Кристин Хана
Алеята на светулките (22)

Глава 21

Макар че годината беше лоша, Кейт знаеше, че можеше да бъде и по-лоша. Мъжът, когото доведе у дома от Германия, беше само слабо подобие на съпруга й. Поне през първите месеци. Мозъкът му се излекуваше бавно и понякога той губеше търпение към себе си, когато някоя дума или идея му се изплъзваше. Кейт прекарваше безкрайни часове с него в рехабилитационния център. Съдействаше на лекарите по възстановяването му или го чакаше във фоайето с Мара.

От секундата, в която се прибраха у дома, момиченцето като че ли усети, че нещо не е наред с татко, и нищо не можеше да я утеши. Събуждаше се с писъци посред нощ и не млъкваше, докато Кейт не я вземеше в леглото при тях, за което майка й казваше, че някой ден ще съжалява.

Когато настъпиха празниците, Кейт украси дома по-грижливо от друг път с надеждата, че така отново ще се почувстват семейството, което бяха.

По време на момичешкия час, докато отпиваше от виното си и разговаряше с майка си и леля си Джорджия, тя се разплака.

Майка й взе ръката й в своята.

— Всичко е наред, скъпа. Но си поплачи, щом искаш.

Но Кейт се страхуваше да плаче.

— Добре съм — каза. — Просто годината беше трудна, това е всичко.

На вратата се позвъни.

Леля Джорджия се изправи.

— Вероятно са Рик и Кели.

Но беше Тъли. Застанала на верандата, облечена в зимно палто три-четвърти и панталони от бял кашмир, тя изглеждаше повече от великолепно. А подаръците в ръцете й бяха достатъчни за три семейства.

— Не ми казвайте, че момичешкият час е започнал без мен. Ако е така, сега ще трябва да започне наново.

— Нали трябваше да пътуваш до Берлин! — На Кейт й се прииска да се беше облякла по-добре и да беше сложила поне малко грим.

— И да пропусна Коледа? Едва ли. — Остави подаръците под елхата и прегърна приятелката си.

Тъли превърна спокойния момичешки час в парти. В един часа, дълго след като се предполагаше, че трябва да са сложили пуйката във фурната, мама, леля Джорджия и Тъли все още танцуваха под звуците на „АББА“ и Елтън Джон и пееха с цяло гърло.

Кейт стоеше до елхата. Стаята като че ли беше осветена от неземна светлина. Как ставаше така, че Тъли винаги с лекота се превръщаше в душата на компанията? Може би защото не вършеше мръсната работа — не чистеше, не готвеше и не переше.

Джони се приближи до Кейт. Тя забеляза, че той вече едва накуцва.

— Здравей.

Всички други разговаряха и пееха. Майка й и баща й разговаряха с Тъли, която бе взела Мара на ръце и се поклащаше леко в такт с музиката.

Джони клекна и намери под елхата малка кутия, опакована със сребристо-златиста хартия и завързана с огромна червена панделка. Подаде й я.

— Искаш да я отворя сега?

Той кимна.

Тя отстрани панделката и хартията и намери малка кадифена кутийка. Отвори я и ахна. В нея лежеше прекрасна златна огърлица с медальон във формата на сърце, украсен с диаманти.

— Джони…

— Правил съм разни глупави неща в живота си, Кейти, но за повечето от тях вече съм платил цената. Напоследък ти също плати непосилна цена. Изминалата година бе трудна за теб и искам да знаеш, че си единственото правилно нещо в живота ми. — Извади огърлицата от кутийката и я сложи около шията й. — Получих нова работа. Вече не трябва да се тревожиш за мен. Ти си моето сърце, Кейти Скарлет, и винаги ще бъда тук за теб. Обичам те.

В гърлото на Кейт бе заседнала буца.

— Аз също те обичам.

 

 

Когато бяха в колежа, смяната на сезоните бе отбелязвана от черешовите дръвчета. Годишните времена идваха и си отиваха, сякаш носени от клоните им. През осемдесетте, времето бе отбелязвано от уличните лампи по павираната улица на пазара. Щом под тях се развееха знамената с надпис: „Честита Нова година“, тя знаеше, че още една се е изтърколила.

