Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момичетата от Алеята на светулките (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firefly Lane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Кристин Хана

Заглавие: Алеята на светулките

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-.17-0288-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8398

История

  1. — Добавяне

Глава 6

Пътуването от Британска Колумбия до дома като че ли нямаше край. Климатикът беше повреден и вътре бе непоносимо горещо. Всички се чувстваха уморени и мръсни. А майка и татко искаха да пеят. И непрекъснато подканваха децата да препяват в тон с тях. Кейт не можеше повече да издържа.

— Мамо, моля те, ще кажеш ли на Шон да не ме докосва по рамото?

Брат й започна да се смее. Кучето бясно залая. Баща й, който седеше отпред, се наведе и включи радиото. От него се разнесе гласът на Джон Денвър.

Кейт отново посвети вниманието си на книгата си. Колата подскачаше толкова силно, че думите танцуваха по страницата, но това нямаше значение, защото не помнеше за кой път чете „Властелинът на пръстените“.

„Радвам се, че си тук с мен. Тук, където всичко свършва.“

— Кейти. Катлийн.

Тя вдигна поглед.

— Да?

— У дома сме — каза баща й. — Остави книгата и ни помогни да разтоварим багажа.

— Може ли първо да се обадя на Тъли?

— Не. Първо ще разопаковаме багажа.

Кейт затвори книгата. От седем дни чакаше възможност да се обади на приятелката си. Но разтоварването на багажа беше по-важно.

— Добре. Но е по-добре и Шон да помогне.

Майка й въздъхна.

— Тревожи се само за себе си, Катлийн.

Слязоха от колата и започнаха безкрайния ритуал по завършека на екскурзионното. Когато свършиха, беше тъмно. Кейт остави и последната си дреха върху купа пране на пода на пералното помещение, включи пералнята и отиде да намери майка си, която седеше на дивана до баща й. Бяха се облегнали един на друг и изглеждаха леко замаяни.

— Може ли да се обадя на Тъли сега?

Татко й погледна часовника си.

— В девет и половина? Сигурен съм, че баба й не би имала нищо против.

— Но…

— Лека нощ, Кейти — каза баща й категорично, прегърна майка й и я притисна към себе си.

— Това не е честно.

Майка й се засмя.

— Кой ти е казал, че животът е справедлив? Отивай да си лягаш.

 

 

Почти четири часа Тъли стоеше до ъгъла на къщата си и гледаше как семейство Малърки разтоварват колата. Дузина пъти се замисли дали да не изтича нагоре по хълма, но още не бе готова за радостта и глъчката на цялото семейство. Искаше да е сама с Кейт, на някое тихо място, където щяха да могат да разговарят.

Затова изчака светлините да изгаснат и прекоси улицата. Изчака още трийсет минути под прозореца на Кейт просто за да е сигурна.

Някъде отляво чуваше Суийтпий да пръхти и да удря с крак по земята. Без съмнение, старата кобила също искаше компания. По време на пътуването им за нея се бяха грижили съседите, но това не беше същото като да си обичан.

— Знам, момиче — каза Тъли и седна. Сви колене и ги обгърна с ръце. Може би трябваше да им се обади, вместо да ги дебне така. Но беше възможно мисис Малърки да й каже да намине утре, защото са уморени от дългото пътуване, а Тъли не можеше да чака до следващия ден. Този вид самота беше нещо, с което не можеше да се справи сама.

Накрая, в единайсет часа, тя стана, изтупа тревата от дънките си и хвърли камъче чакъл по прозореца на Кейт.

Трябваше да хвърли четири, преди приятелката й да подаде глава през прозореца.

— Тъли! — Кейт се скри вътре и затвори прозореца. Появи се навън след по-малко от минута. Затича към Тъли с широко разперени ръце.

Тъли се остави ръцете на Кейт да я обгърнат и за първи път от дни, се почувства на сигурно място.

— Толкова много ми липсваше — каза Кейт и я стисна здраво.

