Кристин Хана
Алеята на светулките (32)

Глава 31

Кейт и Джони се върнаха у дома отпочинали и свежи в нощта преди предаването. На следващата сутрин Кейт се събуди в пет часа, а после откри, че не може да заспи.

Къщата беше смълчана. Кейт не палеше осветлението, докато ходеше от стая в стая, вдигаше играчките и ги прибираше. Още не смееше да повярва, че сдобряването й с Мара щеше да стане днес. Беше чакала прекалено дълго и се беше молила толкова много за промяна в отношенията им, че почти бе престанала да се надява. Тъли и предаването й бяха върнали надеждата. Дори Джони изглеждаше оптимист. Беше направил това, за което Тъли го бе помолила — или по-скоро бе изискала от него — и се беше отказал от контрола над предаването. Този път щеше да бъде просто публика, баща, който подкрепя семейството си.

След като взе душ и се облече, Кейт се оглежда дълго и втренчено в огледалото, опитвайки се да не забелязва бръчките в крайчетата на очите си. Упражняваше се какво щеше да каже: „Точно така, Тъли. Отказах се от кариерата си, за да бъда майка домакиня. Мисля, че щеше да ми е по-лесно да работя.“

Публиката щеше да се засмее на думите й. „Все още искам някой ден да стана писател, но е толкова трудно да се намери равновесието между работата и майчинството. А и Мара има сега по-голяма нужда от мен, отколкото беше на две-три години. Всички говорят за ужасните двегодишни деца, но у дома ужасни са тийнейджърските години. Липсва ми времето, когато можех да я сложа в детската кошарка и да знам, че нищо няма да й се случи.“

Тази забележка със сигурност щеше да бъде последвана от одобрителен шепот.

Слезе долу, приготви закуска за всички и подреди масата. Момчетата слязоха само след секунди, като се боричкаха за място.

Мара също слезе, много развълнувана заради предаването, а Кейт също едва сдържаше вълнението си.

Щеше да се получи. Знаеше го.

— Престани да се усмихваш, мамо. Плашиш ме — каза Мара, наля мляко в овесената си каша и занесе купата до масата.

— Остави майка си на мира — каза Джони, минавайки край нея. Спря зад Кейт, стисна я за раменете и я целуна по тила. — Изглеждаш великолепно.

Тя се обърна и го прегърна, без да откъсва поглед от очите му.

— Радвам се, че днес ще бъдеш моят съпруг, а не режисьор. Ще имам нужда да си сред публиката.

— Недей да благодариш на мен. Тъли на практика ми заповяда. Не позволи на никого да ми покаже и ред от сценария. Иска аз също да бъда изненадан.

И от този миг нататък денят потече с главоломна скорост. Едва когато се качиха на ферибота и прекосяваха залива, тя започна да изпитва нервност.

Публиката щеше да й се присмее, щеше да каже, че е трябвало да постигне повече неща в живота, че е трябвало да иска повече.

Щеше да изглежда дебела.

Бе така потънала в негативните си мисли, че когато спряха пред телевизията, не можеше да излезе от колата.

— Страх ме е — каза на Джони.

Мара изви очи нагоре и се отдалечи.

Джони я хвана за ръката, разкопча колана и й помогна да слезе от колата.

— Ще бъдеш страхотна — каза и я поведе към асансьора. Влязоха в студиото, където сякаш навсякъде имаше хора тичащи насам-натам и подвикващи си един на друг, и Джони се наведе към нея. — Ще е точно като едно време, когато работеше в новините.

— Кейт!

Чу името си и вдигна поглед. Тъли, слаба и много красива, вървеше към нея с разтворени прегръдки.

Прегърна я силно и Кейт най-после си позволи да се отпусне. Това не бе само телевизионно предаване, а предаването на Тъли. Тя щеше да се погрижи всичко да изглежда добре.

— Малко съм нервна — призна Кейт.

— Малко? — каза Мара. — Държи се невъзможно.

Тъли се засмя и хвана Кейт за ръката.