През деветдесетте ходът на времето бе отбелязван с промените в косата на Тъли. Всяка сутрин, докато Кейт къпеше и хранеше Мара, тя гледаше утринното предаване по телевизията. Като по часовник, прическата на Тъли се сменяше два пъти в годината. В началото бяха много късите къдрици в стил Джейн Поли, после привидният хаос в косите ала Мег Райън, след това игривата прическа, която я караше да изглежда невъзможно млада, а напоследък тя носеше най-модерната подстрижка — „Рейчъл“.

Всеки път, когато Кейт видеше нова прическа, трепваше и си мислеше колко бързо минава времето. Годините сякаш летяха. Вече беше последният ден на август 1997. След малко повече от седмица детето й щеше да бъде във втори клас.

Не искаше да признае с какво нетърпение очаква този ден.

През изминалите седем години тя се стараеше да бъде най-добрата майка. Грижливо записваше всички важни съобщения от живота на Мара в албума й и правеше толкова снимки, че самите те бяха документиране на цял един живот. Обичаше дъщеря си толкова много, че понякога се чувстваше изгубена в морето от любов. Двамата с Джони от години се опитваха да заченат друго дете, но не бяха дарени с такава благословия. Кейт приемаше с благодарност и малкото си семейство и се стараеше всеки миг да бъде съвършен.

Но месеците се превръщаха в години и тя започна да усеща леко недоволство. В началото го пазеше дълбоко в себе си, но все пак, от какво можеше да се оплаква? Обичаше живота си. През свободното си време помагаше доброволно в класната стая и в местния център, осигуряващ помощ на жени в нужда. И дори вземаше уроци по рисуване.

Но това не беше достатъчно. Не запълваше невидимия свят, но поне я караше да се чувства полезна. И макар че хората, които я обичаха — Джони, Тъли и мама — непрекъснато отбелязваха, че тя като че ли търси нещо повече, Кейт не им обръщаше внимание. Беше толкова по-лесно да се фокусира върху настоящето, върху дъщеря си. По-късно щеше да има цялото време на света, за да търси собственото си „аз“.

Сега стоеше до прозореца на дневната, облечена във фланелената си пижама, и гледаше все още тъмния заден двор. Дори в мрака виждаше разпилените по верандата и двора играчки. Кукли. Зайчета. Велосипед с три колела, килнат на една страна. Розов пластмасов „Шевролет“.

Поклати глава, извърна се, отиде до телевизора и го включи. Веднага щом Мара се събудеше, щеше да я накара де излезе и да прибере играчките си. Сигурна беше, че дъщеря й щеше да вдигне истинска врява в знак на протест.

Екранът на телевизора светна. Под сериозното лице на Бърнард Шоу светеше надписът: ПОСЛЕДНИ НОВИНИ. Следваха снимки, една след друга, на принцеса Даяна. „За тези от вас, които току-що са включили телевизорите си, говореше Бърнард, предаваме от Франция новината, че принцеса Даяна е мъртва…“

Кейт гледаше втренчено екрана и като че ли не разбираше.

Принцесата. Мъртва?

Телефонът звънна. Без да откъсва поглед от телевизора, тя отговори:

— Ало?

— Новините ли гледаш?

— Вярно ли е?

— Аз съм в Лондон, за да покрия събитието.

— О, мили Боже! — Кейт гледаше снимките, които се редуваха на екрана: младата, срамежлива Даяна в плисираната си пола и сако, със сведени очи; бременната Даяна, изпълнена с надежда и излъчваща щастие; елегантната Даяна във великолепна вечерна рокля, танцуваща с Джон Траволта в Белия Дом; засмяната Даяна в Дисниленд с момчетата си и накрая Даяна сама в болница, далеч от дома, държаща в ръце недохранено черно бебе.

Само няколко снимки, а виждаш цял един живот.

— Животът може да свърши толкова бързо — каза Кейт повече на себе си, отколкото на Тъли. Прекалено късно осъзна, че Тъли говореше и тя я беше прекъснала.

— Тъкмо беше започнала да намира себе си.

Може би беше чакала прекалено дълго, преди да опита. Кейт знаеше колко е страшно да гледаш как децата ти растат, как съпругът ти ходи на работа, и да се питаш какво ще правиш с остатъка от живота си.