Тъли не можеше да отговори. Беше впрегнала всичките си сили да не се разплаче. Чудеше се дали Кейт знае колко важно, наистина важно, е приятелството им за нея.

— Приготвих велосипедите — каза и извърна глава, за да не види Кейт сълзите в очите й.

— Страхотно.

Само след минути летяха надолу по хълма с разперени ръце, за да уловят вятъра. Вече в подножието, захвърлиха велосипедите сред дърветата и тръгнаха по дългата виеща се пътека към реката. Навсякъде около тях дърветата сякаш разговаряха, вятърът въздишаше, а някои от листата, предвестници на наближаващата есен, падаха по земята.

Кейт седна на обичайното им място, подпряла гръб на покрития с мъх дънер, опънала крака сред тревата, която бе пораснала висока в тяхно отсъствие.

Тъли изведнъж беше завладяна от носталгия по тяхната младост. Тук бяха прекарали по-голямата част от едно лято, бяха преплели в неразривно приятелство двата си отделни самотни живота. Легна до Кейт — толкова близо, че раменете им се докосваха. След трудните дни напоследък имаше нужда да знае, че най-добрата й приятелка е до нея. Остави транзистора наблизо и усили звука.

— Адската седмица с многото насекоми беше дори по-лоша от обикновено — каза Кейт. — Но успях да убедя Шон да изяде един червей. Струваше си загубата на джобните пари за седмица. — Изкикоти се. — Трябваше да видиш лицето му, когато започнах да се смея. Леля Джорджия се опита да говори с мен за контрола над раждаемостта. Можеш ли да повярваш? Каза, че трябва да…

— Имаш ли въобще представа каква си късметлийка? — Думите излязоха от устата й, преди Тъли да е успяла да ги спре.

Кейт се обърна. Лежеше на една страна и гледаше Тъли.

— Обикновено искаш да чуеш всичко за екскурзионните ни пътувания.

— Да. Е. Имах лоша седмица.

— Уволниха ли те?

— Това ли е представата ти за лоша седмица? Искам твоя съвършен живот, пък било то и само за ден.

Кейт се отдръпна назад и смръщи вежди.

— Като че ли си ми ядосана.

— Не на теб — въздъхна Тъли. — Ти си най-добрата ми приятелка.

— На кого си бясна тогава?

— На Клод. На баба. На Господ. — Пое си дълбоко дъх и каза: — Баба почина, докато ви нямаше.

— О, Тъли!

Ето, това беше чакала Тъли цяла седмица. Някой, който да я обича и да съжалява истински за нея. Сълзите бликнаха в очите й и преди да се е усетила, вече плачеше. Силни ридания, които разтърсваха тялото й и правеха дишането невъзможно, а Кейт я държа в прегръдките си през цялото време и я остави да се наплаче, без да каже нищо.

Когато в нея не останаха повече сълзи, Тъли се усмихна колебливо.

— Благодаря, че не каза, че ме съжаляваш.

— Но те съжалявам въпреки това.

— Знам. — Тъли се облегна на дънера и втренчи поглед в нощното небе. Искаше да признае, че се страхува и че сега познава истинската самота, макар че преди често се беше чувствала самотна, но думите просто не излизаха от устата й. Не можеше да направи това признание дори пред Кейт. Мислите — дори страховете — са безплътни и безформени, докато не ги изкажеш на глас, но щом веднъж им дадеш тази тежест и сила, могат да те смажат.

Кейт изчака миг, после каза:

— И какво ще стане сега?

Тъли избърса очи, бръкна в джоба си и извади пакет цигари. Запали една, всмукна дълбоко и се закашля. Не беше пушила от години.

— Трябва да отида в приемно семейство. За известно време. Ще мога да живея сама, когато навърша осемнайсет.

— Няма да живееш с непознати! — каза Кейт ожесточено. — Ще намеря Клод и ще я накарам да поеме отговорностите си.