— Няма за какво да се тревожиш. Ще бъдеш страхотна. Всички се вълнуват, че двете с Мара ще участвате в предаването. — Заведе ги до гримьорната и ги остави там.

— Толкова е вълнуващо — каза Кейт, седнала пред огромното огледало. Гримьорката, чието име беше Дора, веднага се зае с лицето й.

Мара седеше на стола до нея. Бе поверена на друга гримьорка.

Кейт гледаше втренчено в огледалото как до нея разцъфва непозната — жената, в която някой ден Мара щеше да се превърне. В гримираното лице на дъщеря си тя видя бъдещето, разпозна истината, която до този момент беше скрита под обвивката на детството. Мара скоро щеше да започне да излиза по срещи, после щеше да изкара шофьорски курсове и накрая щеше да замине за колежа.

— Обичам те, тиквичке — каза, нарочно използвайки прякора, който бе забравен заедно с приказките за Мечо Пух. — Помниш ли как танцувахме на песните на Линда Ронщад?

Мара я погледна. За секунда — само толкова — те отново бяха мама и тиквичката и макар че чувството не можеше да оцелее в урагана на тийнейджърските години, то изпълни Кейт с надежда, че след днешния ден те отново щяха да бъдат заедно и да останат неразделни.

Мара като че ли се канеше да каже нещо, но после само се усмихна.

— Помня.

Кейт искаше да прегърне дъщеря си, но това нямаше да има желания ефект. Физическият контакт, както беше научила, бе най-сигурният начин да остави разстояние между тях.

— Катлийн и Мара Райън?

Завъртя се на стола и видя млада и красива жена с папка.

— Готови сме за вас.

Кейт протегна ръка към Мара, която бе така развълнувана, че я пое. Последваха жената до зелената стая, където ги оставиха да чакат.

— В хладилника има минерална вода, а в кошницата — нещо за хапване. Чувствайте се свободни да пиете и хапвате — каза жената. После подаде на Кейт микрофон за ревера. — Талула каза, че ще знаете как да го използвате.

— Мина известно време, но мисля, че ще се справя. Ще покажа на Мара. Благодаря.

— Чудесно. Ще дойда да ви взема, когато стане време. Както знаете, днес ще излъчваме на живо, но нека това не ви тревожи. Просто бъдете себе си.

И после излезе.

Наистина се случваше. Това означаваше толкова много за нея, беше нейният шанс отново да осъществи връзка с дъщеря си.

След малко на вратата се почука.

— Готови сме за вас, Катлийн — каза жената. — Мара, останете тук. Ще дойдем за вас след минута.

Кейт тръгна към вратата.

— Мамо! — каза Мара остро, като че ли току-що си беше спомнила нещо важно. — Трябва да ти кажа нещо.

Кейт погледна назад и се усмихна.

— Не се тревожи, мила. И двете ще бъдем страхотни.

После последва жената по коридора. Чуваше аплодисментите през стените. Чуваше дори и смях. Жената спря, преди да излязат на сцената.

Когато чуете името си, излезте.

„Дишай.“

„Глътни стомаха си. Изправи гръб.“

Чу Тъли да казва:

— А сега искам да се срещнете с моята най-добра приятелка Катлийн Райън.

Кейт изведнъж откри, че стои под ярката светлина на сценичните лампи. Това така я обърка, че й трябваше секунда, за да осъзнае къде се намира.

В центъра на сцената стоеше Тъли и й се усмихваше. Зад нея беше доктор Тилмън, психиатърът, специализирал в семейни консултации.

Тъли отиде при нея и я хвана за ръката. Под бурята от аплодисменти, каза:

— Предаваме на живо, Кейти, така че просто се остави на течението.

Кейт погледна към екрана зад тях. Той беше огромен, а на него се виждаха две жени, които си крещяха една на друга. После погледна публиката.

Джони и родителите й бяха на първия ред. Тъли се обърна към тях.

