Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момичетата от Алеята на светулките (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firefly Lane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Кристин Хана

Заглавие: Алеята на светулките

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-.17-0288-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8398

История

  1. — Добавяне

Глава 25

— Тя винаги те наранява — каза Кейт часове по-късно, когато светлините на Сиатъл, блеснали между залива и беззвездното небе, започнаха да гаснат.

Тъли въздъхна, загледана във вълните, които се разбиваха в брега. Той едва се виждаше. Допи третия си коктейл и остави празната чаша на тревата до себе си.

— Знам.

Тъли замълча. Всъщност главата й започваше да се замайва, а тя — да се тревожи за неочакваната идея.

— Защо Джони? — запита най-накрая Кейт. Произнесе думите някак колебливо, като че ли не искаше да ги изрече на глас.

— Той ще ме защити. Ако му кажа да изреже някаква част, ще я изреже. Ако му кажа да хвърли материала в кошчето, ще го хвърли.

— Не мисля.

— Ще го направи. За мен. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Заради теб. — Изправи се тромаво на крака. Не искаше повече да анализира взетото решение.

Кейт веднага скочи и й помогна да запази равновесие.

— Какво щях да правя без теб, Кейти? — каза Тъли и се облегна на приятелката си.

— Никога няма да ти се наложи да разбереш. Хайде, ще ти помогна да стигнеш до стаята си. Имаш нужда от сън.

Кейт я заведе до спалнята за гости. Тъли се отпусна на леглото, загледана замаяно. Сега, макар стаята да се въртеше леко пред погледа й, разбра колко глупава беше идеята за този документален филм и че тя самата щеше да си навреди може би. Щеше отново да бъде наранена. Ако имаше живота на Кейт, нямаше да й се налага да поеме този риск.

— Толкова си щастлива — прошепна и започна да потъна в прегръдките на съня. — Джони… — Канеше се да каже: „… и децата те обичат“, но се разплака, а после заспа.

На следващата сутрин се събуди с ужасно главоболие. Отне й по-дълго от обичайното време да направи косата си и да се гримира — а това, че Джони й викаше да побърза, не й помагаше — но най-после се приготви.

Джони прегърна и целуна Кейт.

— Не трябва да ни отнеме повече от два дни — каза тихо. — Ще се върнем още преди да сме започнали да ти липсваме.

— На мен ще ми се стори по-дълго — каза Кейт. — Вече ми липсвате.

— Хайде, мамо — каза Мара остро. — Трябва да тръгваме. Нали, лельо Тъли?

— Целуни майка си за довиждане — каза Джони.

Мара послушно отиде при Кейт и я целуна. Кейт я държа в прегръдките си, докато не започна да се извива, за да се освободи, и едва тогава я пусна.

Тази интимност предизвика лека ревност у Тъли. Те бяха такова красиво семейство.

Джони заведе Мара до колата и започна да слага куфарите в багажника.

Тъли погледна Кейт.

— Ще бъдеш тук, нали? В случай че имам нужда да се обадя?

— Винаги съм тук, Тъли. Затова и се наричам майка домакиня.

— Много забавно. — Тъли сведе поглед към нещата си. Най-отгоре бяха бележките, които си беше водила по време на последния си разговор с адвоката си. Последният списък с адреси за Клод.

— О’кей, тръгваме. — Грабна чантата си и отиде при колата.

Като стигнаха края на алеята, се обърна назад.

Кейт все още стоеше до входната врата с двете момчета отстрани и им махаше за довиждане.

Първата им спирка, само два часа по-късно, беше лагер във Фол сити. Последният известен адрес на Клод. Но майка й се беше преместила преди седмица и никой не знаеше сегашния й адрес. Мъжът, с когото разговаряха, мислеше, че се е преместила в лагер в Исакуая.

През следващите шест часа пътуваха от място на място, следвайки дирите й — Тъли, Джони, Мара и операторът, когото не без основание наричаха Дебелия Боб. При всяко спиране записваха част от разговорите на Тъли с различните хора. Няколко души знаеха коя е Клод, но, изглежда, никой не знаеше къде да я намерят. От Исакуая отидоха до Кле Елем, а после и до Елънсбърг. Мара попиваше всяка дума на Тъли.

Довършваха късната си вечеря в Норт Бенд, когато им се обади Фред с информацията, че последният чек на Клод бил осребрен на остров Вешън.

— Можем да стигнем до там само за час — каза Джони.