Тъли не си направи труда да отговори. Обичаше приятелката си заради думите й, но двете живееха в различни светове. В света на Тъли майките не бяха до теб, за да ти помагат. Човек трябваше да се справя сам.

И най-добрият начин да не ти пука беше да се обградиш с шум и хора. Беше научила този урок отдавна. Нямаше да прекара много време тук, в Снохомиш. Властите щяха да я намерят и да я завлекат насила в прекрасното й ново семейство, в което на родителите се плаща, за да се грижат за децата.

— Трябва да отидем на партито утре вечер. Онова, за което ми писа в последното си писмо.

— В къщата на Карън?

— Точно така.

Кейт смръщи вежди.

— Родителите ми ще получат удар, ако отида на парти, където бирата се лее направо от бъчвата.

— Ще им кажем, че си у дома. От другата страна на улицата. Майка ти ще повярва, че Клод се е върнала за ден.

— Ако ме хванат…

— Няма. — Тъли видя колко разтревожена е приятелката й. Знаеше, че веднага трябва да сложи край на този опасен план. Но не можеше да спре влака. Ако не направеше нещо драстично, щеше да потъне в черната бездна на собствените си страхове. Щеше да мисли за майката, която толкова често я изоставяше, за непознатите, с които трябваше да живее, и за баба й, която си беше отишла.

— Няма да ни хванат. Обещавам. — Обърна се към Кейт. — Вярваш ми, нали?

— Разбира се — каза Кейт бавно.

— Страхотно. Значи ще отидем на партито.

 

 

— Деца! Закуската е готова.

Кейт седна първа. Майка й току-що беше сложила на масата чиния с палачинки, когато на вратата се почука.

Кейт скочи.

— Аз ще отворя. — Изтича до вратата и я отвори широко, след което се престори на изненадана. — Мамо, погледни. Тъли е! Господи, не съм те виждала цяла вечност.

Майка й стоеше близо до масата, облечена в дългия до земята кадифен червен халат и обула розови пухкави пантофи.

— Хей, Тъли, радвам се да те видя отново. Липсваше ни на екскурзионното тази година, но знам колко важна е за теб работата ти.

Тъли се втурна напред. Вдигна поглед, понечи да каже нещо, но от устата й не излезе нито звук. Просто стоеше и гледаше втренчено мисис Малърки.

— Какво има? — каза майката на Кейт и тръгна към Тъли. — Какво става?

— Баба ми почина — каза Тъли тихо.

— О, скъпа… — Майката на Кейт прегърна Тъли и дълго я държа така. Накрая се отдръпна, прегърна я през раменете и я поведе към дивана в дневната.

— Изключи котлона, Кейти — каза майка й, без дори да я погледне.

Кейт изключи котлона, после ги последва в дневната. Застана под арката, която разделяше двете стаи. Като че ли нито една от двете не забелязваше присъствието й.

— Пропуснахме ли погребението? — запита тихо майка й, като продължаваше да държи Тъли за ръка.

Тъли кимна.

— Всички казваха, че съжаляват. Вече официално мразя тези думи.

— Хората просто не знаят какво да кажат, това е всичко.

— А още повече обичам изречението: „Тя е на по-добро място.“ Като че ли да е мъртва е по-добре, отколкото да е с мен.

— А майка ти?

— Нека просто да кажем, че ненапразно се нарича Клод. Идва и си отива. — Тъли погледна Кейт и побърза да добави: — Но сега е тук. В къщата отсреща сме.

— Разбира се, че е тук — каза майката на Кейт. — Знае, че имаш нужда от нея.

— Мога ли да прекарам там нощта, мамо? — запита Кейт. Сърцето й биеше толкова силно и бързо, че майка й сигурно го чуваше. Опита се да изглежда съвсем невинна, но тъй като лъжеше, очакваше майка й да прозре лъжата.

Майка й дори не я погледна.

— Разбира се. Вие, момичета, трябва да бъдете заедно. И запомни, Тъли Харт: Ти ще си следващата Джесика Савич. Ще преживееш това. Обещавам.