Познати снимки изпълниха екрана: Даяна, махаща на тълпата. После видя входните врати на замъка, където хората започваха да носят цветя. Животът може да се промени толкова бързо. Някак си го беше забравила.

— Кейт? Добре ли си?

— Мисля да се запиша на курсове по писане във Вашингтонския университет — каза бавно. Думите излязоха от устата й, сякаш имаха собствена воля.

— Така ли? Страхотно. Винаги си била добра в писането.

Кейт не отговори. Седна на дивана и продължи да гледа телевизия. Изненада се не на шега, когато започна да плаче.

 

 

Кейт съжали за взетото решение почти мигновено. Е, това не беше изцяло вярно. По-скоро съжали, че беше казала на Тъли, която каза на мама, а тя на свой ред — на Джони.

— Знаеш ли, идеята е страхотна — каза Джони няколко вечери по-късно, докато лежаха в леглото и гледаха телевизия. — Ще ти помагам с каквото мога. С всичко всъщност.

Кейт искаше да изреди всички причини, поради които не можеше да се заеме с това, да изтъкне колко е заета в ежедневието. От неговата уста и от тази на Тъли, всичко звучеше толкова лесно — като че ли животът беше ястие, което можеш да поръчаш и платиш и да ти го донесат на тепсия. Тя знаеше колко много грешат и как се чувства човек, когато открие, че не е достатъчно добър.

Но накрая вече не можеше да лъже и себе си. След като Мара й махнеше с ръка и тръгнеше за училище, Кейт оставаше с празните часове на деня. Домашните задължения можеха да запълнят само част от времето й.

И така, в един необичайно горещ ден в средата на септември, тя остави Мара пред училището и отиде в центъра на Сиатъл. В десет и половина паркира на паркинга за гости на Вашингтонския университет, влезе в регистрационната сграда и се записа за един-единствен курс: Въведение в белетристиката.

През следващата седмица се превърна в нервна развалина.

— Не мога да го направя — проплакваше на Джони. Стомахът й се свиваше в този първи ден на курса.

— Можеш. Аз ще водя Мара на училище, така ще имаш достатъчно време сутрин.

— Но аз съм под стрес.

Той се наведе и я целуна, после се отдръпна и се усмихна.

— Ставай от леглото.

След това тя се движеше като че ли на автопилот — взе душ, облече се, приготви раницата си.

През целия път до Вашингтонския университет мислеше: „Какво правя? Та аз съм на трийсет и седем! Не мога да се върна в колежа.“

А после се озова в класната стая и беше единствената над трийсет, включително и учителят.

Не беше сигурна кога се отпусна, но постепенно стомахът й вече не беше свит на топка. Колкото повече професорът говореше за писането и за дарбата на разказвача, толкова повече Кейт усещаше, че е постъпила правилно.

 

 

От мястото си зад бюрото Тъли поздрави зрителите, после започна да чете новините.

„Главният инспектор Том Коби от полицията в Денвър днес заключи, че са допуснати грешки в разследването на случая Джон Бенет Рамзи. Източници, близки до случая, твърдят…“

Когато свърши, се усмихна с характерната за нея усмивка и стана. Докато събираше бележките си, до нея се приближи помощник-режисьорът и прошепна в ухото й:

— Агентът ти е на телефона, Тъли. Казва, че е спешно.

— Благодаря.

Поговори с някои от членовете на екипа, излезе от студиото и отиде в офиса си. Затвори вратата и вдигна телефонната слушалка.

— На телефона е Тъли. Здравей, Джордж.

— Отпред те чака кола. Ще се срещнем в „Плаза“ след петнайсет минути.

— Какво има?

— Оправи грима си и тръгвай.

Тя затвори, каза на всички, които трябваше да знаят, че излиза по спешност, и напусна сградата.

Като спря пред хотела, до колата й веднага се приближи портиер в ливрея, отвори й вратата и каза:

— Добре дошли в „Плаза“, мис Харт.

— Благодаря. — Тя му подаде десетдоларова банкнота и влезе във фоайето.

Агентът й, Джордж Дейвисън, я чакаше, елегантен в сивия си костюм „Армани“.