— Мислиш ли, че ще я намерим? — запита Тъли и сипа захар в кафето си. За първи път бяха сами. Дебелия Боб беше в караваната, а Мара беше отишла до тоалетната.

Джони я погледна.

— Мисля, че не можем да накараме хората да ни обичат.

— Включително родителите ни?

— Особено родителите ни.

Тя отново усети старата връзка между тях. Спомни си, че двамата имаха много общи неща. Самотно детство например.

— Какво е да си обичан, Джони?

— Не този въпрос трябва да зададеш. Искаш да знаеш какво е да обичаш. — Усмихна й се с онази усмивка, която го превръщаше отново в дете. — Другиго, освен себе си, имам предвид.

Тя се облегна назад.

— Имам нужда от нови приятели.

— Ти ме помоли да дойда и аз няма да се откажа сега. Операторът е тук, камерата ще види всичко. Ако искаш да се откажеш, сега е моментът.

— Ти можеш да ме защитиш.

— Точно това ти казвам, Тъли. Няма да го направя. Ще следвам новината. Както направи ти в Германия.

Тя разбра какво й казва. Приятелството свършваше, щом се появеше новина — това беше аксиома в журналистиката.

— Опитай се да ме застреляш безболезнено, тогава.

Джони се усмихна и плати сметката.

— Отиди да вземеш Мара. Ако побързаме, може би ще успеем да хванем последния ферибот.

Всъщност изтърваха последния ферибот и наеха три стаи в един доста занемарен хотел на пристанището.

На следващата сутрин Тъли се събуди със силно главоболие, което никакъв аспирин не можеше да победи. Облече се и се гримира, после изяде закуската, която им препоръча Дебелия Боб. В девет сутринта бяха на ферибота на път за бързо разрастващата се комуна на остров Вешън.

Във всеки момент, при всяка крачка, камерата беше насочена към Тъли. Докато разпитваше хората от банката, в която беше осребрен последният чек, и им показваше стара снимка на майка си — единствената, която имаше — тя успяваше някак си да задържи усмивката на лицето си.

Беше десет часът, когато спряха пред табелата с надпис: „Слънчевата ферма“. Едва тогава тя започна да се отпуска.

Комуната беше като всички други, които беше виждала — полета, засети с различни култури, хора, облечени в работни дрехи, редици кофи за боклук. Основната разлика беше в жилищата. Тук хората живееха в юрти. Имаше поне трийсет такива на брега на реката.

Джони паркира и слезе от караваната. Дебелия Боб го последва. Мара разтревожено запита:

— Добре ли си, лельо Тъли?

— Тихо, Мара — каза Джони. — Стой до татко.

Тъли знаеше, че чакат нея, но продължаваше да седи. Хората непрекъснато я чакаха — това бе едно от предимствата да си знаменитост.

— Можеш да го направиш — каза на уплашената жена, която я гледаше от огледалото. Години наред бе изграждала черупката около сърцето си, а сега трябваше да я отвори и да го направи уязвимо. Но какъв избор имаше? Ако двете с майка й въобще имаха някакъв шанс, някой трябваше да направи първия ход.

Отвори колебливо вратата и слезе. Дебелия Боб насочи камерата към нея. Тъли си пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Намираме се в комуната „Слънчевата ферма“. Последно ни казаха, че майка ми живее тук почти седмица, макар още да не е изпратила този адрес на адвоката ми, така че нямаме представа дали мисли да остане.

Отиде до дългата редица маси, където уморени жени продаваха стоките си: плодове, мармалади, сиропи.

Никой не се разтревожи от камерата. Нито от това, че към тях приближаваше знаменитост.

— Аз съм Талула Харт и търся тази жена. — Показа им снимката.

Дебелия Боб застана близо от лявата й страна. Хората нямаха представа колко близо трябва да бъде понякога камерата, за да улови изписаните по лицето чувства.

— Клод — каза една от жените, без да се усмихне.

Сърцето на Тъли прескочи удар.

— Да.

— Вече не е тук. Работата се оказа прекалено много за нея. Последно чух, че била в Малбъри. Какво е направила?

— Нищо. Тя ми е майка.

— Каза, че няма деца.

Тъли знаеше, че камерата ще улови реакцията й — дори най-лекото трепване от болка.

— Това едва ли е изненадващо. Как можем да стигнем до Малбъри?

Тъли изпита тревога и раздразнение, докато жената й обясняваше. Отдалечи се и застана сама до оградата. Джони отиде при нея.