— Наистина ли мислиш така? — запита Тъли.

— Знам го. Ти имаш рядка дарба, Тъли. И можеш да бъдеш сигурна, че баба ти е на небето и те наблюдава.

На Кейт изведнъж й се прииска да се намеси и да сложи край на това, да запита майка си дали вярва, че може да промени света. Дори направи крачка напред и отвори уста, но преди да е успяла да оформи въпроса, чу Тъли да казва:

— Ще ви накарам да се гордеете с мен, мисис Малърки. Обещавам.

Кейт спря. Нямаше представа как може да накара майка си да се гордее с нея. Не беше като Тъли Харт и нямаше рядка дарба.

Работата беше в това, че майка й би трябвало да мисли, че има, и да го изтъкне. А вместо това майка й — като всички други — беше привлечена от слънчевата натура на Тъли.

— И двете ще станем репортери — каза Кейт по-остро, отколкото възнамеряваше. Като видя изненаданите им погледи, се почувства като идиотка. — Хайде — каза и се застави да се усмихне. — Трябва да хапнем, преди всичко да е изстинало.

 

 

Партито беше лоша идея. Наистина лоша.

Тъли разбра, но не можеше да се откаже. В дните след смъртта на баба й и мъчителната среща с Клод, мъката й беше бавно заменена от гняв. Той кипеше в кръвта й и я изпълваше с чувства, които не можеха да бъдат нито задушени, нито овладени. Знаеше, че е безразсъдна, но не можеше нищо да промени. Ако намалеше темпото дори за миг, страхът щеше да я настигне и да я завладее. Затова действаше според плана. Бяха в някогашната спалня на майка й.

— Боже мой! — възкликна Кейт. — Трябва да прочетеш това.

Тъли отиде до леглото, грабна книгата с меки корици от ръцете на Кейт и я захвърли на пода.

— Не мога да повярвам, че си си взела книга.

— Хей! — Кейт седна. — Героят тъкмо я завърза за леглото. Любопитна съм…

— Ще ходим на парти, Кейт. Стига с тези романтични романи. И ако искаш да знаеш, не е правилно да завързва героинята за леглото. Призлява ми.

— Да — каза бавно Кейт и смръщи вежди. — Знам, но…

— Без „но“. Облечи се.

— Добре, добре. — Затършува из купа дрехи, приготвени по-рано от Тъли и избра чифт дънки и прилепнала бронзова блуза.

— Майка ми ще умре, ако разбере, че се каня да изляза, облечена така.

Тъли не отговори. Всъщност искаше й се да не беше чула думите на Кейт. Мисис Малърки беше последният човек, за когото искаше да мисли в момента. Съсредоточи се в обличането — дънки, розова блуза и сандали с дантелени връзки и висока подметка. Наведе глава и вчеса косата си, за да има обем, а после я напръска с толкова много лак, че можеше да спре насекомо в полет. Когато беше сигурна, че изглежда съвършено, се обърна към Кейт:

— Готова…

Кейт се беше облякла и отново четеше на леглото.

— О, Боже!

Кейт легна по гръб и се усмихна.

— Романтично е, Тъли. Не се шегувам.

Тъли отново грабна книгата. Не беше сигурна защо, но наистина беше ядосана. Може би на идеализма на Кейт — как можеше, след като виждаше какъв е животът на Тъли, да вярва в щастливия край на вълшебните приказки?

— Да вървим.

Без да изчака да види дали Кейт я следва, отиде до гаража, отвори вратите и седна зад кормилото на автомобила „Куин Виктория“ на баба си. И тръшна вратата.

— Взела си колата й? — запита Кейт, като отвори предната врата и промуши глава вътре.

— Сега тя е моя.

Кейт седна отпред и затвори вратата. Тъли запали двигателя и сложи крак на педала на газта.

Пяха с цяло гърло чак до къщата на Карън Абнър, пред която вече бяха паркирани поне пет автомобила. Няколко от тях бяха скрити сред дърветата. Когато родителите на някого напускаха града, новината се разнасяше бързо и партитата никнеха като гъби.