— Днес ще говорим за майките, които прекаляват в опитите си да предпазят децата си, и тийнейджърките, които ги мразят. Целта ни е да постигнем диалог и да възстановим нарушеното общуване, което идва с пубертета. Да накараме тези двете тук отново да си говорят.

Кейт усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

— Какво?

Доктор Тилмън излезе от сенките в дъното на сцената и седна на един от столовете.

— Някои майки, особено онези, които са от типа хора, обичащи да контролират и доминират, на практика вредят на крехката психика на децата си, без да виждат какво причиняват. Децата са като цветя, опитващи се да разцъфнат в тясно пространство. Те имат нужда да изразяват себе си, да правят собствени грешки. Не им помагаме, като ги обгръщаме с правила и очаквания и се преструваме, че можем да им осигурим безопасност.

Кейт изведнъж осъзна какво се случва. Наричаха я лоша майка по националната телевизия, а семейството й беше тук. Издърпа ръката си от тази на Тъли.

— Какво правиш?

— Имаш нужда от помощ — каза Тъли, като звучеше съвсем разумно и малко тъжно. — И ти, и Мара. И двете имате. Страхувам се за вас. Както и съпругът ти. Той ме помоли да помогна. Мара иска да ти се противопостави, но се страхува.

Мара излезе на сцената, усмихната лъчезарно на публиката.

Кейт усети сълзите да напират в очите й и уязвимостта й я изпълни с гняв.

— Не мога да повярвам, че ми причиняваш това.

Доктор Тилмън излезе напред.

— Хайде, Катлийн, Тъли е твоя приятелка в тази работа. Ти се опитваш да пречупиш нежния дух на дъщеря си. Тъли иска просто да подложиш на съмнения родителския си…

— Тя ще ми помогне да бъда по-добра майка? — Обърна се към Тъли. — Ти? — После погледна публиката. — Приемате съвет от жена, която не знае нищо за любовта, семейството и трудните избори, които жените трябва да правят. Единственият човек, когото Тъли Харт някога е обичала, е самата себе си.

— Кейти — каза Тъли тихо, предупредително. — На живо сме.

— Само това те интересува, нали? Рейтингът. Е, надявам се, че той ще ти държи топло, когато остарееш, защото няма да имаш нищо и никого другиго. Какво, по дяволите, знаеш ти за майчинството или любовта? — Кейт я гледаше втренчено. Беше й прилошало толкова много, че се страхуваше да не повърне. — Собствената ти майка не те обича. И си готова да продадеш душата си за слава. По дяволите, току-що го направи. — Обърна се отново към публиката. — Това е вашата икона, хора. Жена, толкова загрижена, че вероятно не е казвала на нито едно човешко същество, че го обича.

Кейт свали микрофона си и го хвърли на земята. Хвана Мара за ръката и гневно слезе от сцената, дърпайки я след себе си.

Зад сцената, Джони се втурна към нея, взе я в прегръдките си и я притисна силно към себе си, но дори топлината на неговото тяло не можеше да стигне до нея. Родителите й и момчетата дотичаха след него и образуваха кръг около Кейт и дъщеря й.

— Съжалявам, скъпа — каза той. — Не знаех…

— Не мога да повярвам, че Тъли беше готова да ти причини това — каза мама. — Сигурно е мислила…

— Недей — каза Кейт остро и изтри очите си. — Не ме интересува какво е мислила, искала или вярвала. Вече не.

 

 

Тъли изтича в коридора, но Кейт я нямаше. Тя стоя дълго там, после се обърна и се върна на сцената, за да загледа втренчено морето от непознати лица. Опита се да се усмихне, наистина се опита, но волята й изневери. Чу тихия шепот на тълпата. Шепот на съчувствие. Доктор Тилмън, застанал зад нея, говореше, изпълвайки празнината с думи, които тя не разбираше. Осъзна само, че той поддържа предаването, което се излъчваше на живо.

— Исках само да й помогна — каза на публиката, прекъсвайки го. Седна на ръба на сцената. — Нещо грешно ли направих?