— Добре ли си? — запита тихо, за да не достигне гласът му до камерата.

— Страх ме е — прошепна тя и го погледна.

— Ще бъдеш добре. Тя не може да те нарани вече. Ти си Талула Харт, помниш ли?

Точно от това имаше нужда. Усмихна се и почувствала се по-силна, се отдръпна от него и погледна право в камерата. Не си направи труд да избърше сълзите си.

— Предполагам, че все още ми се иска тя да ме обича — разкри тихо. — Да вървим.

Качиха се отново в караваната и поеха по магистралата. Като стигнаха „Мил Роуд“, завиха вляво и поеха по неравен, покрит с чакъл, път. Пред погледите им се разкри сглобяем подвижен дом. Беше заобиколен от ръждясали стари коли. В предния двор, на една страна, лежеше хладилник, а до него имаше стар и очукан люлеещ се стол. За оградата бяха завързани три питбула. Те сякаш полудяха, когато караваната спря в двора — залаяха и заподскачаха, хвърляха се напред.

— Това място се нарича „Диливирънс“ — каза Тъли, усмихна се леко и протегна ръка към дръжката на вратата.

Всички слязоха едновременно и тръгнаха. Най-отпред вървеше Тъли като крачеше с фалшива увереност, Дебелия Боб вървеше или до нея, или пред нея, за да улови всеки нюанс, а Джони беше зад тях, държеше Мара за ръката и непрекъснато й напомняше да бъде тиха.

Тъли отиде до входната врата и почука.

Не последва отговор.

Опита се да се заслуша дали няма да чуе стъпки, но лаят на кучетата бе така силен, че правеше това невъзможно.

Почука отново и тъкмо се канеше, изпитала облекчение, да каже: „Нямахме късмет!“, вратата се отвори и на прага застана огромен мъж по къси панталони. Лявата половина на издутия му космат корем беше покрита с татуировка на жена в хавайска пола.

— Да? — каза той и се почеса под мишницата.

— Тук съм, за да се видя с Клод.

Той наклони глава надясно, излезе и тръгна към кучетата.

Очите на Тъли се навлажниха от силната миризма, която се носеше отвътре. Искаше й се да се обърне към камерата и да каже нещо остроумно, но не можеше дори да преглътне — толкова нервна беше. Вътре беше мръсно, навсякъде бяха разхвърляни празни опаковки от сокове и храни, по които кацаха рояци мухи, както и по кутиите от пица, в които имаше мухлясали останки. Но най-много бяха празните бутилки от алкохол. Кухненската маса беше отрупана с мръсни чинии.

Тъли не направи никаква забележка.

Дебелия Боб снимаше всяка нейна стъпка.

Тъли отиде до затворената врата зад кухнята, почука и я отвори. Разкри се най-грозната и неподдържана баня, която беше виждала. Затвори вратата и отиде до следващата. Почука два пъти и завъртя топката. Спалнята беше малка и изглеждаше още по-малка заради разпръснатите навсякъде дрехи. На нощното шкафче имаше три празни бутилки от джин.

Майка й лежеше в зародишна поза на неоправеното легло, завита в изтъркано синьо одеяло.

Тъли се наведе над нея и забеляза колко сива и сбръчкана е кожата й.

— Клод? — Произнесе името й три или четири пъти, но не получи отговор. Накрая протегна ръка и докосна майка си по рамото — отначало леко, а после по-силно. — Клод?

Дебелия Боб намери подходящо място и насочи камерата към жената върху леглото.

Майка й отвори бавно очи. Погледът й бе така празен, че й трябваше време да го фокусира.

— Талула?

— Здравей, Клод.

— Тъли — каза тя, като че ли току-що спомнила си галеното име, с което дъщеря й предпочиташе да се обръщат към нея. — Какво правиш тук? И кой, по дяволите, е този с камерата?

— Тук съм, защото те търся.

Клод бавно седна и затърси цигара в мръсния си джоб. Запали я с трепереща ръка. Трябваше да опита три пъти, преди пламъкът да срещне края на цигарата.

— Мислех, че си в Ню Йорк, за да станеш богата и известна. — Погледна нервно камерата.

— Успях. Богата и известна съм — каза Тъли, неспособна да потисне гордостта си. Мразеше се за това, че след всичките разочарования, все още копнееше за възхищението на майка си. — Откога живееш тук?

— Какво те интересува? Ти живееш на някое фантастично място, докато аз гния тук.