Вътре бе толкова задимено, че предметите губеха очертанията си. Мирисът на трева беше задушаващ. Музиката беше толкова силна, че Тъли я заболяха ушите. Сграбчи Кейт за ръката и я поведе надолу по стъпалата към стаята за отдих, която беше в приземния етаж.

По стените, огромното помещение беше с ламперия, имитираща дърво, а подът беше покрит с мокет с цвят на див лимон. В средата й имаше камина във формата на конус, заобиколена от оранжев диван наподобяващ половин луна, и няколко кафяви стола. Вляво, група момчета бяха скупчени около масата за футбол и викаха при всяко завъртане на дръжката. Останалите танцуваха диво и пееха с музиката. На дивана седяха две момчета и пушеха, а до вратата стоеше момиче и пиеше бира под огромната картина, изобразяваща матадор.

— Тъли!

Преди да е успяла да отговори, старите й приятели я наобиколиха и я отдалечиха от Кейт. Тя отиде първа до бурето с бира и позволи на едно от момчетата да й даде пластмасова чаша, пълна с пенеща се течност. Гледаше втренчено чашата, сломена от спомена, който нахлуваше в съзнанието й. Пат, притискащ я към земята…

Огледа се за Кейт, но не я видя в тълпата. После всички започнаха да викат името й:

— Тъ-ли! Тъ-ли!

Никой нямаше да я нарани. Не и тук. Утре може би, когато властите ще я заловят, но не сега. Изпи бирата и протегна ръка за още, след това извика високо името на Кейт.

Кейт веднага застана до нея, сякаш само това беше чакала.

Тъли й подаде чашата с бира.

— Ето.

Кейт поклати глава. Движението бе едва доловимо, но Тъли го забеляза и се засрами, че й е предложила бира, а после се ядоса, че приятелката й е толкова невинна. Тъли не беше такава или поне не помнеше кога за последно е проявила невинност.

— Кей-ти! Кей-ти! — извика Тъли и тълпата започна да припява с нея. — Хайде, Кейти — каза тихо. — Ние сме най-добри приятелки, нали?

Кейт хвърли нервен поглед на тълпата около себе си.

Тъли отново изпита срам, но този път и завист. Трябваше веднага да престане, да защити Кейт…

Кейт взе бирата и я изпи на един дъх.

Повече от половината се разля по брадичката й и по блузата й и тънката материя прилепна към гърдите й. Но тя като че ли не забеляза.

След това музиката се промени. През високоговорителите се разнесе „Кралицата на танца“ на „АББА“.

— Обожавам тази песен — каза Кейт.

Тъли сграбчи Кейт за ръката и я завлече до импровизирания дансинг. Там пусна ръката й и отпусна тялото си в ритъма на музиката.

Когато започна друга, по-бавна, песен, тя вече дишаше запъхтяно и се смееше неудържимо.

Но Кейт беше силно променена. Може би беше от бирата или от увличащия ритъм на музиката, Тъли не беше сигурна. Знаеше само, че Кейт изглежда великолепно, че русата й коса блести на осветлението, а бледото й деликатно лице е зачервено от движението.

Когато край тях се появи Нийл Стюарт и покани Кейт на танц, единствената изненадана беше самата Кейт. Тя се обърна към Тъли.

— Нийл иска да танцува с мен! — извика, когато песента затихна малко. — Сигурно е пиян.

Вдигна ръце във въздуха и затанцува с Нийл, оставяйки Тъли сама сред тълпата.

 

 

Кейт притисна бузата си в меката тениска на Нийл.

Чувстваше се толкова добре в прегръдката му, усещаше дланите му малко над дупето си. Усети как бедрата му се движат до нейните. Сърцето й заби учестено, дишането й стана бързо и плитко. Завладя я ново усещане — нещо като бездиханно предчувствие. Искаше… какво?