Ръкоплясканията бяха бурни и продължаваха, и продължаваха. Тяхното одобрение беше безусловно като присъствието им. То трябваше да запълни празнината в нея — тяхната роля винаги беше такава — но сега аплодисментите не помагаха.

Успя някак си да издържи до края на предаването.

Накрая остана на сцената сама — така, както и се чувстваше. И публиката, и работодателите й си бяха тръгнали. Никой не прояви достатъчно смелост да я заговори. Знаеше, че са й ядосани, защото бе въвлякла в това и Джони.

Сякаш някъде много отдалеч, чу стъпки. Някой се приближаваше към нея.

Вдигна мрачно поглед. Там стоеше Джони.

— Как можа да й причиниш това? Тя ти се довери. Ние ти се доверихме.

— Само се опитвах да помогна. Ти ми каза, че е готова да се разпадне. Доктор Тилмън ми каза, че драстичните ситуации изискват драстични мерки. Каза, че самоубийството…

— Напускам — каза той.

— Но… кажи й да ми се обади. Ще обясня.

— На твое място не бих разчитал да се чуя с нея.

— Какво искаш да кажеш? Приятелки сме от трийсет години.

Джони я изгледа така студено, че тя започна да трепери.

— Мисля, че приятелството ви свърши днес.

 

 

Бледата утринна светлина нахлуваше през прозорците и блестеше по боядисаните в бяло первази. Чайките крещяха и се гмуркаха във водите на залива, чиито вълни се разбиваха в брега, което означаваше, че фериботът минава край къщата им.

Обикновено, Кейт обичаше тези утринни шумове. Макар да живееше на брега вече от години, все още обичаше да гледа как преминават фериботите, особено вечер, когато светеха като плаващи кутии за бижута.

Днес обаче дори не се усмихваше. Седеше в леглото с разтворена в скута книга, за да я остави съпругът й сама.

Гледаше втренчено страниците, а те се размиваха и танцуваха като черни точки по бялата хартия. Мислеше непрекъснато за вчерашния провал, отново и отново. Видя го от дузина различни ъгли. Заглавието: Майките, които прекаляват в опитите си да предпазят децата си, и тийнейджърките, които ги мразят.

Мразят.

„… да смачкаш нежния дух на дъщеря си.“

И доктор Тилмън, който се приближава към нея с думите, че е ужасен родител, майка й на първия ред, готова да заплаче, Джони, който скача от мястото си и крещи нещо на режисьора.

Все още беше така разтърсена от случило се, че беше вцепенена. Но под тази вцепененост кипеше гняв, който не приличаше на нито едно изпитвано досега чувство. Имаше толкова малко опит с истинския гняв, че той я плашеше. Всъщност се страхуваше, че ако започне да крещи, никога няма да спре. Затова държеше емоциите си под контрол и седеше тихо.

Поглеждаше често-често към телефона в очакване Тъли да се обади.

— Ще й затворя — каза. И щеше да го направи. Всъщност очакваше го с нетърпение. През всичките години на тяхното приятелство Тъли правеше глупости като тази — е, обикновено не чак като тази — а Кейт се извиняваше, независимо дали вината беше нейна или не. Тъли никога не бе казала, че съжалява, тя просто чакаше Кейт да изглади нещата.

Не и този път.

Този път Кейт бе така наранена и ядосана, че не я интересуваше дали ще останат приятелки или не. Ако щяха да останат приятелки, за това трябваше да се погрижи Тъли.

„Ще й затворя много пъти.“

Въздъхна и й се прииска при тази мисъл да се почувства по-добре, но не стана така. Чувстваше се… съкрушена от случилото се вчера.

На вратата се почука. Можеше да е всеки от семейството. Снощи всички кръжаха около нея, отнасяха се с нея като принцеса, закриляха я. Мама и татко бяха прекарали нощта тук и на Кейт й се струваше, че майка й се страхува тя да не се самоубие. Татко я потупваше непрекъснато по рамото и й повтаряше колко е красива, а момчетата, които не знаеха съвсем точно какво не е наред, но усещаха, че е нещо значимо, непрекъснато се гушкаха в нея. Само Мара странеше от всички и ги наблюдаваше от разстояние.