Тъли погледна майка си и забеляза рошавата й посребрена вече коса, петната по панталоните й и износената фланелена риза, закопчана накриво. И лицето й. Сбръчкано, мръсно и посивяло от алкохола и цигарите. Клод бе едва на шейсет, а изглеждаше петнайсет години по-стара. Красотата на младежките й години се беше стопила, победена от несгодите в живота.

— Не може да искаш това, Клод. Дори ти…

— Дори аз, ха? Защо дойде да ме търсиш, Тъли?

— Ти си ми майка.

— И двете знаем каква майка съм. — Клод прочисти гърлото си и извърна поглед. — Трябва да се махна оттук. Може би мога да остана при теб няколко дни. Да се изкъпя. Да хапна нещо.

Тъли мразеше чувствата, които думите й извикаха. Беше чакала цял живот майка й да поиска да се върне при нея, но знаеше колко опасен може да е един такъв момент.

— Добре.

— Наистина ли? — Недоверието, изписано по лицето на Клод, показваше колко малко си вярват една на друга.

— Наистина. — И, за миг, Тъли забрави за камерата. Осмели се да си представи невъзможното — че могат да бъдат майка и дъщеря вместо непознати. — Хайде, Клод. Нека ти помогна да се качиш в колата.

 

 

Тъли знаеше, че не трябва да вярва във възможността да изгради връзка с майка си, но въпреки това се надяваше. Може би най-после щеше да има семейство.

Камерата улавяше всичко — надеждата, страха, и вълненията на Тъли. По време на дългото пътуване до дома, докато Клод спеше, свила се в ъгъла, Тъли изливаше сърцето си пред камерата. Отговаряше на въпросите на Джони с неочаквана искреност и най-после разкри колко наранена е била от безразличието на майка си.

Сега Тъли добави към разказа и нова дума.

Пристрастеност.

Откакто познаваше майка си, тя не можеше без наркотици и алкохол.

Колкото повече Тъли мислеше за това, толкова повече й се струваше, че те лежаха в основата на проблемите им.

Ако можеше да накара майка си да започне да се лекува и й помогнеше по време на лечението, може би щяха да успеят да положат ново начало. Беше така уверена в това, че се обади на шефа си в CBS и помоли за още отпуск, за да може да бъде добра дъщеря и да помогне на майка си да се излекува.

— Сигурна ли си, че идеята е добра? — запита Джони след разговора.

Бяха в дневната на луксозния апартамент в хотел „Олимпик“ в Сиатъл. Дебелия Боб седеше на стол до прозореца и записваше разговора им. Камерите и оборудването заемаха по-голямата част от пода. Мара се бе свила на друг стол и четеше книга.

— Тя има нужда от мен — каза Тъли простичко.

Джони сви рамене и не каза нищо повече. Само я погледна.

— Добре. — Изправи се и се протегна. — Мисля да си легна. — А на Дебелия Боб каза: — Това е за тази вечер. Наспи се добре. Ще започнем отново в осем.

Дебелия Боб кимна, прибра оборудването си и тръгна към стаята си по-нататък по коридора.

— Мога ли да спя при леля Тъли? — запита Мара и остави книгата да падне на пода.

— Нямам нищо против — каза Джони. — Ако и Тъли няма.

— Шегуваш ли се? Пижамено парти с любимата ми кръщелница е съвършеният завършек на деня.

След като Джони отиде в стаята си, Тъли започна да играе ролята на майка за Мара — каза й да измие зъбите и лицето си и да облече пижамата си. Мара се сгуши в нея и каза сънено:

— Някой ден и аз ще бъда телевизионна звезда.

— Не се съмнявам.

— Ако мама ми позволи, което вероятно няма да стане.

— Какво искаш да кажеш?

— Мама никога нищо не ми позволява.

— Знаеш, че майка ти е най-добрата ми приятелка, нали?

— Да — отговори тя намусено.

— И защо, мислиш, е така?

Мара се обърна и я погледна.

— Защо?

— Защото е страхотна.

Мара направи гримаса.

— Майка ми? Тя никога не прави нищо страхотно.

Тъли поклати глава.

— Мара, майка ти те обича, независимо от всичко. И се гордее с теб. Повярвай ми, принцесо, това е най-страхотното нещо на света.

На следващата сутрин Тъли стана рано и отиде до вратата на спалнята. Там спря, за да събере смелост, и почука. Никой не отговори и тя тихо отвори.

