Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момичетата от Алеята на светулките (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firefly Lane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Кристин Хана

Заглавие: Алеята на светулките

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-.17-0288-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8398

История

  1. — Добавяне

Част 1
Седемдесетте
Кралицата на танца

Млада и сладка, само на седемнайсет

Глава 1

За по-голямата част от страната 1970 беше година на катаклизми и промени, но в къщата на „Магнолия Драйв“ беше подредено и тихо. Десетгодишната Тъли Харт седеше на студения дървен под и подреждаше къщичката на куклите си, които спяха върху малки розови салфетки. Ако беше в спалнята си, щеше да слуша музиката на „Джаксън Файв“ на плоча четирийсет и пет оборота, но в дневната нямаше дори радио.

Баба й не обичаше много-много музиката, нито телевизията, нито разните детски игри. През повечето време — както сега — седеше в люлеещия се стол до камината и бродираше. Бродираше най-различни неща, но най-вече цитати от Библията. На Коледа ги подаряваше на църквата, където ги продаваха на благотворителни събития.

А дядо… е, той не можеше да вдига никакъв шум. Откакто получи удар, беше на легло. Понякога звънеше със звънчето и само в тези моменти Тъли виждаше баба си да бърза. Още при първия звън тя се усмихваше, възкликваше „О, Боже“ и изтичваше толкова бързо, колкото й позволяваха старите крака.

Тъли протегна ръка към русокосата кукла. Като си тананикаше много тихо, я накара да танцува. Беше по средата на песничката си, когато на вратата се почука.

Звукът бе така неочакван, че Тъли спря да пее и вдигна поглед. С изключение на неделите, когато мистър и мисис Бийтъл идваха, за да отидат заедно на църква, никой никога не ги посещаваше.

Баба остави ръкоделието в розовата торбичка до стола си, стана и прекоси стаята с бавната си походка, тътрейки крака, както беше от няколко години. Отвори вратата, настъпи дълга пауза, после каза:

— О, Господи!

Гласът й звучеше странно. Тъли хвърли поглед и видя висока жена с дълга рошава коса и колеблива усмивка. Беше една от най-красивите жени, които Тъли беше виждала: млечнобяла кожа, прав, заострен нос и високи скули над малка брадичка, влажни кафяви очи, които бавно се отваряха и затваряха.

— Това не е кой знае какво посрещане на отдавна изгубената ви дъщеря. — Жената мина покрай баба и отиде право при Тъли, после се наведе. — Това ли е малката ми Талула Роуз?

Дъщеря? Това означаваше…

— Мамо? — прошепна тя с благоговение, страхуваща се да повярва. Беше чакала толкова дълго този миг, беше мечтала за него, за завръщането на майка си.

— Липсвах ли ти?

— О, да — каза Тъли и се опита да не се засмее. Но беше толкова щастлива.

Баба затвори вратата.

— Защо не дойдеш в кухнята за чашка кафе?

— Не съм дошла за кафе. Дойдох за дъщеря си.

— Но ти си разорена — каза баба уморено.

Майка й, изглежда, се подразни.

— И какво от това?

— Тъли има нужда…

— Мисля, че мога да се досетя от какво има нужда дъщеря ми. — Майка й като че ли се опитваше да остане права, но това не й се удаваше. Краката й сякаш се огъваха, а очите й изглеждаха странно. Въртеше около пръста си кичур от дългата си чуплива коса.

Баба тръгна към тях.

— Отглеждането на дете е огромна отговорност, Дороти. Може би ако се преместиш тук за известно време и опознаеш Тъли, ще бъдеш готова… — Направи пауза, смръщи вежди и каза тихо: — Пияна си.

Мама се изкикоти и намигна на Тъли.

Тъли й намигна в отговор. Не беше толкова лошо, че е пияна. Дядо пиеше много, преди да се разболее. Дори баба понякога изпиваше чаша вино.

— Днес е рожденият ми ден или си забравила?

