обърнеш поглед назад, ще си спомниш успехите и провалите, младостта и зрялата си възраст, но въобще не е така.

Любовта. Семейството. Смехът. Това се помни. Почти през целия си живот съм мислила, че не съм направила достатъчно или че не съм искала достатъчно. Предполагам, че глупостта може да ми бъде простена. Бях млада. Искам децата ми да знаят колко много се гордея с тях и със себе си. Бяхме всичко, което има значение — вие, баща ви и аз. Имам всичко, което някога съм искала.

Любов.

Ето, това е, което се помни.

Затвори дневника. Нямаше какво повече да каже.

Тъли се завърна триумфално от супермаркета. Остави чантите с покупките на кухненския плот и ги изпразни една по една. После отвори кутийка бира и излезе навън.

— Пътят до този супермаркет е истинска джунгла, Кейт. Навлязох в погрешното платно. Човек би помислил, че съм враг номер едно на обществения ред. Никога през живота си не съм чувала толкова много клаксони.

— На нас, майките домакини, пазаруването не ни отнема толкова време.

— Не знам как се справяте с всичко. Чувствам се изтощена всяка сутрин още в десет часа.

Кейт се засмя.

— Седни.

— Ако легна и се престоря на мъртва, ще получа ли бисквита?

Кейт й подаде дневника си.

— Ще получиш това. Първо.

Тъли си пое рязко дъх. Цяло лято беше гледала как Кейт усърдно пише по страниците — отначало бързо и лесно, но постепенно все по-бавно. През последните няколко седмици тя вършеше всичко бавно.

Седна — строполи се, по-точно — без да може да каже нещо, защото в гърлото й беше заседнала буца. Знаеше, че ще се разплаче, но че също така ще се зарадва да прочете написаното. Хвана ръката на Кейт и отвори дневника на първата страница.

И вниманието й веднага бе привлечено от едно изречение:

„Първия път, когато видях Тъли Харт, си помислих: «Уоу! Погледнете тези гърди.»“

Тъли се засмя и продължи да чете. Страница след страница.

„Прокрадваме се навън?“

„Разбира се. Вземи велосипеда си. И: Обръснах веждите ти, за да им придам форма… упс… това не е добре…“

„Косата ти пада… може би трябва отново да прочета указанията…“

Тъли, засмяна, се обърна към нея. Тези думи, спомените, за един великолепен миг, бяха направили всичко отново нормално.

— Как е възможно да ми бъдеш приятелка?

Кейт й се усмихна в отговор.

— А как е възможно да не бъда?

 

 

Тъли се чувстваше като натрапница, когато лягаше в леглото на Кейт и Джони. Знаеше, че трябва да е в стаята, но тази нощ това й се струваше по-нередно от всякога. Четенето на дневника й беше напомнило всичко, което имаха с Кейт, и всичко, което щяха да изгубят.

Накрая, някъде след три, тя заспа неспокоен сън. Сънува „Алеята на светулките“ и момичетата, които се спускаха с велосипедите си по хълма нощем. Вятърът носеше мириса на прясно окосена трева, звездите блестяха ярко.

„Погледни, Кейт, без ръце.“

Но Кейт не беше там. Велосипедът й беше сам на пътя и дрънчеше, докато се спускаше надолу.

Тъли се събуди и седна. Дишаше тежко.

Трепереща, стана от леглото и облече халата си. Излезе в коридора и мина покрай множество спомени от две десетилетия съвместен живот, снимки и две затворени врати. Зад тях спяха децата и вероятно също сънуваха кошмари.

Слезе долу, приготви си чаша чай и излезе на верандата, където студеният нощен въздух й позволи отново да диша.

— Кошмари?

Гласът на Джони я стресна. Седеше на един от столовете и я гледаше. В очите му видя същата тъга, която изпълваше всяка клетка на тялото й.

— Здравей — каза и седна на съседния стол.

Откъм залива подухна студен ветрец, вълните шумяха.

— Не знам как да се справя с това — каза той тихо.

— Същото ми каза и Кейт — каза тя и мисълта колко еднакви са те двамата, й причини болка. — Имате истинска любовна история.

Той се обърна към нея и тя видя на лунната светлина ясните очертания на брадичката и стиснатите му устни. Той пазеше чувствата си за себе си, опитваше се да бъде силен заради всички тях.

— Няма нужда да си силен пред мен — каза тя тихо.

Думите като че ли освободиха нещо в него. В очите му блеснаха сълзи, наведе се напред, без да каже нищо, и раменете му мълчаливо се разтресоха.

Тя протегна ръка и хвана неговата. Държеше го здраво, докато той плачеше.

— Цели двайсет години, само да се обърна, и вие сте заедно.

Тъли и Джони обърнаха глави.

Кейт стоеше на прага на отворената врата, загърната в огромен хавлиен халат. С голата глава и болезнено слаба, приличаше на дете, облякло дрехите на майка си. Беше им казвала подобни неща и преди, но този път се усмихваше. Изглеждаше едновременно тъжна и спокойна.

— Кейти — каза Джони с дрезгав глас и блеснали от сълзи очи. — Недей…

— Обичам ви и двамата — каза тя, без да направи крачка към тях. — Ще се утешавате един друг… ще се грижите един за друг и за децата, когато… вече ме няма…

— Недей — каза Тъли и се разплака.

Джони скочи на крака. Прегърна съпругата си и дълго, дълго я целува.

— Заведи я в леглото си, Джони — каза Тъли и се опита да се усмихне. — Аз ще спя в стаята за гости.

 

 

Джони я занесе горе толкова внимателно, че тя не можеше да не мисли за болестта си. Остави я на една страна върху леглото.

— Запали газовата камина.

— Студено ли ти е?

„Замръзвам.“ Тя кимна и предпазливо се опита да седне, а той прекоси стаята, за да запали камината. Скоро от фалшивия дънер се издигнаха сини и оранжеви пламъци и в тъмната стая се възцари златист полумрак.

Той я прегърна и я притисна към себе си. Лежаха така дълго време, облегнати на възглавниците, загледани в пламъците, без да говорят.

После, тихо, Кейт изказа онова, което отдавна изпълваше мислите й.

— Не мога да понеса мисълта, че ще те оставя сам.

— Никога няма да бъда сам. Имаме три деца.

— Знаеш какво искам да кажа. Ще разбера, ако двамата с Тъли…

— Недей. — Погледна я и в очите, които познаваше така добре, тя видя толкова дълбока болка, че й се прииска да заплаче. — Винаги си била само ти, Кейти. С Тъли бях само една нощ и то бе толкова отдавна. Не я обичах тогава, никога не съм я обичал. Нито за секунда. Ти си моето сърце и душа. Моят свят. Как е възможно да не го чувстваш?

Тя видя истината, изписана на лицето му, чу треперенето на гласа му и се засрами от себе си. Трябваше да го знае през цялото време.

— Знам го. Просто много се тревожа за теб и децата. Не искам да мисля…

Този разговор беше като потапяне в киселина, изгаряше и плътта, и костите.

— Знам, бейби — каза той накрая. — Знам.