— Готова ли си за сбъдването на мечтите си?

— Най-после ще го направиш, а?

Той я поведе по коридора, после влязоха в просторния ресторант с висок таван.

Тя веднага видя с кого ще се срещнат. В един от задните ъгли, зад бюфета, сякаш се криеше президентът на CBS.

Като ги видя, се изправи.

— Здравей, Талула, благодаря, че дойде.

Тя се усмихна.

— Здравейте. — Седна срещу него, а Джордж седна между тях.

— Няма да говоря със заобикалки. Както знаеш, „Предаването днес“ бие по рейтинг нашето сутрешно предаване.

— Да.

— Ние мислим, че успехът му се дължи до голяма степен на теб. Забелязал съм какви умения притежаваш за вземането на интервю. Арми Фишър и Джоуи Батафуоко, оцелелите от бомбардирането на Оклахома сити. И Лили Менендес. Страхотна си.

— Благодаря.

— Предлагаме ти да бъдеш домакин на нашето предаване, като се започне от първото за 1998 година. Нашето проучване на пазара показва, че зрителите свързват предаването с теб. Харесват те и ти вярват. Точно от това имаме нужда, за да вдигнем рейтинга си. Какво ще кажеш?

Тъли се чувстваше на седмото небе. Не можеше да сдържи радостта си и се усмихна широко.

— Изумена съм. И поласкана.

— Какво е предложението? — запита Джордж.

— Един милион долара годишно за срок от пет години.

— Два милиона годишно — каза Джордж.

— Дадено. Какво ще кажеш, Тъли?

Тъли не погледна агента си. Не се налагаше, защото от години мечтаеха за подобно предложение.

— Ще кажа да, по дяволите. И мога да започна от утре?

 

 

Кейт намери отново удоволствието от писането. Всяка сутрин се събуждаше в шест и отиваше в свободната спалня, която бе превърнала в офис. Там старателно създаваше и пресъздаваше изречения, работеше върху всеки параграф, докато той не разкриеше всичко, което искаше да каже. По някое време през първия час Джон идваше да я целуне за довиждане, после отново оставаше сама, докато не се събудеше Мара и не започнеше всекидневният й живот.

Чувстваше се уверена, докато беше у дома си с пръсти върху компютърната клавиатура. Ако можеше да се чувства така уверена непрекъснато… И сега.

Стоеше пред черната дъска. Пред нея на столовете се бяха отпуснали отегчените и почти задрямали студенти. Зад нея професорът — млад мъж с дълга рошава коса — чакаше търпеливо.

Кейт си пое дълбоко дъх и започна да чете:

— Момичето отново беше само в малката стая на порутената къща. Или поне така мислеше. Тук, където осветлението не работеше, а прозорците бяха покрити с черна хартия, беше трудно да се прецени. Дали да не рискува и да се опита да избяга? Това беше въпросът. Последния път, когато го направи, не изчисли правилно времето и възможностите си и това й струваше скъпо. Несъзнателно потърка нараненото място на брадичката си…

Изгуби се в думите, които бе написала, в разказа, който бе само неин. Той свърши прекалено бързо, тя прочете и последното изречение и вдигна поглед, очаквайки да види уважение в очите на състудентите си.

Нямаше такъв късмет.

— Е — каза професорът и направи крачка напред. — Беше забавно. Изглежда, че сред нас имаме писател. Кой иска да коментира?

През следващите двайсет минути обсъждаха разказа на Кейт, търсеха недостатъци. Тя слушаше внимателно и отказваше да се чувства засегната от критиките. На кого му пукаше, че бе отделила почти четири седмици на тези шест листа? Значение имаше само това, че можеше да подобри писането си. Можеше да се опита да включи различни гледни точки в историята си и да внимава повече с диалозите. В края на часа, вместо да се чувства наранена или отхвърлена, тя усещаше нови сили в себе си, сякаш пред нея се бе разкрила нова пътека. Нямаше търпение да се върне в дома си и да опита отново.

Докато прибираше нещата си и се приготвяше да си тръгне, професорът се приближи до нея и каза:

— Показваш обещаващ талант, Кейт.

— Благодаря.