— Рожденият ти ден? — Тъли скочи на крака. — Чакай тук — каза и изтича в стаята си. Сърцето й препускаше лудо, докато ровеше в чекмеджето на шкафа си, разпилявайки нещата си навсякъде в търсене на огърлицата от мъниста, която беше направила миналата година в неделното училище. Баба й беше смръщила вежди, когато я беше видяла, и й беше казала да не храни големи надежди, но Тъли не можеше да престане да се надява. Надяваше се от години. Пъхна я в джоба си и се втурна обратно, точно навреме да чуе майка си да казва:

— Не съм пияна, мамо, мила. С детето си съм за първи път от три години. Любовта е всичко, което има значение.

— Шест години. Беше на четири, когато я остави тук.

— Толкова отдавна ли беше? — Мама изглеждаше смутена.

— Ела си у дома, Дороти. Мога да ти помогна.

— Като последния път? Не, благодаря.

Последния път? Мама си бе идвала и преди?

Баба въздъхна, после замръзна.

— Колко време ще пазиш лошите си чувства към мен?

— Това едва ли е нещо, на което изтича срокът на годност, нали? Хайде, Талула. — Майка й тръгна към вратата.

Тъли смръщи вежди. Това не трябваше да се случва по този начин. Мама не я беше прегърнала, не беше я целунала, нито я беше запитала как е. И всеки знаеше, че трябва да си опаковаш нещата в куфар, преди да заминеш някъде. Посочи вратата на спалнята.

— Нещата ми…

— Нямаш нужда от тези материални неща, Талула.

— А? — Тъли не разбра.

Баба я прегърна и тя вдъхна познатата приятна миризма на пудра и лак за коса. Нейните ръце бяха единствените, които бяха прегръщали Тъли, само с баба тя се чувстваше на сигурно място. И сега изведнъж изпита страх.

— Бабо? — каза и се отдръпна. — Какво става?

— Идваш с мен — каза мама и се подпря на рамката на вратата.

Баба й я стисна за раменете и я разтърси леко.

— Телефонният ни номер и адресът ни са ти известни, нали? Обади ни се, ако се уплашиш или нещо се обърка. — Плачеше. А Тъли беше объркана и уплашена, като виждаше баба си — обикновено силна и спокойна да плаче. Какво ставаше? Какво грешно беше направила?

— Съжалявам, бабо, аз…

Мама се наведе, сграбчи я за рамото и я разтърси силно.

Никога не казвай, че съжаляваш. Така предизвикваш съчувствие. Хайде. — Хвана Тъли за ръката и я задърпа към вратата.

Тъли се запрепъва до майка си. Излязоха от къщата и слязоха по стъпалата, прекосиха улицата и спряха до ръждясал минибус, отстрани на който беше изрисуван огромен жълт символ.

Гъст сив дим излезе, когато вратата се отвори. Видя трима души вътре. На шофьорското място седеше чернокож мъж с червена лента на главата. Отзад седеше жена с горна дреха на ресни и панталони на райета, русата й коса беше вързана с кафяв шал, а до нея — мъж в панталони тип чарлстон и одърпана тениска. Подът на минибуса беше покрит със стар мокет, наоколо се виждаха захвърлени няколко лули и празни бирени бутилки, опаковки от храни и други боклуци.

— Това е дъщеря ми, Талула — каза мама.

Тъли не каза нищо, но мразеше да я наричат Талула. Щеше да каже на мама по-късно, когато останеха сами.

— Прилича изцяло на теб, Дот. Поразително.

— Влизайте — каза недоволно шофьорът. — Ще закъснеем.

Мъжът в мръсната тениска протегна ръка към Тъли, сграбчи я през кръста и я вкара в минибуса.

Мама се качи и затръшна вратата. Вътре пулсираше странна музика. Успя да долови само няколко думи: „нещо става тук…“ Димът придаваше на всичко меки и неясни очертания.