— Кейт?

Чу как колебливо произнесе името й, и изведнъж се запита дали и той чувства същото.

Вдигна бавно поглед.

Нийл й се усмихваше.

— Красива си — каза и после я целуна — там, насред дансинга. Кейт си пое рязко дъх и застина в ръцете му. Бе толкова изненадана, че не знаеше какво се очаква от нея.

Езикът му се плъзна в устата й и принуди устните й да се отворят.

— О! — възкликна тихо той, когато най-после се отдръпна.

— О, какво? „О, колко неумело се целуваш!“ или „О, каква целувка!“

Някой зад тях извика:

— Ченгета!

Нийл изчезна само за миг и до нея отново беше Тъли, хванала я за ръка. Изтичаха от къщата нагоре по хълма, минаха през храстите и се скриха сред дърветата. Като стигнаха до колата, Кейт беше ужасена, а стомахът й силно се бунтуваше.

— Ще повърна.

— Не, няма. — Тъли отвори предната врата и я бутна вътре. — Няма да ни заловят.

Тъли заобиколи колата и отвори вратата. Седна зад кормилото, пъхна ключа в таблото, запали двигателя и настъпи педала за газта. Понесоха се силно назад и се удариха в нещо. Кейт полетя напред като парцалена кукла, удари челото си в таблото и се отпусна назад. Замаяна, отвори очи и се опита да фокусира поглед.

Тъли беше до нея и сваляше прозореца.

Там, в мрака, беше добрият стар офицер Дан — мъжът, отвел Тъли далеч от Снохомиш преди три години.

— Знаех си, че вие, момичетата от „Алеята на светулките“, ще ми създавате проблеми.

— По дяволите! — каза Тъли.

— Прекрасен език, Талула. А сега ще слезеш ли от колата, моля? — Наведе се и погледна Кейт. — Ти също, Кейт Малърки. Партито свърши.

 

 

Първото, което се случи, когато ги откараха в полицията, беше, че ги разделиха.

— Някой ще дойде да говори с теб — каза офицер Дан и поведе Тъли към стая в дъното на коридора.

Тъмносиво бюро и два стола стояха самотни под ярката светлина на единствената гола крушка. Стените бяха боядисани в безличен зелен цвят, а подът бе от неравен цимент. Усещаше се лека противна и тъжна миризма на пот, урина и разлято кафе.

Цялата лява стена беше огледало.

Трябваше да си спомни филма „Старски и Хъч“, за да се досети, че това е всъщност прозорец.

Питаше се дали социалната работничка вече седи от другата му страна, поклаща разочаровано глава и казва: „Онова прекрасно семейство няма да я иска сега.“ Или там седеше адвокатът, който не знаеше какво да каже.

Или пък там бяха семейство Малърки.

При тази мисъл извика тихо от ужас. Как бе възможно да е толкова глупава? До тази вечер семейство Малърки я харесваха, а ето че беше развалила всичко, и то за какво? Защото беше депресирана от поредното отхвърляне от страна на майка си? Вече трябваше да е свикнала с това. Кога въобще е било различно?

— Никога вече няма да проявя такава глупост — каза, като гледаше право в огледалото. — Ако някой ми даде втори шанс, ще бъда добра.

След това зачака някой да се втурне в стаята, може би с белезници в ръце, но минутите минаваха. Премести черния пластмасов стол в ъгъла и седна.

Затвори очи, а в главата й се въртяха все едни и същи мисли. Спомняше си и въпроса на мисис Малърки: „Ще бъдеш ли добра приятелка на Кейт?“

— Как можах да бъда толкова глупава? — Този път Тъли дори не погледна към огледалото. Там отзад нямаше никого. Кой би я наблюдавал — нея, детето, което никой не искаше?

Топката на вратата се завъртя.

Тъли се напрегна. Заби нокти в бедрата си.