— Влез — каза Кейт и изправи гръб.

В стаята влезе Мара, облечена за училище в дънки с ниско изрязана талия, розови ботуши и сив суичър. Опита се да се усмихне, но не успя.

— Баба каза, че трябва да говоря с теб.

Дори самото присъствие на дъщеря й донесе на Кейт огромно облекчение. Премести се към средата на леглото и потупа празното място до себе си.

Но Мара седна срещу нея и се облегна на таблата с протегнати напред крака. През скъсаните места на дънките й се виждаха коленете й.

Кейт копнееше за времето, когато щеше да може да я вземе в прегръдките си. Имаше нужда от това сега.

— Знаела си за предаването, нали?

— Двете с Тъли разговаряхме за него. Тя каза, че то ще ни помогне.

— И?

Мара сви рамене.

— Аз исках просто да отида на кино.

Киното. Този простичък и егоистичен отговор нарани Кейт дълбоко. Беше забравила за киното и бягството на Мара. Пътуването до Кауаи я беше накарало да забрави всичко.

Без съмнение, това беше искала Тъли. Беше отстранила и Джони, за да не може да й пречи.

— Кажи нещо — каза Мара.

Но Кейт не знаеше какво да каже, как да се справи с това. Искаше й се Мара да разбере в каква егоистка се е превърнала и колко дълбоко я наранява егоизмът й, но не искаше да я натоварва с вина. Тежестта на всичко падаше върху Тъли.

— Когато двете с Тъли изработихте този план, хрумна ли ви, че мога да бъда наранена и унизена пред хората?

— А на теб хрумна ли ти, че мога да бъда наранена и унизена, когато не ми позволи да отида на кино? Или…

Кейт вдигна ръка.

— Винаги става въпрос за теб — каза уморено. — Ако това е всичко, което имаш да кажеш, можеш да вървиш. Нямам сили да се карам с теб сега. Ти си егоистка и нарани чувствата ми и те съжалявам, ако не можеш да го видиш и да поемеш отговорност. Излез. Върви.

— Както кажеш. — Мара се изправи, но движенията й бяха бавни. При вратата спря и се обърна. — Когато дойде Тъли…

— Тъли няма да дойде.

— Какво искаш да кажеш?

— Твоят идол ми дължи извинение. Но тя не умее да се извинява. Още нещо общо между вас двете.

За първи път, Мара изглеждаше уплашена. И то от възможността да изгуби Тъли.

— По-добре помисли, преди да ме заплашваш, Мара — каза Кейт. — Обичам те повече от света, а ти ме нараняваш преднамерено.

— Вината не е моя.

Кейт въздъхна.

— Как е възможно да е твоя, Мара? Ти никога не си виновна.

Точно това не трябваше да казва. Разбра го в секундата, в която думите излязоха от устата й, но не можеше да ги върне обратно.

Мара отвори вратата и я затръшна след себе си.

Тишината настъпи веднага. Някъде изкукурига петел, сджафкаха се две кучета. Чу някой да се движи на долния етаж. Дъските скърцаха.

Кейт погледна телефона в очакване да звънне.

 

 

— Мисля, че майка Тереза е казала, че самотата е най-лошият вид бедност — каза Тъли и отпи от мартинито си.

Мъжът, на когото говореше, за миг доби изненадан вид — като че ли шофираше по безлюден тъмен път, а пред него изневиделица бе изскочила сърна. После се засмя и в този смях се долавяха толкова много нотки — споделен миг, намек за превъзходство и привилегии. Без съмнение, беше се научил да се смее така из залите на „Харвард“ или „Станфорд“.

— Какво знаят хората като нас за бедността или самотата? Тук, на партито по случай рождения ти ден, има сигурно стотина души, а Господ знае, че шампанското и хайверът са скъпи.