Тъли се притисна в металната стена, за да направи място до себе си, но майка й седна до жената с шала. Заговориха за свине и за мъж на име Кент. Разговорът им нямаше смисъл за Тъли, а от дима й се виеше свят. Когато мъжът до нея запали лулата си, не успя да се сдържи и издаде лек звук на разочарование.

Мъжът го чу и се обърна към нея. Издиша облак сив дим право в лицето й и се усмихна.

— Трябва просто да се носиш с течението, момиченце.

— Вижте само как я е облякла майка ми — каза мама горчиво. — Като че ли е кукла. Как ще бъде истинска, ако не може да се изцапа?

— Точно така, Дот — каза мъжът, издиша дим през устата си и се облегна назад.

Мама погледна Тъли за първи път, наистина я погледна.

— Запомни това, дете. Смисълът на живота не е в готвенето, чистенето и децата. А в свободата. Да правиш каквото искаш. И да бъдеш дори президент на Съединените щати, ако искаш.

— Нуждаем се от нов президент, това е сигурно — каза шофьорът.

Жената с шала потупа мама по бедрото.

— Прав е.

Тъли смръщи вежди, изпитваше нов вид срам, свил се дълбоко в стомаха й. Мислеше, че е хубава в тази рокля. И не искаше да бъде президент. Искаше да бъде балерина.

Но най-вече искаше мама да я обича. Измести се така, че да е достатъчно близо до мама и да може да я докосва.

— Честит рожден ден — каза тихо и бръкна в джоба си. Извади огърлицата, която беше изработила с толкова труд, оставайки в стаята дълго след като другите деца бяха излезли да играят.

— Направих това за теб.

Мама взе огърлицата. Тъли чакаше и чакаше мама да й благодари и да си сложи огърлицата, но тя не го направи, просто седеше, поклащаше се в такт с музиката и разговаряше с приятелите си.

Накрая Тъли затвори очи. Димът я правеше сънлива. Мама й беше липсвала през по-голямата част от живота й, и то не така, както ти липсва играчка, която не можеш да намериш, или приятелка, която е престанала да идва да си играете, защото не искаш да делиш играчките си с нея. Мама наистина й липсваше. Усещаше празно място в себе си, а там през деня пулсираше тъпа болка, която нощем ставаше непоносима. Обеща си, че ако мама някога се върне, ще бъде добра. Съвършена. Каквото и грешно нещо да беше казала или направила, щеше да го поправи. Най-много от всичко искаше мама да се гордее с нея.

Но сега не знаеше какво да направи. В мечтите й те винаги бяха само двете и се държаха за ръце.

„Ето ни и нас, казваше майката в мечтите й, след като бяха изкачили хълма, на който беше къщата им. Дом, сладък дом.“ После целуваше Тъли по бузата и прошепваше: „Толкова много ми липсваше. Нямаше ме, защото…“

— Талула. Събуди се.

Тъли се събуди внезапно, стресна се. Главата й пулсираше от болка, гърлото я болеше. Когато се опита да каже: „Къде сме?“, от него излезе само дрезгав звук.

Всички се засмяха и продължиха да се смеят дори след като слязоха от минибуса.

На тази оживена улица в центъра на Сиатъл хората като че ли бяха навсякъде. Пееха, викаха и държаха табели, на които пишеше: „ПРАВЕТЕ ЛЮБОВ, А НЕ ВОЙНА“ и „НЕ, НИЕ НЯМА ДА СИ ОТИДЕМ“. Тъли никога не беше виждала толкова много хора на едно място.

Мама я хвана здраво за ръката и я дръпна към себе си.

Останалата част от деня беше неясна смесица от хора, издигащи лозунги и пеещи песни. Тъли непрекъснато се ужасяваше, че ще изпусне ръката на мама и ще бъде отнесена от тълпата. Не се почувства по-сигурна, когато се появиха полицаите, защото те имаха оръжия в коланите и палки в ръцете си, както и пластмасови маски, които предпазваха лицата им.

Но тълпата продължаваше да марширува, а полицаите стояха и гледаха.