Излезе от класната стая с лъчезарна усмивка на устни. Докато вървеше, си представяше какви редакции ще внесе в историята си.

Така, потънала в своя въображаем свят, тя пропусна изхода и трябваше да се върне.

Малко след 13:20 паркира под виадукта и пресече улицата, за да влезе в ресторант „Айвърс“. Майка й вече седеше до маса в ъгъла. През редицата прозорци се виждаше заливът Елиът, водата блестеше на слънчевата светлина. Чайките кряскаха и се гмуркаха, за да уловят пържените картофи, хвърляни им от туристите.

— Съжалявам, че закъснях — каза Кейт и седна срещу майка си, поставила раницата си в скута. — Не обичам да шофирам из града.

— Поръчах стриди и за двете ни. Знам, че трябва да хванеш ферибота. — Майка й се наведе напред и опря лакти на масата. — Е? Каза ли професорът, че историята ти е по-добра от тези на Джон Гришам?

Кейт не можа да сдържи смеха си.

— Не използва точно тези думи, не. Но каза, че имам талант.

— О! — Майка й се облегна назад. Изглеждаше разочарована. — А аз мисля, че разказът ти е брилянтен. Дори баща ти мисли така.

— Татко също мисли, че съм по-добра от Джон Гришам? И при това още при първия ми разказ? Предполагам, че съм гений, тогава.

— Нима искаш да кажеш, че се подценяваш?

— Нещо такова. Но ви обичам заради високото ви мнение за мен.

— Гордея се с теб, Кейти — каза майка й тихо. — Винаги съм искала да се занимавам с нещо подобно. Но предполагам, че жилетките ми от афганска вълна са заместител.

— Отгледала си две страхотни деца — е, поне едното е страхотно — пошегува се Кейт. — Успяла си да запазиш брака си и да направиш всички щастливи. Трябва да се гордееш с това.

— Гордея се, но…

Кейт покри дланта й със своята. И двете разбираха, всяка майка по света би разбрала. Всички жени плащат за избора си, независимо какъв е той.

— Ти си моята героиня, мамо — каза Кейт простичко.

Майка й я погледна, в очите й блестяха сълзи. Преди да е успяла да отговори, сервитьорката се върна със салатите и лимонадите, остави ги на масата и се отдалечи.

Кейт взе вилицата и започна да се храни.

Гаденето се появи без предупреждение.

— Извини ме — каза Кейт, остави вилицата, покри устата си с ръка и се втурна към тоалетната. Там повърна неудържимо.

Когато в стомаха й не остана нищо, отиде до мивката, изми ръцете и лицето си и изплакна устата си.

Цялото й тяло трепереше, чувстваше се слаба. Лицето й, отразено в огледалото, беше смъртно бледо и някак странно издължено. За първи път забеляза тъмните сенки под очите си.

Може би беше хванала някакъв вирус. Тази седмица имаше много болни сред студентите.

Върна се на масата под внимателния поглед на майка си.

— Добре съм — каза Кейт, след като седна. — Доста от състудентите ми са болни, има някакъв стомашен вирус. — Чакаше майка й да отговори нещо. Когато мълчанието се проточи, най-после вдигна поглед. — Какво?

— Майонеза — каза майка й. — От нея ти прилошаваше, когато беше бременна с Мара.

На Кейт се стори, че столът под нея внезапно се изпари и тя бързо пропада надолу. Стана ясна и причината за неразположенията, които наскоро усещаше — чувствителните гърди, проблемите със съня, изтощението. И двамата с Джони искаха второ дете, но беше минало толкова много време, че се бяха отказали. А сега всичко вървеше толкова добре с писането… Не искаше да се върне към безсънните нощи и ревящите бебета и да бъде толкова уморена, че да не може да внимава какво й говорят, а още по-малко — да напише разказ.

— Просто ще ти трябва малко повече време, докато публикуваш нещо — каза майка й. — Можеш да се справиш и с двете.

— Искахме друго дете — каза тя и се опита да се усмихне. — Но ще продължа да пиша. Ще видиш. — Почти успя да убеди и себе си. — Ще се справя и с две деца.

В четвъртък, два дни по-късно, разбра, че носи близнаци.