„Бъди добра. Съгласявай се с всичко, което кажат. Приемното семейство е за предпочитане пред изправителния дом.“

Вратата се отвори и в стаята влезе мисис Малърки. Беше облечена в избеляла рокля на цветя, изглеждаше уморена, сякаш я бяха събудили посред нощ и беше облякла онова, което бе намерила в мрака.

Разбира се, точно това се беше случило.

Мисис Малърки бръкна в джоба на роклята си за цигари. Намери една и я запали. Загледа Тъли през дима. От нея се излъчваха тъга и разочарование — видими също като дима.

Тъли беше завладяна от срам. Ето, пред нея стоеше жената, която вярваше в нея, а тя я беше разочаровала.

— Как е Кейт?

Мисис Малърки издиша дима.

— Бъд я заведе у дома. Няма да излезе от къщи още дълго.

— О! — Тъли се размърда от неудобство. Сигурна беше, че е като прозрачна за мисис Малърки и тя вижда всичко — лъжите й, тайните, сълзите, които беше изплакала.

И не харесваше онова, което виждаше.

Тъли едва ли можеше да я обвинява.

— Знам, че ви разочаровах.

— Да, така е. — Мисис Малърки издърпа един от столовете до масата и седна пред Тъли. — Искат да те изпратят в изправителен дом.

Тъли сведе поглед към ръцете си, неспособна да понесе разочарованието, изписано по лицето на мисис Малърки.

— Приемното семейство няма да ме иска сега.

— Разбрах, че майка ти е отказала да поеме попечителство над теб.

— Да, голяма изненада. — Тъли долови горчивината в собствения си глас. Знаеше, че така разкрива колко е наранена, но нямаше начин да го скрие. Не и от мисис Малърки.

— Кейти мисли, че могат да ти намерят друго приемно семейство.

— Да, е, Кейти живее в свят, различен от моя.

Мисис Малърки се облегна назад. Всмукна от цигарата, издиша дима и каза тихо:

— Тя иска да живееш с нас.

Думите бяха като удар в сърцето. Знаеше, че ще й е необходимо много време, за да ги забрави.

— Да, точно така.

Мина миг, преди мисис Малърки да каже:

— Момиче, което живее в нашата къща, ще трябва да изпълнява определени задължения и да спазва правила. Двамата с мистър Малърки няма да допуснем своеволие.

Тъли вдигна рязко глава.

— Какво казвате? — Дори не можеше да изрази с думи плахата си надежда.

— И определено няма да пушиш цигари.

Тъли я гледаше втренчено, чувствайки как очите й се пълнят със сълзи. Но тази болка беше нищо, сравнена с онова, което ставаше дълбоко в нея. Струваше й се, че пропада.

— Нима казвате, че мога да живея с вас?

Мисис Малърки се наведе напред и докосна Тъли по бузата.

— Знам колко труден е бил животът ти досега, Тъли, и не мога да понеса да се върнеш отново към него.

Пропадането изведнъж се превърна в летене и Тъли плачеше за всичко — за баба, за приемното семейство, за Клод. Облекчението, което я завладя, беше най-силното чувство, което някога бе изпитвала. С треперещи ръце, тя извади от джоба си смачкания пакет цигари и ги подаде на мисис Малърки.

— Добре дошла в семейството ни, Тъли — каза най-после мисис Малърки, взе я в прегръдките си и я остави да се наплаче.

През целия си живот Тъли щеше да помни този момент като началото на нещо ново — превръщането й в съвсем нов човек. Откри този нов човек в себе си, докато живееше с шумното и любящо семейство Малърки. Нямаше тайни, не изговаряше лъжи, нито се преструваше на такава, каквато не бе, а те нито веднъж не се държаха така, сякаш не я искаха или тя не беше достатъчно добра. През годините след това, независимо къде ходеше, какво правеше или с кого беше, тя винаги щеше да помни този миг и думите: „Добре дошла в семейството ни, Тъли.“ Винаги щеше да мисли за последния си клас в гимназията, когато беше неразделна с Кейт и част от семейство, като за най-доброто време от живота си.