Когато се стъмни, тя беше уморена и гладна, главата я болеше, но хората продължаваха да вървят. Сега тълпата беше различна. Бяха прибрали лозунгите и започнаха да пият. Понякога тя дочуваше цели изречения или части от разговор, но не намираше никакъв смисъл в казаното.

— Видя ли тези свине? Умираха да ни избият зъбите, но ние бяхме кротки, човече. Не можеха да ни докоснат. Дот, пазиш тревата само за себе си.

Всички около тях се засмяха и най-силно — мама. Тъли не разбираше какво става и имаше ужасно главоболие. Хората около тях танцуваха и се смееха. Отнякъде долиташе музика.

И после, изведнъж, ръката й вече не стискаше тази на мама.

— Мамо! — изпищя тя.

Никой не й отговори, нито се обърна към нея, макар че хората бяха навсякъде. Пробиваше си път през тълпата, пищеше и викаше мама, докато от устата й вече не излизаше и звук. Накрая се върна там, където бяха двете с майка си, до завоя, и зачака.

„Тя ще се върне.“

В очите й се събираха сълзи и се спускаха по бузите, докато седеше и чакаше, опитвайки се да бъде смела.

Но майка й не се върна.

Години след това тя се опитваше да си спомни какво бе станало после, какво беше направила, но всички онези хора бяха като облак, който затъмняваше спомените й. Помнеше само как се събуди на мръсния асфалт на абсолютно безлюдната улица и видя полицай на кон.

Той смръщи вежди отвисоко и каза:

— Хей, малката, сама ли си?

— Да — успя да каже само, без да се разплаче.

Той я заведе обратно в къщата на хълма Кралица Ан, където баба я прегърна здраво, целуна я по бузата и й каза, че вината не е нейна.

Но Тъли знаеше най-добре. Беше направила нещо погрешно, беше лоша. Следващия път, когато мама се върнеше, щеше да се старае повече. Щеше да обещае да стане президент и никога повече нямаше да каже, че съжалява.

 

 

Тъли научи имената на всички президенти на Съединените щати. Месеци след това постоянно говореше, че ще бъде първата жена президент, и дори престана да ходи на уроци по балет. На единайсетия й рожден ден, докато баба палеше свещичките на тортата й и пееше тихо „Честит рожден ден“, Тъли гледаше непрекъснато към вратата и си мислеше: „Ето, сега“. Но никой не почука и телефонът не звънна. По-късно, когато отвори подаръците си, се опита да задържи усмивката на лицето си. Пред нея, на масичката за кафе, имаше празен албум за залепване на изрезки. Като подарък, не беше кой знае какво, но баба винаги й даваше такива неща — проекти, с които да е заета и да пази тишина.

— Тя дори не се обади — каза Тъли и вдигна поглед.

Баба въздъхна уморено.

— Майка ти има… проблеми, Тъли. Тя е слаба и объркана. Трябва да престанеш да се преструваш, че нещата са различни. Има значение само това, че ти си силна.

Беше чувала този съвет милиони пъти.

— Знам.

Баба седна на изнесения диван до Тъли и я взе в скута си.

На Тъли й харесваше баба да я прегръща. Сгуши се в нея и положи буза на меките й гърди.

— Иска ми се нещата при майка ти да бяха различни, Тъли, и това е самата истина, но тя е изгубена душа. Такава е от доста време.

— Затова ли не ме обича?

Баба я погледна. Очилата с черните рамки уголемяваха светлосивите й очи.

— Обича те, по свой начин. Затова все се връща.

— Не се чувствам обичана.

— Знам.

— Не мисля, че дори ме харесва.

— Не харесва мен. Нещо се случи отдавна и аз… Е, сега вече няма значение. — Баба я прегърна по-здраво. — Някой ден тя ще съжалява, че е пропуснала тези години с теб. Сигурна съм.

— Бих могла да й покажа албума си.

Баба й не я погледна.

— Ще бъде хубаво. — След дълга пауза каза: — Честит рожден ден, Тъли — и я целуна по челото. — Сега ще е най-добре да отида да поседя с дядо ти. Днес той не се чувства много добре.