Тъли стоеше и се опитваше — безуспешно — да си спомни името му. Беше неин гост и трябваше да знае, по дяволите, кой е той.

И защо бе направила такава прозрачна забележка пред напълно непознат?

Отвратена от себе си, изпи мартинито си — второто — и отиде до импровизирания бар в ъгъла на мансардния апартамент. Изчака търпеливо да приготвят третото й мартини, като бъбреше неангажиращо с бармана. В минутата, в която питието бе готово, тръгна към терасата, като мина царствено покрай масата, отрупана с подаръци. Знаеше, без да е отворила нито един пакет, какво ще получи. В такива случаи обикновено се подаряваха чаши за шампанско от Уотърфорд или Бакара, сребърни гривни и рамки от „Тифани“, химикали „Монбланк“, може би кашмирен шал и чифт стъклени свещници. Скъпи подаръци, каквито си разменят непознати и колеги, когато достигнат определен финансов статут.

Сред тях нямаше да има нищо лично.

Отпи от мартинито си и излезе на терасата. Видя неясните очертания на остров Бейнбридж. Лунната светлина беше боядисала хълмовете в сребристо. Искаше да извърне поглед, но не можеше. Двайсет и един дни. Сърцето все още я болеше. Думите на Кейт не й излизаха от ума. А когато успееше да ги забрави, ги виждаше напечатани в „Пийпъл“ или Интернет. „Собствената й майка не я обича… Ето я вашата икона, която е толкова загрижена, че вероятно не е казала на нито едно човешко същество, че го обича…“

Как бе възможно Кейт да е казала това? А после не се беше обадила да се извини… Нито дори да й пожелае честит рожден ден.

Изпи питието и остави празната чаша на масичката до себе си, все още втренчила поглед в тъмната вода. Чу телефона да звъни. Знаеше си! Изтича обратно вътре и започна да си пробива път през тълпата в дневната. Стигна до спалнята и затръшна вратата след себе си.

— Ало — каза, останала без дъх.

— Здравей, Тъли, Честит рожден ден.

— Здравейте, мисис Малърки. Знаех, че ще се обадите. Мога да дойда да ви видя още сега. Бихме могли…

— Трябва да оправиш отношенията си с Кейти.

Седна в края на леглото.

— Аз само се опитвах да помогна.

— Но не успя. Със сигурност разбираш, че не си помогнала.

— А вие чухте ли какво ми каза тя пред камерата? Аз се опитвах да й помогна, а тя каза на цяла Америка… — Не можеше да повтори думите. Болката бе все още много силна. — Дължи ми извинение.

Настъпи дълга пауза в другия край, после се чу уморена въздишка.

— О, Тъли!

Долови разочарованието в гласа на мисис Малърки и отново се почувства като детето в полицейския участък. Но никакви думи не й идваха наум.

— Обичам те като дъщеря — каза накрая мисис Малърки. — Знаеш го. Но…

Като дъщеря. В тази дума се съдържаше цял океан разстояние.

— Трябва да разбереш колко дълбоко си я наранила.

— А колко дълбоко ме нарани тя?

— Престъпление е онова, което майка ти е сторила с теб, Тъли. — Думите на мисис Малърки прозвучаха много тъжно. — Бъд ме вика. Трябва да вървя. Съжалявам за това, как стоят нещата, но наистина трябва да тръгвам.

Тъли дори не се сбогува с нея. Просто остави тихо слушалката на мястото й. Истината, която се опитваше да избегне, тежеше на сърцето й и беше толкова непосилна, че едва дишаше.

Всички, които обичаше, бяха членове на семейството на Кейт, а не на нейното. И когато станеше нещо, вземаха страна.

И какво й оставаше тогава?

Както се пееше в старата песен, беше отново сама. Естествено.

Изправи се бавно и се върна на партито, изненадана, че е била толкова сляпа. Ако животът въобще поднасяше уроци, то ето един — хората си тръгваха, дори родителите и любовниците.

Приятелите.