Майка й все още спеше.

Тя се усмихна и затвори тихо след себе си. Спря пред вратата на Джони и почука.

Той отвори бързо, облечен в един от халатите на хотела, косата му беше мокра.

— Мислех, че ще започнем в осем.

— Така е. Само ще отида да купя дрехи на Клод за рехабилитационния център и закуска за всички ни. Мара още спи.

Джони смръщи вежди.

— Прекалено много бързаш, Тъли. Магазините още не са отворили.

— Винаги съм бързала. Знаеш го, Джони. И всичко е отворено за Талула Харт. Това е едно от предимствата на начина ми на живот. Имаш ли ключ за стаята ми?

— Да. Ще отида там сега. А ти внимавай.

Без да обърне внимание на загрижеността му, тя излезе и купи кроасани, кифли и козуначета с канела. Клод трябваше да понапълнее малко. После отиде в „Ла Долче“ и купи на майка си дънки, блузи, обувки, бельо и сутиени, както и най-дебелото яке, което успя да намери. Върна се в хотела в девет.

— У дома съм — извика и затвори вратата с крак. — И вижте какво нося. — Остави чантите с покупките на земята.

Започна да подрежда закуската на малката маса в дневната.

Дебелия Боб беше в ъгъла и заснемаше влизането й. Тя му се усмихна.

— Майка трябва да качи няколко килограма. Надявам се това да е достатъчно. Купих на практика всичко, което „Старбъкс“ предлагат, защото не знам какво предпочита.

Джони седеше на дивана. Имаше уморен вид.

— Тук е като морга — каза Тъли и отиде до вратата на спалнята на майка си. — Клод?

Нямаше отговор. Почука отново.

— Клод? Под душа ли си? Влизам.

Отвори вратата. Първото, което забеляза, бе мирисът на цигари и отвореният прозорец. Леглото беше празно.

— Клод? — Отиде до вратата на банята и я отвори. Банята все още бе пълна с пара. Дебелите хавлии от египетски памук бяха захвърлени на пода. Хавлията за ръце беше изцапана и захвърлена в мивката.

Тъли отиде в дневната и се обърна към Джони и камерата.

— Тя си е тръгнала?

— Преди половин час — каза той. — Опитах се да я спра.

Тъли беше изумена колко предадена се чувства. Сякаш отново беше десетгодишно момиченце, изоставено на улицата в Сиатъл. Нежелано.

Джони отиде до нея и я взе в прегръдките си. Искаше да го запита защо, какво не е наред с нея, но въпросите заседнаха в гърлото й. Притискаше се в него и попиваше утехата, която той й предлагаше. Той я галеше по косата, шепнеше й в ухото, сякаш наистина беше дете.

След малко обаче тя се сети къде е и се отдръпна. Усмихна се на камерата.

— Е, това е. Краят на документалния филм. Свърших, Боб. — Заобиколи Джони и се върна в стаята си. Чу Мара да пее под душа. Очите й се напълниха със сълзи, но тя не заплака. Майка й отново я беше наранила. Беше глупачка, ако мислеше, че краят можеше да е по-различен.

После забеляза празното нощно шкафче.

— Кучката е откраднала бижутата ми.

Затвори очи и седна в края на леглото. Извади мобилния телефон от джоба си, набра номера на Кейт и заслуша сигнала. Когато приятелката й отговори, Тъли дори не си направи труда да каже „здравей“.

— На мен наистина ми има нещо, Кейт — каза тихо, с треперещ глас.

— Тя пак те е зарязала?

— Да.

— Талула Роуз Харт, чуй ме сега. Ще оставиш телефона и веднага ще се качиш на ферибота. Аз ще се погрижа за теб. Разбра ли? И вземи семейството ми със себе си.

— Няма нужда да крещиш. Идвам. Всички идваме. Но по-добре е да има алкохол, когато дойда. И няма да го смесвам със сока, който пият децата ти.

Кейт се засмя.

— Сутрин е, Тъли. Ще ти приготвя закуска.

— Благодаря, Кейт — каза Тъли тихо. — Длъжница съм ти.

Вдигна поглед и видя Дебелия Боб. Камерата беше насочена към нея, а до Боб стоеше Джони.

Но не червената светлина на камерата или мисълта, че унижението й ще стане достояние на много хора, я пречупи.

А Джони и тъжният му, пълен със съчувствие, поглед. И тя най-накрая заплака.