След като баба й излезе от стаята, Тъли остана да седи, втренчила поглед в празната първа страница на новия си албум. Това бе съвършеният подарък, който да направи на майка си някой ден, за да й покаже какво пропуска. Но как ли щеше да го запълни Тъли? Имаше няколко свои снимки, правени най-вече от майките на приятелките й на партита и на екскурзии, но не бяха много. И само една снимка на майка си.

Взе химикал и много внимателно написа датата в горния десен ъгъл, после смръщи вежди. Какво друго? „Мила мамо, днес беше единайсетият ми рожден ден…“

След онзи ден тя събираше разни неща за живота си. Училищни снимки, спортни снимки, отрязъци от билети за кино. Години наред, когато имаше хубав ден, бързаше към дома си и записваше случилото се и добавяше отрязъка от билета, който показваше къде е била и какво е правила. По-късно започна да украсява разказите, за да изглежда по-добре в чуждите очи. Това не бяха лъжи. Наистина. Бяха просто преувеличения. Всичко, което щеше да накара майка й някой ден да каже, че се гордее с нея. Изпълни онзи албум, после друг и друг. На всеки рожден ден получаваше нов албум и така чак докато навлезе в тийнейджърските си години.

И тогава й се случи нещо. Не беше сигурна какво е, може би бяха гърдите й, които растяха по-бързо от тези на останалите момичета, или просто се умори да поставя живота си на хартия, да съставя албуми, които никой не искаше да разгледа. Подреди ги в огромен кашон и го прибра в дъното на гардероба, след което помоли баба да не й купува повече албуми.

— Сигурна ли си, скъпа?

— Да — беше отговорът. Вече не даваше и пет пари за мама и се опита да не мисли за нея. Всъщност разказа на всички в училище, че майка й е загинала при злополука с лодка.

Лъжата я освободи. Престана да купува дрехите си от детския щанд в магазина. Купуваше си прилепнали блузки, които подчертаваха напъпилите й гърди, и панталони с ниска талия, които караха дупето й да изглежда прекрасно. Трябваше да крие тези дрехи от баба, но това беше лесно. Показваше се пред очите й с горна дреха, махваше набързо с ръка и излизаше от къщи.

Научи, че ако се облича грижливо и се държи по определен начин, готините деца ще искат да й бъдат приятели. В петъчните и съботните вечери казваше на баба, че ще спи у приятелка и отиваше да кара кънки в Лейк Хилс, където никой никога не я разпитваше за семейството й, нито я гледаше така, сякаш беше „бедната Тъли“. Научи се да пуши цигари, без да кашля, и дъвчеше дъвка, за да прикрие миризмата на дъха си.

В осми клас беше едно от най-популярните момичета в гимназията. Имаше много приятели и това й се отразяваше добре. Беше достатъчно заета и не мислеше за жената, която не я искаше.

Рядко, в лоши дни, се чувстваше… не точно самотна… но така, сякаш се носеше по течението може би. Сякаш всички хора около нея бяха просто символи, на които можеше да се даде какво ли не име.

Днес беше един от онези дни. Седеше на обичайното място в автобуса и слушаше как другите около нея си разменят клюки. Като че ли всички говореха за семейни неща и тя нямаше какво да добави към разговорите. Не знаеше нищо за кавгите с по-малки братя, нито какво е да бъдеш наказан, защото си отвърнал на родител, нито за отиването до мола с мама. Когато автобусът спря на нейната спирка, тя изпита благодарност, че може да слезе, и забърза, след като направи голямо шоу сбогувайки се с приятелките си, като се смееше високо и махаше с ръка. Преструваше се, както правеше често напоследък.

След като автобусът замина, тя намести раницата на рамото си и закрачи по дългия път към дома. Зави зад ъгъла и го видя.

Там, паркиран на улицата пред къщата на баба, беше очуканият минибус. Жълтият символ все още беше отстрани.