Върна се в стаята, пълна с колеги и познати, и се усмихна лъчезарно. Поговори с някои от тях и отиде право при бара.

Не беше толкова трудно да се държи нормално, да се преструва, че е щастлива. Това бе правила през по-голямата част от живота си — бе играла роля.

Само с Кейт беше себе си.

 

 

Следващата есен Кейт бе престанала да чака обаждането на Тъли. В дългите месеци, последвали тяхното скарване, тя си бе изградила свой собствен свят, в който се чувстваше сравнително удобно. В началото, разбира се, беше плакала за изгубеното приятелство, болеше я за онова, което някога имаха, но с времето прие, че Тъли няма да й се извини и че ако извинение въобще щеше да има, то както винаги — трябваше да дойде от нея.

Историята на техния живот.

Егото на Кейт, обикновено отстъпчиво, този път бе твърдо решено да отстои позициите си. Поне веднъж нямаше да се предаде.

И така, времето минаваше и стените на света, който я обграждаше, ставаха все по-здрави и солидни. Все по-рядко мислеше за Тъли, а когато това станеше, не плачеше. Беше се научила да не плаче и да продължи да живее.

Но това я изтощаваше. Отново започваше да става студено и трябваше да полага усилия, за да стане сутрин и да вземе душ.

Всичко щеше да бъде добре и щеше да означава приемливо ниво на депресия, ако беше свършило с това. Миналата седмица, за нещастие, беше така уморена, че не можеше да измие зъбите си сутрин, и беше закарала децата на училище, облечена по пижама.

— Не мога да разбера защо се прави такъв голям въпрос от това — беше казала на съпруга си в нощта, когато тя я бе запитал за случая. Той беше отново на старата си работа, имаше по-малко отговорности и му оставаше време да забелязва как се справя Кейт. — Просто малко небрежност. Не е кой знае какво.

— В депресия си — беше казал той и я бе дръпнал да седне на дивана до него. — И, честно, Кейт, не изглеждаш никак добре.

Това й бе причинило болка, макар и не такава, каквато би трябвало.

— В такъв случай, уреди ми среща с пластичен хирург. Едва ли имам нужда от преглед. Ходя на лекар редовно. Знаеш го.

— По-добре да се погрижиш, отколкото да съжаляваш — беше отговорът му и ето я сега на ферибота, на път към града. Истината беше — макар че не би я признала дори пред съпруга си — че се радваше да излезе от къщи. Беше се уморила да бъде депресирана, да се чувства изтощена. Може би някаква рецепта щеше да й помогне, но едва ли имаше хапче, което да те накара да забравиш трийсетгодишно приятелство, свършило по такъв начин.

Когато фериботът спря на пристанището, тя слезе от него и се смеси с тълпата. Денят бе сив и мрачен и съответстваше на настроението й. Мина през центъра на града и изкачи хълма, на който се намираше болницата, намери място в подземния паркинг, после излезе на улицата и влезе във фоайето. Записа си час и тръгна към асансьора.

Четирийсет минути по-късно, след като беше прочела всяка статия в най-новото издание на списанието „Родители“, влезе в стаята за прегледи.

Сестрата й каза няколко думи и я остави отново сама. Кейт взе новия брой на „Пийпъл“ и го отвори.

И видя снимка на Тъли, вдигнала празна чаша шампанско пред камерата. Изглеждаше великолепно в черната си рокля от „Шанел“ и диамантената огърлица. Надписът под снимката гласеше: „Талула Харт на благотворителна галавечер в замъка Мармонт с приятеля си, магнат Томас Морган.“

Вратата се отвори. В стаята влезе доктор Марша Силвър.

— Здравей, Кейт. Хубаво е, че те виждам отново. — Седна на стола и започна да чете картона на Кейт. — Е, има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

— Съпругът ми мисли, че съм в депресия.

— А така ли е?

Кейт сви рамене.

— Може би съм малко потисната.

Марша записа нещо в картона.

— Минали са почти дванайсет месеца от последния преглед. Доста време.

— Знаеш какви сме ние, католичките. Следваме правилата.

Марша се усмихна, затвори картона и взе ръкавиците.

— Добре, Кейт, легни тук…

През следващите няколко минути изтърпя лекото унижение, което придружава всички женски прегледи. През цялото време двете с доктор Силвър водиха безличен неангажиращ разговор. Говориха за времето, за последната пиеса, поставена в театъра на „Пето авеню“, за наближаващите празници.

Приблизително след трийсет минути, когато прегледът се бе придвижил до гърдите й, Марша престана да бъбри весело.

— Откога имаш това обезцветяване тук на гърдите?

Кейт погледна мястото точно под дясното си зърно.

Кожата бе леко набръчкана и приличаше на портокалова кора.

— От около девет месеца. Може би година, като се замисля. Ухапа ме насекомо. Семейният ми лекар реши, че е инфекция, и ми предписа антибиотици. Петното изчезна, после се появи отново. Понякога става горещо и това ми подсказва, че е инфекция.

Марша гледаше гърдата на Кейт и мръщеше вежди. Кейт добави:

— Направих мамографските си изследвания навреме. Резултатите бяха добри.

— Видях. — Марша отиде до телефона на стената, набра някакъв номер и каза: — Искам час за изследване с ултразвук на гърда. Веднага. Кажи им да вместят Кейт. Благодаря. — Затвори и се обърна.

Кейт седна.

— Плашиш ме, Марша.

— Надявам се да не е нищо сериозно, Кейт, но искам да съм сигурна.

— Но какво…

— Ще говорим, когато разберем какво е. Джанис ще те заведе до рентгеновия кабинет. О’кей? Съпругът ти тук ли е?

— А трябва ли да бъде?

— Не. Сигурна съм, че всичко е наред. О, ето я и Джанис.

Умът на Кейт заработи трескаво. Преди да се е осъзнала, отново беше облечена и я заведоха три етажа по-нагоре. Там, след като почака още малко, изтърпя нов преглед на гърдите, смръщване на вежди и после ултразвуковото изследване.

— Винаги ги проверявам сама — каза. — Не съм усетила бучка.

В тъмната стая, сестрата и лекарят размениха погледи.

— Какво? — запита Кейт и в гласа й този път имаше страх.

Когато изследването свърши, излезе от кабинета и отново отиде в чакалнята. Като всички други тук, чете списания и се опита да се съсредоточи върху рецептите за торти, да мисли за всичко друго, но не и за резултатите от изследванията.

„Всичко ще е наред“, казваше си, когато страхът все пак се промъкнеше. „Няма за какво да се тревожиш.“ Ракът не е нещо, което идва крадешком, поне не и ракът на гърдата. Имаше предупредителни знаци и тя следеше редовно за тях. Ракът вече бе поразил семейството им веднъж — леля Джорджия — така че знаеха за него. Една по една, другите жени си тръгнаха и Кейт остана сама. Накрая се появи пълна сестра и каза:

— Катлийн Райън?

Тя се изправи.

— Да?

— Ще ви заведа в друг кабинет. Доктор Кранц ви чака, за да направи биопсия.

— Биопсия?

— Просто, за да сме сигурни. Хайде.

Кейт като че ли не можеше да помръдне, едва успя да кимне с глава. Стиснала чантата си, тръгна до сестрата.

— Последните ми мамографски изследвания не показаха нищо. Редовно ги проверявам и сама.

Изведнъж й се прииска Джони да беше до нея, да я държеше за ръка и да й казваше, че всичко ще бъде наред.

Или Тъли.

Пое си дълбоко дъх и се опита да контролира страха. Някога, преди няколко години, имаше обезцветено петно и беше направена биопсия. Чакането на резултатите беше съсипало седмицата й, но те бяха добри. Като си спомни това и се успокои поне малко, последва мълчаливата сестра в кабинета. На табелата до вратата пишеше:

ЦЕНТЪР ЗА ЛЕЧЕНИЕ ФОНДАЦИЯ „ГУДНО“